Светослав Минков
Какво разказваше чайникътъ

Часовникътъ върху кухненския шкафъ тракаше тихо и приспивно. Презъ замъгленото стъкло на прозореца се не виждаше нищо. Люта зима бѣ сковала цѣлата земя.

— Та да си дойдемъ на думата, — рече чайникътъ на старата тенджера. — Туй се случи преди години, когато азъ още не бѣхъ почернѣлъ отъ огъня и можехъ да влизамъ свободно въ гостната стая, да седя на тантелена покривка върху масата и да черпя по редъ всички гости.

Веднажъ домакинята бѣ поканила на чай много хора. Толкова много, че за едного не достигаше чаша. „Ами сега?“ засмѣ се тя. „Чакайте, на васъ ще дамъ нѣщо особено!“ И като каза това, нашата господарка разтвори вратичката на бюфета и извади оттамъ една прекрасна чайна чаша, направена отъ ясночервенъ порцеланъ.

Тая чаша не приличаше никакъ на другитѣ, защото бѣше по-малка и по-нѣжна, и бѣ украсена съ златни цвѣтя. „Ахъ, колко е хубава!“ извикаха гоститѣ и започнаха да я предаватъ отъ рѫка въ рѫка. „Да“, отвърна гордо домакинята. „Тя е отъ Китай. По-рано имахъ шесть такива чашки, но петтѣ се счупиха, и сега е останала само тая.“

Тъй, червената китайска чаша мина презъ всички рѫце и следъ това бѣ сложена предъ единъ дебелъ господинъ, който се разкиха отгоре й — разбира се, не отъ уважение, а просто защото бѣше хремавъ.

До тоя день, право да си кажа, никога не бѣхъ мислилъ за женитба. Ала малката чайна чаша бѣше тъй нѣжна и тъй мила, че веднага, щомъ я видѣхъ, си казахъ: „Ето годеница за менъ.“

Разбира се, на сѫщото мнение бѣха и други нѣкои предмети на трапезата. Още преди да налѣя чай въ порцелановата хубавица, сребърнитѣ щипци ме изпревариха и й пуснаха вѫтре цѣли три кѫсчета захаръ, а лимонътъ се търкулна ужъ съвсемъ случайно до нея и я помилва предъ очитѣ на всички.

Но обичьта не се купува нито съ захаръ, нито съ киселитѣ милувки на единъ лимонъ-жълтурко. Прекрасната червена чаша гледаше само мене и чакаше съ нетърпение да я стопля съ истински китайски чай, който щѣше да й спомни за нейната далечна родина. А азъ се правѣхъ, че не забелязвамъ нищо, обикаляхъ по редъ всички чаши и ги пълнѣхъ, а гоститѣ ги дигаха отъ масата и ги поднасяха къмъ устата си.

Най-сетне стигнахъ и до малката китайска хубавица. Тогава изведнажъ почувствувахъ такава силна обичь къмъ нея, че пламнахъ цѣлъ въ огънь, и чаятъ въ менъ стана ужасно горещъ. И въ сѫщия мигъ дойде нещастието, защото нѣжната порцеланова чашка не можа да изтърпи топлината. Още при първитѣ капки чай, тя въздъхна по китайски — прасъ! — и се счупи на парчета.

Домакинята изписка, и всички гости й изказаха съжаленията си. Само дебелиятъ хремавъ господинъ не каза нищо, а подскочи отъ стола си. Чаятъ го бѣше залялъ и попарилъ, та затова той извади кърпичката си и започна да си бърши панталонитѣ.

Отъ тоя день нататъкъ, азъ пъкъ се зарекохъ да не мисля вече за женитба и да си остана до края на живота ергенъ, защото не ми се искаше да чупя друга чаша.

* * *

— Кло-кло-кло! Бедната порцеланова чашка! — клокочеше старата тенджера. — Ехъ, да можехъ и азъ да обикна нѣкого, та да уври по-скоро бобътъ, че ми омръзна да седя все на печката!

Чайникътъ мълчеше. Той се бѣ пренесълъ въ онова далечно време, когато бѣше съвсемъ новъ и ясносинь като небето. И както нѣкога му се струваше, че седи на тантелена покривка въ гостната стая, а отсреща го гледа червената чайна чаша, нашарена съ златни цвѣтя.

Разбира се, глиненото гърне съ ошафа не взимаше никакво участие въ разговора между чайника и тенджерата, защото бѣше глупаво и надуто като всички гърнета.

То си знаеше само своето:

— Б-р-р-ръ!

И размотаваше високо нагоре голѣми кълбета па̀ра.