Мейв Бинчи
Приятели (3)

Трета глава

Емили Мейхън стоеше пред газовата печка и запичаше бекона, който поднасяше за закуска всяка сутрин, с изключение на петък. Бялата й блуза висеше, спретнато метната, в ъгъла на стаята. Беше наметнала найлонов жакет, за да запази дрехите си, преди да тръгне за работа.

Тази сутрин Брайън не беше в настроение. Най-добре беше изобщо да не му се мяркаш пред очите. Емили въздъхна. Тяхната кухня сигурно бе най-изоставената на „Мейпъл Гардънс“. Винаги ставаше така — децата на обущаря ходеха боси. Затова нямаше нищо странно, че съпругата на строителя трябваше да се задоволи с най-неудобната кухня на цялата улица. Как само се стараеха съседите им — слагаха плочки по стените и пода, шкафчетата бяха на еднаква височина и образуваха равен плот, а не като масичките и шкафчетата с всевъзможни размери, които Емили беше принудена да търпи вече двайсет и пет години. Безполезно беше обаче да се опитва да промени съпруга си.

— Кой друг, освен нас го знае? — отговаряше неизменно той.

Къщата на „Мейпъл Гардънс“ №23 рядко виждаше посетители. Синовете им — Пол и Нейзи, не канеха никого вкъщи, а сега вече и двамата работеха с баща си. Там, на строежа, се отбиваха да ги видят приятелите им или да ги вземат, за да отидат заедно в кръчмата.

Нан, най-малкото дете в семейството, която беше на осемнайсет години и днес постъпваше в университета, също не канеше никого. Тя самата ходеше в къщите на своите приятели, канеха я навсякъде, но никой от съучениците й не бе пристъпвал прага на „Мейпъл Гардънс“.

Нан беше невероятна красавица. Когато беше още малка, хората ги спираха на улицата и я питаха защо това момиченце с руси, почти бели къдрици, не е показвано никога по телевизията. Емили си мечтаеше как един ден в парка или на улицата ще ги спре известен търсач на таланти и след като се полюбува на съвършените черти и безупречна кожа на детето, ще падне на колене и ще преобрази живота им.

Точно това бе най-голямото желание на Емили за нейната принцеса — по-различен живот от нейния. Тя искаше Нан да има всичко, което тя самата никога не бе имала. Не искаше дъщеря й да се омъжи за някой пиян грубиян, както бе направила тя самата. Не искаше да живее изолирана като нея, забутана в този квартал, и да й разрешават само да ходи на работа като висше благоволение. Емили бе изчела десетки списания и знаеше, че е напълно възможно момиче с външността на Нан да се издигне в обществената йерархия.

Беше виждала красивите съпруги на богати бизнесмени, заснети при конни надбягвания, хванати под ръка с известни личности. Надали всички те произхождаха от висшето съсловие. Нан имаше всичко необходимо, за да постигне този начин на живот.

Не беше трудно да убеди Брайън да поеме таксата за университета. Когато беше трезвен, той се гордееше изключително много със своята красива дъщеря.

Миналото лято Нан й каза:

— Знаеш ли, един ден той ще ти счупи ченето, но тогава ще бъде твърде късно.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Ударил те е снощи, докато ни е нямало с братята ми. Знам, че го е направил.

— Нищо подобно…

— А лицето ти, Ем. Какво ще им кажеш днес?

— Истината. Че съм станала през нощта и съм се блъснала в стола.

— Винаги ли ще бъде така? Докога ще се отървава така безнаказано?

— Знаеш колко съжалява. Знаеш, че е готов да ни даде и луната, след като не е бил на себе си.

— Прекалено висока цена, Ем — беше отвърнала дъщеря й.

И днес това прекрасно момиче, на което Емили и досега гледаше със страхопочитание, ставаше студентка. Брайън бе красив, преди лицето му да подпухне от алкохола, а и тя самата имаше приятни черти. Дъщеря им изглежда бе взела само най-доброто и от двамата, лицето й нямаше и следа от грубоватите черти на баща й, нито от безцветното, вечно извинително изражение на майка й.

Сега, докато приготвяше закуската в кухнята, мисис Мейхън си мислеше с надежда, че тази сутрин Нан би трябвало да се държи топло и любезно с баща си. Той наистина се беше напил предишната вечер, но този път не беше излял лошото си настроение върху своята съпруга.

Емили обърна майсторски парчетата бекон — по три за Пол и Нейзи и четири — за Брайън. Двете с Нан закусваха само с чаша чай и филия препечен хляб. Емили напълни купата за миене на съдове със сапунена вода. След като приключеха, щеше да натопи в нея съдовете. Обикновено всички излизаха по едно и също време. Тя оставаше да почисти масата, така че домът им да има представителен вид, като се приберяха вечерта. Така никой нямаше да се възпротиви прекалено бурно срещу ходенето й на работа. И без това бе спечелила много трудно тази битка.

Спечели я благодарение на Нан.

Дъщеря й беше слушала безмълвно как баща й заявява:

— Моята съпруга няма да ходи на работа. Искам да ме чака ядене на масата, искам чиста риза…

Преди това беше чувала молбите на майка си, че може да осигури тези неща, а дните й се стрували дълги и самотни, докато стояла по цял ден сама вкъщи. Затова предпочитала да се среща с хора и да печели пари, колкото и малко да са. Момчетата не проявяваха интерес, но все пак бяха на страната на баща си, тъй като също искаха спретната къща и ядене на масата.

По онова време Нан беше на дванайсет години и именно тя наклони везните в нейна полза.

— Не знам за какво говорите — беше заявила тя. — Никой от вас не се прибира преди шест, така че бъдете спокойни за вашето ядене. Ако Ем иска да има повече пари и е готова, освен това да ви пере и да чисти, не виждам за какво е цялата тази препирня.

