Мейв Бинчи
Приятели (12)

Дванадесета глава

Фонси се сдоби с ново сако от черно кадифе за Коледа. Клода беше облякла копчетата му в лилав плат, а артистичната кърпа, която се подаваше от горния джоб, допълваше общото впечатление. Фонси изуми цял Нокглен, когато се запъти към църквата, облечен по този начин.

— Светотатство — изсъска мисис Хили на семейство Хоган, които седяха най-близо до нея.

— Сигурно е чиста душа, иначе нямаше да дойде — отвърна Анабел след известно колебание. Тя смяташе, че хотелиерката се е поувлякла малко повече от необходимото в тази вендета. Просто им завиждаше; Пеги и Марио имаха подкрепление от млада, свежа кръв в бизнеса си. Ако Бени и Шон бяха направили същото, магазинът на съпруга й щеше да жъне успех след успех, какъвто бе случаят с магазина и заведението на другите двама.

Погледна скришом към седналия до нея Еди. За какво ли се молеше? Винаги й се струваше искрено набожен и в църквата като че ли разговаряше с Господ, нещо, което не можеше да се каже за нея самата. Анабел беше открила, че църковните служби увеличаваха тревогите й за всекидневието, вместо да я издигат по-близо до Бога.

Бени не се молеше. Анабел Хоган беше убедена, че дъщеря й е влюбена.

Клода Пайн погледна с удоволствие приятеля си Фонси. Не предполагаше, че ще срещне човек като него, когато я бяха изпратили в Нокглен в глупавия си опит да я укротят. А и леля й бе прекалено добра с нея. Тя не пестеше похвалите си към идеите й, макар да се съпротивляваше срещу всяко нововъведение. Но приемеше ли веднъж дадена идея, правеше всичко възможно, за да я осъществи. Като елегантните домашни плетива, заради които вече пристигаха клиенти от Дъблин. Или за дизайнерските етикети с надпис „Пайн“.

Клода бе решила да не наранява чувствителността на Нокглен в деня на коледната служба, затова беше облякла късо вълнено палто, пристегнато в кръста с черен кожен колан. Носеше високи ботуши и черна кожена барета. Тоалетът би изглеждал наистина прекрасно с големи блестящи обеци, но девойката реши да прояви въздържаност. Нямаше представа, че леля й, която в този момент бе коленичила, питаше Божията майка защо едно толкова добро и работливо момиче като Клода трябваше да се облича като проститутка.

 

 

Тази година Шон Уолш прие поканата на мистър Хоган и с нетърпение очакваше коледния обяд, когато щеше да седне на масата с цялото семейство Хоган, сякаш беше човек с определено обществено положение. Беше купил букет от сухи цветя за мисис Хоган. И кутия с пудра за Бени. Тя щеше да й достави удоволствие, но нямаше да я накара да се почувства неудобно, както би станало, ако й вземеше нещо по-голямо.

Тази сутрин тя сподели с него, че се радва, задето щели да се видят в един часа по обяд в Лизбег.

Шон беше доволен, че му казаха в колко часа го очакват. Не знаеше дали да тръгне с тях направо след службата или да изчака известно време. Много добре стана, че му бе посочено точно кога да отиде.

 

 

След като нямаше как да се избави от присъствието на Шон, следвайки съветите на приятелката си Нан, Бени си наложи поне да бъде учтива с него.

Тя знаеше, че родителите й не можеха да хранят повече каквито и да било надежди във връзка с Шон Уолш. Бизнесът не вървеше. Беше наясно с този факт. Те нямаше да се нагърбят с осигуряването на скъпото й университетско обучение, ако не хранеха по-добри надежди за нея. Ако вярваха, че дъщеря им ще се омъжи за Шон Уолш и той ще поеме в свои ръце семейния бизнес, щяха да я запишат в курсовете по счетоводство и секретарство, за да помага в магазина. Никога нямаше да й позволят да се приближи до нейния нов свят. Светът на Джак Фоули.

 

 

Икономката на семейство Уестуард, мисис Уолш, се връщаше от Нокглен, яхнала вечния си велосипед. Мистър Саймън и мис Хедър щяха да тръгнат за църквата в единайсет и половина. Старият джентълмен не беше ходил на служба вече от доста време. Винаги се натъжаваше, като го видеше толкова слаб и безпомощен в инвалидната количка, но понякога паметта му се възвръщаше. За съжаление — обикновено за неща, които бе най-добре да забравиш — тъжни инциденти, злополуки, нещастия. И никога за щастливи събития като сватби, кръщенета или празненства.

Мисис Уолш не обичаше да говори за живота в голямата къща и бе предупредила Бий Мур, че не желае да чува никакви истории, разпространени от нея. Хората все бързаха да критикуват по-различните от тях. А семейство Уестуард беше от различна религия, различна класа и различна националност. Хората с англо-ирландски произход можеха да се смятат за ирландци, повтаряше често тя, но в крайна сметка си оставаха англичани.

Мистър Саймън например си падаше по някаква дама от Хампшир. Смяташе да я покани, но не в Уестландс. Щеше да я настани в хотел „Хили“, което бе неговият начин да заяви, че все още не е решил какво да прави с нея и затова не можеше да я покани в дома си.

Мисис Уолш бързаше да се върне, за да приготви закуската. Според нея някой бе дал лош съвет на мистър Саймън. Хотел „Хили“ не беше най-подходящото място за богата жена от Хампшир — не беше достатъчно представителен. И тя навярно щеше да се върне в Хампшир заедно със своите десетки хиляди лири стерлинги.

