Рюноске Акутагава
Благодарност за добрината (2)

Разказът на Ходжоя Ясоемон

Падре, бъдете милостив да ме изслушате. Знаете навярно за крадеца Амакава Джиннай, за когото напоследък се носят какви ли не слухове. Дочух, че и мъжът, който живееше в пагодата на храма Негородера, и крадецът, отмъкнал меча на върховния съветник, и разбойникът, нападнал японския консул в Лусон, са едно и също лице — все този Амакава Джиннай. Сигурно сте вече известен и за това, че най-сетне го заловиха и сега, побита на кол, главата му стърчи за назидание край моста Модорибаши в Ичиджо. Ала на мен, падре, Амакава Джиннай ми оказа безценна услуга. Само че заради тази му услуга сега преживявам неописуема мъка. Моля ви, падре, изслушайте ме търпеливо, а сетне се помолете на небесния властелин да прати на грешника Ходжоя Ясоемон величайшата си милост.

Това се случи през една зимна нощ преди около две години. Същата година, когато нестихващите морски бури потопиха кораба ми «Ходжомару», вложените в предприятието пари пропаднаха и след хиляди премеждия и неволи търговската къща «Ходжоя Ясоемон» в крайна сметка се разори и бях пред прага на нищетата. Знаете, падре, че макар да имат много клиенти, търговците рядко биха могли да назоват някого свой приятел. Тъй че делата ми се сгромолясаха с главата надолу към бездната на ада като всмукан от чудовищен водовъртеж кораб. Но ето че през една зимна нощ… И досега я помня… Вън виеше яростен леден вятър, а ние с жена ми седяхме и приказвахме, без да усетим кое време е станало. Изведнъж пред очите ни се появи мъж в одеяние на странствуващ монах с чуждоземна качулка на главата. Да, самият Амакава Джиннай. Аз, естествено, се и изплаших, и вбесих. Но какво, мислите, излезе от разказа му? Бил се промъкнал в къщата ми да краде, но видял, че в една от стаите още свети и се чуват гласове. Надникнал и с учудване открил, че Ходжоя Ясоемон е благодетелят, спасил преди повече от двадесет години живота му.

При тези думи аз си спомних, че преди двадесет години, когато още като капитан прекарвах кораби в Макао, веднъж отървах някакъв японец — голобрадо момче. То ми обясни, че убило в пиянска свада един китаец и властите го търсят под дърво и камък. Та значи, този голобрад японец от Макао се бе превърнал във всеизвестния разбойник Амакава Джиннай. Уверих се, че не ме лъже, и тъй като, за щастие, всички вкъщи вече отдавна спяха, най-напред го попитах какво желае.

В отговор Джиннай заяви, че иска според силите си да се отблагодари за някогашната добрина, като избави дома ми от гибел, и веднага попита от колко пари се нуждая в момента. Неволно се засмях горчиво. Да разчитам на пари от разбойник и крадец! Това бе не само смешно, но и… Ако някой, пък бил той и самият Амакава Джиннай, имаше толкова много пари, щеше ли да се вмъкне в дома ми, за да краде, питам. Казах му обаче сумата, той се позамисли и след малко обеща с равен глас, че ще ми я донесе, но след три дни, защото няма да се справи още същата нощ. Все пак ставаше дума за огромна сума — цели шест хиляди кана, тъй че и той, естествено, не бе съвсем сигурен, че ще успее да ги намери. Аз пък си мислех, че да вярвам на приказните му е дори по-безнадеждно, отколкото да разчитам на благоприятен зар.

После Джиннай изпи, без да бърза, чая, който жена ми му наля, и изчезна в ледената ветровита нощ. Той не донесе обещаните пари нито на следващия ден, нито на по-следващия. А на третия… Помня, че валеше сняг. Свечери се, а от Джиннай още нямаше никаква вест. Вече споменах, че не разчитах много на обещанието му, но дълбоко в себе си, изглежда, все пак таях някаква искра надежда, защото така или иначе не освободих работниците и оставих всичко на самотек. С една дума, на третата нощ седях под запаления фенер в чайната и се вслушвах напрегнато във всеки звук.

