Светослав Минков
Снѣжниятъ човѣкъ и врабчето

Светослав Минков
Снежният човек и врабчето

Имаше едно врабче, което чуруликаше отъ сутринь до вечерь въ градината на една кѫща и бѣше много щастливо. Подскачаше то безгрижно по клонитѣ на голѣмитѣ стари дървета, пѣеше си весели пѣснички, а щомъ огладнѣеше, слизаше на земята и скокъ-подскокъ, скокъ-подскокъ — отиваше при курника и все намираше тамъ по нѣкое ечемичено зрънце.

А въ курника живѣеха четири кокошки и единъ пѣтелъ. Едната кокошка бѣше бѣла, другата — жълта, третата — сива, а четвъртата — черна. Пѣтелътъ пъкъ бѣше шаренъ и имаше голѣмъ червенъ гребенъ и остри шипове, отъ които се боеха всички съседски пѣтли. Сутринь, когато стопанитѣ на кѫщата още спѣха, той се качваше на стобора, изплѣскваше съ криле и се провикваше:

— Ку-ку-ри-гу-у-у!

Тогава сънливцитѣ отваряха очи, ставаха отъ леглата си и се залавяха за работа. Както виждате, тоя пѣтелъ съ пълно право можеше да се нарече будилникъ, макаръ че нѣмаше нито стрелки, нито звънче, и не бѣше купенъ отъ часовникарь, а се бѣше излюпилъ отъ обикновено кокоше яйце.

Когато жълтата кокошка съгледаше врабчето, че се върти около курника и търси храна, тя настръхваше цѣла отъ гнѣвъ и казваше сърдито на другитѣ кокошки:

— Не мога да търпя вече тоя готованко! Гледайте го: нищо не работи, а само яде!

— Ами, — отвръщаше бѣлата кокошка. — И отгоре на туй го рисуватъ по букваритѣ на децата, каточе Богъ знае, какво е направилъ!

— Не, ако това продължава така, азъ ще престана да снасямъ яйца! — заканваше се сивата кокошка.

— И азъ сѫщо! — добавяше черната.

— Стига де! — намѣсваше се тогава пѣтелътъ. — Я си свивайте опашкитѣ, че зло ще патите! Да не мислите, че нашъ врабчо се е родилъ само да яде. Ами ако го нѣмаше него, кой щѣше да чисти дърветата отъ гѫсеници, а?

— Брей, голѣма работа! — викваха въ единъ гласъ и четиритѣ кокошки и се разкудкудякваха тъй силно, че пѣтелътъ изгубваше търпение, спущаше се отгоре имъ и почваше да имъ скубе перушината.

Ала малкото врабче не разбираше езика на кокошкитѣ и затова продължаваше да обикаля курника и да кълве спокойно поръсенитѣ по земята ечемичени зрънца.

Една нощь завалѣ снѣгъ, и цѣлата земя се покри съ дебела снѣжна пелена. Дърветата побѣлѣха като голѣми захарни букети, малкитѣ кѫщици се сгушиха още повече, и по стъклата на прозорцитѣ имъ заблѣстѣха звездички скрежъ.

На сутриньта врабчето изскочи изъ своето скривалище подъ стрѣхата на кѫщата и кацна върху стобора.

— У-у-у, че люта зима! — рече то и настръхна цѣло отъ студъ.

А бѣлата кокошка, която бѣше току-що станала отъ сънь и бѣ надникнала за мигъ презъ вратичката на курника да види, какво е времето, закудкудяка радостно, сетне легна веднага въ сламата и снесе едно яйце. Тя помисли, че земята е побѣлѣла отъ нейната перушина, и тая мисъль я наду като пуйка.

— Бѣгайте! Не се допирайте до менъ! — говорѣше тя на своитѣ другарки, а тѣ се изсмѣха тихо и не казаха нищо.

Само черната кокошка въздъхна дълбоко, и отъ очитѣ й покапаха сълзи. Мѫчно й бѣше, че земята не е покрита съ нейната перушина.

Следъ малко въ градината дойде едно хубаво момиченце съ черни очички и съ румено личице.

— Бате ще ми направи снѣженъ човѣкъ! — извика то и заплѣска весело съ рѫце.

