Антон Павлович Чехов
Ана на шията (2)

II

Настъпи и зимата. Коледа беше още далеч, когато в местния вестник бе обявено, че на 29 декември в Дворянското събрание ще се състои традиционният зимен бал. Всяка вечер след картите Модест Алексеич си шепнеше развълнуван с чиновническите жени, като поглеждаше загрижено към Аня, и след това дълго се разхождаше от ъгъл до ъгъл и мислеше нещо. Най-после една късна вечер той застана пред Аня и каза:

— Трябва да си ушиеш бална рокля. Разбираш ли? Но моля те да се посъветваш с Маря Григориевна и Наталия Кузминишна.

Даде й сто рубли. Тя ги взе; но като поръчваше балната рокля, не се посъветва с никого, а поговори само с баща си и се помъчи да си представи как би се облякла на бал майка й. Покойната й майка се обличаше винаги по последна мода и винаги отделяше внимание на Аня и я обличаше изящно, като кукла, научи я да говори френски и да танцува отлично мазурка (до омъжването си тя пет години беше работила като гувернантка). Аня също като майка си умееше да направи от старата рокля нова, да почиства ръкавиците си с бензин, да взема под наем bijoux^[1] и също като майка си знаеше да присвива очи, да произнася неясно „р“, да заема красиви пози, да изпада, когато е необходимо, във възторг, да гледа печално и загадъчно. А от баща си беше наследила тъмния цвят на косите и очите, нервността и маниера си винаги да се гласи.

Когато половин час преди да тръгнат за бала Модест Алексеич влезе при нея без сюртук, за да надене пред голямото огледало ордена на шията си, очарован от нейната красота и блясъка на свежия й, ефирен тоалет, самодоволно си среса бакенбардите и каза:

— Я каква си ми… Я каква си! Анюта! — продължи той, като изведнъж изпадна в тържествен тон. — Аз те ощастливих тебе, а днес ти можеш да ме ощастливиш мене. Моля те да се представиш на съпругата на негово сиятелство! Много те моля! Чрез нея мога да бъда произведен в старши докладчик!

Потеглиха за бала. Ето го и Дворянското събрание, и портиера пред входа, фоайето със закачалките, кожените палта, забързаните лакеи, деколтираните дами, които се прикриваха от течението с ветрилата си; мирише на светилен газ и ботуши. Когато Аня, изкачвайки се по стълбата под ръка с мъжа си, чу музиката и се видя цялата в грамадното огледало, огряна от многобройните светлини, в душата й се пробуди радост и същото онова предчувствие за щастие, каквото изпита в лунната вечер на гарата. Тя вървеше гордо, самоуверено, като за първи път се чувстваше не момиче, а дама, и неволно с походката и маниерите си подражаваше на покойната си майка. И за първи път в живота си се почувства богата и свободна. Дори присъствието на мъжа й не я притесняваше, тъй като, прекрачила прага на събранието, тя отгатна инстинктивно, че близостта на стария й мъж ни най-малко не я унижава, а, напротив, й придава пикантна тайнственост, която толкова се харесва на мъжете. В голямата зала вече гърмеше оркестърът и танците бяха започнали. След държавната квартира, обхваната от впечатленията, от светлината, пъстротата, музиката и шума, Аня обгърна с поглед залата и помисли: „Ах, колко е хубаво!“ — и веднага разпозна в тълпата всичките си познати, всички, които по-рано бе срещала по вечеринки и увеселения, всички тези офицери, учители, адвокати, чиновници, помешчици, негово сиятелство, Артинов и дамите от висшето общество, издокарани, дълбоко деколтирани, красиви и грозни, които вече заемаха позиции по лавките и павилионите на благотворителния базар, за да започнат търговия в полза на бедните. Огромен офицер с еполети — беше се запознала с него на улица „Старокиевская“, когато беше гимназистка, но сега не си спомняше името му — изникна сякаш изпод земята и я покани на валс; и тя отхвръкна от мъжа си и й се струваше, че плува с платноходка в силна буря, а мъжът й беше останал далеч на брега… Танцуваше страстно, с увлечение и валс, и полка, и кадрил, като минаваше от ръце в ръце, опиянена от музиката и шума, смесваше руския език с френски, говореше на „р“, смееше се и не мислеше нито за мъжа си, нито за когото или каквото и да било. Имаше успех сред мъжете, това беше ясно, пък и не можеше да бъде иначе, задъхваше се от вълнение, трескаво мачкаше в ръцете си ветрилото и искаше да пие. Баща й, Пьотр Леонтич, с измачкан фрак, от който миришеше на бензин, се приближи до нея и й подаде купичка с червен сладолед.

