Рюноске Акутагава
Благодарност за добрината (3)

Разказът на Поро Ясабуро

О, пресвета майко Мария-са̀ма! Утре на разсъмване ще ми отсекат главата. Тя ще се търкулне в пръстта, но душата ми ще литне като птица към теб. Не, в живота си съм вършил само злини, затова, вместо да се радвам на великолепието на парайсо, навярно ще бъда извергнат в страшните пламъци на инферуно. Но аз съм доволен. За двадесет години душата ми нито веднъж не е изпитвала такава радост.

Аз съм Ходжоя Ясабуро. Ала когато утре изложат главата ми на показ, тя ще е за всички главата на Амакава Джиннай. Аз — Амакава Джиннай! Има ли нещо по-приятно от това? Амакава Джиннай… Възхитително име, нали? Достатъчно е да го произнеса, и в миг се изпълвам с усещането, че и тази мрачна тъмница е препълнена с небесни рози и лилии.

Това се случи преди две години през зимата, през една незабравима снежна нощ. Прокрадвах се в къщата на баща си, защото ми трябваха пари за хазарт. Само че в чайната още светеше, та рекох да надникна крадешком, когато някой се нахвърли безмълвно върху мен и ме сграбчи за врата. Отблъснах го, но той отново връхлетя. Не разбрах кой е, но съдейки по невероятната му сила, беше необикновен човек. На всичко отгоре, докато се боричкахме, плъзгащата се врата на чайната се отвори, в градината падна светлина от фенер и аз видях, че в рамките на вратата стои самият Ясоемон — баща ми. Напрегнах сили, откъснах се от яките ръце на нападателя и прескочих високия зид.

Но след петнадесетина метра се притаих под стряхата на една къща и огледах добре улицата. Никъде нищо не помръдваше и само от време на време в непрогледния мрак се извиваха белезникави вихрушки снежен прах. Онзи, изглежда, се бе отказал да ме преследва, защото нямаше и следа от него. Кой ли беше той? Доколкото успях да го зърна, носеше монашеско одеяние, но едва ли беше прост монах, ако се съди по необикновената му сила и особено по това, че владееше и някои бойни техники. Пък и доста странно ми се видя в такава снежна нощ в градината ни да се навърта монах. Поразмислих и реших да рискувам и още веднъж да се промъкна до вратата на чайната.

А след час, когато, за щастие, и снегът спря, загадъчният монах вече се спускаше по улица Огавадори. Това беше Амакава Джиннай. Самураят, изкусният поет на ренга, търговецът, странствуващият монах… всеизвестният столичен разбойник, за когото казваха, че е способен да се преобрази във всичко на света. Следвах го незабелязано, обзет от необикновена радост. Никога дотогава не бях изпитвал подобна радост. Амакава Джиннай! Амакава Джиннай! Господи, с какво обожание се прекланях пред него дори в съня си! Джиннай бе и онзи, който открадна меча на върховния съветник — кампаку^[1]; и онзи, който измъкна с измама коралите на Шомуроя; и онзи, който отсече алоевото дърво на управителя на провинция Бидзен; и онзи, който открадна часовника на капитан Перейра; и онзи, който само за една нощ срина пет хамбара; и онзи, който посече осем от самураите на Микава; и изобщо човекът, който извърши толкова много и невероятни злини, за които ще се разказва вовеки веков. Всичко това бе все Амакава Джиннай. И ето че сега, нахлупил ниско широкополата си сламена шапка, Джиннай вървеше по светлеещия заснежен път на броени крачки пред мен. Нима не бе щастие и това, че можех да го наблюдавам? Само че аз исках да съм още по-щастлив.