И наистина, неговиятъ братъ затъркаля по земята една снѣжна топка, която започна да става все по-голѣма и по-голѣма, докато най-сетне се превърна въ чуденъ снѣженъ човѣкъ съ дълга метла въ рѫката, съ червенъ носъ отъ морковъ и съ два черни вѫглена, вмѣсто очи. Цѣлъ день малкото момиченце скачаше около снѣжния човѣкъ и му се радваше.

Ала ето, че настѫпи вечерьта и кѫщата заспа дълбокъ сънь. Заспаха и кокошкитѣ въ курника.

Само малкото бедно врабче стоеше още будно, защото не бѣше яло отъ сутриньта. Снѣгътъ бѣ засипалъ ечемиченитѣ зрънца, а другаде храна не можеше да се намѣри. Когато ясниятъ месецъ изгрѣ на небето, врабчето излѣзе изподъ стрѣхата и кацна върху рамото на снѣжния човѣкъ.

— Хей, приятелю, я се махай оттукъ, че ако дигна метлата, знаешъ ли! — извика снѣжниятъ човѣкъ, и чернитѣ вѫглени на лицето му светнаха сѫщо като човѣшки очи.

— Ти не можешъ да дигнешъ метлата, защото не си истински човѣкъ, — изцвъртѣ гладната птичка.

— Не съмъ истински човѣкъ ли? Кой ти каза това?

— Азъ видѣхъ, когато те направиха отъ снѣгъ, — отвърна врабчето. — Недѣй ми се сърди, моля ти се! Азъ нѣма да ти сторя никакво зло. Ще постоя малко на рамото ти и пакъ ще си хвръкна. Дойдохъ само да ти се оплача, че никой се не грижи за менъ. Ето, днесъ не съмъ клъвнало нито трошичка, а на кокошкитѣ дадоха цѣла паница съ царевична каша.

Сърдцето на снѣжния човѣкъ се сви отъ болка. Той бѣше много по-добъръ отъ истинскитѣ хора и затова съжали бедната птичка, която треперѣше отъ студъ на рамото му. Изкашли се тихо и рече:

— Много ли си гладно?

— Охъ! — въздъхна врабчето. — Умирамъ отъ гладъ!

— Знаешъ ли що? — каза снѣжниятъ човѣкъ. — Я вземи, че си клъвни отъ носа ми, той е отъ морковъ. Все ще се заситишъ малко. Само внимавай да не ми изядешъ цѣлия носъ!

— Колко си добъръ! — изчурулика радостно гладната птичка и скочи върху дръжката на метлата. Протегна мъничката си главица и закълва лакомо вкусния морковъ.

— Ехъ, да знаешъ, колко хубаво е на небето! — рече замислено снѣжниятъ човѣкъ. — Всички тия снѣжинки, отъ които съмъ направенъ сега, бѣха малки елмазени капчици. Тѣ свѣтѣха по листата на дърветата въ райската градина, кѫдето живѣятъ прекрасни птици съ златни пера. Тамъ нѣма гладъ, нито зима, тамъ е вѣчна пролѣть, и малкитѣ врабчета като тебъ се хранятъ само съ грозде.

— Колко сладъкъ морковъ! — мислѣше си врабчето, безъ да слуша, какво му говори снѣжниятъ човѣкъ. То бѣше изяло вече върха на носа му и продължаваше да кълве нататъкъ, когато изведнажъ чу пискливъ гласъ:

— Ей-ей, какво правишъ? Стига ти толкова! Ще ме оставишъ безъ носъ!

И малкото врабче престана да яде, цѣлуна снѣжния човѣкъ по челото и кацна отново върху дръжката на метлата.

— Благодаря ти много! — каза то. — Ако не бѣше ти, азъ щѣхъ да умра отъ гладъ.

— Хайде сега, върви да спишъ! — рече снѣжниятъ човѣкъ.

— Лека нощь! — извика врабчето и отлетѣ подъ стрѣхата.

Така малката сива птичка и снѣжниятъ човѣкъ станаха приятели. Всѣка вечерь врабчето кацаше върху дръжката на метлата. Неговиятъ снѣженъ приятель му разправяше за чудния животъ на птицитѣ въ райската градина, а то кълвѣше сладкия морковъ и си мислѣше, че и животътъ на земята не ще бѫде лошъ, ако не е толкова студено.

