Антон Павлович Чехов
Ана на шията (1)

І

След венчавката не дадоха дори малка закуска; младоженците изпиха по една чаша, преоблякоха се и тръгнаха за гарата. Вместо весел сватбен бал и вечеря, вместо музика и танци — поклонение в манастир на двеста версти оттук. Мнозина одобряваха това, като казваха, че Модест Алексеич е вече човек със служебно положение и не млад, и една шумна сватба би могла все пак да изглежда не напълно прилична; пък и скучно е да се слуша музика, когато чиновник на петдесет и две години се жени за едва навършило осемнадесет години момиче. Казваха също така, че Модест Алексеич, като човек с принципи, е замислил това отиване в манастира собствено, за да даде на младата си жена да разбере, че и в брака той поставя религията и нравствеността на първо място.

Изпратиха младоженците. Тълпата от колеги и роднини стоеше с чаши в ръка и чакаше влака да тръгне, за да вика „ура“, а Пьотр Леонтич, бащата, с цилиндър и учителски фрак, вече пиян и вече много блед, все се протягаше към прозореца с чашата си и повтаряше умолително:

— Анюта! Аня! Аня, само една дума!

Аня се навеждаше от прозореца към него и той й шепнеше нещо, като я облъхваше с миризма на бъчва, духаше в ухото й — нищо не можеше да се разбере — и прекръстваше лицето, гърдите и ръцете й; при това дъхът му пресекваше и в очите му блестяха сълзи. А братята на Аня, гимназистите Петя и Андрюша, го дърпаха отзад за фрака и шепнеха сконфузено:

— Татенце, стига!… Татенце, недей…

Когато влакът тръгна, Аня видя как баща й потича малко след вагона, като се олюляваше и разплискваше виното си, и колко жалко, добро и виновно беше лицето му.

— Ура-а-а! — викаше той.

Младоженците останаха сами. Модест Алексеич огледа купето, нагласи вещите по полиците и седна усмихнат срещу младата си жена. Той беше чиновник, среден на ръст, доста пълен, закръглен и добре загладен, с дълги бакенбарди и без мустаци и бръснатата му, кръгла и рязко очертана брадичка приличаше на пета. Най-характерното в лицето му беше липсата на мустаци — това прясно избръснато, голо място, което постепенно преминаваше в тлъсти, треперещи като желе бузи. Държеше се солидно, с бавни жестове и меки маниери.

— Не мога да не си спомня сега едно обстоятелство — каза той с усмивка. — Преди пет години, когато Косоротов получи ордена „Света Ана“ втора степен и дойде да благодари, негово сиятелство се изрази така: „Значи, сега вие имате три Ани: една на петлицата и две на шията“. А трябва да кажа, че по същото време жената на Косоротов, свадлива и лекомислена особа на име Ана, току-що се беше върнала при него. Надявам се, че когато аз получа „Ана“ втора степен, негово сиятелство няма да има повод да ми каже същото.

Той се усмихваше с малките си очички. И тя също се усмихваше, като се вълнуваше от мисълта, че този човек може всеки момент да я целуне с пълните си, влажни устни и че тя вече няма право да му откаже това. Меките движения на тлъстото му тяло я плашеха, изпитваше и страх, и погнуса. Той стана, свали, без да бърза, ордена от шията си, свали фрака и жилетката си и облече халата.

— Така-а — каза и седна до Аня.

Тя си спомни колко мъчителна беше венчавката, когато й се струваше, че и свещеникът, и гостите, и всички в църквата я гледат тъжно: защо, защо тя, толкова мила и хубава, се омъжва за този възрастен, неинтересен господин? Днес сутринта тя все още беше във възторг, че всичко се уреди толкова добре, а по време на венчавката и сега във вагона се чувстваше виновна, измамена и смешна. Ето, омъжи се за богат човек, а пари въпреки това нямаше, сватбената рокля беше ушита на вересия и когато днес баща й и братята й я изпращаха, разбра по лицата им, че нямат нито копейка. Ще вечерят ли те днес? А утре? И, кой знае защо, й се струваше, че баща й и момчетата стоят гладни сега без нея и изпитват същата мъка, както в първата вечер след погребението на майка им.