А целта на поканата несъмнено бе жената да остане и да се омъжи в семейството, за да осигури свежа английска кръв и дори още по-важно — финансите, от които се нуждаеше така отчаяно голямата къща.

 

 

Майка Клеър изгледа Ив, без да се постарае да прикрие неодобрението си.

— Радвам се, че си се оправила от различните заболявания, каквито и да са били те — заяви тя.

Девойката се усмихна.

— Благодаря, майко Клеър. Винаги сте била изключително мила към мен. Толкова съжалявам, че не успях да ви се отплатя както трябва.

Монахинята я изгледа с подозрение.

— Изглежда получи всичко, което искаше — додаде тя.

— Не всичко, майко. Искате ли да ви покажа моята къща? Ще трябва да повървим насред храсталаците, но не е прекалено хлъзгаво.

— По-късно, дете. Може би някой друг ден.

— Просто нямах представа колко ще останете…

Според майка Франсис най-лошото в посещението й беше, че не е станало изобщо дума докога ще продължи. А беше неудобно да я попита. Ив обеща да й помогне.

— О… искам да кажа… ами… — заекна майка Клеър.

— В кой ден си тръгвате, майко Клеър, тъй като искам непременно да ви покажа къщата. Вие ме приехте във вашия дом, най-малкото, което мога да направя аз, е да ви заведа в моя.

Така накара монахинята да определи точна дата. И тогава излезе наяве изумителният факт, че Пеги Пайн щяла да ходи с колата си в Дъблин на следващия ден. Заминаването й бе уточнено.

 

 

Патси получи часовник от Моси за Коледа. Това означаваше само едно — следващият подарък щеше да бъде пръстен.

— Според Ив той надстроявал в задната част на къщата — рече Бени.

— Е, трудно е да знае човек, когато става дума за Моси — въздъхна Патси.

Украсиха масата с крекери и хартиени декорации, както правеха всяка година, откакто се помнеше Бени. Навсякъде из къщата окачиха хартиени фенери. Елхата пред прозореца бе накичена с познатите стари играчки, но тази година прибавиха и няколко нови, купени от Дъблин.

В гърлото й заседна буца, когато родителите й ги заоглеждаха с такова въодушевление и удоволствие, сякаш не бяха все същите крещящи предмети в червено и сребристо, които се продаваха навсякъде. Двамата се трогваха от всяко нещо, което направеше за тях, а всъщност тя беше тази, която трябваше да им благодари.

Не беше необходимо да си Айнщайн, за да видиш, че бизнесът западаше. Но нямаше как да им каже, че би предпочела като Ив да работи, за да се издържа, че е готова на всичко, дори да пълзи по колене и да чисти обществените тоалетни, но да не се прибира всяка вечер в Нокглен.

— Бедният Шон. Нали няма да създава проблеми? — обади се Анабел Хоган.

— Все пак не можех да го оставя да работи вчера целия ден и да не го поканя днес, след като заради бизнеса изпусна автобуса, който щеше да го заведе у дома.

 

 

Малко по-късно Шон Уолш почука на главния вход, който никой никога не използваше, убеден, че на Коледа положението е по-различно.

В този момент пък доктор Джонсън се развика от улицата, за да пита мистър Хоган дали може да му заеме автомобила си.

— Онова безмозъчно копеле в Уестландс избра Коледа, за да получи един от проклетите си пристъпи; точно забивах вилицата си в проклетата пуйка — изрева той и замина с колата на семейство Хоган.

Бърда Мак дотича и съобщи развълнувано, че мистър Флуд, който нормално виждал една монахиня на дървото над своята къща, сега видял три и бе излязъл с тояга в ръка, опитвайки се да привлече вниманието им и да ги покани на чаша чай. Бърди отишла при Пеги Пайн, за да иска съвет от нея. Пеги, вече подпийнала, отвърнала, че е най-добре мистър Флуд да се качи на дървото при тях.

А Джак Фоули се обади от Дъблин, истинско предизвикателство за пощенските служби, които работеха на Коледа само при спешни случаи.

И когато Бени вдигна слушалката, той заяви, че това е най-спешният случай в живота му. Искаше да й каже колко много му липсваше.

 

 

След като разтреби, Патси излезе на разходка с Моси. За първи път тази година Бени предложи всички да вземат участие в миенето на съдовете. Отвориха и предната, и задната врата, за да проветрят, а Бени се пошегува, че надали е особено тактично, ако кокошките подушат миризмата на печената пуйка.

Шон не знаеше как да реагира на подобни приказки. Той обмисли наум няколко типа поведение и най-накрая реши да изглежда строг.

Големият стар часовник в ъгъла приспа с гръмкото си тиктакане първо Еди, а след това и Анабел Хоган. Шеп също задряма пред камината; големите му очи се затвориха бавно и с нежелание, сякаш не му се щеше да оставя Бени и Шон насаме.

Бени знаеше, че също би могла да заспи или поне да се престори. Шон нямаше да приеме държанието й като проява на неучтивост, какъвто всъщност бе случаят, а като знак, че е добре дошъл, близък човек, почти член на семейството. Пък и беше прекалено радостна, за да заспи. Джак се беше обадил от дома си, където организирали всевъзможни игри. Той обаче се измъкнал, за да й се обясни в любов.

