Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (34)

34

Гас, Кай и Паулус вече бяха изгубили представа за време и пространство, когато стигнаха до арката с бели фрагменти. Минути и часове, долу и горе, дясно и ляво нямаха никакво влияние върху движението на мислите им.

И самите мисли, изтощени от напрежението и умората, бяха сведени до слабо насърчаване да не се предават. Да сложат единия крак пред другия, мускулите да са готови да се свият при минималното чувство за заплаха.

Опасности грозяха отвсякъде, подсказваше го видяното и го внушаваше чутото. Сенките се издължаваха, но бяха само сенки, безобидни. Ехото отекваше, но беше само тяхното тропане с крака, което формата на пещерата използваше като зловещ оркестър. Илюзиите в илюзиите не бяха друго, освен бавното им напредване.

Само Паулус показваше, че не изпитва умора.

Затова илюзията на арката ги изненада. Онова, което бе изглеждало бяло, не беше така невинно. Арката беше изправена от здрав контрапункт от хоросан и кости.

Бедрени кости, тибии, черепи и гръдни кошове, които крепяха тежестта без видимо усилие, издигайки я на десетки метри. Били са нужни векове навярно, за да се завърши това произведение, и сеч на цели поколения, за да може всеки детайл да бъде завършен.

Отвъд арката беше Параклисът.

Огромен.

Всеки сантиметър от него беше премислен, проучен и построен, напомняйки един обезпокояващ естетически идеал. Стените на подземния храм бяха скрити от плътна колонада. Дори и шестима души в кръг около една от тези колони не биха могли да я обхванат.

Всеки пиластър^[1] представляваше един жрец от тайнството, което беше проповядвало през вековете култа към Левантинеца. Огромни уста бяха разтегнати в хлапашка усмивка, очите бяха празни и блестящи като лед. Вдигнати ръце крепяха черния като смола таван, на който блестяха гравирани съзвездия.

Никое, което да се вижда на небето на Париж. Или на което и да било друго място на земята. Това не беше храм, помисли си Гас, беше некропол.

На пода бяха подредени саркофази от камък, злато и стомана. По-рядко от сребро и олово. Правилото на Дент дьо Нюи в Параклиса беше преувеличено хиляди пъти.

Всичко е възможно.

— Това ли е Параклисът? — попита Кай на един дъх.

— Мисля, че да — бе отговорът. — Но се боя, че нямам достатъчно експлозив…

Паулус им показа нещо, което се издигаше в центъра на кораба.

— Съкровището.

Беше това, което търсеха. Гробът на Левантинеца — желязна каса, висока два метра и широка пет, дълбока три, с херувими, изваяни на горните ъгли: херувими с крила на прилеп, гълъб и пеперуда.

Излъчваше злоба и от това разстояние. Само Паулус, който ги предшестваше, изглеждаше имунизиран към тази потискаща атмосфера.

— Левантинецът.

Предпазливо преминаха арката, фосфоресциращите очи на колоните позволяваха да се върви без фенер, но помещението имаше слепи ъгли и сенчести зони в изобилие. Мълчанието беше почти пълно, прекъсвано само от стъпките им. Беше идеалният момент за засада.

Гас беше нервен. По-добре да върви бързо.

Умът на Паулус, лишен от определен ред, представляваше щуро препускане на емоции, смесени с проблясъци. Светът около него беше един ребус.

Всичко беше хаос.

Гадаеше какви са формите, защото очите му бяха покрити с гъсто и болезнено перде. Костваше му голямо усилие да се движи, защото беше тежко да се концентрираш върху всеки мускул и върху всеки нерв. Не чувстваше умора, така както я чувстваха Кай и Гас, но все пак беше изтощен. Не се страхуваше, независимо че беше ужасен.

По някакъв начин все пак Паулус разсъждаваше.

Лицето на Сид бе това, което го подтикна да излезе от Параклиса, който за него си оставаше сутеренът на улица „Феликс“, където нещо се бе случило, дори да не помнеше какво. Споменът за брат му бе това, което го подтикна да се довери на момчето, което му бе хванало ръката с такава нежност. Тази нежност го беше накарала да си спомни времената в сиропиталището. Когато Сид бе този, който го успокояваше.