„О, колко съм нещастна! — мислеше тя. — Защо съм толкова нещастна?“

С неловкостта на солиден човек, несвикнал да се държи с жени, Модест Алексеич я докосваше по талията и я потупваше по рамото, а тя мислеше за парите, за майка си, за смъртта й. Когато майка й почина, баща й, Пьотр Леонтич, учител по краснопис и рисуване в гимназията, се пропи, дойде и нуждата; момчетата нямаха ботуши и галоши, баща й го мъкнеха при мировия, идваше съдебният пристав и описваше мебелите… Какъв срам! Аня трябваше да се грижи за пияницата си баща, да кърпи чорапите на братята си, да ходи на пазар и когато хвалеха хубостта, младостта и изящните й маниери, струваше й се, че целият свят вижда евтината й шапчица и продупчените обувки, замазани с мастило. А нощем идваха сълзите и натрапчивата, тревожна мисъл, че съвсем скоро ще уволнят баща й от гимназията заради неговата слабост и че той няма да понесе това и също ще умре като майка й. Но познатите дами се засуетиха и започнаха да търсят за Аня подходящ човек. Скоро се намери същият този Модест Алексеич, не млад и не красив, но с пари. Има в банката стотина хиляди и наследствено имение, което дава под наем. Той е човек с принципи и негово сиятелство го цени; нищо не му струва, както казваха на Аня, да вземе от негово сиятелство едно писъмце до директора на гимназията и дори до училищния настоятел, за да не уволняват Пьотр Леонтич…

Докато си спомняше тези подробности, изведнъж й се причу музика, нахлула през прозореца заедно с шум от гласове. Влакът беше спрял на малка гара. Зад перона в тълпата бойко свиреше хармоника и евтина скрибуцаща цигулка, а иззад високите брези и тополи, иззад вилите, облени в лунна светлина, долитаха звуци от военен оркестър: сигурно някъде из вилите имаше вечеринка. По перона се разхождаха летовници и граждани, които идваха тук при хубаво време да подишат чист въздух. Тук беше и Артинов, собственик на цялото това вилно място, богаташ, висок, пълен брюнет, с арменска физиономия, с изпъкнали очи и с чудноват костюм. Беше с рубашка, разкопчана на гърдите, и високи ботуши с шпори, а от раменете му се спускаше черна пелерина, която се влачеше по земята като шлейф. След него, навели остри муцуни, вървяха две хрътки.

В очите на Аня още блестяха сълзи, но тя вече не си спомняше нито за майка си, нито за парите, нито за своята сватба, а стискаше ръцете на познати гимназисти и офицери, весело се смееше и приказваше бързо:

— Здравейте! Как сте?

Излезе на платформата, в лунната светлина, и застана така, че да я виждат цялата в новата й великолепна рокля и шапка.

— Защо се бавим тук? — попита.

— Има среща — й отговориха, — чакат пътническия влак.

Като забеляза, че Артинов я гледа, тя кокетно присви очи и заговори високо на френски. И поради това, че собственият й глас звучеше тъй прекрасно, че се чуваше музика и луната се отразяваше в езерото, и поради това, че жадно и любопитно я гледаше Артинов, известен донжуан и луда глава, и поради това, че на всички им беше весело, тя изведнъж почувства радост и когато влакът потегли и познатите й офицери й козируваха на сбогуване, вече си тананикаше полката, с чиито звуци я следваше военният оркестър, който гърмеше някъде там зад дърветата; и се върна в купето си с чувството, сякаш на гарата я бяха убедили, че непременно ще бъде щастлива, независимо от всичко.

Младоженците прекараха в манастира два дни, след това се върнаха в града. Живееха в държавна квартира. Когато Модест Алексеич отиваше на работа, Аня свиреше на рояла или плачеше от скука, или лягаше на кушетката, четеше романи и разглеждаше някое модно списание. На обед Модест Алексеич ядеше твърде много и говореше за политика, за назначения, премествания и награди, за това, че човек трябва да се труди, че семейният живот не е удоволствие, а дълг, че капка по капка вир става и че над всичко в света той поставя религията и нравствеността. И хванал ножа в юмрука си като меч, казваше:

— Всеки човек трябва да има свои задължения!

А Аня го слушаше, страхуваше се, не можеше да яде и обикновено ставаше гладна от масата. След обеда мъжът й почиваше и силно хъркаше, а тя отиваше при своите. Баща й и момчетата я поглеждаха някак особено, сякаш точно преди да дойде я бяха осъждали, че се е омъжила по сметка за нелюбим, отегчителен и скучен човек; шумолящата й рокля, гривните и изобщо дамският й вид ги стесняваха и оскърбяваха; в нейно присъствие те малко се сконфузваха и не знаеха какво да й приказват; но все пак я обичаха както по-рано и още не бяха свикнали да обядват без нея. Тя сядаше и ядеше с тях чорба, каша и картофи, пържени в овча лой, която миришеше на свещ. Пьотр Леонтич с трепереща ръка си сипваше от шишенцето и изпиваше бързо, жадно и с отвращение чашката, после обръщаше втора, после трета… Петя и Андрюша, слабички, бледи момчета с големи очи, вземаха шишето и казваха объркано:

— Недей, татенце… Стига толкова, татенце…

Аня също се тревожеше и го молеше да не пие повече, а той изведнъж избухваше и тропаше с юмрук по масата.

— Никому няма да позволя да ме надзирава! — викаше той. — Сополанковци! Хлапачка! Всички ще ви изпъдя оттук!

