Светослав Минков
Лъжецъ и истина

Светослав Минков
Лъжец и истина

Имаше нѣкога единъ голѣмъ лъжецъ. Но такъвъ лъжецъ, какъвто втори на свѣта не бѣ се раждалъ. Ако ти кажеше „добъръ вечеръ“, щѣше да те излъже, защото по това време всички други хора казваха „добро утро“. Ако ли пъкъ разговаряше съ нѣкого на сънь — и тогава пакъ не можеше да се стърпи и пускаше по нѣкоя опашата лъжа.

Единъ день царьтъ разгласи надлъжъ и наширъ по царството си, че ще даде сто крини жълтици на оногова, който намѣри истината и му я покаже.

Разтичаха се хора на вси страни да я търсятъ.

Тръгна и лъжецътъ презъ рѣки и планини — дано я намѣри.

— Сто крини жълтици не сѫ малко, — каза си той. — За такава награда заслужава да поскита човѣкъ по земята.

А истината, като всѣко скѫпоценно нѣщо, се намираше накрай свѣта — въ колибата на единъ старъ магьосникъ, който живѣеше въ една глуха гора.

Много хора минаха презъ тая гора и много хора спираха предъ колибата на магьосника, ала нейната врата си оставаше заключена за всички, сякашъ вѫтре не живѣеше никой.

Най-сетне дойде и лъжецътъ. Още щомъ пристигна, и вратата предъ него се отвори. Стариятъ магьосникъ се яви на прага, поизкашли се, па рече:

— Зная, защо си дошълъ. Вижъ, на тебе мога да дамъ истината, защото ти не ще я вземешъ за себе си.

И като каза това, магьосникътъ влѣзе въ колибата си и изнесе оттамъ едно златно гърне.

— Вземи това гърне, — каза той на лъжеца, — и го занеси въ царския палатъ. — Като влѣзешъ при царя, обърни го съ дъното нагоре, и каквото видишъ да падне отъ него, кажи веднага: „Ето истината, царю честити!“

Грабна лъжецътъ златното гърне и хукна къмъ царския палатъ. Изъ пѫтя надникна въ гърнето, да разбере, какво има вѫтре, но като видѣ, че то е праздно, помисли си:

— Може пъкъ такава да е магията, и истината да изскочи по-късно.

И той побѣгна съ всичка сила нататъкъ.

Като стигна въ палата, предъ него се изпрѣчи единъ войникъ съ пушка и му каза да почака малко, защото тъкмо въ това време царьтъ билъ станалъ отъ сънь и закусвалъ млѣко съ медени гевречета.

— Не мога да чакамъ нито минута! — развика се лъжецътъ. — Работата е бърза и трѣбва да влѣза още сега!

Разбира се, царьтъ не бѣше много старъ, та затова и ушитѣ му бѣха още здрави. Той чу веднага разправията и излѣзе да види, какво става. Въ едната си рѫка държеше чашата съ млѣко, а въ другата — едно медено геврече.

— Какво иска тоя човѣкъ? — попита той, като съгледа лъжеца.

А лъжецътъ се поклони, издигна надъ главата си златното гърне и рече:

— Азъ намѣрихъ истината, царю честити, и дойдохъ да ти я покажа!

— Добре! Пусни го да влѣзе! — обърна се царьтъ къмъ своя вѣренъ войникъ, който пазѣше предъ вратата.

И войникътъ отдаде честь съ пушката си, а лъжецътъ пристѫпи въ царската спалня. Тукъ имаше много чудни нѣща, но най-чуденъ отъ всичко бѣше единъ малъкъ часовникъ, окаченъ надъ леглото на царя. Тоя часовникъ бѣ направенъ като кѫщица, съ много прозорчета. Презъ всѣко прозорче изхвръкваше по една хубава шарена пеперуда и се губѣше нѣкѫде, а въ сѫщото време вѫтре въ кѫщицата дрънкаха безброй вълшебни звънчета.

Лъжецътъ остана прехласнатъ предъ чудния часовникъ, и може би дълго още щѣше да стои така и да се любува на шаренитѣ пеперуди и на музиката на вълшебнитѣ звънчета, ако царьтъ не го потупа по рамото и не му напомни, защо бѣше дошелъ.