Разбира се, всѣко нѣщо си има край. Затова и морковътъ най-сетне се свърши, и снѣжниятъ човѣкъ остана безъ носъ. Ала братътъ на малкото момиченце забоде въ лицето му другъ морковъ, още по-голѣмъ и по-сладъкъ отъ първия. После — трети, четвърти, пети, шести. Врабчето ядѣше и не се шегуваше.

— Брей, че голѣмъ гладникъ си билъ! — смѣеше се снѣжниятъ човѣкъ.

— Защо, че въ райската градина по-малко ли ядатъ? — питаше очудено врабчето.

Минаха много дни. Една сутринь слънцето блесна на небето, и снѣгътъ започна да се топи подъ горещитѣ му лѫчи. Метлата падна изъ рѫцетѣ на снѣжния човѣкъ, сетне паднаха и самитѣ му рѫце, търкулна се и главата му съ двата вѫглена и съ кѫсчето морковъ, което бѣше неговиятъ последенъ десети носъ. Земята просмука разтопения снѣгъ, и отъ снѣжния човѣкъ не остана нищо.

Само тамъ, кѫдето се стопи неговото бѣло добро сърдце, цъфнаха веднага три чудни малки кокичета.

Имаше едно врабче, което чуруликаше от сутрин до вечер в градината на една къща и беше много щастливо. Подскачаше то безгрижно по клоните на големите стари дървета, пееше си весели песнички, а щом огладнееше, слизаше на земята и скок-подскок, скок-подскок — отиваше при курника и все намираше там по някое ечемичено зрънце.

А в курника живееха четири кокошки и един петел. Едната кокошка беше бяла, другата — жълта, третата — сива, четвъртата — черна. Петелът пък беше шарен и имаше голям червен гребен и остри шипове, от които се бояха всички съседски петли. Сутрин, когато стопаните на къщата още спяха, той се качваше на стобора, изпляскваше с криле и се провикваше:

— Ку-ку-ри-гу-у-у!

Тогава сънливците отваряха очи, ставаха от леглата си и се залавяха за работа. Както виждате, тоя петел с пълно право можеше да се нарече будилник, макар че нямаше нито стрелки, нито звънче и не беше купен от часовникар, а се беше излюпил от обикновено кокоше яйце.

Когато жълтата кокошка съглеждаше врабчето, че се върти около курника и търси храна, тя настръхваше цяла от гняв и казваше сърдито на другите кокошки:

— Не мога да търпя вече тоя готованко! Гледайте го: нищо не работи, а само яде!

— Ами — отвръщаше бялата кокошка. — И отгоре на туй го рисуват по букварите на децата, като че кой знае какво е направил!

— Не, ако това продължава така, аз ще престана да снасям яйца! — заканваше се сивата кокошка.

— И аз също! — добавяше черната.

— Стига де! — намесваше се тогава петелът. — Я си свивайте опашките, че зло ще патите! Да не мислите, че наш врабчо се е родил само да яде. Ами ако го нямаше него, кой щеше да чисти дърветата от гъсеници, а?

— Брей, голяма работа! — викваха в един глас и четирите кокошки и се разкудкудякваха тъй силно, че петелът изгубваше търпение, спущаше се отгоре им и почваше да им скубе перушината.

Но малкото врабче не разбираше езика на кокошките и затова продължаваше да обикаля курника и да кълве спокойно поръсените по земята ечемичени зрънца.

Една нощ заваля сняг и цялата земя се покри с дебела снежна пелена. Дърветата побеляха като големи захарни букети, малките къщици се сгушиха още повече и по стъклата на прозорците им заблестяха звездички от скреж.

На сутринта врабчето изскочи из своето скривалище под стряхата на къщата и кацна върху стобора.

— У-у-у, че люта зима! — рече то и настръхна цяло от студ.

А бялата кокошка, която беше току-що станала от сън и бе надникнала за миг през вратичката на курника да види какво е времето, закудкудяка радостно, сетне легна веднага в сламата и снесе едно яйце. Тя помисли, че земята е побеляла от нейната перушина, и тая мисъл я наду като пуйка.

— Бягайте! Не се допирайте до мен! — говореше тя на своите другарки, а те се изсмяха тихо и не казаха нищо.