Никога не се бе чувствала по-събудена. Копнееше за по-приятна компания от Шон Уолш, но същевременно й беше жал за него. Тази вечер той щеше да се върне в малката си самотна стаичка два етажа над магазина. Никой не се бе обадил, за да му каже, че му липсва. Можеше да си позволи да прояви великодушие.

— Вземи си още един бонбон, Шон.

— Благодаря. Изглеждаш много добре днес, Бени — заяви след известен размисъл той.

— Всички се чувстват добре на Коледа.

— Честно казано, аз не съм се чувствал особено добре на Коледа.

— Е, днешният обяд беше приятен, нали?

Младият мъж се приведе към нея.

— Не само обядът. Ти също беше приятна, Бени. Това ме изпълва с надежда.

Тя го изгледа с безкрайна симпатия. Никога не беше предполагала, че в рамките на един час двама мъже ще й се обяснят в любов. Във филмите подобни неща се случваха, но това не беше филм.

Бедният, тъжен Шон Уолш сериозно смяташе, че може да се ожени за дъщерята на своя работодател. Той бе представител на старата школа и вярваше, че когато отговорят с „не“, жените всъщност имат предвид „да“. Следователно просто не трябваше да се обръща внимание на отказите им, докато започнат да приемат мъжа.

Опита се да се постави на негово място. Да речем Джак искаше да й каже, че обича друга. Кой щеше да бъде най-безболезният за нея начин? Щеше да предпочете той да бъде честен и да й го каже направо, без извинения или съжаления. Дали същото важеше и за Шон Уолш?

Девойката впери очи в танцуващите пламъци. И неочаквано сподели с Шон Уолш своите планове и надежди, желанието си да живее в Дъблин и надеждата, че ще успее да го осъществи.

Младият мъж я слушаше безизразно. На лицето му се появи усмивка, щом чу за човека, когото обичала. Крива усмивчица.

— Не смяташ ли, че точно това хората биха нарекли увлечение? В твоя случай то не се опира на нищо, няма общи надежди или планове, както става при всяка истинска връзка.

Погледна го учудено. Шон Уолш говореше за истинска връзка така, сякаш имаше поне далечна представа какво представлява в действителност.

— Е, може и да си прав. Не знам дали ще излезе нещо, но поне се надявам.

Усмивката му се вгорчи още повече.

— А той, този щастлив младеж, знае ли за твоите чувства? Наясно ли е с всички тези… надежди?

— Разбира се. Той също се надява — отвърна тя изненадана. Шон очевидно смяташе, че тя просто въздиша отдалеч по някого.

— Е, добре тогава, ще видим — и той впери в огъня тъжните си светли очи.

 

 

Патси прекара вечерта у Моси с новия часовник на ръката си. Беше подложена на поредната проверка от страна на неговата майка. Присъстваха също така сестрата на Моси и нейният съпруг, което правеше срещата още по-значима.

— Мисля, че ме одобриха — сподели по-късно тя с Бени, видимо облекчена.

— А ти одобри ли ги?

— Не съм аз тази, която ще има мнение по въпроса, знаеш много добре.

 

 

Клода и Бени пристигнаха рано в къщурката на Ив, за да се включат в подготовката на коледното парти.

— Супа, ето това ти е нужно — заяви твърдо Клода.

— Нямам толкова голяма тенджера.

— Бас държа, че в манастира има.

— Защо си навлякох всичко това на главата, Клода?

— Как защо, нали освещаваш новия си дом.

Клода се захвана да брои чиниите, да прави списъци и да пренарежда мебелите. Другите две момичета я гледаха с възхищение.

— Тя е способна да управлява света — прошепна Ив.

— И със сигурност ще се справя по-добре от глупавите ни управници — отвърна бодро Бени.

 

 

Семейство Хоган се изненада, когато Шон Уолш позвъни на вратата в Деня на свети Стивън.

— Нали не сме го канили днес? — притесни се Анабел.

— Аз със сигурност не съм. Може би Бени.

Никой не беше поканил младия мъж. Той бе дошъл да поговори със своя работодател за общия им бизнес. Шон Уолш идваше с предложението да бъде приет като съдружник във фирмата, съзнавал добре, че приходите са малки, за да претендира за по-привлекателна заплата. Единственото решение беше мистър Хоган да го покани за пълноправен съдружник в бизнеса.

 

 

Фонси приближи вана на заден ход и натовари грамофона отзад.

— Отново ли се връщаме към спокойствието и тишината? — попита с надежда чичо му.

Младият мъж не благоволи да отговори. Знаеше, че протестите на Марио са формални и по-скоро по инерция се придържа към някакъв ритуал, а не се оплакваше.

Кафенето беше неузнаваемо; нямаше нищо общо със западналото заведение, което бе заварил Фонси при пристигането си в Нокглен. Боядисано в ярки цветове, излъчващо бодрост и жизнерадост, то привличаше клиентела от всякакъв тип, която само допреди няколко месеца изобщо нямаше да влезе вътре. Например преди обяд Фонси пускаше стари шлагери и наблюдаваше как съпругата на доктор Джонсън, мисис Хоган, мисис Кенеди от аптеката и Бърди Мак се срещаха тук на чаша кафе, което беше по-евтино, отколкото в хотел „Хили“, а атмосферата не бе така официална.

