Проспер Мериме
Матео Фалконе

Ако от Порто Векио тръгнете в северозападна посока към вътрешността на острова, ще се озовете на доста стръмен склон и след три часа ход по криволичещи пътеки, на места препречени от големи скални отломки или пресечени от урви, ще стигнете до гъсталак, който заема много обширно пространство: тук е царството на корсиканските овчари и на всеки, който е скаран с правосъдието. Трябва да знаете, че за да си спести торенето на нивите, корсиканският селянин подпалва част от гората: нищо, ако пламъците се разпространят повече, отколкото е необходимо; каквото и да става, той е сигурен, че ще получи добра жътва от земята, наторена с пепелта от дърветата, раснали на нея. След като ожъне класовете — сламата така си и изгнива, кой ще се трепе да я прибира — неизгорелите коренища, останали в земята, следващата пролет пускат много гъсти издънки, които само за няколко години избуяват до седем-осем стъпки. Такъв буен гъсталак се нарича „маки“. В него растат разни видове дървета и храсти, смесени и преплетени, както дойде. Човек само с брадва може да си проправи път. А често се срещат такива гъсти и непроходими маки, че дори дивите овни не успяват да проникнат в тях.

Ако сте убили човек, идете в макито на Порто Векио и щом имате добра пушка, барут и куршуми, ще живеете спокойно; не забравяйте и едно кафяво наметало с качулка, което служи за завивка и постеля. Овчарите ще ви дадат мляко, сирене и кестени и няма да се боите от правосъдието, нито от роднините на убития, освен когато се наложи да слезете в града, за да си набавите боеприпаси.

Когато бях в Корсика, Матео Фалконе живееше в една къща на половин левга от макито. Беше доста богат човек за този край; с доходите от стадата си живееше господарски, с други думи, без да прави нищо, докато овчарите, своего рода скитници, ги водеха на паша из планините. Когато го видях, две години след събитието, за което ще разкажа, стори ми се най-много на петдесет години.

Представете си нисък, но як мъж с много къдрави, черни като смола коси, орлов нос, тънки устни, големи живи очи и кожа като опакото на ботуш. Точността на стрелбата му се смяташе за необикновена дори в тази страна, където има толкова добри стрелци. Така например Матео никога не стреляше по див овен със сачми; но от сто и двадесет стъпки го поваляше с куршум в главата или в плешката, по избор. Нощем си служеше с оръжието толкова добре, колкото и денем. За неговата ловкост са ми разказвали следния пример, който може да се стори невероятен, ако човек не е пътувал из Корсика. На разстояние осемдесет стъпки поставят запалена свещ зад хартия, голяма колкото чиния. Той се прицелва, после загасят свещта и след една минута в пълен мрак стреля и пробива хартията три от четири пъти.

Заради такова необикновено умение Матео Фалконе си бе спечелил голяма слава. За него казваха, че е колкото добър приятел, толкова и опасен враг. Впрочем той беше услужлив, раздаваше милостиня и живееше в мир с всички хора от околията на Порто Векио. Но разправяха, че в Корте, откъдето беше жена му, се отървал доста грубо от някакъв съперник, който минавал за еднакво опасен както в боя, така и в любовта; така или иначе, на Матео Фалконе приписваха един изстрел, който изненадал съперника му, докато се бръснел пред малко огледало, окачено на прозореца. След като историята позатихнала, Матео се оженил. Жена му Джузепа най-напред му родила три дъщери (което го вбесило) и накрая син, когото нарекъл Фортунато, надежда на семейството, наследник на името. Дъщерите се задомили добре: при нужда баща им можел да разчита на камите и карабините на зетьовете си. Синът бил едва десетгодишен, но у него вече се забелязвали добри заложби.