Оттогава тя работеше в магазина на един хотел.

Сега Емили се провикна, както правеше всяка сутрин.

— Закуската е готова.

Първо слязоха двамата й синове, тъмни и набити като баща си, сякаш бяха произведени от фабрика за играчки така, че да изглеждат като негов по-млад вариант. После се появи Брайън; той се беше порязал при бръсненето и попиваше с памук кървящата драскотина на брадичката си. Погледна към съпругата си и промърмори:

— Трябва ли да носиш тази проклета дреха вкъщи? Не е ли достатъчно, че слугуваш в някакъв магазин, та се обличаш като слугиня и вкъщи.

— Правя го, за да не си изцапам блузата — отвърна меко Емили.

— И си си нагънала дрехите, та къщата да заприлича на магазин за конфекция.

Точно в този момент слезе Нан. Русите й къдрици изглеждаха така, сякаш току-що бе излязла от фризьорския салон. Брайън Мейхън може и да не се грижеше за удобството в останалата част на дома си, но в спалнята на дъщеря си беше доставил най-доброто и необходимото. Умивалник, удобен гардероб, в който имаше дори поставка за обувките. Нищо не липсваше.

— Правилно, нападай Ем, че си е оставила блузата там. А когато се гладят седем ризи за теб и по седем за момчетата, което прави общо двайсет и една, тогава изобщо не се споменава за магазина, нали?

Брайън я изгледа с нескрито възхищение.

— Всички ще се обърнат след теб, когато влезеш в университета — рече той.

Девойката обаче не показа, че комплиментът й достави удоволствие. Нещо повече, на Емили й се стори, че я подразни.

— Да, всичко е прекрасно, но не сме обсъждали въпроса за джобните пари.

Майка й се зачуди защо дъщеря й повдигаше темата точно сега. Ако помолеше баща си насаме, той щеше да й даде каквото пожелае.

— В тази къща джобни пари никога не са липсвали — кипна Брайън Мейхън, обиден от арогантното поведение на дъщеря си.

— Е, досега не е ставало въпрос за тях. Пол и Нейзи работят при теб и получават заплата от самото начало.

— Нещо като заплата — обади се Пол.

— Повече, отколкото което и да било друго човешко същество би давало на дръвник като теб — сряза го Брайън.

— Исках да изясним въпроса от самото начало, за да не се налага да искам пари всяка седмица — невъзмутимо продължи девойката.

— И какво лошо има, ако искаш всяка седмица?

— Недостойно е — отговори лаконично тя.

— Колко искаш?

— Не знам. Ще завися от теб в продължение на три-четири години. Ти какво предлагаш?

Брайън не бе подготвен за подобен въпрос.

— Ще видим.

— Предпочитам да решим днес. Така ще поставим едно добро начало. Аз ще знам какво мога да си купя, колко да спестявам…

— Кой ти купи това манто? Отрязаха ми ръката за него… ако питаш мен, е най-обикновено тъмносиньо манто, а струва колкото кожено.

— И така, за да не стигаме непрекъснато до подобни дискусии, не мислиш ли… — Емили затаи дъх. — Една лира седмично за…

— За транспорт и обяд. Да, така е справедливо… И какво още?

— Ами, неща като кино, танци, вестници, книги, кафе.

— Още две лири седмично!

— О, много щедро, благодаря.

— А дрехите… — Той кимна към мантото, заради което му бяха отрязали едната ръка. — Искам да се обличаш не по-зле от дъщерята на съседа.

Нан не отговори.

— Какво ще струва това?

Баща й се държеше като дете. Тя го изгледа замислено, сякаш знаеше, че й беше в ръчичките.

— Някои бащи дават месечно определена сума за дрехи. Нещо като… не знам… двайсет… просто не знам…

— Ти ще имаш трийсет лири, в тази къща не липсва нищо — почти изкрещя баща й.

Емили видя как по лицето на дъщеря й се изписа усмивка.

— Много ти благодаря, татко; много великодушно от твоя страна.

— Е — обади се пресипнало Брайън — няма да позволя да кажеш, че не съм щедър.

— Никога не съм го казвала…

— А каква беше цялата тази работа, да ме притискаш така… Сякаш имаш опасения, че ще те оставя без пари.

— Когато си в настроение, татко, никога не би ме оставил без пари, но не мога да разчитам, че никога няма да изпаднеш в лошо настроение.

Емили затаи дъх.

— Какво имаш предвид?

Съпругът й се бе наежил като петел.

— Добре знаеш какво имам предвид. В теб се крият двама души, татко.

— Положението ти не е такова, че да ми даваш акъл.

— Само обяснявам защо исках да се споразумеем по принцип; така няма да ти досаждам, когато си… пийнал.

Настана мълчание. Дори момчетата се зачудиха на смелостта й. Обичайният начин за справяне с баща им беше да не се споменават неприятните случки от страх да не си навлекат гнева му. Нан обаче беше избрала много добре момента и подхода.

Мълчанието наруши майка й.

— Е, това е много добра сума; колко от момичетата ще получават толкова.

— Така е. — Очевидно напрежението не бе смутило ни най-малко девойката. — Сериозно говоря, татко. И наистина смятам, че ако ще ми даваш тази сума, вероятно ще ти бъде по-лесно да го правиш веднъж месечно.

— Да, вече се договорихме — отвърна той.

— Тогава да те помоля ли да ми дадеш четирийсет и две лири днес, за да не те безпокоя повече до изтичането на месеца?

Пол и Нейзи се спогледаха ококорени.

— Четирийсет и две лири?

Брайън бе искрено изненадан.

