Рюноске Акутагава
Благодарност за добрината (1)

Разказът на Амакава Джиннай

Казвам се Джиннай. А фамилията ми е… Открай време всички като че ми викат Амакава Джиннай. Амакава Джиннай — познато ли ви е това име? Не, не се плашете. Както знаете, аз наистина съм прочут крадец, но тази нощ не съм дошъл да грабя, тъй че бъдете спокоен.

Разправят, че сте най-добродетелният от божиите пастири в Япония и сигурно ще ви е неприятно да прекарате дори няколко минути с човек, когото всички наричат крадец. Но не мислете, че аз само крада. Защото един от призованите в двореца Джураку приближени на Росон Скедзаемон^[1] също се е казвал Джиннай. Ами вазата, известна като «Червената глава» и тъй високо ценена от Рико Коджи^[2]? Чувал съм, че изкусният поет, съчинителят на ренга^[3], който изпратил тази ваза в дар на Рикю, бил също Джиннай. А нима преводачът от Омура, който преди две — три години написа дневника «Амакава никки»^[4], не се казваше Джиннай? Ами странствуващият монах, спасил капитан Малдонадо^[5] в разпрата край Санджогавара? А търговецът на чуждоземни лекарства пред портите на храма Мьококуджи в Сакаи… Ако научим отнякъде имената им, без съмнение ще се окаже, че и единият, и другият са Джиннай. По-важно е обаче, че Джиннай се казваше и верующият, който миналата година поднесе в дар на храма ви «Свети Франциск» златно ковчеже с ноктите на пресветата майка — Дева Мария.

Но за съжаление тази нощ нямам време да ви разкажа подробно за всичко това. Само ви моля да повярвате, че Амакава Джиннай не е по-различен от който и да било обикновен човек. Добре. Ще се постарая тогава да обясня накратко какво ме води тук. Дойдох при вас с молба да отслужите молебен за упокой на една душа. Не, не ми е роднина. Но, от друга страна, не е и обагрял с кръвта си меча ми. Неговото име ли? Името му… Чудя се дали да ви го кажа. Искам, падре, да се помоля за душата на едного… За душата на един японец, който се казва, да речем, Поро. Какво, не може ли? Е да, разбира се, че не ще склоните лесно, щом Амакава Джиннай ви моли. Като не може, не може, ами поне да ви разкажа с няколко думи историята. Но преди това ми обещайте, че и да ви колят, няма да изтървете пред никого нито думичка. Ще сдържите ли обещанието си, ако се закълнете в кръста на шията си? Ах, моля да ме извините, падре. (Усмихва се.) Разбирам колко дръзко е тъкмо аз, крадецът, да се съмнявам във вас, божия пастир. Но знайте, ваше преподобие, че и да не попаднете в яростните пламъци на инферуно, нарушите ли клетвата (изведнъж сериозно), още на този свят ще получите заслужено възмездие.

Това се случи през една студена ветровита нощ преди около две години. Аз бродех по улиците на Киото, преоблечен като странствуващ монах. Не ми беше за пръв път да кръстосвам града. Вече пета вечер след първа стража, невидим за хорските очи, аз оглеждах скритом къща по къща. Няма нужда да ви обяснявам защо… Пък и тогава кроях планове да замина за известно време отвъд морето, за Марика^[6] например, и имах повече от всякога нужда от пари.

Градът бе отдавна притихнал и под обсипаното със звезди небе вятърът виеше неуморимо. Извървях цялата Огавадори, скрит в сянката на тъмните вече къщи, излязох на широк кръстопът, свих в една уличка и изведнъж съзрях голяма ъглова къща. Това бе домът на известния в Киото търговец Ходжоя Ясоемон. Вярно, че търговската къща «Ходжоя» трудно можеше да се мери със «Суминокура», да речем, но все пак тя поддържаше търговия през морето, като отправяше по един-два кораба в Шамуро^[7] и на остров Русон^[8], тъй че собственикът без съмнение трябва да беше доста богат. Не че имах предвид точно неговата къща, но след като и без това се озовах случайно пред нея, прищя ми се все пак да си опитам късмета. А и както споменах, беше вече среднощ и духаше леден вятър — сиреч донемайкъде благоприятна за занаята ми нощ. Притулих широкополата шапка и тоягата си зад кацата за дъждовна вода край пътя и мигом се прехвърлих през високия зид.

Какви ли не слухове се носят за мен! Разправят например че Амакава Джиннай умеел бил да става невидим. Надявам се, че вие, падре, не вярвате като простия народ на такива врели-некипели. Нито умея да ставам невидим, нито пък служа на дявола. Просто, докато бях в Макао, докторът на един португалски кораб ме посвети на науката за естеството на нещата. Рече ли човек да я вкара в работа, няма да му се опре нито най-големият катинар, нито най-тежкото резе. (Смее се.) Нечувани досега обирджийски номера. Че нали и тях подобно на кръста и пушките нашата дива Япония възприе от Запада?

След малко бях вече в дома на Ходжоя. Но както се промъквах по тъмния коридор, с изненада открих, че въпреки късния нощен час в една от стаите свети. На всичко отгоре отвътре долитаха и гласове. По разположението реших, че може да е само чайна. «Чай в леден вятър, значи!», подсмихнах се аз и приближих на пръсти. Трябва да знаете, че не се ядосвах, задето ми объркват работата, ами горях от любопитство да разбера на какви изтънчени развлечения са се отдали сред изисканата обстановка на този дом домакинът и неговият гост.

И още щом залепих ухо до плъзгащата се врата, до слуха ми, както и очаквах, долетя къкренето на водата в чайника. Ала заедно с това чух изненадан, че в стаята някой плаче. Всъщност веднага разбрах, че плаче жена. Щом в чайната на такъв богат дом, и то среднощ плаче жена, значи трябва да се е случило нещо наистина много сериозно! Затаих дихание и надникнах през пролуката между двете крила на вратата.