През един есенен ден Матео излязъл рано с жена си, за да отиде да нагледа едно от стадата си, което пасяло на поляна сред макито. Малкият Фортунато поискал да отиде с тях, но поляната била доста далеч; пък и трябвало някой да остане да пази къщата; така че бащата отказал. По-нататък ще видим дали не се е разкаял за това. Матео бил потеглил преди няколко часа и малкият Фортунато се излежавал спокойно на слънце, гледал сините планини и си мислел как идната неделя ще отиде да обядва в града у вуйчо си, капорала^[1], когато пукот на огнестрелно оръжие изведнъж прекъснал мечтанието му. Той станал и се обърнал към равнината, откъдето идвал шумът. Последвали още изстрели на неравни промеждутъци и все по-близо; най-сетне на пътеката, която водела от равнината към къщата на Матео, изскочил човек с островърха шапка, каквито носят планинците, брадясал, дрипав; влачел се с мъка, подпирайки се на пушката си. Току-що бил ранен в бедрото.

Човекът бил разбойник^[2], през нощта тръгнал за града, за да си купи барут, но по пътя попаднал на засада, устроена от корсикански стрелци^[3]. След като упорито се защитавал, успял да се изтегли, преследван по петите, и стрелял, прибягвайки от скала на скала. Но между него и войниците оставало малко разстояние, а поради раната си не бил в състояние да стигне до макито, преди да го догонят.

Мъжът се приближил до Фортунато и му казал:

— Ти нали си синът на Матео Фалконе?

— Да.

— Аз съм Джането Санпиеро. Жълтите яки^[4] ме преследват. Скрий ме, не мога вече да вървя.

— А какво ще каже баща ми, ако те скрия без негово разрешение?

— Ще каже, че си постъпил добре.

— Кой знае?

— Бързо ме скрий, че идват.

— Почакай да се върне баща ми.

— Как ще чакам, дявол да го вземе. Та те ще дойдат след пет минути. Хайде, скрий ме или ще те убия!

Фортунато му отвърнал най-хладнокръвно:

— Пушката ти е празна, а в каркерата^[5] ти няма патрони.

— Имам кама.

— А можеш ли да тичаш бързо като мен?

И той скочил и застанал на известно разстояние от човека.

— Ти не си син на Матео Фалконе! Нима ще ме оставиш да ме заловят пред къщата ти?

Момчето, изглежда, се трогнало.

— Какво ще ми дадеш, ако те скрия? — попитало то и се приближило.

Беглецът бръкнал в кожената кесия, окачена на колана, и извадил петфранкова монета, с която вероятно щял да си купи барут. Като видял сребърната монета, Фортунато се усмихнал, грабнал я и казал на Джането:

— От нищо не се страхувай.

И веднага направил голяма дупка в копата сено до къщата. Джането се сврял вътре, а момчето го покрило, като му оставило възможност да диша, но така че никой да не може да се сети, че в сеното е скрит човек. Освен това измислило чисто дивашка хитрост. Донесло котката с котенцата и ги настанило върху копата, та всеки да помисли, че сеното не е пипано скоро. После забелязало кървави следи по пътеката край къщата и ги посипало с прах. Когато свършило всичко това, преспокойно се излегнало отново на слънце.

След няколко минути пред вратата на Матео пристигнали шестима войници с кафяви униформи и жълти яки с един фелдфебел начело, фелдфебелът бил далечен сродник на Фалконе. (Както е известно, в Корсика повече откъдето и да било и най-далечното родство се зачита.) Наричал се Тиодоро Гамба. Бил деен човек, от когото бегълците много се бояли, защото бил заловил не един разбойник.

— Добър ден, братовчеде — подвикнал той на Фортунато и се приближил до него. — Я, че си пораснал! Не видя ли преди малко оттук да минава един човек?

— Е, не съм висок колкото вас, братовчеде — отвърнало простодушно момчето.

— И това ще стане. Кажи, не видя ли да минава човек?

— Да съм видял да минава човек ли?

— Да, човек с островърхо калпаче от черно кадифе и дреха, извезана с червено и жълто.

— Човек с островърхо калпаче от черно кадифе и дреха, извезана с червено и жълто ли?

— Да, казвай бързо, няма какво да повтаряш въпросите ми.

— Тая сутрин пред къщи мина свещеникът, яздеше коня си Пиеро. Пита ме как е татко, а аз му казах…

— Хей, момче, ти нещо дяволуваш! Бързо казвай къде отиде Джането, него търсим; и съм сигурен, че е поел по тази пътека.