— Ти каза по три лири седмично и трийсет лири на месец за дрехи. — Погледна го извинително. — Много е, знам.

— Няма да се отмятам от думата си.

Бръкна в задния си джоб и извади тесте стари банкноти. Разгъна ги.

Емили се молеше дъщеря й да прояви нужната благодарност. Но, както обикновено, Нан очевидно знаеше по-добре от всички какво да прави.

— Няма да падам на колене, за да ти благодаря, татко, тъй като това биха били само думи. Ще се постарая да направя така, че да се гордееш с мен. Да се радваш, че си похарчил толкова пари, за да изучиш дъщеря си в университета.

Очите на Брайън Мейхън се замъглиха. Той преглътна, но не успя да каже нищо.

— Това е — рече най-сетне той. — Е, а сега мислите ли, че човек би могъл да изпие чашка чай в тази къща?

 

 

В голямата къща в Дън Леър друго семейство се подготвяше за началото на първия семестър.

Дън Леър беше почти отделно градче. Намираше се на няколко мили от центъра на Дъблин и от пристанището му заминаваха хилядите ирландски емигранти, търсещи късмета си в Лондон.

Беше чудесно място за живеене още от времето, когато го наричаха Кингстаун. Палмите по брега му придаваха екзотичен вид, а къщите във викториански стил напомняха за богатството на отминалите времена. Градчето представляваше любопитна смесица от уравновесеност, порядъчност и празнично веселие. Всяка година тук се провеждаше шумен карнавал с влакчета на ужасите и въртележки, докато изисканите матрони се разхождаха на групички из магазините и обсъждаха последните клюки, свързани с квартала.

Кит Хегърти шеташе пъргаво из голямата къща, която се намираше на една тиха улица с излаз към морето. Имаше много работа. Първият ден винаги беше важен; той даваше тон за цялата година. Щеше да им приготви хубава закуска и да им даде да разберат, че очаква от тях да сядат на масата навреме.

Вече от седем години постоянно имаше наематели студенти и бе известна в университета като една от предпочитаните хазяйки. Обикновено младежите не искаха да живеят толкова далеч, но мисис Хегърти успяваше да ги убеди колко близо се намира домът й до железопътната гара, колко кратък е пътят с влак до центъра, колко добре действа морският въздух.

Беше превърнала голямата си трапезария в кабинет; там всяко момче разполагаше със свое място на масата и можеше да оставя спокойно учебниците си, без някой да ги премести. В къщата на Кит беше нормално да се очаква, че след вечеря идва ред за учение, поне в повечето случаи. И единственият й син Франк учеше с тях. Той се чувстваше голям, като седеше на една маса с истински студенти по право и медицина, с бъдещи агрономи и инженери.

А днес той най-сетне щеше да се присъедини към тях като редовен студент.

Кит не можеше да се нарадва, че е отгледала син, който щеше да стане инженер. При това го бе отгледала съвсем сама. Джоузеф Хегърти отдавна ги напусна; животът му в Англия вече не я вълнуваше. Известно време той изпращаше пари, като съобщаваше и дати, на които уж ще се върне, но последваха извинения и по-малко пари. И накрая — нищо.

Тя се опита да не предава и на сина си горчивината, с която бе изпълнена душата й. Дори остави снимка на Джоузеф в стаята на момчето, за да не си помисли то, че на всичкото отгоре се опитва да прогони и спомена за него. По-късно видя, че снимката е преместена на една полица, откъдето почти не се виждаше. След време тя вече лежеше обърната надолу, а накрая се озова на дъното в едно от чекмеджетата. Високият като върлина Франк Хегърти вече нямаше нужда от снимката на митичния си баща.

Кит се питаше дали ако Джоузеф бе все още с тях, щеше да има нещо против мотора на Франк, неговата гордост и радост. Вероятно не. Напразно умоляваше сина си да използва влака. Бяха само на минути от гарата и влаковете бяха редовни. Щеше да му плаща билетите. Можеше да пътува колкото си иска с градския транспорт. Това обаче бе единственото нещо, за което Франк не й отстъпи.

Беше отишъл в Питърбъро и няколко месеца работи в една консервна фабрика, за да си купи мотоциклета. Защо тя искаше да му отнеме единственото притежание, на което държеше? Не беше честно само защото тя самата не можеше да кара мотор и не желаеше да се научи, да спира и него.

 

 

Патси попита мисис Хоган дали би искала още една кана чай.

— О, хайде, мадам, в такъв мрачен ден със сигурност ще имате нужда от чай — насърчи я тя.

— Благодаря ти, Патси. Би било хубаво.

И Анабел Хоган се отпусна с облекчение на стола си.

Когато Бени тръгна за първия учебен ден в университета, дъждът едва ръмеше. Дъщеря й замина, облечена в морскосин джемпър, бяла блуза и пола на сиви и морскосини квадрати.

— Ти ще бъдеш красавицата на бала — не се съдържа Еди Хоган, готов всеки момент да се пръсне от гордост.

— О, татко, нищо подобно. Толкова съм едра и безцветна — неочаквано отвърна Бени. — Приличам на катафалка. Видях се в огледалото.

Очите на баща й се напълниха със сълзи.

— Дете, много си красива — увери я той. — Не говори така за себе си. Моля те, не ни разстройвай с майка ти.

На Анабел й се искаше да я прегърне и да я увери, че изглежда прекрасно. Наистина беше висока, но с чудесната си розова кожа и гъстите кестеняви коси, вързани отзад с панделка на морскосини и бели линии, тя изглеждаше точно това, което беше: момиче от добро провинциално семейство, чийто баща има утвърден бизнес.

И тъй като не бе утро за прегръдки, Анабел протегна ръка.