— Я да видимъ сега, каква е истината! — каза му царьтъ, като седна предъ една голѣма стъклена маса.

И лъжецътъ се приближи до масата, обърна златното гърне съ дъното нагоре и още преди да види, какво ще падне отъ него, извика:

— Ето истината, царю честити!

А отъ гърнето се търкулна едно съвсемъ мъничко просено зрънце, затича се по масата и спрѣ на единия й край.

— Какво е това? — попита царьтъ.

— Орѣхъ, царю честити! — отвърна веднага лъжецътъ, защото не му се искаше да повѣрва, че за такова мъничко зрънце ще получи сто крини жълтици.

— Орѣхъ ли? — извика царьтъ и скочи отъ стола си.

— Не, ябълка! — поправи се лъжецътъ, като си помисли, че и орѣхътъ не е достатъчно голѣмъ за богатата награда, която ще получи.

— Каква ябълка? — каза царьтъ. — Я погледни по-добре!

— Ехъ, че съмъ глупакъ! — засмѣ се лъжецътъ. — Вѣрно е, че туй не е нито орѣхъ, нито ябълка, а тиква. И то, каква тиква! По-хубава и по-голѣма отъ нея не съмъ виждалъ презъ цѣлия си животъ!

Тогава царьтъ не каза нищо, а отиде въ дъното на спалнята и плесна три пѫти съ рѫце. И въ сѫщия мигъ се разтвориха десеть врати, и презъ всѣка врата влѣзоха много царедворци и войници.

— Ударете на тоя човѣкъ толкова тояги, колкото крини съ жълтици очакваше да получи! — рече сърдито царьтъ, като посочи лъжеца. — Той се опита три пѫти наредъ да ме излъже, защото не искаше да признае, че истината може да бѫде съвсемъ мъничка и проста като просено зрънце!

— Милость, царю честити! — извика разтреперанъ отъ страхъ лъжецътъ и падна на колѣне.

Ала войницитѣ се спуснаха тутакси върху него и го изнесоха навънъ. Царедворцитѣ пъкъ зарониха сълзи и вързаха на мустацитѣ си по една черна панделчица въ знакъ на трауръ, защото тоягитѣ въ палата бѣха дрѣнови, и човѣкъ не можеше да изтърпи болката отъ тѣхъ.

Като остана самъ, царьтъ взе просеното зрънце, сложи го на дланьта си и отвори прозореца. Едно незнайно врабче долетѣ веднага отнѣкѫде и клъвна радостно зрънцето отъ рѫката му.

И тая божия птичка бѣ достойна за истината, защото радостьта й отъ нея бѣше милионъ пѫти по-голѣма, отколкото самото просено зрънце.

Имаше някога един голям лъжец. Но такъв лъжец, какъвто втори на света не бе се раждал. Ако ти кажеше „добър вечер“, щеше да те излъже, защото по това време всички други хора казваха „добро утро“. Ако ли пък разговаряше с някого насън — и тогава пак не можеше да се стърпи и пускаше по някоя опашата лъжа.

Един ден царят разгласи надлъж и нашир по царството си, че ще даде сто крини жълтици на оногова, който намери истината и му я покаже.

Разтичаха се хора на вси страни да я търсят.

Тръгна и лъжецът през реки и планини — дано я намери.

— Сто крини жълтици не са малко — каза си той. — За такава награда заслужава да поскита човек по земята.

А истината, както всяко скъпоценно нещо, се намираше накрай света — в колибата на един стар магьосник, който живееше в една глуха гора.

Много хора минаха през тая гора и много хора спираха пред колибата на магьосника, ала нейната врата си оставаше заключена за всички, сякаш вътре не живееше никой.

Най-сетне дойде и лъжецът. Още щом пристигна, и вратата пред него се отвори. Старият магьосник се яви на прага, поизкашля се, па рече:

— Зная защо си дошъл. Виж, на тебе мога да дам истината, защото ти не ще я вземеш за себе си.

И като каза това, магьосникът влезе в колибата си и изнесе оттам едно златно гърне.