— Кой знае?

— Кой знае ли? Аз знам и знам, че ти си го видял.

— Човек, като спи, гледа ли кой минава?

— Ти не си спал, нехранимайко с нехранимайко! Изстрелите са те събудили.

— Толкова ли шум мислите, че вдигат вашите пушки, братовчеде? Да видите татковата карабина как гърми!

— Дяволите да те вземат, поразнико проклет! Сигурен съм, че си видял Джането. Може да си го скрил. Хайде, момчета, вървете в къщата и вижте дали нашият човек не е там. Накрая той ходеше на един крак, а не е луд да се мъчи да стигне на куц крак макито. Пък и кървавите следи спират дотук.

— Ами какво ще каже татко? — захилил се Фортунато. — Какво ще каже, ако разбере, че сте влизали в къщата му, когато него го няма?

— Вагабонтино! — извикал фелдфебелът Гамба и го хванал за ухото. — Знаеш ли, че мога да те накарам да запееш друга песен? Като те наложа двадесетина пъти със сабята, може да проговориш.

Но Фортунато продължавал да се хили.

— Баща ми е Матео Фалконе! — важно казал той.

— Ами знаеш ли, шмекерче, че мога да те заведа в Корте или в Бастия? Ще те сложа да спиш в килия, на слама, с вериги на краката и ще те пратя на гилотината, ако не кажеш къде е Джането Санпиеро.

При тази смешна заплаха момчето се изкискало и повторило:

— Баща ми е Матео Фалконе!

— Господин фелдфебел — тихо казал един от войниците, — да не се скарваме с Матео.

Гамба явно не знаел какво да прави. Той тихо поговорил с войниците, които вече били претърсили къщата. Не било дълга работа, понеже колибата на корсиканеца се състои от една-единствена квадратна стая, а мебелировката — от маса, сандъци, пейки, ловни пособия и домакински съдове. В това време малкият Фортунато галел котката и сякаш се подигравал с обърканите войници и с братовчед си.

Един стрелец се приближил до копата сено. Видял котката, нехайно мушнал в сеното с щика и свил рамене, сякаш разбрал, че прави нещо глупаво. Нищо не помръднало, а лицето на момчето не издало ни най-малко вълнение.

Фелдфебелът и войниците се чудели какво да правят; вече се взирали към равнината, сякаш били готови да тръгнат за там, откъдето били дошли, когато началникът, убеден, че заплахите не ще стреснат сина на Фалконе, решил да направи последен опит да го склони с добро, с подаръци.

— Братовчедче — рекъл той, — ти ми изглеждаш будно момче! Далеч ще стигнеш. Само че си правиш лоша шега с мене; и ако не ме беше страх да не засегна Матео, щях, дявол да го вземе, да те отведа.

— Я виж ти!

— Ама като се върне братовчедът, ще му разкажа всичко и той ще те нашиба до кръв, задето ме излъга.

— Кой знае.

— Ще видиш… Затова по-добре… Хайде, ако си добро момче, ще ти дам нещо.

— Пък аз, братовчеде, ще ви кажа нещо: ако още се бавите, Джането ще стигне до макито и тогава ще ви трябват повечко такива хитреци като вас, за да го хванете.

Фелдфебелът извадил от джоба си един сребърен часовник, който струвал поне десет екю и като забелязал, че очите на малкия Фортунато блеснали, поклатил часовника на края на желязната верижка и рекъл:

— Дяволче! Ще ти се да си окачиш на яката такъв часовник, нали? И да се разхождаш по улиците на Порто Векио като паун. Хората ще те питат: „Колко е часът?“, а ти ще им казваш: „Вижте на часовника ми“.

— Като порасна, вуйчо ми, капоралът, ще ми подари часовник.

— Да, ама синът на вуйчо ти вече си има часовник… е, вярно, не е толкова хубав, колкото тоя… Ама пък той е по-малък от тебе.

Детето въздъхнало.

— Е, братовчедче, не искаш ли да ти дам часовника?