— Ти си красиво и прекрасно момиче и те всички ще го видят — промълви тя.

— Благодаря, майко.

— И още нещо — ще бъдеш много, много щастлива там. Няма да се налага да се прибираш в лишена от всякакъв уют мрачна боксониера, както повечето момичета, или да гладуваш в някоя чужда квартира… — Анабел въздъхна от вълнение. — Всяка вечер ще се прибираш в собствения си топъл и гостоприемен дом.

Бени й се усмихна, но на мисис Хоган й се стори, че усмивката й е леко изкуствена и пресилена.

Патси влезе с чайника и го постави на масичката за чай. Покри го със специалната дебела възглавничка и я потупа одобрително.

— Очаквам, че Бени ще си намери приятели.

Анабел бе изпълнена със съмнения. Не можеше да си представи, че дъщеря й ще си намери по-добра приятелка от Ив.

— Според вас ще ги доведе ли тук?

Очите на Патси блестяха от възбуда.

— Не се бях сетила за това, но съм сигурна, че ще го направи. Все пак няма да общува в Дъблин с хора, които не познаваме и за които не сме чували. И тя го знае.

 

 

Майка Франсис мислеше за Ив, докато наблюдаваше монотонния дъжд навън. Тя щеше да й липсва. Очевидно момичето трябваше да отиде в Дъблин и да отседне в тамошния манастир; само така щеше да изучи някакъв занаят. Надяваше се в дъблинския метох да разберат колко е важно Ив да се почувства равноправен член на малката общност, както се бяха постарали да направят тук, в Нокглен. Момичето никога не се бе чувствало като подхвърлено и отгледано от съжаление дете, нито пък някой й бе оказвал натиск, за да се присъедини към ордена.

Навремето баща й достатъчно бе работил за манастира, така че бе платил предварително за обучението й. Монахинята въздъхна и помоли Господ да се погрижи за душата на Джак Малоун.

Майка Франсис често обсъждаше надълго и нашироко възможностите на своята повереничка с приятелката си от училище Пеги Пайн.

— Можех да я пообуча при мен и тогава всеки магазин в Ирландия щеше да я приеме, но ние искаме нещо повече за нея, нали така?

Пеги беше права. Монахинята действително искаше Ив да се изкачи по социалната стълбица и дори й се струваше справедливо да й помогнат, доколкото могат. Парите никога не бяха стигали, за да я обличат добре, пък и монахините нямаха представа от стил, за да го направят както трябва. Пеги им даваше съвети отстрани, но Ив не желаеше да получава помощ отвън. Тя смяташе, че има право на всичко, което идваше от манастира. „Сейнт Мери“ беше нейният дом.

Тя бе изгубила интерес към тристайната къща, в която бе родена, успоредно с нарастването на недобрите й чувства към семейство Уестуард. Като съвсем малка тя се разхождаше неуморно по дългата алея из манастирската градина, покрай шипките и къпините, и бе надничала през прозорците на кухнята. На около десетгодишна възраст бе започнала дори да сади цветя. Майка Франсис се грижеше тайно за тях и постепенно двете създадоха друга градина край грозната скала, от която Джак Малоун бе сложил край на живота си.

Трудно й беше да определи кога за първи път Ив почувства омраза към семейството на майка си. Но за монахинята подобно развитие бе естествено. Едно отгледано в манастир момиче, озовало се там поради странни обстоятелства, известни на целия град, просто нямаше как да изпитва топли чувства към хората, които живееха в Уестландс. Човекът, който яздеше из Нокглен така, сякаш градчето беше част от собственото му имение, беше дядото на Ив, майор Чарлз Уестуард.

И не бе проявил никакво желание да се запознае с детето на своята дъщеря. Напоследък не го виждаха и Пеги Пайн, тайната свръзка на майка Франсис с външния свят, твърдеше, че е получил инсулт и оттогава се движел само с инвалидна количка.

А дребният младеж Саймън Уестуард, който се мяркаше от време на време из улиците на Нокглен, беше пръв братовчед на Ив. Според монахинята двамата си приличаха, макар че може би само си въобразяваше. Той имаше сестра, която учеше в протестантско училище в Дъблин и човек рядко можеше да я срещне тук.

Успоредно с нарастването на обидата на Ив към семейството намаляваше и интересът й към къщурката.

Тя стоеше празна.

Майка Франсис все още хранеше надеждата, че един ден нейната повереничка ще заживее в нея, ще създаде семейство и ще изпълни с щастие малката постройка.

А и мястото беше толкова приятно и носеше утеха. Монахинята често се заседяваше там. Никой не мислеше, че постъпва странно, когато тръгваше по пътеката покрай къпините, за да се усамоти с молитвите си до къщурката. Тя оглеждаше всеки път внимателно течовете, които можеха да създадат проблеми. Ако тя самата не можеше да се справи с нещо, молеше за помощ Моси Руни; той се отличаваше с такова мълчание и дискретност, че му беше трудно да разкрива дори собственото си име пред хората от страх да не навреди по този начин на някого.

А ако някой попиташе дали къщата се продава или дава под наем, монахинята вдигаше безпомощно рамене и отвръщаше, че нещата все още не са напълно изяснени; че е записана на името на Ив и не може да се направи нищо, преди тя да навърши двайсет и една години.

В мечтите си тя виждаше как момичето води там свои състуденти за уикендите и как всички те се отбиват в манастира да пият чай.

 

 

В стаята на Ив в дъблинския манастир нямаше нощна масичка с малко радио върху нея. Нямаше и кувертюра върху леглото. Самото то беше тясно, с железни пръчки, с износена, добре изпрана завивка и не много удобна възглавница. В помещението имаше още мизерен бюфет и кана с леген, тъй като банята се намираше през два коридора.

