Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Karel(2021 г.)
Издание:
Автор: Светославъ Минковъ
Заглавие: Захарното момиче
Издател: Хемусъ
Град на издателя: София
Година на издаване: 1935
Тип: сборник; приказки
Печатница: Печатница „П. К. Овчаровъ“ — София
Излязла от печат: октомври 1935
Художник на илюстрациите: В. Лазаркевичъ
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6938
История
- —Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Съчинения в два тома
Том втори — Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада - Година
- 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Светослав Минков. Съчинения в два тома. Том втори
Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада
Съставители: Милка Спасова, Мария Кондова
Редактор: Татяна Пекунова
Художник: Асен Старейшински
Художествен редактор: Кирил Гогов
Технически редактор: Лиляна Диева
Коректор: Ана Шарланджиева
Формат 32/84/108; тираж 40 113 екз; печатни коли 35; издателски коли 29 40; уик 28,44; л.г. VI/55; №5809; поръчка №114/1982 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 26.II.1982 година; излиза от печат на 30.VII.1982 година; цена 3,78 лв.
Код 25 9536172711/5506-38-82
Издателство „Български писател“, София, 1982
Държавна печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- —Добавяне
Часовникътъ върху кухненския шкафъ тракаше тихо и приспивно. Презъ замъгленото стъкло на прозореца се не виждаше нищо. Люта зима бѣ сковала цѣлата земя.
— Та да си дойдемъ на думата, — рече чайникътъ на старата тенджера. — Туй се случи преди години, когато азъ още не бѣхъ почернѣлъ отъ огъня и можехъ да влизамъ свободно въ гостната стая, да седя на тантелена покривка върху масата и да черпя по редъ всички гости.
Веднажъ домакинята бѣ поканила на чай много хора. Толкова много, че за едного не достигаше чаша. „Ами сега?“ засмѣ се тя. „Чакайте, на васъ ще дамъ нѣщо особено!“ И като каза това, нашата господарка разтвори вратичката на бюфета и извади оттамъ една прекрасна чайна чаша, направена отъ ясночервенъ порцеланъ.
Тая чаша не приличаше никакъ на другитѣ, защото бѣше по-малка и по-нѣжна, и бѣ украсена съ златни цвѣтя. „Ахъ, колко е хубава!“ извикаха гоститѣ и започнаха да я предаватъ отъ рѫка въ рѫка. „Да“, отвърна гордо домакинята. „Тя е отъ Китай. По-рано имахъ шесть такива чашки, но петтѣ се счупиха, и сега е останала само тая.“
Тъй, червената китайска чаша мина презъ всички рѫце и следъ това бѣ сложена предъ единъ дебелъ господинъ, който се разкиха отгоре й — разбира се, не отъ уважение, а просто защото бѣше хремавъ.
До тоя день, право да си кажа, никога не бѣхъ мислилъ за женитба. Ала малката чайна чаша бѣше тъй нѣжна и тъй мила, че веднага, щомъ я видѣхъ, си казахъ: „Ето годеница за менъ.“
Разбира се, на сѫщото мнение бѣха и други нѣкои предмети на трапезата. Още преди да налѣя чай въ порцелановата хубавица, сребърнитѣ щипци ме изпревариха и й пуснаха вѫтре цѣли три кѫсчета захаръ, а лимонътъ се търкулна ужъ съвсемъ случайно до нея и я помилва предъ очитѣ на всички.
Но обичьта не се купува нито съ захаръ, нито съ киселитѣ милувки на единъ лимонъ-жълтурко. Прекрасната червена чаша гледаше само мене и чакаше съ нетърпение да я стопля съ истински китайски чай, който щѣше да й спомни за нейната далечна родина. А азъ се правѣхъ, че не забелязвамъ нищо, обикаляхъ по редъ всички чаши и ги пълнѣхъ, а гоститѣ ги дигаха отъ масата и ги поднасяха къмъ устата си.
Най-сетне стигнахъ и до малката китайска хубавица. Тогава изведнажъ почувствувахъ такава силна обичь къмъ нея, че пламнахъ цѣлъ въ огънь, и чаятъ въ менъ стана ужасно горещъ. И въ сѫщия мигъ дойде нещастието, защото нѣжната порцеланова чашка не можа да изтърпи топлината. Още при първитѣ капки чай, тя въздъхна по китайски — прасъ! — и се счупи на парчета.
Домакинята изписка, и всички гости й изказаха съжаленията си. Само дебелиятъ хремавъ господинъ не каза нищо, а подскочи отъ стола си. Чаятъ го бѣше залялъ и попарилъ, та затова той извади кърпичката си и започна да си бърши панталонитѣ.