Фортунато загледал часовника с крайчеца на окото като котка, на която показват цяло пиле. Тя сякаш усеща, че се подиграват с нея, и не смее да протегне лапа, даже от време на време извръща око, за да не се поддаде на съблазънта; но се облизва и сякаш казва на господаря си: „Колко жестоко се шегуваш с мен!“.

Все пак фелдфебелът изглеждал искрен като показвал часовника, Фортунато не протегнал ръка, но му казал с горчива усмивка:

— Защо се подигравате с мен?

— Ей богу, не се подигравам. Само ми кажи къде е Джането и часовникът ще бъде твой.

По лицето на Фортунато се мярнала недоверчива усмивка. Той вперил черните си очи в очите на фелдфебела и се опитал да прочете в тях доколко може да вярва на думите му.

— Да ми отнемат еполетите, ако не ти дам часовника — извикал фелдфебелът, — но само при това условие! Ето, момчетата са ми свидетели, не мога да се отрека от думата си.

Докато говорел така, той все повече приближавал часовника до момчето и вече почти докосвал бледата му буза. Лицето на Фортунато издавало борбата, която ставала в душата му, между алчността и задълженията на гостоприемството. Голите му гърди силно се повдигали, сякаш щял да се задуши. А часовникът се клатушкал, въртял се и от време на време докосвал носа му. Най-сетне дясната му ръка взела да се вдига към часовника: пипнал го с края на пръстите си и целият часовник се изтегнал в ръката му, но фелдфебелът все пак не пускал верижката… Циферблатът бил светлосин… кутията току-що лъсната… на слънцето блестяла като пламък… Изкушението било прекалено голямо.

Фортунато вдигнал и лявата ръка и през рамо посочил с палец копата сено, на която се бил облегнал, фелдфебелът веднага разбрал и пуснал верижката, Фортунато се почувствал единствен притежател на часовника. Изправил се пъргаво като сърна и се отдалечил на десет крачки от копата, която войниците веднага взели да събарят.

Не след дълго видели, че нещо мърда в сеното и оттам се измъкнал окървавен човек с кама в ръка. Но раната му била изстинала, той не успял да се изправи на крака и паднал, фелдфебелът се спуснал и изтръгнал камата му. Веднага го завързали здраво въпреки съпротивата му.

Проснат на земята, омотан като товар дърва, Джането обърнал глава към Фортунато, който се бил приближил.

— Кучи сине!… — изрекъл по-скоро презрително, отколкото гневно той.

Момчето му хвърлило сребърната монета, която било получило от него, понеже чувствало, че вече не я заслужава; но задържаният се направил, че не я вижда. Казал съвсем хладнокръвно на фелдфебела:

— Драги Гамба, не мога да вървя, ще трябва да ме носите до града.

— Преди малко тичаше по-бързо от сръндак — казал жестокият победител, — но бъди спокоен, толкова съм доволен, дето те пипнах, че ако трябва и цяла левга ще те нося на гръб, без да се уморя. Нищо, приятелю, ще ти направим носилка от клони и от твоето наметало, а в чифлика на Кресполи ще вземем коне.

— Добре — отвърнал задържаният, — сложете и малко слама върху тази ваша носилка, за да ми е по-удобно.

Докато войниците се заловили кой да прави носилка от кестенови клони, кой да превързва раната на Джането, Матео Фалконе и жена му изведнъж се задали откъм завоя на една пътека на макито. Жената едва мъкнела огромен чувал с кестени, докато мъжът си вървял само с една пушка в ръка и друга, окачена през рамо; защото е недостойно за мъж да носи друго, освен оръжие.

Когато видял войниците, Матео помислил, че са дошли да го задържат. Но от къде на къде? Та нима Матео имал вземане-даване с правосъдието? Не. Той се ползвал с добро име. Както се казва, бил „порядъчен гражданин“, но нали бил корсиканец и планинец, а колко са корсиканците и планинците, които, ако се поровят в паметта си, няма да открият някоя дреболия — изстрел, удар с нож и други подобни глупости. Матео повече от всеки друг бил чист пред съвестта си, защото десет години вече не бил насочвал пушка към човек, но бил предпазлив, затова се приготвил, ако се наложи, да се защищава.