„Не е затворническа килия, по-скоро е слугинска стаичка“ — рече си твърдо Ив. В известен смисъл те гледаха на нея точно така — трудна и чепата слугиня от провинцията. Дори още по-лошо — слугиня с претенции.

Девойката седна на леглото и огледа помещението. Сякаш чу нежния, изпълнен със съжаление глас на майка Франсис, която й обясняваше, че животът още в самото си начало не е замислен да бъде лесен и че най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства, бе да работи усилено и да се измъкне по-скоро от това място. Да учи стенографските сигли, счетоводството, да очупи пръстите си, така че да пише бързо на машина. И най-вече да слуша и да си води записки за всички канцеларски процедури. Най-много след година щеше да си намери хубава работа и по-добро място, където да живее.

„Разумната жена“ щеше да скръцне със зъби и да приеме сегашното положение на нещата, помисли си Ив. Двете с Бени използваха непрекъснато този израз. Как би се отнесла разумната жена към Шон Уолш? Щеше да се държи така, сякаш той не съществуваше. И нямаше да си купи още четвърт килограм бонбони от сладкарския магазин на Бърди Мак, за да не й излязат пъпки. Разумната жена щеше да си напише домашното, за да не разгневи майка Франсис.

След една седмица Ив осъзна, че разумната жена трябваше да бъде също така и канонизирана светица, за да се адаптира към новата обстановка. Според майка Клеър покриването на задълженията ставаше около кухнята. Тя смяташе, че Ив би могла да сервира закуската в столовата и после да почиства, да излиза от час десет минути преди обяд, за да поднесе супата на другите студенти.

През годините в „Сейнт Мери“ никое от другите момичета не бе виждало Ив Малоун да върши някаква работа. Молеха я да помага зад завесата, както би правило всяко дете в собствения си дом. Майка Франсис бе създала желязното правило другите ученици никога да не виждат Ив да върши нещо, което би я поставило в по-различно положение.

Майка Клеър обаче нямаше подобни скрупули.

— Но, скъпо момиче, ти не познаваш другите ученици — бе отговорила тя, когато Ив я помоли любезно да не прави публично достояние факта, че не е платила таксата за обучение.

— И не виждам как ще ги опозная, ако мислят, че съм някакво изключение тук.

Монахинята присви очи. Усещаше, че това момиче, кой знае как омаяло всички в манастира в Нокглен, ще й създава неприятности.

— Нима не е точно така, Ив? Ти си тук по съвсем друга причина — отвърна тя и се усмихна изключително мило.

Девойката знаеше, че битката трябва да се води и спечели тук и сега, преди да са пристигнали другите студенти.

— Щастлива съм да изпълня задълженията си, по какъвто начин пожелаеш, майко Клеър, но не пред очите на моите колеги. Отново те моля да преразгледаш плановете си за мен.

По бузите на монахинята избиха червени петна. Какво непростимо нахалство! Но тя бе водила множество битки и си даваше сметка кога шансовете й са малки. Както в този случай. От Нокглен щяха да защитят бурно Ив. Дори някои от тукашните сестри можеха да решат, че момичето има основание.

— Ще те уведомя утре — отсече тя, прибра дългите си черни поли и се отдалечи по излъскания коридор.

Цял ден Ив се разхожда из Дъблин с натежало сърце. Знаеше, че заради днешното й поведение я чакаше най-тежката домакинска работа. Разглеждаше витрините на магазините и си налагаше да мисли за деня, когато ще може да работи, да бъде финансово независима и да завърши висше образование чрез вечерно обучение.

Но това означаваше, че трябва да издържи цяла година с ужасната майка Клеър, докато се квалифицира за каквато и да било работа. Едва сега Ив забеляза, че несъзнателно се е приближила до сивите постройки на университета. Той беше все още пуст и тя се разходи необезпокоявана из главната сграда, където се мяркаха само служители от администрацията.

Семестърът започваше от следващата седмица. Щастливката Бени щеше да пристигне заедно със стотици други първокурсници от цяла Ирландия. Част от тях възнамеряваха да използват университета само като украшение към светския си живот. Някои идваха насила, против волята си, но ставаха студенти единствено, за да задоволят желанието на своите родители. Имаше и такива, които все още не знаеха какво искат и щяха да използват престоя си тук, за да вземат решение.

Изпълни я ярост срещу семейство Уестуард, изоставило я на милосърдието на монахините и забравило, че тя вече е на възраст за университета.

Загледа се в голямото стълбище, водещо към различните библиотечни и учебни зали. Видя тапицираните с червен плюш скамейки, които от другата седмица щяха да се напълнят със студенти, обзета от болезненото желание да бъде една от тях, да прекарва дните си в четене и писане и изобщо да не се опитва да излезе на глава с ужасни особи като майка Клеър.

Разумната жена щеше да продължи да живее както досега и да престане да мечтае. Колко уморително и отчайващо изглеждаше, ако до края на живота си трябваше да бъде разумната жена. Би било страхотно, ако от време на време влизаше в ролята на неразумната жена.

 

 

В първия учебен ден от семестъра Бени, изпълнена с неочаквано силен трепет, се качи на автобуса за Дъблин. Вкъщи се бяха държали с нея като с тригодишно дете, сложило ефирна бебешка рокличка, което отива на първото си парти, а не като към огромна и тромава осемнайсетгодишна студентка, която тръгва за университета, облечена цялата в тъмни дрехи.