Колкото до младежта, той планираше да осигури прекрасен джубокс, който да се изплати за шест месеца. Но по-късно щеше да има достатъчно време да убеждава чичо си. Засега просто каза, че давал грамофона назаем на Ив Малоун.

— Там е много по-подходящо да го пускате — измърмори Марио. — Там горе, над каменоломната, ще оглуши само птиците.

 

 

— Нали няма да закъсняваш на това парти?

Баща й я изгледа над очилата си. Бени не обичаше, когато баща й надничаше така. Идеше й да изкрещи нетърпеливо:

— Или гледай през очилата, или ги свали!

Наложи си да се усмихне.

— Това е единственото парти, организирано някога в Нокглен, татко, знаеш много добре. Нищо не може да ми се случи, все пак ще бъдем в задната част на манастирската градина.

— Ще трябва да изминеш хлъзгавата стара пътека.

— В такъв случай ще се върна по пътя.

— По това време ще е тъмно като в рог — обади се майка й.

— О, ще бъда в компанията на Клода, Фонси, дори Меър Каръл.

— Може би ще е най-добре аз да тръгна нагоре по времето, когато би трябвало да свърши вашата забава. Шеп, няма да имаш нищо против една нощна разходка, нали?

Ушите на кучето щръкнаха при споменаването на думата „разходка“.

О, боже, какво да му каже, за да го откаже от глупавото му, макар и добронамерено решение да я придружи обратно до вкъщи. Какво щеше да направи Нан? Тя винаги съветваше да се придържат колкото се може по-близо до истината.

— Татко, предпочитам да не идваш. Нима не разбираш, че не искам да ме водят и да ме вземат оттам като малко дете?

Той като че ли се засегна; отказваха му едно такова мило предложение.

— Добре, скъпа — рече най-сетне Еди Хоган. — Просто се опитвах да помогна.

— Знам, татко, знам.

 

 

Тази Коледа бащата на Нан бе по-ужасен от всякога. Празниците като че ли не успяваха да го развеселят. Момчетата съзнателно прекарваха съвсем малко време на „Мейпъл Гардънс“.

Емили умоляваше дъщеря си да прояви разбиране.

— Да прави каквото си иска, Ем. Аз лично няма да съм тук, за да го видя. Отивам на конните надбягвания.

Надбягванията, разбира се, изобщо не я интересуваха. Не й беше нужно много време, за да открие Саймън и да се намести на място, където щеше да я види. Застана така, че не го изпускаше от периферното си зрение.

— Колко се радвам, че ви срещам отново, Нан Мейхън — обади се той. — Къде е вашата поддържаща дамска група?

— Какво имате предвид?

Усмивката й беше топла и приятелска.

— Никога досега не съм ви виждал без цял полк от жени около вас.

— Не и днес. Дойдох с братята си. Отидоха да залагат.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Да, с удоволствие ще приема, но само едно питие. Трябва да се срещна с тях след третото надбягване.

Влязоха в претъпкания бар.

Той я бе хванал за лакътя и я направляваше леко. Мнозина го приветстваха с усмивки. Нан се чувстваше уверена, че не им отстъпва по нищо. Не видя изпълнени със съжаление погледи. Нито един от тях нямаше да разбере от каква къща беше излязла тази сутрин, за да дойде дотук с автобуса. Къща, в която бе разлят алкохол, където бе счупена една лампа, а коледният пудинг бе захвърлен в стената в пристъп на пиянска ярост. Тези хора я приемаха като равна.

 

 

Ив огледа с удоволствие малката си къща. Газените лампи изпълваха с мека светлина стаите. Огънят в камината пукаше и създаваше уют.

Майка Франсис бе оставила някои „стари неща“. Това бяха точно нещата, които желаеше девойката. В голямата синя ваза щеше да сложи върбови клонки, няколко книги запълваха ъгловата етажерка, на полицата над камината имаше два леко пукнати порцеланови свещника. Тенджерите и тиганите на старата печка в кухнята също идваха от манастира. От родителите й не бе останало почти нищо, което можеше да й бъде от полза.

Само пианото. Пианото на Сара Уестуард. Ив прокара пръсти по клавишите. Съжали, че навремето не беше обръщала достатъчно внимание на уроците на майка Бърнард. Майка Франсис толкова искаше Ив да сподели голямата й любов към музиката. Имаше цял шкаф, претъпкан с всевъзможни книги и партитури. През изминалите години майка Франсис се бе грижила за тях, за да ги опази от влагата.

Всеки път, когато акордьорът идваше в училището, неизменно заявяваше, че пианото е двайсет пъти по-добро от всичко, с което разполагаха в стаята по музика в „Сейнт Мери“.

— То не е наше — неизменно отговаряше майка Франсис.

— Защо тогава го акордирам? — учудваше се той.

Ив седна край огъня и обгърна с ръце тялото си. Както за толкова други неща, майка Франсис отново се беше оказала права. Чудесно беше да си имаш свой дом.

 

 

Семейство Хоган реши да не казва на Бени за предложението на Шон Уолш. Или по-скоро — за ултиматума му.

То бе изложено любезно, но ако не го приемеха като съдружник в бизнеса, той щеше да напусне и всички щяха да разберат каква е причината. Никой в Нокглен нямаше да реши, че са се отнесли справедливо към него. Всички знаеха какъв голям принос имаше, а лоялността му беше безгранична.

