Светослав Минков
Лъжецъ и истина

Имаше нѣкога единъ голѣмъ лъжецъ. Но такъвъ лъжецъ, какъвто втори на свѣта не бѣ се раждалъ. Ако ти кажеше „добъръ вечеръ“, щѣше да те излъже, защото по това време всички други хора казваха „добро утро“. Ако ли пъкъ разговаряше съ нѣкого на сънь — и тогава пакъ не можеше да се стърпи и пускаше по нѣкоя опашата лъжа.

Единъ день царьтъ разгласи надлъжъ и наширъ по царството си, че ще даде сто крини жълтици на оногова, който намѣри истината и му я покаже.

Разтичаха се хора на вси страни да я търсятъ.

Тръгна и лъжецътъ презъ рѣки и планини — дано я намѣри.

— Сто крини жълтици не сѫ малко, — каза си той. — За такава награда заслужава да поскита човѣкъ по земята.

А истината, като всѣко скѫпоценно нѣщо, се намираше накрай свѣта — въ колибата на единъ старъ магьосникъ, който живѣеше въ една глуха гора.

Много хора минаха презъ тая гора и много хора спираха предъ колибата на магьосника, ала нейната врата си оставаше заключена за всички, сякашъ вѫтре не живѣеше никой.

Най-сетне дойде и лъжецътъ. Още щомъ пристигна, и вратата предъ него се отвори. Стариятъ магьосникъ се яви на прага, поизкашли се, па рече:

— Зная, защо си дошълъ. Вижъ, на тебе мога да дамъ истината, защото ти не ще я вземешъ за себе си.

И като каза това, магьосникътъ влѣзе въ колибата си и изнесе оттамъ едно златно гърне.

— Вземи това гърне, — каза той на лъжеца, — и го занеси въ царския палатъ. — Като влѣзешъ при царя, обърни го съ дъното нагоре, и каквото видишъ да падне отъ него, кажи веднага: „Ето истината, царю честити!“

Грабна лъжецътъ златното гърне и хукна къмъ царския палатъ. Изъ пѫтя надникна въ гърнето, да разбере, какво има вѫтре, но като видѣ, че то е праздно, помисли си:

— Може пъкъ такава да е магията, и истината да изскочи по-късно.

И той побѣгна съ всичка сила нататъкъ.

Като стигна въ палата, предъ него се изпрѣчи единъ войникъ съ пушка и му каза да почака малко, защото тъкмо въ това време царьтъ билъ станалъ отъ сънь и закусвалъ млѣко съ медени гевречета.

— Не мога да чакамъ нито минута! — развика се лъжецътъ. — Работата е бърза и трѣбва да влѣза още сега!

Разбира се, царьтъ не бѣше много старъ, та затова и ушитѣ му бѣха още здрави. Той чу веднага разправията и излѣзе да види, какво става. Въ едната си рѫка държеше чашата съ млѣко, а въ другата — едно медено геврече.

— Какво иска тоя човѣкъ? — попита той, като съгледа лъжеца.

А лъжецътъ се поклони, издигна надъ главата си златното гърне и рече:

— Азъ намѣрихъ истината, царю честити, и дойдохъ да ти я покажа!

— Добре! Пусни го да влѣзе! — обърна се царьтъ къмъ своя вѣренъ войникъ, който пазѣше предъ вратата.

И войникътъ отдаде честь съ пушката си, а лъжецътъ пристѫпи въ царската спалня. Тукъ имаше много чудни нѣща, но най-чуденъ отъ всичко бѣше единъ малъкъ часовникъ, окаченъ надъ леглото на царя. Тоя часовникъ бѣ направенъ като кѫщица, съ много прозорчета. Презъ всѣко прозорче изхвръкваше по една хубава шарена пеперуда и се губѣше нѣкѫде, а въ сѫщото време вѫтре въ кѫщицата дрънкаха безброй вълшебни звънчета.

Лъжецътъ остана прехласнатъ предъ чудния часовникъ, и може би дълго още щѣше да стои така и да се любува на шаренитѣ пеперуди и на музиката на вълшебнитѣ звънчета, ако царьтъ не го потупа по рамото и не му напомни, защо бѣше дошелъ.

— Я да видимъ сега, каква е истината! — каза му царьтъ, като седна предъ една голѣма стъклена маса.

И лъжецътъ се приближи до масата, обърна златното гърне съ дъното нагоре и още преди да види, какво ще падне отъ него, извика:

— Ето истината, царю честити!

А отъ гърнето се търкулна едно съвсемъ мъничко просено зрънце, затича се по масата и спрѣ на единия й край.

— Какво е това? — попита царьтъ.

— Орѣхъ, царю честити! — отвърна веднага лъжецътъ, защото не му се искаше да повѣрва, че за такова мъничко зрънце ще получи сто крини жълтици.

— Орѣхъ ли? — извика царьтъ и скочи отъ стола си.

— Не, ябълка! — поправи се лъжецътъ, като си помисли, че и орѣхътъ не е достатъчно голѣмъ за богатата награда, която ще получи.

— Каква ябълка? — каза царьтъ. — Я погледни по-добре!

— Ехъ, че съмъ глупакъ! — засмѣ се лъжецътъ. — Вѣрно е, че туй не е нито орѣхъ, нито ябълка, а тиква. И то, каква тиква! По-хубава и по-голѣма отъ нея не съмъ виждалъ презъ цѣлия си животъ!

Тогава царьтъ не каза нищо, а отиде въ дъното на спалнята и плесна три пѫти съ рѫце. И въ сѫщия мигъ се разтвориха десеть врати, и презъ всѣка врата влѣзоха много царедворци и войници.

— Ударете на тоя човѣкъ толкова тояги, колкото крини съ жълтици очакваше да получи! — рече сърдито царьтъ, като посочи лъжеца. — Той се опита три пѫти наредъ да ме излъже, защото не искаше да признае, че истината може да бѫде съвсемъ мъничка и проста като просено зрънце!

— Милость, царю честити! — извика разтреперанъ отъ страхъ лъжецътъ и падна на колѣне.

Ала войницитѣ се спуснаха тутакси върху него и го изнесоха навънъ. Царедворцитѣ пъкъ зарониха сълзи и вързаха на мустацитѣ си по една черна панделчица въ знакъ на трауръ, защото тоягитѣ въ палата бѣха дрѣнови, и човѣкъ не можеше да изтърпи болката отъ тѣхъ.

Като остана самъ, царьтъ взе просеното зрънце, сложи го на дланьта си и отвори прозореца. Едно незнайно врабче долетѣ веднага отнѣкѫде и клъвна радостно зрънцето отъ рѫката му.

И тая божия птичка бѣ достойна за истината, защото радостьта й отъ нея бѣше милионъ пѫти по-голѣма, отколкото самото просено зрънце.