Но в гласа му се чувстваше слабост и доброта и никой не се плашеше от него. След обед той обикновено се докарваше; блед, с порязана от бръсненето брадичка, проточил тънката си шия, половин час стоеше пред огледалото и се гласеше — ту се решеше, ту засукваше черните си мустаци, пръскаше се с парфюм, връзваше връзката си на джуфка, след това слагаше ръкавиците и цилиндъра и отиваше на частни уроци. А ако беше празник, оставаше вкъщи, рисуваше с бои или свиреше на фис хармониум, който съскаше и ръмжеше; той се опитваше да извлече от него стройни, хармонични звуци и тананикаше или пък се сърдеше на момчетата:

— Мерзавци! Негодници! Развалили сте инструмента!

Вечер мъжът на Аня играеше карти с колегите си, които живееха под един покрив с него в държавното здание. Събираха се при играта на карти и жените на чиновниците — грозни, безвкусно нагласени, груби като готвачки, и в квартирата се започваха клюки, също така грозни и безвкусни като самите чиновнически жени. Понякога Модест Алексеич отиваше с Аня на театър. В антрактите той не я пускаше да мръдне една крачка без него, а се разхождаше под ръка с нея из коридорите и фоайето. Като се поздравяваше с някого, в същия миг пошепваше на Аня: „Статски съветник… има достъп при негово сиятелство…“ или: „Заможен е… има собствена къща…“ Когато минаваха край бюфета, на Аня много й се щеше нещо сладко; тя обичаше шоколад и щрудел, но нямаше пари, а се стесняваше да поиска от мъжа си. Той вземаше круша, мачкаше я в пръстите си и питаше нерешително:

— Колко струва?

— Двадесет и пет копейки.

— Туйто! — казваше той и оставяше крушата на мястото й; но понеже беше неудобно да се оттеглят от бюфета без да купят нещо, поръчваше минерална вода, изпиваше сам цялата бутилка и на очите му излизаха сълзи, и в такива моменти Аня го мразеше.

Или пък, целият почервенял, изведнъж й казваше бързо:

— Поклони се на старата дама там!

— Но аз не се познавам с нея.

— Няма значение. Това е съпругата на управителя на казионната палата! Поклони се, ти казвам! — ръмжеше той настойчиво. — Няма да ти се откъсне главата.

Аня се кланяше и главата й наистина не се откъсваше, но беше мъчително. Тя правеше всичко, което искаше мъжът й, и се ядосваше на себе си, че я измами като последна глупачка. Омъжи се за него само заради парите му, а всъщност пари имаше сега по-малко, отколкото преди омъжването си. По-рано баща й поне й даваше по двадесет копейки, а сега нямаше пукнат грош. Да вземе тайно или да иска, тя не можеше, страхуваше се от мъжа си, трепереше пред него. Струваше й се, че отдавна носи в душата си страх към този човек. Някога, в детството й, най-внушителната и страшна сила, надвисваща като облак или локомотив, готов да я смаже, й се струваше директорът на гимназията; друга такава сила, за която винаги говореха в семейството и от която, кой знае защо, се страхуваха, беше негово сиятелство; и имаше още десетина по-дребни сили, между които учителите от гимназията, с обръснати мустаци, строги и неумолими, и сега накрая и Модест Алексеич, човек с принципи, който дори по физиономия приличаше на директора. И във въображението на Аня всички тези сили се сливаха в едно и въплътени в страшна, грамадна бяла мечка, се надигаха срещу слабите и виновните, такива като баща й, и тя се страхуваше да противоречи, и се усмихваше пресилено, и изразяваше престорено удоволствие, когато я галеха грубо и я оскверняваха с прегръдки, всяващи в нея ужас.

Веднъж само Пьотр Леонтич се осмели да му поиска назаем петдесет рубли, за да върне някакъв много неприятен дълг, но какво страдание беше това!

— Добре, ще ви дам — каза Модест Алексеич, като помисли, — но предупреждавам, че повече няма да ви помагам, докато не престанете да пиете. За човек на държавна служба такава слабост е срамна. Не мога да не ви напомня общоизвестния факт, че тази страст е погубила мнозина способни хора, докато с въздържание те може би след време биха станали високопоставени личности.

И се проточиха дълги периоди: „според както…“, „изхождайки от това положение…“, „предвид на току-що казаното…“, а бедният Пьотр Леонтич страдаше от унижението и изпитваше силно желание да пийне.

И момчетата, които идваха при Аня на гости обикновено със съдрани ботуши и протрити панталони, също трябваше да изслушват наставления.

— Всеки човек трябва да има свои задължения! — им казваше Модест Алексеич.

Но пари не даваше. Затова пък подаряваше на Аня пръстени, гривни и брошки, като казваше, че е хубаво да ги имаш тези неща за черни дни. И често отключваше нейния скрин и правеше ревизия — всички вещи ли са налице.