— Очарователна си днес — каза той, като я гледаше с възторг — и никога досега не съм съжалявал толкова много, че побърза да се омъжиш… Защо? Знам, че направи това заради нас, но… — С треперещи ръце измъкна малко снопче банкноти и каза: — Днес получих от уроци и мога да върна дълга на мъжа ти.

Тя му пъхна купичката в ръцете и подхваната от някого, отлетя надалеч и бегло, през рамото на кавалера си видя как баща й, като се плъзгаше по паркета, прегърна една дама и се понесе с нея из залата.

„Колко е мил, когато е трезвен!“ — мислеше Аня. Тя затанцува мазурката със същия огромен офицер; той стъпваше важно и тежко, сякаш мечок в мундир, помръдваше с рамене и гърди, потрепваше едва-едва с крака — никак не му се танцуваше, а тя пърхаше около него, като го дразнеше с красотата си и разголената си шия; очите й закачливо блестяха, движенията й бяха страстни, а той ставаше все по-равнодушен и протягаше милостиво ръце към нея като някой цар.

— Браво, браво!… — се чуваше сред присъстващите.

Но малко по малко и огромният офицер не издържа; той се оживи, развълнува се и вече поддал се на очарованието, се разгорещи и се движеше леко и младежки, а тя само помръдваше рамене и гледаше лукаво, сякаш вече тя беше царица, а той — роб, и същевременно й се струваше, че ги гледа цялата зала, че всички тези хора са захласнати и им завиждат. Огромният офицер едва успя да й благодари, когато публиката изведнъж се раздвижи и мъжете някак странно се изпънаха с прибрани ръце… Към нея се насочваше негово сиятелство с фрак с две звезди. Да, негово сиятелство се насочваше именно към Аня, защото бе втренчил поглед право в нея, сладникаво усмихнат и предъвкващ с устни, което правеше винаги, когато видеше хубавички жени.

— Много ми е драго, много ми е драго… — започна той. — Ще заповядам да поставят вашия мъж под арест, тъй като досега е крил от нас такова съкровище. Идвам при вас по поръка на жена ми — продължи той, като й подаваше ръка. — Вие трябва да ни помогнете… М-да… Трябва да ви дадем награда за красота… като в Америка… М-да… Американците… Жена ми ви чака с нетърпение.

Той я заведе до една лавка при възрастна дама, чиято долна част на лицето беше несъразмерно едра и на човек му се струваше, че държи в устата си голям камък.

— Помогнете ни — каза тя носово и напевно. — Всички по-хубави жени работят в благотворителния базар и само вие, кой знае защо, не вземате участие. Защо не искате да ни помогнете?

Тя си отиде и Аня зае мястото й край сребърния самовар с чашите. И веднага се започна оживена търговия. За чаша чай Аня вземаше най-малко една рубла, а огромния офицер тя накара да изпие три чаши. Дойде богаташът Артинов, с изпъкнали очи, страдащ от задух, но вече не с онзи странен костюм, с който Аня го видя през лятото, а с фрак, както останалите. Без да откъсва поглед от Аня, той изпи чаша шампанско и плати сто рубли, после пи чай и даде още сто — и всичко това мълчешком, измъчван от астмата… Аня подканваше купувачите и вземаше от тях пари, вече дълбоко убедена, че нейните усмивки и погледи не доставят на тези хора нищо друго, освен голямо удоволствие. Тя вече беше разбрала, че е създадена изключително за този шумен, блестящ, весел живот с музика, танци, обожатели, и някогашният страх пред силата, която надвисва над нея и заплашва да я смачка, й се струваше смешен; вече не се страхуваше от никого и само съжаляваше, че я няма майка й да се порадва сега заедно с нея на успехите й.