Не беше нужно да се обяснява какво очакваше бизнеса, ако си тръгнеше. Всъщност именно той осигуряваше все още неговото съществуване. Мистър Хоган просто нямаше представа какво желае съвременният клиент. Старият Майк определено нямаше да му бъде от помощ в това отношение.

Щяха да разговарят с Бени, но не сега. Не и след като се постара да бъде учтива с него по време на коледния обяд. Нищо чудно да изгуби отново търпимостта си, а те определено не желаеха да рискуват.

— Шон поканен ли е на партито в къщата на Ив? — попита Еди, макар да знаеше, че и дума не можеше да става за подобно нещо.

— Не, татко.

За нейно облекчение телефонът иззвъня. Не беше обичайно някой да се обажда в девет вечерта. Надяваше се, че не е Джак със съобщението, че е възпрепятстван да дойде.

Беше Нан. Умоляваше на колене да дойде в Нокглен и да остане следващата нощ за партито. Първоначално беше казала, че няма възможност. Кое ли я беше накарало да промени намерението си? Обеща да обясни всичко, като пристигне. Предупреди да не я посрещат на автобусната спирка, защото щели да я докарат, но нямала представа в колко часа. Уговориха се да се видят с Бени на партито.

 

 

На другата сутрин Бени побърза да отиде при Ив, за да й каже новината.

Приятелката й се вбеси.

— Какво си въобразява тя… че ще ни разиграва, както си иска?

— Нали я покани — напомни й меко Бени.

— Да… и тя отказа.

— Не разбирам за какво се ядосваш. Аз съм тази, която цяла нощ мъкнах легла с Патси и проверявах, да не би да има прах по крачетата на мебелите, в случай че Нан реши да направи инспекция.

Ив не знаеше защо новината я ядоса. Изглеждаше неразумно. Нан й беше приятелка. Беше й заела онази красива червена пола за бала, съветваше я за всичко. Другите щяха да бъдат щастливи да я видят. Нейното присъствие правеше партито още по-привлекателно. Недоволството й наистина беше странно.

Седнаха да пият кафе в кухнята, като се чудеха кой ли ще докара Нан дотук. Не можеше да е Джак, той щеше да пътува с кола заедно с Ейдан, Кармел и Шон. Знаеха, че няма да бъде с Розмари Райън и Шийла, с които все още си съперничеха на живот и смърт; те пък щяха да пристигнат с Бил Дън и Джони О’Брайън.

Бени си мислеше за Джак и за това как след тази нощ Розмари и Шийла щяха да бъдат принудени да се откажат от всякакви по-нататъшни надежди за него, след като видеха към кого бяха насочени неговите чувства. Да каже, че му е липсвала! Да го каже по телефона на Коледа. Това бе най-прекрасното, което можеше да се случи.

Ив беше сигурна, че желанието на Нан е да изкопчи покана за Уестландс. Очакваше я горчиво разочарование, тъй като нямаше да я получи от Ив.

 

 

Хедър се отби да я види.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си яздила — посрещна я Ив.

— Точно така и направих.

И момичето посочи гордо към своето пони, което бе оставила завързано за портата. То пасеше листенцата на близките храсти. Ив скочи паникьосана. Те бяха единствената й украса и сега ужасното животно щеше да ги развали. Хедър се засмя и обясни, че красивото й пони просто си завирало муцуната в тях и ядяло само специално приготвени смески.

А тя самата дошла да помага. Мислеше, че ще свърши добра работа при подготвянето на игрите и се изуми, като разбра, че нямаше да има игри.

В отчаянието си девойките й предложиха да надуе няколко балона. Задачата й допадна. Заяви, че можела да напълни целите си дробове с въздух. Докато седеше сред непрекъснато увеличаващия се куп зелени, червени и жълти балони, Хедър попита непринудено дали Саймън е поканен на партито.

— Не, това не е неговият тип парти — отговори Ив. — Освен това е доста стар за него.

Интересно защо трябваше да се оправдава, че не е поканила човека, към когото цял живот изпитваше само неприязън. Но кой можеше да предвиди по какъв начин ще се развият нещата? Ето че се привърза към малката му сестра и се засели в къщата, в която се бе заклела да не живее никога. Може би щеше да дойде ден, в който братовчед й Саймън щеше да прекрачи този праг, но дотогава имаше още доста време.

 

 

Джак Фоули бе признат за специалист на тема Нокглен. Той бе идвал тук преди тях, знаеше къде се намира къщата на Бени, разполагаше с ясни указания как да стигне до пътя към каменоломната.

Ейдан поиска първо да слязат и да огледат манастира. От мястото си до шофьора той се взираше във високите му стени и голямата порта от ковано желязо.

— Представяш ли си — да бъдеш отгледан на такова място! Не е ли истинско чудо, че е нормална — възкликна той.

— Според теб нормална ли е? — засмя се Джак. — Струва ми се, че си пада по теб, а това вече не говори добре за психическото й състояние.

Започнаха да вземат завоите по опасната пътека. Завесите на къщичката бяха дръпнати, така че можаха да видят светлината на камината и газените лампи, коледната елха и балоните.

— Великолепно е — промълви Кармел, към чиито планове за бъдещето, когато Шон щеше да стане бизнесмен, току-що се прибави и притежанието на малка къщичка в провинцията, където да ходят през уикендите.

На Джак също му хареса.

— Усамотена е. Човек може да е вътре, без никой да разбере.