Когато удари и трета стража, точно пред чайната неочаквано се разнесе шум. Вън като че се биеха. Изтръпнах, ужасен от мисълта да не би Джиннай да е попаднал в ръцете на нощните пазачи, скочих, отворих плъзгащата се врата към градината и вдигнах високо фенера, за да огледам какво става. В дълбокия сняг отпред, там, където клоните на бамбука почти допираха земята, двама души се боричкаха настървено… Ала преди да успея да ги разгледам, единият отхвърли стоварилия се с цяло тяло върху му противник и хукна под прикритието на дърветата към зида. От клоните се посипа сняг, сетне се чу как човекът се катери по зида и веднага след това настъпи дълбока тишина. Изглежда, успя да скочи здрав и невредим на улицата. Противникът му обаче не хукна да го гони, а стана, отупа снега от дрехите си и приближи спокойно към мен.

— Това съм аз, Амакава Джиннай.

Бях толкова смаян, че зейнах от почуда. Той пак беше с чуждоземна качулка на главата, но с расо на будистки монах.

— Ама че шум вдигнахме. Дано не сме събудили къщата с тая суматоха — промълви Джиннай, влезе и се усмихна малко пресилено: — Приближавам тайно насам и що да видя — някой се опитва да проникне в къщата отдолу под пода. Аз, разбира се, го спипах и понечих да зърна поне лицето му, но той успя да избяга.

Тревожните опасения не ме напускаха и затова побързах да изясня да не е бил някой от нощната стража. Само че Джиннай отсече, че и дума не можело да става за пазач, а по-скоро онзи бил крадец. Един крадец се бе опитал да залови друг крадец… Има ли, кажете ми, по-невероятно нещо на света? Този път не той, а аз се засмях неволно. Ала в същото време все не можех да си отпусна душата, защото не знаех дали наистина бе успял да изпълни обещанието си. Джиннай, изглежда, веднага усети тревогите ми и още преди да успея да отворя уста, развърза бавно пояса си и нареди пред мангала връзките с парите.

— Бъдете спокоен — ето ги шестте хиляди кана. Аз още вчера бях готов с по-голямата част, но двеста не достигаха, та затова ги нося чак сега. Най-покорно ви моля да ги приемете. Събраните до вчера скътах тайно от вас и от жена ви тук, под пода на чайната. Нищо чудно оня тип да е подушил нещо.

Слушах го като насън. Да приема пари от един крадец… Съзнавам и без да ми казвате, че не заслужавам похвала. Ала докато се лутах между вярата и съмнението дали Джиннай наистина ще успее да намери парите, и през ум не ми минаваше да се замисля похвална или осъдителна е постъпката ми. Пък и сега, падре, не мога да се закълна, че не бих ги приел. Защото, ако откажех, не само аз, а и цялото ми семейство щеше да остане на улицата. Моля ви да проявите снизходителност към положението ми. Така или иначе, аз склоних почтително глава пред Джиннай и заплаках безмълвно…

Две години оттогава не чух нищо за Джиннай. Ала само благодарение на него не се разорих и заживях благополучно и охолно, тъй че тайно от хората непрестанно отправях горещи молитви към пресветата майка Мария-са̀ма за щастието на този човек. Какво се оказа обаче? Тия дни из града плъзна мълва, че са го заловили и че главата му е изложена на показ край моста Модорибаши. Бях потресен. Проливах скришом сълзи. Но, от друга страна, той все пак заслужаваше такава присъда, тъй че няма как. Дори е чудно, че толкова години не бе го постигнало небесното възмездие, нали? Искаше ми се обаче да му се отплатя за безценната добрина, като поне му отслужа тайно молебен, и затова днес побързах да отида сам на мястото, за да погледна набучената на кол глава.

Когато стигнах до Модорибаши, около нея вече се беше натрупала тълпа. Не липсваше и простата небоядисана дъска, на която бяха изброени престъпленията на екзекутирания; и стражниците, които пазеха главата. Ала набучената на трите зелени бамбукови пръта глава… Тази ужасяваща окървавена глава, господи! Погледнах я, притиснат от всички страни от шумното множество, и се вцепених. Не беше неговата! Това не беше главата на Амакава Джиннай! Гъстите вежди… острите скули… белегът от сабя между тях… Лицето нямаше никаква прилика с неговото! Лицето… Обзе ме такъв нечовешки ужас, че в миг и слънчевата светлина, и тълпата край мен, и набучената на кол глава изчезнаха в някакъв далечен свят. Това не беше главата на Джиннай! Това бе моята глава! Да, главата ми отпреди двадесет години… когато спасих живота на Амакава Джиннай! Ясабуро!… Щях навярно да изкрещя, ако езикът ми можеше да се движи. Не бях обаче в състояние да издам нито звук и само се тресях като в треска.