В съзнанието си все още виждаше цялата картина. Баща й, просълзен от гордост, щеше да досажда до смърт на всички с приказките си, че чудесната му дъщеря вече е студентка. А майка й, протегнала напред ръце, й обясняваше и повтаряше за кой ли път невероятните предимства от възможността да се прибира у дома всяка вечер. И накрая Патси, подобна на вярната робиня бавачка от филмите, само дето беше бяла и едва на двайсет и пет години. На Бени й идваше да закрещи от болка и срам.

Докато седеше в автобуса, който я откарваше към новия й живот, тя мислеше и за другите си тревоги. Майка Франсис й бе казала, че Ив нито е писала, нито се е обаждала, и всички сестри тръпнели от нетърпение да разберат какво става с нея. През изминалата седмица обаче Ив на два пъти беше телефонирала на своята приятелка, за да й съобщи, че животът в дъблинския манастир е непоносим и ако не се срещне с нея в Дъблин, ще полудее.

— Но как ще се срещнем, нали трябва да си там за обяд?

— Казах им, че се налага да отида в болницата за изследвания.

През изминалите години, откакто я познаваше, Ив не беше изричала нито една лъжа. Колкото до самата Бени, на нея й се налагаше да послъгва от време на време, за да й позволят да излезе или да се прибере по-късно. Ив обаче бе твърдо решена да не лъже никога монахините. Нещата в Дъблин сигурно бяха отчайващи, след като бе стигнала дотам.

На всичкото отгоре Шон Уолш й създаваше проблеми. Естествено тя не искаше да излиза с него, но и майка й, и баща й подчертаха, че е изключително мило от негова страна да я покани на кино, за да отпразнуват първия й учебен ден в университета. И тя реши да направи онова, което й се стори най-лесно — да приеме. Ако така щеше да отбелязва началото на новия си живот, щеше да се постарае да му покаже ясно, че в този нов живот няма да има други излизания с него.

Снощи бяха отишли на филма „Женевиев“. Изглежда всички останали го харесваха, защото напускаха киносалона, като си тананикаха музиката към филма, изпълнени с желанието да изглеждат като Кей Кендал или Кенет Мор. Освен Бени. Тя беше излязла, кипяща от гняв.

През цялото време Шон бе поставял слабата си кокалеста ръка върху рамото или коляното й, а в един особено неприятен момент успя да си промъкне ръката под мишницата й и да обхване гърдата й. Тя бе отблъснала всичките му опити, но на излизане от киното той заяви:

— Знаеш ли, Бени, наистина те уважавам, задето каза „не“. Това те прави още по-специална, ако знаеш какво имам предвид.

Уважавал я! Задето му била казала „не“! Той явно си мислеше, че маневрите му й бяха доставили удоволствие.

— Прибирам се вкъщи, Шон — твърдо отсече тя.

— Не, предупредих баща ти, че ще пием кафе при Марио. Те не те очакват още.

Отново беше хваната в капан. Ако се прибереше, щяха да я питат защо идеята за кафето не се е осъществила.

Магазинът на Пеги Пайн, който се намираше до киното, бе зареден с нови стоки. Бени огледа блузите и меките розови пуловери от ангорска вълна.

— Хубави са, нали, Шон? — обърна се тя към него и тайничко си мислеше, че след като започнат лекциите в университета, вече нямаше да й се налага да го вижда.

— Е, хубави са, но не и за теб. Ти си достатъчно разумна, за да не привличаш вниманието върху себе си. Носиш тъмни цветове. Нищо крещящо.

Очите й се напълниха със сълзи, докато пресичаха улицата към заведението на Марио, а след това той донесе две чаши кафе и две бисквити с млечен шоколад на масата, където го чакаше.

— Лош вятър е задухал — заяви той.

— Какво имаш предвид?

— Ами, вятъра, който отнесе Ив в Дъблин и далеч от теб и от живота ти.

— Аз също ще бъда в Дъблин.

— Но не и в нейния свят. Ти вече си голяма, не ти приляга да бъдеш толкова близка с такива като нея.

— Харесва ми да бъда близка с Ив. Тя ми е приятелка.

— Да, но не е благоприлично. Вече не.

— Не ми е приятно, че говорим зад гърба й.

— Просто казах, че е задухал лош вятър, че след като тя вече не е в Нокглен, няма да казваш винаги, че отиваш с нея на кино. И ще мога да те водя аз.

— Едва ли ще имам време за кино. Ще трябва да уча.

— Няма да учиш всяка нощ. — Усмихна й се самодоволно. — И не забравяй уикендите. И не мисли, че университетското ти образование може да застане помежду ни.

— Няма да застане помежду ни ли?

— Точно така. Някои мъже биха се отказали при подобна ситуация, но не и аз. Ето какво ще ти кажа, Бени. Винаги съм се стремял да приличам на баща ти. Не знам доколко си наясно с това.

— Знам, че работиш и се учиш от него.

— Не само това. Бих могъл да се уча от всеки собственик на шивашко ателие. Мога да се уча във всяка работилница. Не, аз наблюдавам как мистър Хоган се справя със света и се старая да следвам примера му в това отношение.

— И научил ли си нещо конкретно?

— Ами, първо, да не бъда горделив. Баща ти се е оженил за по-възрастна жена, жена с пари. Не се е срамувал да ги вложи в бизнес; така са искали и тя, и той. Само един глупак би гледал зъбите на харизания му кон… Така че бих искал да гледам на себе си в известен смисъл като на негов последовател.

Девойката го съзерцаваше така, сякаш го виждаше за първи път.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Шон?

— Искам да кажа, че всичко това не означава нищо за мен. Аз съм над този род неща.

Това се бе случило предишната нощ. Майка й и баща й изглеждаха доволни, че се е срещнала с Шон.

 

 

Джак Фоули се събуди рязко. Беше сънувал, че с приятеля си Ейдан Линч са осъдени на смърт и изчакват в американски затвор деня, в който щяха да седнат на електрическия стол. А престъплението им беше, че са изпели прекалено силно любимата си песен.