Пьотр Леонтич, вече блед, но държейки се още здраво на краката си, се приближи до лавката и поиска чашка коняк. Аня се изчерви — очакваше, че ще каже нещо неподходящо (почувства срам, че има такъв беден и обикновен баща), но той пи, хвърли десет рубли от снопчето си и важно се отдалечи, без да каже нито дума. Малко по-късно тя видя как той танцуваше в grand-rond и този път вече се олюляваше и нещо подвикваше за голям срам на своята дама и Аня си спомни как преди три години на един бал той точно така се олюляваше и подвикваше и свърши с това, че кварталният полицейски го отведе вкъщи да спи, а на другия ден директорът заплашваше да го уволни. Колко не навреме дойде този спомен!

Когато в лавките изгасиха самоварите и уморените благотворителки предадоха прихода на възрастната дама с камък в устата, Артинов поведе Аня под ръка към залата, където беше сервирана вечеря за всички участници в благотворителния базар. Вечеряха около двадесет души, не повече, но беше много шумно. Негово сиятелство вдигна тост: „В тази разкошна трапезария ще бъде уместно да пием за процъфтяването на евтините трапезарии, които бяха обект на днешния базар“. Един бригаден генерал предложи да пият „за силата, пред която пасува дори артилерията“, и всички протегнаха чашите си към дамите. Беше много, много весело.

Когато изпращаха Аня вкъщи, вече се разсъмваше и готвачките отиваха на пазар. Радостна, пияна, изпълнена с нови впечатления, уморена, тя се съблече, повали се в леглото и веднага заспа…

Минаваше един часът след пладне, когато прислужницата я събуди и доложи, че е дошъл да я посети господин Артинов. Тя се облече бързо и отиде в гостната. Скоро след Артинов пристигна негово сиятелство да благодари за участието й в благотворителния базар. Като я гледаше сладникаво и предъвкваше, той й целуна ръка, помоли за позволение да идва и друг път и си замина, а тя стоеше сред гостната, изумена, очарована, не вярвайки, че промяната в живота й, чудната промяна, стана толкова бързо; и в същото това време влезе мъжът й, Модест Алексеич… Сега той стоеше пред нея със същото угодливо, сладникаво, робско почтително изражение, което тя беше свикнала да вижда у него в присъствието на силни и знатни хора; и с възторг, с негодувание, с презрение, вече сигурна, че това няма да предизвика нищо, тя каза, като изговаряше отчетливо всяка дума:

— Махайте се оттук, глупак!

След това Аня нямаше вече нито един свободен ден, защото вземаше участие ту в пикници, ту в разходки, ту в спектакли. Тя се връщаше вкъщи всеки ден на разсъмване и лягаше в гостната на пода и после трогателно разказваше на всички как спи под цветята. Трябваха й страшно много пари, но тя вече не се страхуваше от Модест Алексеич и харчеше парите му като свои; и не молеше, не искаше, а само му изпращаше сметки или бележки: „Да се дадат на приносящия 200 рубли“ или: „Незабавно да се платят 100 рубли“.

На Великден Модест Алексеич получи „Ана“ втора степен. Когато отиде да благодари, негово сиятелство остави настрана вестника и се намести по-дълбоко в креслото.

— Значи, сега имате три Ани — каза той, като разглеждаше белите си ръце с розови нокти, — една на петлицата и две на шията.

Модест Алексеич долепи двата пръста до устните си от предпазливост да не се разсмее високо и каза:

— Сега остава да очакваме появяването на бял свят на малкия Владимир. Осмелявам се да поканя ваше сиятелство за кръстник.

Той намекваше за „Владимир“ IV степен и вече си представяше как ще разказва навсякъде за този свой каламбур, сполучлив по находчивост и смелост, и искаше да каже още нещо също така сполучливо, но негово сиятелство отново се вдълбочи във вестника и кимна с глава…

А Аня продължаваше да се вози на тройки, ходеше с Артинов на лов, играеше в едноактни пиеси, вечеряше и все по-рядко и по-рядко гостуваше на своите. Те вече обядваха сами. Пьотр Леонтич се запиваше повече от преди, пари нямаха и фис хармониумът отдавна вече беше продаден за дългове. Момчетата сега не го пускаха сам на улицата и постоянно внимаваха да не падне; и когато по Старокиевская те срещаха Аня да се вози с чифт коне с логой отстрани и с Артинов на капрата вместо кочияш, Пьотр Леонтич сваляше цилиндъра си и се канеше да извика нещо, а Петя и Андрюша го хващаха под ръка и казваха умолително:

— Недей, татенце… Стига, татенце…