Ясабуро! Гледах изложената на показ глава на сина си и ми се струваше, че виждам призрак. Леко отметната назад, главата сякаш ме фиксираше изпод полуотворените клепачи. Какво се бе случило, господи! Дали не бяха взели по погрешка сина ми за Амакава Джиннай? Но нали при разпита щяха да открият грешката? Или човекът на име Амакава Джиннай е бил родният ми син? Дали крадецът, промъкнал се в дома ми преоблечен като монах, не бе си присвоил името на Амакава Джиннай? Не, това бе невъзможно! Невъзможно! Кой друг в цяла Япония би могъл да намери за три дни и нито ден повече цели шест хиляди кана сребро освен Амакава Джиннай? Излиза тогава, че… Изведнъж в съзнанието ми изплува отчетливо силуетът на непознатия, който в онази снежна нощ преди две години се боричкаше с Джиннай в градината. Кой беше онзи никому неизвестен човек? Ами ако е бил синът ми? Впрочем, макар че почти не успях да го разгледам, нещо в силуета му като че наистина напомняше Ясабуро. Или сърцето ме лъжеше? Но ако е бил синът ми… Изведнъж като че се съвзех, вгледах се внимателно в главата и едва тогава видях, че върху посинелите, странно отпуснати устни все още трепка бледо подобие на усмивка.

Върху устните на отсечената и изложена на показ глава се бе запазила усмивка! Сигурно ви разсмивам, падре? И аз, признавам, си рекох, че сънувам. Но колкото и да се взирах, все същото — попуканите устни бяха озарени едва-едва от нещо като усмивка. Дълго не откъсвах очи от нея, докато най-сетне и на лицето ми се появи усмивка. Заедно с нея обаче от очите ми рукнаха неудържимо горещи сълзи.

«Прости ми, татко — мълвеше без думи неговата усмивка. — Прости на грешния си недостоен син. В оная снежна нощ преди две години аз се промъкнах вкъщи, за да искам прошка и да моля отново да ме приютиш под своя покрив. Срамувах се да се покажа по светло пред очите на хората от дюкяна, тъй че изчаках да стане среднощ, за да почукам на спалнята ти. Но ето че, за щастие, в стаята за чай още светеше. Тръгнах плахо натам, но изведнъж някой ме нападна без предупреждение изотзад.

Вече знаеш, татко, какво стана по-нататък. Бях тъй изненадан от нападението, че едва те зърнах бегло и хукнах да бягам. Отблъснах подлеца и се прехвърлих светкавично през високия зид. Но тъй като нощта бе светла от отблясъците на снега, все пак успях да забележа смаян, че моят противник е монах, и след като се убедих, че не ме преследва, отново дръзнах да се промъкна до чайната. Затова и чух през плъзгащата се врата целия ви разговор.

Татко, Джиннай, който спаси Ходжоя, е благодетел на цялото ни семейство. Ето защо реших, че ако той изпадне някога в беда, непременно ще му се отплатя за добрината, пък било то и с цената на живота си. А и никой освен мен, прокудения от бащиния си дом нехранимайко, не би могъл да му се отблагодари. Две години чакам сгоден случай. И ето че дочаках. Татко, прости на недостойния си син. Бях непрокопсаник, но сега поне имам утехата, че се отблагодарих за стореното на семейството ни добро.»

На път към къщи през сълзи и смях сипех похвали за мъжеството на сина си. Сигурно не знаете, падре, че и синът ми Ясабуро бе като мен покръстен в светата вяра и дори носеше християнското име Поро. Но и той… И той беше нещастен. И не само той. Защото, ако навремето Амакава Джиннай не беше отървал дома ми от разруха, сега и аз нямаше да страдам така безнадеждно. Но колкото и да страдам, една мисъл все не ми дава покой. Какво беше по-доброто — да се спася от пълно разорение или да запазя сина си жив?… (Изведнъж с безкрайна мъка.) Помогнете! Избавете ме, падре! Ако продължа да живея така, навярно ще възненавидя своя най-голям благодетел Амакава Джиннай… (Безутешни ридания.)