— Но само ако от прозорците й не излизат звуците на „Гуд Голи, мис Моли“ — заяви щастливо Ейдан Линч, след което изскочи от автомобила и хукна да търси Ив.

 

 

Бени тъкмо оглеждаше за последен път лицето си, когато чу гласа на Джак. Не трябваше да изтича навън, колкото и да й се искаше. Сега беше по-важно от всякога да го остави да направи първата крачка. Човек като Джак, свикнал момичетата да се хвърлят на врата му, със сигурност нямаше да иска точно това. Щеше да чака, колкото и мъчително да беше.

Вратата към спалнята на Ив се отвори. Вероятно беше Кармел. Погледна в огледалото и видя Джак. Той затвори вратата зад себе си и се приближи; постави длани върху раменете й и се взря в отражението й в огледалото.

— Честита Коледа — промълви той.

Бени се усмихна до уши. Но тъй като гледаше към неговите, а не своите очи, нямаше представа как изглежда. Надяваше се, че не е разкрила прекалено много зъби.

Клода бе покрила един сутиен без презрамки с кралскосиньо кадифе и бе създала елегантна горница, а след това бе прикрепила от същия плат към една тънка бяла жилетка. Естествено, когато излезе от вкъщи, Бени бе сложила блуза под тоалета, но тя отдавна бе свалена и сгъната прилежно.

Джак приседна на ръба на леглото и хвана двете й ръце.

— Наистина ми липсваше — рече той.

— Какво ти липсваше?

Просто искаше да разбере, не да флиртува.

— Липсваше ми, че не мога да споделям разни неща с теб, липсваше ми лицето ти, липсваше ми, че не мога да те целувам.

Придърпа я към себе си и я целуна продължително.

Вратата се отвори, влезе Клода. Тя бе облечена от глава до пети в черна дантела, носеше къса пелерина и бе хванала косите си с гребен. Приличаше на испанска танцьорка. Лицето й изглеждаше мъртвешки бяло от пудрата, а устните — кървавочервени.

— Естествено, дойдох да видя дали нямаш нужда от помощ при обличането, Бени, но очевидно притесненията ми са били напразни — заяви тя, без да се смути ни най-малко от сцената, която бе прекъснала.

— Това е Клода — измънка Бени.

Както винаги лицето на Джак светна, когато го запознаваха с жена. Не можеше да се каже, че оглеждаше отгоре до долу новите си познати. Той даже не правеше опит да флиртува с тях. Харесваше жените.

Бени си спомни внезапно, че баща му беше абсолютно същият. Доктор Фоули беше очарован от всяко момиче, което му представяха. В реакцията му не забеляза нищо друго, освен топлота и радост. Същото беше и с Джак.

„Сигурно е прекрасно да бъдеш толкова популярен — помисли си тя — и да доставяш удоволствие на хората само с присъствието си.“

Клода обясняваше на Джак как се е сдобила с дантелата от един стар куфар в тавана на семейство Кенеди. Мисис Кенеди й казала да рови до насита там и тя открила великолепни неща. В замяна й беше ушила четири прави поли с плоха отзад. За нея беше изумително как хора, разполагащи с такива богатства, се обличат като сиви врабчета.

Джак обгърна с ръка раменете на Бени.

— Не съм виждал врабчета в Нокглен. Всички вие сте прекрасни екзотични птици.

Без да сваля ръка от раменете на Бени, двамата излязоха от спалнята на Ив, следвани от Клода в нейния изумителен тоалет в черно и бяло. Така ги видяха Шийла и Розмари, Фонси и Меър Каръл, Бил Дън и Джони О’Брайън.

 

 

Всички бяха единодушни, че не е имало такова страхотно парти. Като се започнеше със соловите изяви на Фонси и се стигнеше до грамофонните записи на Гай Мичъл. Супата се оказа великолепна идея. Изяждаха купичка след купичка, после сандвичи, кифлички с кренвирши и още супа. Ив я сипваше от големия манастирски казан, възбудена, с поруменяло лице. Това беше нейната къща. И нейните приятели. Не можеше да бъде по-добре.

Едва по време на вечерята се сети, че Нан не е пристигнала.

— Може би в крайна сметка не е намерила кой да я докара.

Бени също се носеше в облак от блаженство.

— Върви страхотно, нали?

— Да. Той не може да отдели очите си от теб.

— Нямам предвид това, а партито.

Разбира се, Бени имаше предвид и „това“. Джак беше изиграл няколко танца с други момичета, но единствено от учтивост, а през по-голямата част от вечерта бе с нея. Докосваше я, смееше се с нея, танцуваше с нея, прегръщаше я, включваше я във всеки разговор.

Розмари Райън ги наблюдава слисано през първите няколко танца.

— Не знаех за вас с Джак — каза тя, когато двете с Бени седнаха да изпият по чаша пунш.

— Е, казах ти, че се срещам от време на време с него в университетското барче.

— Вярно е. Каза ми. А и добре изглеждаш — додаде неохотно тя, като отново се стараеше да бъде справедлива. — Или си отслабнала, или си сложила повече грим. А може би си направила нещо друго?

Бени дори не реагира. Знаеше, че както и да изглеждаше, на Джак очевидно му харесваше. И не го интересуваше кой щеше да разбере. А тя се притесняваше, че връзката им може би трябваше да остане тайна.

 

 

Ейдан помоли Ив за половин килограм захар.

— За какво ти е?

— Ако се сложи в карбуратора, колата няма да запали.