Когато стигнахме до задната страна на храма Джогонджи, изтичах и догоних Джиннай. Мястото там е безлюдно, без къщи, и от край до край се точи безконечен земен насип, тъй че ако и сред бял ден искаше да се скрие от хорските очи, човек надали би намерил по-добро място. Като ме видя, Джиннай нито се изплаши, нито се удиви, а просто спря спокойно. Подпря се на тоягата си и като че зачака мълчаливо да чуе какво искам. А моя милост се отпусна смирено на колене пред него. Но като го видях тъй спокоен, гласът ми неочаквано секна. След малко подех задъхан:

— Много моля да ме извините! Аз съм… Аз съм синът на Ходжоя Ясоемон — Ясабуро — изломотих и целият пламнах. — Тръгнах подире ви, защото имам към вас молба.

Джиннай само кимна, но и това бе достатъчно да изпълни нищожната ми душа с гореща признателност.

Посъвзех се и все в същата почтителна поза с ръце направо на снега му разказах набързо, че баща ми ме е изпъдил от къщи, че сега съм се хванал с нехранимайковци, че тази нощ съм се промъквал вкъщи, за да открадна пари, но съм попаднал неочаквано на него, на Джиннай, а после съм чул и потайния им разговор с баща ми. Джиннай мълчеше и ме гледаше все така студено. Казах аз каквото казах, приближих се на колене до него и впих очи в лицето му.

— Вашето благодеяние засяга и мен. И за да докажа, че никога няма да забравя добрината ви, реших да стана ваш слуга. От все сърце ви моля да ме вземете на служба! Умея да крада, мога и пожари да подпалвам. А и не по-зле от другите да върша и по-обикновени престъпления…

Джиннай обаче мълчеше. Сърцето ми биеше до пръсване. Подех още по-разпалено:

— Вземете ме при себе си. Ще ви работя предано! Няма за мен непознато място — Киото, Фушими, Сакаи, Осака… На ден извървявам по петнадесет ри. Силен съм — с една ръка вдигам чувал, тежък четири то^[2]. Случвало ми се е да убивам — поне двама-трима души досега. Затова ви моля да ме вземете на служба! За вас съм готов на всичко! Кажете ли ми: «Открадни белия паун от замъка Фушими!», ще го открадна. Наредите ли ми: «Подпали камбанарията на «Свети Франциск»!», ще я подпаля. Заповядате ли ми: «Отвлечи дъщерята на стария удайджин!»^[3], имате я. Повелите ли да донеса главата на градоначалника… — Но не успях да довърша и ритникът му ме прекатури в дълбокия сняг.

— Идиот! — изруга Джиннай и понечи да продължи пътя си, ала аз се вкопчих като обезумял в полите на расото му.

— Моля ви, вземете ме при себе си! За нищо на света не ще ви изоставя! За вас съм готов през огън и вода да мина! Нали и в приказката на Езоп мишката спасила царя на животните — лъва? Ще стана мишка!^[4] Аз…

— Замълчи! Джиннай не приема благодеяния от такива като теб! — Той се освободи от ръцете ми и отново ме отритна встрани. — Негодник! Стани по-добре порядъчен син на баща си!

След втория ритник изведнъж ме обзе злоба.

— Добре! Но знай, че рано или късно ще стана твой благодетел!

Джиннай забърза по заснежения път, без дори да се обърне, и сламената му шапка се открои бегло в светлината на току-що надникналата иззад облаците луна…

Две години минаха оттогава, но повече не го видях. (Притихва неочаквано.) «Джиннай не приема благодеяния от такива като теб!» Тъй рече той тогава. Само че призори ще ме убият вместо него.

Пресвета майко, Мария-са̀ма! Колко тежко страдах през тези две години в желанието си непременно да му се отплатя за добрината! Да му се отплатя за добрината ли?… Не, не толкова за добрината, колкото за обидата. Но къде е Джиннай? Какво прави? Знае ли някой? И как изобщо изглежда?… Надали някой знае дори това. Предрешеният странствуващ монах, когото срещнах, беше нисък мъж на около четиридесетте. Но нали твърдят, че онзи, който се навъртал около веселите квартали в Янагичо, бил червендалест мустакат ронин^[5] под тридесетте? А прегърбеният риж чуждоземец, хвърлил в паника театър Кабуки по време на представление? Ами младият самурай със спускаща се над челото коса, комуто приписват обира на съкровищницата в храма Мьококуджи?… Ако зад всичко това стои Джиннай, значи човек е безсилен дори да разпознае истинския му облик… Но ето че в края на миналата година неочаквано започнах да храча кръв.