Въздъхна с облекчение, когато установи, че се намира в голямата спалня с тежките махагонови мебели. Както се шегуваше той, човек можеше да скрие цяла армия в многобройните гардероби из къщата. Майка му отвръщаше, че на него му е лесно да се шегува, но за да се сдобие с нужните мебели, тя беше прекарала часове наред по всевъзможните дъблински търгове.

Семейство Фоули живееше в голяма викторианска къща с градина в Донибрук, на две мили от центъра на Дъблин. Кварталът тънеше в зеленина и беше населен с търговци и висши държавни служители.

Всъщност Джак и братята му не обръщаха кой знае какво внимание на къщата. Тя беше и винаги щеше да бъде техен дом. Така, както Дорийн слагаше неизменно яденето на масата, така, както старото куче Осуалд живееше сред тях, откакто се помнеха.

Джак прогони съня за електрическия стол и си спомни, че днес в университета щяха да се съберат младежи от цял Дъблин за откриването на първия семестър. Това означаваше, че той щеше да завърже колежанско шалче около врата си и да тръгне за първи път към дъблинския университет.

В трапезарията на голямата къща в Донибрук цареше вълнение. Доктор Джон Фоули седеше начело на масата и съзерцаваше петимата си синове. Беше убеден, че всички те ще учат медицина като него, затова се шокира, когато Джак избра право. Може би същото щеше да се случи и с другите.

Доктор Фоули погледна към Кевин и Гери. Винаги ги беше виждал някъде из попрището на медицината и на игрището за ръгби. Погледът му спря върху Ронан. Той вече владееше онова вдъхващо спокойствие поведение, което обикновено се свързваше с лекарите. Момчето успяваше да убеди дори собствената си майка, че раните, с които се връщаше от игра, са повърхностни, а петната по дрехите ще се изперат безпроблемно. Точно такъв трябваше да бъде добрият семеен лекар. И Ангъс, най-малкият: очилата му придаваха вид на учен. Той бе единственият от синовете на семейството, който не бе избран в нито един училищен отбор. Доктор Фоули предвиждаше за него, че ще се заеме с изследвания в областта на медицината, когато му дойдеше времето.

Но ето че сгреши в прогнозите си за своя най-голям син. Джак бе заявил, че няма желание да изучава физика и химия, ботаника и зоология. Доктор Фоули напразно му обясняваше, че подготвителната година е само нужното чистилище, преди да се запознае с истинската медицина.

Джак беше непреклонен.

Той предпочиташе правото. Но не адвокат или съдия, а юрисконсулт. Истинското му и най-голямо желание беше да завърши новия курс на обучение, даващ диплома за бакалавър по гражданско право. Беше обсъдил сериозно този въпрос с баща си. Щеше да започне работа при вуйчо си, разбира се. Фирмата беше голяма, щеше да се намери място и за него. Младежът бе определил добре момента за своята молба. Знаеше, че съзнанието на баща му е заето в еднаква степен както от света на медицината, така и от ръгбито. Джак беше изгряващата звезда на своето училище. На финалите се прояви така, че баща му просто нямаше как да спори с него.

Доктор Фоули безпомощно сви рамене. Имаше и други синове, все някой щеше да последва пътя му.

Майката на Джак, Лили, седеше в другия край на масата, срещу съпруга си. Джак не си спомняше сутрин, в която тя да не председателстваше сред чашите чай, купите с корнфлейкс, резените запечен бекон и нарязаните на две домати, които бяха обичайният старт за деня, с изключение на петъците и постите.

Майка му винаги изглеждаше така, сякаш се бе облякла специално за случая, и това всъщност не беше далеч от истината. Тя слагаше елегантна пола и памучна или вълнена блуза. Косата и неизменно беше безупречно сресана, лицето — леко напудрено, а устните — начервени. Когато Джак преспиваше при приятели след някой мач, той си даде сметка, че техните майки съвсем не са такива. Често сервираха на масата, облечени в пеньоар и с цигара в ръка. Официалната закуска в осем часа, в трапезария с висок таван, тежки махагонови бюфети и заемащи цялата стена прозорци не беше характерна за живота на всички хора.

Но момчетата на семейство Фоули не бяха разглезени; майка им се беше погрижила и всеки от тях имаше точно определени задължения. Джак трябваше да пълни кофите за въглища, Кевин внасяше дърва, Ангъс навиваше вчерашните вестници на руло, за да се използват по-късно за разпалване на огъня, Гери, любителят на животните, извеждаше Осуалд в парка, Ронан вземаше прясното мляко, оставено на стълбите, и го прибираше в големия хладилник. След закуска задължително подреждаха използваните чинии, чаши и прибори в кухнята и едва тогава влизаха в голямата стая, където оставяха горните си дрехи, обувките, ботушите, училищните чанти.

Хората не можеха да се начудят как Лили Фоули поддържаше къщата си така елегантна, когато в нея живееха пет играещи ръгби момчета. Още повече ги учудваше фактът, че бе успяла да запази до себе си красивия Джон Фоули. Всички смятаха, че не беше лесно да се справиш с мъж като него. Като младеж очите му винаги хвърчаха в различни посоки. Лили не беше по-красива от другите жени, които се стремяха към него, но за разлика от тях беше разбрала, че той копнее за спокоен живот без никакви усложнения, където всичко тече гладко и не се нарушава от домашни затруднения.

Тя като че ли гледаше на живота си с красивия лекар като на игра с определени правила. Грижеше се домът им да бъде елегантен и привлекателен, не си позволяваше да наддаде нито грам и винаги се появяваше в изискан вид в ресторанта, в клуба и вкъщи. В резултат съпругът й не кръшкаше.