За малко не се досети за всичко. Щеше да е цяло щастие, ако беше станало. Напредвайки, се спъна в нещо. Спря се, като протегна ръце като въжеиграч и погледна надолу.

Видя тяло, проснато на земята. Паулус потърка очите си, като се опитваше да се отърве от тази млечна покривка, която му пречеше да вижда добре. Тялото беше вързано с въжета, които се движеха, съскайки. Беше голямо. То му напомняше нещо. Но беше трудно да се види и затова се наведе.

Едно от въжетата се изправи срещу него, беше бяло и приличаше на огромен червей, но той го отблъсна, без да го е грижа за захапката му. Причини му само леко парене, напълно незаслужаващо внимание.

Бе концентриран върху вкочаненото бяло лице на тялото. Лице, което му беше познато. Още веднъж си потърка очите, беше толкова трудно да фокусира… Не беше хубаво лице, с прекалено остри черти, прекалено хлътнало, поразено от брадва. И все пак в него имаше нещо познато, което не му позволяваше да се отдръпне. Паулус клекна, приближавайки се още.

Собственото му лице.

— Виж.

Паулус беше наведен над един мършав труп и плачеше.

— Виж — хлипаше. — Виж…

Гас изстена, когато забеляза съществата с форма на червеи, които Паулус беше убил.

— Не гледай, момче.

Но Кай не се подчини. Нещо в него се разбунтува при спектакъла на гиганта, който милваше и оплакваше собствения си труп.

— Аз съм мъртъв — каза Паулус.

— Почти — отговори Гас, като положи внимателно ръка на гърба му.

Погледът, който Паулус му отправи, го прободе като хиляди ками.

— Защо?

Как да му обясни механизмите на един ритуал на Обмена, толкова отвратителен, колкото и неестествен, като този, на който го бе подложил хер Шпигелман?

— Ти не си нито мъртъв, нито жив — обясни.

— Какво съм?

Беше като да обясниш какво е смъртта на едно дете, помисли си Гас, преглъщайки гнева си.

— Ти си проекция на едно желание. На твоето последно желание. Искаше да избягаш, не е ли така?

Паулус сбръчка вежди.

— Не — каза. — Искам… да намеря Сид.

— Сид е… — прошепна Кай. — Съжалявам, Паулус, Сид е мъртъв.

— Мъртъв?

Паулус склони глава на една страна като глупава кукумявка.

— Мъртъв? — повтори тъповато.

Гас се съгласи.

— Уби го Шпигелман. Знаеш ли кой е той?

— Мъртъв… — Паулус започна да люлее собствения си труп.

— Мъртъв…

— Съжалявам.

— Убий го — нареди Паулус и за миг на Кай му се стори, че вижда в погледа му искрица желание, която трябваше да го е съживила. — Убий трупа.

— Не мога — отговори момчето.

— Ти тогава.

Гас сграбчи пистолета. Насочи го към главата на мършавия труп.

— Не, Гас!

— Трябва да го направя. Това не е живот.

— Но не е и смърт — отвърна Кай. — Паулус, ако убием трупа, за теб това е краят. Може би има възможност да се оправят нещата, Пилгринд…

— Дори и Пилгринд не може да направи нещо срещу това — прошепна Гас.

Ръката, която държеше пистолета, трепереше.

Отпусна я.

— Не мога, Паулус. Не мога.

Той се втренчи в тях, първо в единия, после в другия за няколко минути, които изглеждаха като векове. След това се съгласи и наведе глава. Примирението му беше жалка гледка.

— Сид искаше съкровището. Но няма никакво съкровище. Аз видях.

— Отвори ли сандъка? — попита Гас, посочвайки му железния саркофаг.

— Да. Тежък е.

— Беше ли празен?

— Не. Имаше прах. Прах, който щипеше ръцете.

Гас изруга.

— Капан. Проклет капан.

— Нищо друго, освен прах — повтори Кай.

— Не е истина. Не само прах и смърт — каза Паулус с глуповата усмивка на лицето. — Има музика, не чуваш ли?

Треперене под краката им. Червеникава светлина, която се процеждаше изпод арката от кости и хоросан.

Музиката на Калибана.