«Ах, дано да успея само да му отмъстя за обидата!», мислех непрестанно и от ден на ден линеех от болестта. И ето че една нощ ме осени внезапна мисъл. О, Мария-са̀ма! О, Мария-са̀ма! Сигурен съм, че твоето милостиво сърце ми я внуши. Да се откажа от тялото си… От своето измършавяло от болестта и останало само кожа и кости тяло… Само да се решех на тази стъпка, и щях да изпълня съкровеното си желание. Почувствувах се тъй щастлив, че си повтарях през смях едни и същи думи: «И ще отсекат моята вместо главата на Джиннай! И ще отсекат моята вместо главата на Джиннай!»…

Ще отсекат моята вместо главата на Джиннай! Господи, може ли да има по-чудесно нещо на света? И заедно с мен ще загинат, разбира се, и престъпленията му. Тогава Джиннай ще може да кръстосва наперено цялата необятна Япония. А в замяна на това… (Пак се смее.) А в замяна на това аз пък за една нощ ще стана прочут разбойник. Ще стана и приближеният на Росон Скедзаемон; и отсеклият свещеното алоево дърво на управителя на провинция Бидзен; и приятелят на Рикю Коджи; и измъкналият с измама коралите от Шамуроя; и ограбилият сребърната съкровищница на замъка Фушими; и изклалият осем от самураите на Микава… и изобщо… Изобщо всичко, всичко изключително и невероятно, което се приписва на Джиннай, ще стане мое. (За трети път се разсмива.) Ще отърва Джиннай от престъпленията му, но заедно с това ще унищожа името му. Ще му се отплатя за благодеянието, което ни направи, но ще отмъстя и за обидата… Няма по-чудесна отплата от тая!… Цяла нощ не спрях да се смея от радост. Пък и сега… Дори тук, в тая тъмница, не мога да не се смея.

И така, скроих план да се промъкна като крадец в императорския дворец. Беше, помня, сумрачно и през бамбуковите щори все още се провиждаха огньове, а между боровете белееха цветя… Но както и очаквах, щом скочих от покрива на дългата галерия в безлюдния двор, няколко самураи от дворцовата стража се нахвърлиха светкавично върху мен. Тогава и настъпи онзи блажен дългоочакван миг. Докато ме овързваше яко с дебело въже, един брадат самурай промърмори: «Падна ни най-после в ръцете тоя Амакава Джиннай!». Точно така. Защото кой освен Амакава Джиннай би дръзнал да се промъкне да краде в самия дворец? Аз се мятах лудешки под впиващите се в плътта ми въжета, но при тези думи неволно се засмях.

«Джиннай не приема благодеяния от такива като теб!», заяви той навремето. Но на разсъмване ще ме убият вместо него. Каква чудесна ирония на съдбата! Ще го чакам с отсечена и набучена на кол глава да дойде. Джиннай непременно ще долови беззвучния й смях. «Е, какво ще кажеш за отплатата на Ясабуро?», ще му нашепне този смях. «Ти не си вече Джиннай. Амакава Джиннай е тази отсечена глава, разбра ли? Тя е най-известният в страната, единственият в цяла Япония велик разбойник!» (Смее се.) Господи, какво щастие! Никога не съм бил по-щастлив в живота си! Но когато баща ми, Ясоемон, види набучената ми на кол глава… (Мъчително.) Прости ми, татко! Дори да не ми отсекат главата, охтиката ще ме свърши за около три години. Прости ми, че бях такъв нехранимайко! Бях безпътен, но все пак успях да се отблагодаря за добрината, сторена на дома ни…