Днес Джак не тръгна заедно с четиримата си братя и си наля още една чаша чай.

— Сега вече ще знам за какво си говорите двамата, като оставате сами — усмихна се той.

Беше много красив, когато се усмихваше, помисли си с обич майка му. Въпреки непокорната червеникавокестенява коса, която по никакъв начин не можеше да бъде укротена, и луничките по носа, той притежаваше класически правилни черти. Когато се усмихнеше, Джак Фоули можеше да разбие всяко сърце. Лили се питаше дали щеше да се влюби или ще бъде така труден за хващане като баща си? Какво щеше да види в него някое хитро момиче? Тя бе покорила баща му с обещанието за елегантен, спокоен и безпроблемен живот, съвсем различен от нещастния и изоставен дом, в който бе израснал. Нейният Джак обаче нямаше да бъде подмамен по същия начин. Той беше щастлив, в този дом за него се грижеха добре и едва ли щеше да отлети скоро от родното гнездо.

— Сигурен ли си, че не искаш да те закарам? — обърна се баща му към него.

— Не, татко, казах на няколко от момчетата…

Майка му очевидно го разбра.

— Не е като в училище, нали? Няма да има звънци, които да ви подсещат в кой момент да отивате…

— Знам, знам, аз също съм учил там, не забравяй — отвърна сприхаво той. — Нормално е в такъв ден да бъдеш с приятелите си. Желая ти късмет, синко; дано всичко стане така, както си го мечтаеш. Дори да не следваш медицина.

— Е, хайде, даже изпитваш облекчение. Помисли си за безбройните дела във връзка с лекарски грешки.

— Човек може да бъде осъден не само като лекар. Така или иначе, няма причина да не изберат в отбора по ръгби студент по право.

— Дай ми малко време…

— След като игра така бляскаво за Училищната купа? Там не са слепи. През декември със сигурност ще участваш в най-отговорния им мач.

— Никога не вземат първокурсници за него.

— Но теб ще те вземат, Джак.

Младежът се изправи.

— Ще играя в него догодина. Доволен ли си?

— Добре, устройва ме, ако играеш за Дъблинския университет през 1958 година — усмихна се доктор Фоули.

 

 

Бени слезе от автобуса и веднага видя Ив, вдигнала яката на шлифера си, за да се предпази от дъжда. Стори й се бледа и измръзнала.

— Боже, ако я караш така, наистина ще се озовеш в болницата — възкликна тя.

— О, млъкни. Имаш ли чадър?

— Имам късмет, че не съм обвита в найлонов пашкул. Нося сгъваем дъждобран, с който приличам на купа сено, и чадър, под който може да се побере половин Дъблин.

— Е, извади го тогава — потрепери Ив.

Пресякоха заедно моста ОʼКонъл.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита я Бени.

— Каквото и да е. Но не мога да остана повече тук. Опитах, но не мога…

— Тук си едва от седмица.

— Ако беше видяла за какво става дума, ако беше видяла майка Клеър!

— Ти винаги си твърдяла, че сме длъжни да издържим всичко, ако знаем накъде сме тръгнали.

— Казвах го, преди да срещна онази вещица. А и не знам накъде съм тръгнала.

— Ив, ще си намериш работа и ще се отървеш от проклетите монахини. Нали такъв беше планът? А аз си мислех, че вече си заобиколена от куп приятели.

— В кухнята работи сестра Джоун. Ръцете й са напукани и носът й тече, защото е настинала, но е много мила. Приготвя ми какао в една кана, докато мия. За да не си помисли майка Клеър, че към мен се отнасят като към нормален човек, пия направо от каната.

— Имах предвид другите момичета.

— Не, нямам приятели.

— Ти просто не се опитваш, Ив.

— Дяволски си права — не се опитвам. И няма да стоя повече там, това поне е сигурно.

— И какво ще правиш? — стресна се Бени.

— След няколко дни ще имам готов план.

— Добре, добре. — Бени смени тактиката. — Ще се върнеш ли тази вечер в Нокглен?

— Не мога. Това би означавало да не оправдая надеждите на майка Франсис.

— Е, точно това ще направиш, ако стоиш трепереща из улиците на Дъблин и разправяш разни лъжи, че се преглеждаш в болницата. Какво ще кажат в Нокглен, ако научат? Хайде да се разходим по „Грийни“.

Щом видя начумереното лице на приятелката си, Ив се почувства виновна.

— Съжалявам. Ще проваля първия ти учебен ден, наистина съжалявам, Бени.

Бяха стигнали до ъгъла на градинката „Сейнт Стивън“. Светофарът светна зелено и те тръгнаха да пресичат.

— Гледай какъв стил само — промълви Бени.

Вече виждаха студентите с палта от дебел мъхест плат, които се смееха и разговаряха. Момичетата, с конски опашки и колежански шалчета, вървяха рамо до рамо с момчетата. Някои се движеха сами, но със завидна самоувереност. Точно зад тази групичка Бени забеляза русокосо момиче с елегантно морскосиньо манто, което въпреки дъжда все още имаше изискан вид.

Цялата група пресичаше заедно кръстовището, когато забелязаха и мотоциклета. Всичко стана като на забавен кадър — момчето падна, мотоциклетът се завъртя и се плъзна нататък, автомобилът се опита да го избегне и заедно с мотора удари странично групичката пешеходци.

Ив чу как приятелката й извика и видя колата, която се насочи към нея. Не чу виковете, тъй като ушите й забучаха и тя изгуби съзнание, заклещена между автомобила и уличния стълб.

До нея лежеше Франсис Джоузеф Хегърти, който вече бе мъртъв.