Отъ тоя день нататъкъ, азъ пъкъ се зарекохъ да не мисля вече за женитба и да си остана до края на живота ергенъ, защото не ми се искаше да чупя друга чаша.
* * *
— Кло-кло-кло! Бедната порцеланова чашка! — клокочеше старата тенджера. — Ехъ, да можехъ и азъ да обикна нѣкого, та да уври по-скоро бобътъ, че ми омръзна да седя все на печката!
Чайникътъ мълчеше. Той се бѣ пренесълъ въ онова далечно време, когато бѣше съвсемъ новъ и ясносинь като небето. И както нѣкога му се струваше, че седи на тантелена покривка въ гостната стая, а отсреща го гледа червената чайна чаша, нашарена съ златни цвѣтя.
Разбира се, глиненото гърне съ ошафа не взимаше никакво участие въ разговора между чайника и тенджерата, защото бѣше глупаво и надуто като всички гърнета.
То си знаеше само своето:
— Б-р-р-ръ!
И размотаваше високо нагоре голѣми кълбета па̀ра.
Часовникът върху кухненския шкаф тракаше тихо и приспивно. През замъгленото стъкло на прозореца не се виждаше нищо. Люта зима бе сковала цялата земя.
— Та да си дойдем на думата — рече чайникът на старата тенджера. — Туй се случи преди години, когато аз още не бях почернял от огъня и можех да влизам свободно в гостната стая, да седя на дантелена покривка върху масата и да черпя поред всички гости.
Веднъж домакинята бе поканила на чай много хора. Толкова много, че за едного не достигаше чаша. „Ами сега — засмя се тя. — Чакайте, на вас ще дам нещо особено!“ И като каза това, нашата господарка разтвори вратичката на бюфета и извади оттам една прекрасна чаша, направена от ясночервен порцелан.
Тая чаша не приличаше никак на другите, защото беше по-малка и по-нежна и бе украсена със златни цветя. „Ах, колко е хубава!“ — извикаха гостите и започнаха да я предават от ръка на ръка. „Да — отвърна гордо домакинята. — Тя е от Китай. По-рано имах шест такива чашки, но петте се счупиха и сега е останала само тая.“
Червената китайска чаша мина през всички ръце и след това бе сложена пред един дебел гост, който се разкиха отгоре й — разбира се, не от неуважение, а просто защото беше хремав.
До тоя ден, право да си кажа, никога не бях мислил за женитба. Ала малката чайна чаша беше тъй нежна и тъй мила, че щом я видях, си казах: „Ето годеница за мен.“
Разбира се, на същото мнение бяха и други някои предмети на трапезата. Още преди да налеят чай в порцелановата хубавица, сребърните щипци ме изпревариха и й пуснаха вътре цели три късчета захар, а лимонът се търкулна уж съвсем случайно до нея и я помилва пред очите на всички.
Но обичта не се купува нито със захар, нито с киселите милувки на един лимон-жълтурко. Прекрасната червена чаша гледаше само мене и чакаше с нетърпение да я стопля с истински китайски чай, който щеше да й спомня за нейната далечна родина. А аз се правех, че не забелязвам нищо, обикалях поред всички чаши и ги пълнех, а гостите ги дигаха от масата и ги поднасяха към устата си.
Най-сетне стигнах и до малката китайска хубавица. Тогава почувствувах такава силна обич към нея, че пламнах цял в огън и чаят в мен стана ужасно горещ. И в същия миг дойде нещастието, защото нежната порцеланова чаша не можа да изтърпи топлината. Още при първите капки чай тя въздъхна по китайски — прас! — и се счупи на малки късчета.
Домакинята изписка и всички гости й изказаха съжаленията си. Само дебелият хремав гост не каза нищо, а подскочи от стола си. Чаят го беше залял и попарил, та затова той извади кърпата си и започна да си трие панталоните.
От тоя ден нататък аз пък се зарекох да не мисля вече за женитба и да си остана до края на живота ерген, защото не ми се искаше да чупя друга чаша.
* * *
— Кло-кло-кло! Бедната порцеланова чашка! — клокочеше старата тенджера. — Ех, да можех и аз да обикна някого, та да уври по-скоро бобът, че ми омръзна да седя все на печката!
Чайникът мълчеше. Той се бе пренесъл в онова далечно време, когато беше съвсем нов и ясносин като небето. И както някога, му се струваше, че седи на дантелена покривка в гостната стая, а отсреща го гледа червената чайна чаша, нашарена със златни цветя.
Разбира се, глиненото гърне с ошафа не вземаше никакво участие в разговора между чайника и тенджерата, защото беше глупаво и надуто като всички гърнета.
То си знаеше само своето:
— Б-р-р-р! — и размотаваше високо нагоре големи кълбета пара.
1934