— Жено — казал той на Джузепа, — остави чувала на земята и се приготви.

Тя веднага го послушала. Матео й дал пушката, окачена на рамото му, за да не му пречи. Заредил другата, която носел в ръка, и бавно тръгнал към къщата покрай дърветата, които ограждали пътя, готов при най-малката враждебна проява да се прикрие зад някой дебел ствол, откъдето спокойно да стреля. Жената вървяла по петите му и носела другата пушка и ловджийската чанта. Задачата на добрата домакиня в случай на бой е да зарежда оръжието на съпруга си.

А пък фелдфебелът се намерил в много неудобно положение, като видял как Матео се приближава стъпка по стъпка с пушка в ръка и с пръст на спусъка. „Ако случайно Матео е роднина или пък приятел на Джането и реши да го защитава — помислил си той, — куршумите на двете му пушки ще стигнат двама от нас толкова сигурно, колкото ако пуснеш писмо в пощата. Ами ако се прицели в мене, макар да сме роднини!…“

Така озадачен, той смело решил да пристъпи сам към Матео и като на стар познат да му разкаже какво се е случило, но краткото разстояние, което го деляло от Матео, му се сторило страшно дълго.

— Хей, стари приятелю, слушай — викнал той, — как си, драги? Аз съм Гамба, братовчед ти.

Без дума да каже, Матео се спрял и докато другият говорел, леко започнал да вдига дулото на пушката, така че в момента, когато фелдфебелът бил вече до него, тя сочела към небето.

— Добър ден, братко^[6] — казал фелдфебелът и му подал ръка. — Отдавна не съм те виждал.

— Добър ден, братко.

— Минавах оттука и се отбих да те видя, тебе и братовчедката Пепа. Днес много път бихме, но умората ни не отиде напразно, защото имахме добра слука. Ей сега заловихме Джането Санпиеро.

— Слава богу! — извикала Джузепа. — Миналата седмица той ни открадна една дойна коза.

Тези думи зарадвали Гамба.

— Клетникът! Гладен е бил — рекъл Матео.

— Ама тоя проклетник като лъв се бори — продължил позасегнат фелдфебелът. — Уби ми един войник и не стига това, ами счупи ръката на ефрейтор Шардон, но няма значение, той е французин… После така се скри, че и дяволът не можеше да го намери. Ако не беше братовчедчето Фортунато, никога нямаше да го открия.

— Фортунато ли? — извикал Матео.

— Фортунато! — повторила и Джузепа.

— Да. Джането се беше скрил в оная копа сено, ама братовчедчето издаде хитрината му. Затова ще кажа на вуйчо му, капорала, да му изпрати за награда някакъв хубав подарък. И ще спомена неговото име и твоето в доклада си до главния прокурор.

— Дявол да го вземе! — тихо възкликнал Матео.

Отишъл при стрелците. Джането бил вече настанен на носилката, готов за тръгване. Когато видял Матео, придружен от Гамба, той странно се усмихнал, после се обърнал към вратата на къщата, плюл на прага и казал:

— Дом на предател!

Само човек, решил да умре, можел да се осмели да произнесе думата „предател“, свързвайки я с Фалконе. Един удар с кама, нямало нужда от втори, незабавно щял да заплати за обидата. Но Матео само се хванал за челото като съсипан човек.

Щом видял, че баща му пристига, Фортунато влязъл в къщата. Скоро се върнал с гърне мляко и с наведени очи го занесъл на Джането.

— Махай се! — извикал задържаният със силен глас. После помолил един от войниците: — Приятелю, дай нещо да пия.

Войникът му дал да пие от манерката си и задържаният приел вода от човека, с когото малко преди това се били стреляли. После помолил да му вържат ръцете така, че да бъдат кръстосани на гърдите вместо на гърба.

— Когато лежа, обичам да ми е удобно — казал той.

Побързали да задоволят желанието му, после фелдфебелът наредил да тръгват, сбогувал се с Матео, който не му отговорил, и с бързи крачки потеглил към равнината.