— А какво ще кажеш да откриеш нещо, чрез което да я запалиш? Не е ли по-доброто изобретение?

— Грешиш. Иска ми се колата на Джак никога повече да не потегли. Тогава ще можем да останем на това вълшебно място.

— И тогава ще трябва да подслоня за през нощта Шон и Кармел.

— Ако остана, би ли ме завела утре при монахините? — попита Ейдан.

Ив отговори, че не може и дума да става за оставане, когато и да било, особено пък сега, когато майка Клеър е в манастира и наблюдава всяко нейно движение. Нямаше да се учуди, ако в момента се крие в храстите с факла в ръка. Но се радваше, че къщичката й му харесва. И когато времето се оправеше, можеше да идва и да остава по цял ден.

Младият мъж заяви, че вероятно ще прекарват тук по-голямата част от живота си. През дългите ваканции, след като започнеше да практикува като адвокат, щеше да им бъде приятно да се усамотяват с децата, далеч от бумтящите гласове на неговите родители.

— А моята работа?

— Твоята работа ще бъде, разбира се, да се грижиш за мен и осемте ни прекрасни деца. Ще използваш университетското си образование, за да им осигуриш културна семейна среда.

— Голям късметлия ще бъдеш, Ейдан Линч — отвърна тя и се заля от смях.

— Вече съм късметлия, тъй като срещнах Ив Малоун — отвърна той и този път нямаше и следа от обичайната му шеговитост.

 

 

Бил Дън пръв забеляза Нан. Очите й блестяха, докато очакваше някой да я покани.

— Прекрасно е — възкликна тя. — Ив никога не е казвала, че е толкова хубаво.

Носеше бяло поло, червена карирана пола и черно сако, както и малък кожен куфар. Помоли да й покажат спалнята на Ив.

Бени влезе в кухнята, за да уведоми приятелката си.

— Дяволите да го вземат, свършихме супата — обърна се Ив към Ейдан.

— Едва ли е гладна по това време — успокои я той.

Действително вече беше късно за пристигане на нови гости. Само преди минути на Ив й се стори, че чува шум от приближаваща се кола, но реши, че се е заблудила.

Все пак Ив постави в една чиния няколко кифлички с кренвирши и сандвичи и ги отнесе в дневната, като пътьом мина покрай Фонси и Клода, които представяха такъв пламенен вариант на испански цигански танц, че всички се бяха струпали около тях и пляскаха с ръце. Почука на вратата на спалнята си, тъй като Нан може би се преобличаше. Завари я седнала пред тоалетката. Розмари Райън се бе настанила на леглото и й разказваше мистерията на годината: Джак Фоули и Бени Хоган! Представяш ли си?

— Ти знаеше ли?

— Ами, може да се каже.

По тона на Нан личеше, че не я вълнува кой знае колко. Очевидно съзнанието й беше другаде. Тогава забеляза Ив.

— Ив, приказно е. Тази къща е истинско бижу. Никога не си казвала, че е толкова хубаво.

— Невинаги е било толкова хубаво.

Заля я вълна на удоволствие, въпреки вътрешната й съпротива. Изреченият от Нан комплимент бе наистина голяма похвала.

Влязоха заедно в дневната. На Нан и тук й хареса. Тя огледа и погали всичко — излъсканите газени лампи, прекрасното дърво на полиците, пианото. Представи си само, да имаш собствено пиано! Попита дали може да види кухничката.

Ив я поведе надолу по каменните стълби. Цялото помещение беше пълно с тенджери, тигани, кутии, бутилки, чаши. Но Нан виждаше само това, което можеше да похвали. Скринът беше прекрасен. На въпроса й откъде е, Ив не можа да отговори. Старата купа пък била ненадмината. Истинска купа, а не ужасните подобия, които произвеждали днес.

После обяви, че е прекалено възбудена, за да яде. Всичко беше прекрасно. Очите й танцуваха. Имаше трескав вид и сякаш не можеше да си намери място. Привличаше всички присъстващи, но от своя страна като че ли не ги усещаше. Отказа на поканите за танц с обяснението, че искала да огледа жилището и да го възприеме. И продължи да се разхожда и да въздиша щастливо.

Спря при пианото и отвори капака.

— Не е ли тъжно, че не сме се научили да свирим? — обърна се тя към Бени.

Бени за първи път долавяше горчивина в гласа на своята приятелка.

— Възнамеряваш ли изобщо да танцуваш или инспекцията ще продължи цяла нощ? — попита я Джак Фоули.

Внезапно Нан като че ли се отърси от особеното състояние, в което се намираше.

— О, държа се непростимо грубо — отвърна тя и го погледна право в очите.

— Ето, Джони. Знаех си, че трябва просто да я събудим от транса. Джони казва, че от десет минути те кани на танц, а ти дори не го чуваш.

Дори да бе разочарована, че не я канеше Джак, никой не разбра. Тя възнагради Джони с такава ослепителна усмивка, че той едва не се разтопи.

— Джони, колко мило — произнесе тя и обви ръце около врата му.

Бени беше безкрайно щастлива, че Джак не я изостави заради Нан точно на песента, която свиреха в момента. Беше едно от любимите й парчета. Никога не беше предполагала, че някога ще танцува под нейните звуци тук, в Нокглен, с мъжа, когото обича, който я бе притиснал в обятията си и очевидно я обичаше. Пред всичките й приятели.