Озарено от светлината на висящ фенер старинно какемоно в нишата… Великолепна икебана от късни хризантеми… Изобщо, както си му беше редът, в обстановката на стаята за чай се долавяше печатът на времето. Пред самата ниша с лице право към мен седеше в хаори на дребни шарки старец — навярно самият Ясоемон. Той бе скръстил ръце и като че се вслушваше в шума на водата в чайника. Встрани от стареца, обърната леко гърбом към мен, седеше благородна на вид старица с висока прическа и от време на време бършеше просълзените си очи.

«Уж нищо не им липсва, пък и те си имат тревоги», рекох си и неволно се усмихнах. Но не защото таях злоба към съпрузите Ходжоя. Просто на мен, който от четиридесет години се славя като злодей, винаги ми става някак от само себе си смешно от нещастието на другите и особено на онези, дето изглеждат щастливи на пръв поглед. (Смее се подигравателно.) Всъщност не само с мен е така. Когото и да попиташ за любимото му четиво, всеки ще ти каже, че обича тъжни истории.

Не след дълго Ясоемон промълви с дълбока въздишка:

— Сега и да плачем, и да се ядосваме, нищо не можем да върнем. Решил съм утре да се разплатя с работниците и да ги пусна по живо, по здраво.

В този миг яростен порив на вятъра разтърси къщата и заглуши гласовете в стаята. Затова и не долових какво отвърна жена му. Но старецът кимна, сложи ръце в скута си и вдигна очи към плетения бамбуков таван. Тези гъсти вежди, острите скули и особено източният разрез на очите… Колкото повече се взирах, толкова по-дълбоко се убеждавах, че съм виждал някъде това лице.

— Господарю наш, Дзесусу Киристо-сама! Дай на сърцата ни от божествената си сила… — зашепна със затворени очи молитва Ясоемон.

Старицата, изглежда, също възнасяше молитвени слова към всевишния. А аз не откъсвах очи от лицето на Ясоемон. И когато нов порив на вятъра отново разтърси къщата, в съзнанието ми проблесна внезапно споменът за случилото се преди повече от двадесет години. В този спомен видях ясно силуета на Ясоемон.

Случилото се преди повече от двадесет години… Не, не си струва да го разказвам. С една дума, на път за Макао един японски моряк ми спаси живота. Разделихме се, без да си кажем имената, и повече не се видяхме, но бях готов да се закълна, че старецът, който седеше с лице към мен, е някогашният моряк. Неочакваната среща така ме порази, че не откъсвах поглед от лицето му. И докато го гледах, започна да ми се струва, че внушителните му плещи и яките му кокалести ръце носят дъха на морската пяна край кораловите рифове и благоуханието на сандаловите гори.

Ясоемон свърши дългата молитва и се обърна кротко към жена си:

— Отсега нататък ще се осланяме само на волята божия… Налей ми поне чай. Тъкмо и водата ври…

Готова всеки миг да заридае отново, старата жена отвърна едва чуто:

— Ей сега… И все пак колко жалко, че…

— Това твоето е вече хленчене. И потъването на «Ходжомару», и загубата на всички вложени в търговията пари е…

— Не, друго ме мъчи мен. Викам си, поне нашият Ясабуро да си беше сега тук, а то…

При тези думи аз пак се усмихнах. Но този път не от злорадство, че Ходжоя е в беда, а от радост. «Ето че дойде часът да се отблагодаря за някогашната добрина», мислех си и ликувах вътрешно. Защото дори аз, преследваният от закона Амакава Джиннай, познавам вкуса на радостта от достойната благодарност… Впрочем, надали някой освен мен я познава истински. (Иронично.) Аз, падре, съжалявам искрено всички благонравни люде по земята, защото не подозират какво щастие е вместо злодеяние да извършиш добрина.

— Какво говориш! Трябва да сме доволни, че този тип не е тук — смъмри Ясоемон жена си и извърна опечален очи към фенера. — Ако ни бяха подръка парите, които той прахоса, сега щяхме да се оправим. Но пък като се сетя, че го изпъдих от къщи…

Ясоемон не довърши, защото тъкмо в този миг аз отворих мълком плъзгащата се врата. Очевидно го стресна не само появата ми, но и видът ми — бях облечен като монах, но вместо обичайната широкопола сламена шапка на главата си носех чуждоземна качулка.

— Кой е тук стопанинът?

Макар и вече на години, Ясоемон скочи пъргаво.

— Спокойно. Казвам се Амакава Джиннай. Само че без суматоха. Амакава Джиннай е разбойник, но тази нощ дойде в дома ви с други намерения — смъкнах си качулката и седнах срещу Ясоемон.

И без да ви разказвам, ще се досетите какво стана после. С една дума, обещах да се отплатя на Ходжоя за някогашната му добрина и да избавя дома му от гибел, като след три дни и нито ден по-късно му донеса шест хиляди кана^[9] сребро.

Я-а, вън като че се чуват нечии стъпки. Е, оставям ви, падре, а утре или вдругиден среднощ пак ще се промъкна тук. В небето на Макао сияе съзвездието Големият кръст, но над Япония то не се вижда. И ако и аз не изчезна като него от тази страна, то никога не ще изкупя вината си пред душата на Поро, за когото дойдох да моля да отслужите молебен.

Как ще се измъкна ли? О-о, не берете грижа! Мога най-спокойно да изскоча през онзи там прозорец на тавана или през тази голяма камина. А на раздяла още веднъж ви моля от все сърце в името на моя благодетел Поро да не споделяте нито дума с когото да било.