Минали близо десет минути преди Матео да заговори. Детето гледало тревожно ту майка си, ту баща си, който, подпрян на пушката, го наблюдавал със сдържан гняв.

— Добре започваш! — най-сетне казал Матео със спокоен, но страшен глас за този, който го познавал.

— Татко! — извикало момчето през сълзи и се затичало да прегърне коленете му.

Но Матео му изкрещял:

— Назад! Да не си ме докоснал!

Детето спряло неподвижно на няколко крачки от баща си и изхлипало.

Джузепа се приближила. Тя тъкмо била забелязала верижката на часовника, която се подавала изпод ризата на Фортунато.

— Откъде имаш този часовник? — строго го запитала тя.

— Даде ми го братовчедът фелдфебел.

Фалконе грабнал часовника и с цялата си сила го запратил върху един камък и го строшил.

— Жено — казал той, — от мене ли е момчето?

Кафявите страни на Джузепа почервенели до керемидено.

— Какво говориш, Матео! И знаеш ли на кого говориш?

— Добре, значи, това момче е първото от рода, което върши предателство.

Хълцанията и риданията на Фортунато се засилили, а Фалконе го гледал все така втренчено. Най-накрая тупнал с приклада на пушката в земята, после я метнал на рамо, отново поел по пътя към макито и викнал на Фортунато да върви след него. Момчето се подчинило.

Джузепа се втурнала след Матео и го уловила за лакътя.

— Син ти е — рекла тя с разтреперан глас и вперила черните си очи в очите на мъжа си, сякаш за да прочете какво става в душата му.

— Остави ме — отвърнал Матео. — Аз съм му баща.

Джузепа целунала сина си и разплакана влязла в къщата, паднала на колене пред образа на светата Дева и започнала горещо да се моли. В това време Матео извървял около двеста крачки по пътеката и спрял чак до един малък дол. Спуснал се в него. Опитал земята с приклада и тя му се сторила мека, лесна за копаене. Мястото изглеждало удобно за онова, което бил замислил.

— Фортунато, върви при оня, големия камък.

Момчето изпълнило заповедта на баща си и коленичило.

— Кажи си молитвите.

— Татко, татко, не ме убивайте!

— Кажи си молитвите — повторил Матео със страшен глас.

Заеквайки и хълцайки, момчето казало „Отче наш“ и „Верую“. В края на всяка молитва бащата отговарял със силен глас „Амин!“.

— Тия ли само молитви знаеш?

— Татко, знам и „Богородице дево“, и литанията, които леля ме научи.

— Дълга е. Нищо.

Детето с гаснещ глас довършило литанията.

— Свърши ли?

— О, татко, смилете се! Простете ми! Никога вече няма да правя така! Толкова ще се моля на братовчеда капорал, че той ще помилва Джането!

И продължило да говори.

Матео заредил пушката, прицелил се и казал:

— Бог да ти прости!

Момчето направило отчаяно усилие да стане и да прегърне коленете на баща си, но не успяло. Матео стрелял и Фортунато се проснал мъртъв.

Без да погледне трупа, Матео се запътил към къщи да вземе лопата, за да погребе сина си. Едва изминал няколко крачки и срещнал Джузепа, която дотичала, разтревожена от изстрела.

— Какво стори? — извикала тя.

— Каквото трябваше.

— Къде е?

— В дола. Сега ще го погреба. Умря като християнин. Ще му направим панихида. Нека кажат на зет ми Тиодоро Бианки да дойде да живее при нас.

Бележки

[1] Капорали са се наричали ръководителите на корсиканските общини по време на въстанието против феодалите. — Б.пр. ↑

[2] Тук думата е синоним на беглец. — Б.пр. ↑

[3] Отряд, набиран за известно време от правителството в помощ на жандармерията. — Б.пр. ↑

[4] По онова време стрелците носели кафява униформа с жълта яка. — Б.пр. ↑

[5] Кожен колан, който служи за патрондаш и за портфейл. — Б.пр. ↑

[6] Обикновеният поздрав между корсиканци. — Б.пр. ↑