Добавиха още въглища и дърва в камината и когато едната газена лампа изгасна, никой не си направи труда да добави газ и да я запали отново. Бяха насядали на групички или по двойки; вечерта приближаваше към своя край.

— Някой може ли да свири на пиано? — попита Нан.

За всеобщо изумление Клода отвърна, че може. Фонси я изгледа с нескрито възхищение. И заяви гордо пред всички, че нямало нещо, което тази жена да не можела да прави.

Репертоарът й ги зашемети. Различни песни на Франк Синатра, към чието изпълнение се включиха всички, и няколко рагтайма.

Бил Дън ги изуми, като изпя съвсем вярно една песен.

— Това се оказа една добре пазена тайна — възкликна Джак, докато цялата компания ръкопляскаше въодушевено.

— Пея само извън Дъблин — загадъчно отвърна Бил, зачервен от нескритото възхищение, на което бе станал обект.

Ив си мислеше, че трябва да стане и да приготви кафе за заминаващите си гости, но не й се искаше вечерта да свършва. Освен това не й се мърдаше, тъй като Ейдан я бе прегърнал.

Нан седна на една малка трикрака табуретка.

— Днес се запознах с дядо ти — заяви внезапно тя.

Ив бе шокирана.

— Така ли?

— Да. Той е наистина очарователен старец, нали?

На Бени й се прииска да се измъкне от прегръдките на Джак, за да застане като бариера между нея и Нан.

„О, дано Ив не каже нещо остро или обидно! Дано измърмори нещо безлично и не разиграе сцена.“

Ив сякаш прочете мислите й.

— Как се запозна с него?

— Вчера срещнах Саймън на конните надбягвания и се заприказвахме. Той предложи да ме закара, ако някога имам път насам. Пристигнахме малко по-рано… и ме заведе в Уестландс.

„Щом сте пристигнали в Нокглен толкова рано, трябваше да дойдеш навреме, а не след като приключихме с вечерята“ — помисли си Ив.

Нан обаче не бе приключила с темата.

— Лесно се вижда какво е представлявал преди. Много строг и праволинеен. Сигурно е ужасно за човек като него да бъде прикован към стола. Той точно пиеше следобедния си чай. Сервират му го много изискано. Въпреки че понякога не е в състояние да го изпие без чужда помощ.

Значи е била там за следобедния чай. От пет часа, а беше дошла тук след девет. Ив усети как в гърлото й се надига горчивина.

Нан като че ли я усети.

— Няколко пъти помолих Саймън да ме докара, но той настояваше да ми покаже къщата. Е, предполагам, че си била там многократно.

— Знаеш, че не съм.

Гласът на Ив прозвуча опасно спокойно. Само Бени и Ейдан, които я познаваха много добре, уловиха особените вибрации.

— Е, Ив, трябва да го направиш. Трябва да му позволиш да те разведе. Той се гордее толкова много с къщата. И я описва толкова добре, но без сянка от хвалба.

— Къде се намира тя?

Шийла винаги се интересуваше от величествени места и важни особи.

— Роднините на Ив живеят в една голяма къща… на около миля оттук. Нали се намира в тази посока? — посочи на изток Нан.

Ив не отговори. Бени обясни, че посоката е горе-долу същата. После попита кой иска кафе. Нямаше желаещи. Единственото им желание бе да стоят замечтани под звуците на тихата музика и да бъбрят. А така, както огънят осветяваше лицето на Нан и в начина, по който описваше тази къща, имаше нещо особено и всички пожелаха тя да продължи разказа си.

— Той ми показа фамилните портрети. Майка ти е била много красива, Ив.

Нан говореше с нескрито възхищение. В тона й не се усещаше триумф от факта, че е била там, че я бяха развеждали из цялата къща и й бяха показали картината, която не бе показана на Ив при единственото й посещение. Очевидно Нан мислеше, че приятелката й знае как е изглеждала майка й.

— Трябва да е било голямо разглеждане.

Думите едва не задушиха Ив.

— О, да. Проблемът беше да се измъкна.

В този момент се обади Ейдан Линч:

— Фонси, ако не ни дадат по една килия в манастира за през нощта, което ми бе обещано съвсем ясно, ще трябва да направим нещо, за да премахнем схващането в крайниците си, преди да потеглим обратно. Какво ще предложиш?

Фонси още в началото бе доловил, че Ейдан е сроден дух. Скочи на крака и веднага започна да рови из грамофонните плочи.

— Предлагам Лони Донеган и Елвис — заяви той.

— О, защо да ги обиждаме! Да изслушаме и двамата — отсече Ейдан и тръгна из дневната, като призоваваше всички да станат и да танцуват.

 

 

Бени последва Ив до кухнята.

— Нан не разбира — промълви тя.

Ив бе стиснала ръба на мивката с двете си ръце.

— Разбира даже много добре — отвърна тя. — Толкова често сме разговаряли за…

— Не и с нея. Не сме разговаряли сериозно с нея. Пред Нан обикновено се преструваме, че всичко е наред. В противен случай ще започне да настоява да променим положението. Нали се сещаш?

— Никога няма да й простя.

— Разбира се, че ще й простиш. Дори още в тази минута. Не ми се иска да разваляме партито.

— Така е — омекна Ив.

Джак и Нан танцуваха заедно и се смееха щастливо. И двамата не подозираха колко опасна е темата, подхваната уж случайно от Нан.