— Вземи това гърне — каза той на лъжеца — и го занеси в царския палат. Като влезеш при царя, обърни го с дъното нагоре и каквото видиш да падне от него, кажи веднага: „Ето истината, царю честити!“

Грабна лъжецът златното гърне и хукна към царския палат. Из пътя надникна в гърнето, да разбере какво има вътре, но като видя, че то е празно, помисли си:

„Може пък такава да е магията и истината да изскочи по-късно“.

И той побягна с всичка сила нататък.

Като стигна в палата, пред него се изпречи един войник с пушка и му каза да почака малко, защото тъкмо в това време царят бил станал от сън и закусвал мляко с медени гевречета.

— Не мога да чакам нито минута! — развика се лъжецът. — Работата е бърза и трябва да вляза още сега!

Разбира се, царят не беше много стар, та затова и ушите му бяха още здрави. Той чу веднага разправията и излезе да види какво става. В едната си ръка държеше чашата с мляко, а в другата — едно медено геврече.

— Какво иска тоя човек? — попита той, като съгледа лъжеца.

А лъжецът се поклони, издигна над главата си златното гърне и рече:

— Аз намерих истината, царю честити, и дойдох да ти я покажа!

— Добре! Пусни го да влезе! — обърна се царят към своя верен войник, който пазеше пред вратата.

И войникът отдаде чест с пушката си, а лъжецът пристъпи в царската спалня. Тук имаше много чудни неща, но най-чуден от всичко беше един малък часовник, окачен над леглото на царя. Тоя часовник бе направен като къщица, с много прозорчета. През всяко прозорче изхвръкваше по една хубава шарена пеперуда и се губеше някъде, а в същото време вътре в къщицата дрънкаха безброй вълшебни звънчета.

Лъжецът остана прехласнат пред чудния часовник и може би дълго още щеше да стои така и да се любува на шарените пеперуди и на музиката на вълшебните звънчета, ако царят не го потупа по рамото и не му напомни защо беше дошел.

— Я да видим сега каква е истината! — каза му царят, като седна пред една голяма стъклена маса.

И лъжецът се приближи до масата, обърна златното гърне с дъното нагоре и още преди да види какво ще падне от него, извика:

— Ето истината, царю честити!

А от гърнето се търкулна едно съвсем мъничко просено зрънце, затича се по масата и спря на единия й край.

— Какво е това? — попита царят.

— Орех, царю честити! — отвърна веднага лъжецът, защото не му се искаше да повярва, че за такова мъничко зрънце ще получи сто крини жълтици.

— Орех ли? — извика царят и скочи от стола си.

— Не, ябълка! — поправи се лъжецът, като си помисли, че и орехът не е достатъчно голям за богатата награда, която ще получи.

— Каква ябълка? — каза царят. — Я погледни по-добре!

— Ех, че съм глупак! — засмя се лъжецът. — Вярно е, че туй не е нито орех, нито ябълка, а тиква! И то каква тиква! По-хубава и по-голяма от нея не съм виждал през целия си живот!

Тогава царят не каза нищо, а отиде в дъното на спалнята и плесна три пъти с ръце. И в същия миг се разтвориха десет врати и през всяка врата влязоха много царедворци и войници.

— Ударете на тоя човек толкова тояги, колкото крини с жълтици очакваше да получи! — рече сърдито царят, като посочи лъжеца. — Той се опита три пъти наред да ме излъже, защото не искаше да признае, че истината може да бъде съвсем мъничка и проста като просено зрънце!

— Милост, царю честити! — извика разтреперан от страх лъжецът и падна на колене.

Ала войниците се спуснаха тутакси върху него и го изнесоха навън. Царедворците пък зарониха сълзи и вързаха на мустаците си по една черна панделчица в знак на траур, защото тоягите в палата бяха дрянови и човек не можеше да изтърпи болката от тях.

Като остана сам, царят взе просеното зрънце, сложи го на дланта си и отвори прозореца. Едно незнайно врабче долетя веднага отнякъде и клъвна радостно зрънцето от ръката му.

И тая божия птичка бе достойна за истината, защото радостта й от нея беше милион пъти по-голяма, отколкото самото просено зрънце.