Само черната кокошка въздъхна дълбоко и от очите й покапаха сълзи. Мъчно й беше, че земята не е покрита с нейната перушина.

След малко в градината дойде едно хубаво момиченце с черни очички и с румено личице.

— Бате ще ми направи снежен човек! — извика то и запляска весело с ръце.

И наистина неговият брат затъркаля по земята една снежна топка, която започна да става все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне се превърна в чуден снежен човек с дълга метла в ръка, с червен нос от морков и с два черни въглена вместо очи. Цял ден малкото момиченце скачаше около снежния човек и му се радваше.

Ала ето че настъпи вечерта и къщата заспа дълбок сън. Заспаха и кокошките в курника.

Само малкото бедно врабче стоеше още будно, защото не беше яло от сутринта. Снегът бе засипал ечемичените зрънца, а другаде храна не можеше да се намери. Когато ясният месец изгря на небето, врабчето излезе изпод стряхата и кацна върху рамото на снежния човек.

— Хей, приятелю, я се махай оттук, че ако дигна метлата, знаеш ли! — извика снежният човек и черните въглени на лицето му светнаха също като човешки очи.

— Ти не можеш да дигнеш метлата, защото не си истински човек — изцвъртя гладната птичка.

— Не съм истински човек ли! Кой ти каза това?

— Аз видях, когато те направиха от сняг — отвърна врабчето. — Недей ми се сърди, моля ти се! Аз няма да ти сторя никакво зло. Ще постоя малко на рамото ти и пак ще си хвръкна. Дойдох само да ти се оплача, че днес не съм клъвнало нито трохичка, а на кокошките дадоха цяла паница с царевична каша.

Сърцето на снежния човек се сви от болка. Той съжали бедната птичка, която трепереше от студ на рамото му, изкашля се тихо и рече:

— Много ли си гладен, врабчо?

— Ох! — въздъхна врабчето. — Умирам от глад!

— Знаеш ли що? — каза снежният човек. — Я вземи, че си клъвни от носа ми, той е от морков. Все ще се заситиш малко. Само внимавай да не ми изядеш целия нос.

— Колко си добър! — изчурулика радостно гладната птичка и скочи върху дръжката на метлата. Протегна мъничката си главица и закълва лакомо вкусния морков.

— Ех, да знаеш колко хубаво е в небесните висини! — рече замислено снежният човек. — Всички тия снежинки, от които съм направен сега, бяха малки дъждовни капчици. Когато се отрониха от облаците, те блестяха като елмазени зрънца, но после дъждовните капчици замръзнаха, залепваха се една о друга и се превръщаха в големи снежни парцали…

„Колко сладък морков!“ — мислеше си врабчето, без да слуша какво му говори снежният човек. То беше изяло вече върха на носа му й продължаваше да кълве нататък, когато изведнъж го сепна писклив глас:

— Ей-ей, какво правиш? Стига ти толкова! Ще ме оставиш без нос!

И малкото врабче престана да яде, целуна снежния човек по челото и кацна отново на рамото му.

— Благодаря ти много! — каза то. — Ако не беше ти, аз щях да умра от глад.

— Хайде сега върви да спиш! — рече снежният човек.

— Лека нощ! — извика врабчето и отлетя под стряхата.

Така малката сива птичка и снежният човек станаха приятели. Всяка вечер врабчето кацваше върху дръжката на метлата. Неговият снежен приятел му разказваше за чудния живот в небесните висини, а то кълвеше сладкия морков и си мислеше, че и животът на земята не ще бъде лош, ако не е толкова студено.

Разбира се, всяко нещо си има край. Затова и морковът най-сетне се свърши и снежният човек остана без нос. Ала братът на малкото момиченце забоде в лицето му друг морков, още по-голям и по-сладък от първия.

После — трети, четвърти, пети, шести. Врабчето ядеше и не се шегуваше.

Минаха много дни. Една сутрин слънцето блесна на небето и снегът започна да се топи под горещите му лъчи. Метлата падна от ръцете на снежния човек, сетне паднаха и самите му ръце, търкулна се и главата му с двата въглена и с късчето морков, което беше неговият последен, десети нос. Земята просмука разтопения сняг и от снежния човек не остана нищо.

Само там, където се стопи неговото бяло добро сърце, цъфнаха веднага три чудни малки кокичета.