Метаданни
Данни
- Серия
- Вундеркинд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wunderkind. Una lucida moneta d’argento, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Екатерина Мизилова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2019)
Издание:
Автор: Д'Андреа
Заглавие: Вундеркинд: Една блестяща сребърна монета
Преводач: Екатерина Мизилова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Унискорп“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково
Отговорен редактор: Теменужка Петрова
Редактор: Нина Джумалийска
Художник: Иван Домузчиев
Коректор: Димитър Матеев
ISBN: 978-954-330-416-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8313
История
- —Добавяне
25
Рошел ги очакваше с нетърпение. Лицето й, колкото и очарователно, беше напрегнато, сбръчкано от притеснение. Веднага щом ги видя да влизат в сутерена на улицата на Озел, изтича да ги пресрещне.
Буливиф, който скоро беше пристигнал, остана седнал на мястото си зад масата. Изглеждаше измъчен и държеше между ръцете си чаша с водка.
— Какво става? — попита Гас, притеснен.
— Плацентата — прошепна тя с очи, изпълнени с ужас.
— Плацентата ли? — попита Пилгринд, като рязко отмести момчето пред него. — Онази Плацента ли?
— Плацентата на Левантинеца.
— Мамка му — измърмори Гас.
— Разказвай всичко — подтикна го пък Пилгринд.
Тя се съгласи и накратко, но без да пропуска нищо, ги информира за срещата с Малкия Сид.
При това име реакцията на Гас стана още по-буйна. Удари масата с юмрук и възкликна:
— Мамка му! И това е доказателството. Сид, един крадец. Само някакъв си незначителен разпространител. Как може да е знаел за Плацентата? И също, допускайки го, какво щеше да направи, за да си я получи? Мамка му!
Пилгринд се обърна към него.
— Точно. Как едно такова нищожество познава Левантинеца? Защо се хвали точно с Плацентата? Не можа ли да намери нещо по-правдоподобно?
На това Гас не можа да отговори.
— Какво е Плацентата на Левантинеца? — попита Буливиф, нарушавайки мълчанието. — Рошел не поиска да ми каже нищо.
Сирокото го погледна с очи, изпълнени с мъка.
— Исках… да те предпазя.
— Това е само легенда — омаловажи нещата Гас. — Както и да е, нищо, което да има смисъл.
— Легенда, да — прошепна Пилгринд, като сложи ръката си на рамото му. — Но легендите може да са реални, приятелю мой. Точно като тази ръка.
Гас наведе глава. С един жест се освободи от хватката на приятеля си и си запали цигара.
— Мамка му!
— Това е една статуя, бихме могли да кажем. Предмет, пълен със сила.
— Мамка му!
— Никой не знае какво е Левантинецът — продължи невъзмутим Брадатият. — Но се говори, че кварталът е неговата гробница и че трупът му е истинската причина, заради която Дент дьо Нюи успява да остане скрит от векове. Едно изключително мощно същество. Плацентата, доколкото изглежда, е била плащаницата, в която Левантинецът бил обвит в смъртта си.
Беше прекъснат от шума откъм Гас, който ровеше нервно в хладилника в търсене на бира.
Това беше начинът да изрази цялото си неодобрение. От негова гледна точка тази работа беше приключила. Даже никога не я бе смятал за започната. Левантинецът беше легенда. Всички знаеха, че никога не бе съществувал. И Сид с това лице като на плъх заедно с Паулус, брат му, тоя четирикрилен гардероб, бяха двойка мошеници, добре позната сред измета на Дент дьо Нюи.
Само си губеха времето.
Буливиф отметна дългата си коса от лицето.
— Окей. Да се престорим, че всичко е истина. Да си го представим. Какво ни засяга тая Плацента? Това е кражба като всички останали. Нямаме ли си други проблеми, за които да се безпокоим?
— Кражбите — каза Пилгринд. — Точно в това е въпросът.
Рошел, Гас и Буливиф го гледаха, без да разбират.
Неочаквано Кай заговори.
— Заблуда в заблуда в друга заблуда, нали? — Казваше го повече на себе си, отколкото на останалите от групата. — Действа по този начин. Измама в измама в друга измама.
— Браво, момче — окуражи го Пилгринд.
Изведнъж, дал си сметка, че е привлякъл вниманието на всички, Кай се изчерви.
Рошел му се усмихна.
Момчето продължи:
— Може би кражбите са били заблуда, маневра за отвличане на вниманието. Вие го казахте, нали? Да се краде без стойност… заблуда. Като монетата.
— Каква монета? — поиска да узнае ликантропът.
Рошел му направи знак да млъкне.
— Монетата беше компас, а след това ключ — обясни му Кай, сякаш разяснението му можеше да бъде разбираемо за Буливиф.
Тормозеше устната си, като я дъвчеше. Съзнанието му беше намерило нова загадка, нова главоблъсканица. Но този път знаеше, че може да се изправи срещу нея.
Вече не беше сам.
— Продължавай, момче — подтикна го Гас, който за първи път проявяваше интерес към думите му.
Кай се съгласи веднага.
— Кражбите са рамката, първата заблуда. Да се крадат безполезни предмети, за да се размътят водите. Като нещата, които казват илюзионистите. Тези на големите тайни от Ориента или магията на египтяните. И междувременно разкриват картите или разбиват двойното дъно. Изобщо, опитват се да привлекат вниманието на зрителите…
— Перфектно — каза Пилгринд.
Усмихваше се.
Думите на Кай вече се изливаха като дъжд:
— Всъщност, хер Шпигелман е искал да открадне само един предмет, тази плацента на Левантинеца. Каза, че става въпрос за нещо мощно, нали? Един вид Ръчен предмет, нали?
— Един вид, да.
— И докато всички мислят за кражбите на безсмислени предмети, докато всички се питат какво, по дяволите, ще прави с чорапи и боклуци, той извършва единствената кражба, от която наистина има нужда. Краде Плацентата — заключи Кай. — Само не разбирам…
— Третата заблуда ли? — осмели се да попита Буливиф.
— Точно… За какво му е Плацентата на Левантинеца?
— Казват — отговори Пилгринд, — че чрез Плацентата може да се събуди самият Левантинец. И да го накараш да ти служи. Да подчиниш една огромна сила.
— Но не беше ли умрял — попита ликантропът.
— Някои неща не умират никога.
Потвърждението на Брадатия, но най-вече увереният тон, с който бе излязло от устата му, остана некоментирано задълго, докато Гас, гасейки цигарата в един препълнен пепелник, не прекъсна протакането.
— Много избързваме. Аз бих предложил да си кажем по две приказки с този Сид. След това ще решим какво да правим. Помниш ли къде каза, че живее?
Рошел си спомняше.
— Улица „Гуиньон“. Номер петнайсет.
— Знам я. Кай, искаш ли да дойдеш?
Даже Пилгринд бе изненадан от този въпрос.
— Не е ли малко…
— Не се безпокой. Ако го принудим, може би няма да ни баламосва. И така, искаш ли да дойдеш или не? Имам нужда от умна глава, а тези двамата пръчове са прекалено уморени, за да си размърдат кокалите.
Не, помисли си Кай, като се усмихна, вече не беше сам.