Костадин Семерджиев
Ура, ура! Имам си син!

Ура!… Ура!…

Имам си син!

Имам си син!

Син и дъщеря.

— Чувате ли там,

татко, мамо, бабо —

току-що по телефона

прогърмя Руслан!…

За миг и къщата ни засия!

Радостни възклици.

Прегръдки и сълзици!…

Ура, ура!

Ела, ела бе бабо.

Бабо Пете, бабо Пенке…

Имаме си внуче!

Руслан си има син!

Петя — скъпа рожба…

Баба Петя — внуче,

дядо Коста — внук

(и насмалко… тук

нещо щеше да се случи…

добре, че не стана…),

Маринчица добра

има вече братче

и за у дома

вече е с другарче!

 

Баби, дядовци и лели,

племенници, братовчеди

задрънкаха по телефона

с радост и любов

да честитят

и попитат

за внука ни нов…

Да се повълнуват

и да поумуват

как ще се нарече

Семерджиевското момче!

И ще ли носи този син

мойто име Костадин!?…

Че още като беше в Куба,

сина дал ми беше дума

и снахичката добра —

и тя ми обеща!…

Та от фамилния ни род,

както е наредил Бог,

и в нашия дом

да си има клон!…

 

Сватове, роднини,

братя мои мили,

да сме живи, здрави,

радостни, щастливи!

До днес,

за наша чест,

внуците ни бяха шест…

След Маринка,

с новата ни рожба

станаха седминка.

Ето го там Петър

(израснал вече метър),

Натали, Ивайло,

Вера и Ралица,

малки и големи,

в една редица

цяла върволица!

Мили братовчеди,

весели, засмени!

По креватчета, колички,

с пелени и гащи,

наакани и напикани,

с кукли и играчки,

с шейни по пързалки

и разни залъгалки…

Ту ящни и дебели,

ту злостни и злояди,

но иначе все здрави, мили!

Момченца с пишчици корави.

Момиченцата все красиви!

Да са живи, да са здрави!

Хайде, дядо Боже,

дай им сили, здраве…

Че за тях да може

дядо Коста пак

да им пише с мерак.

Дано с тази вест

от днес да е късметлия,

че отдавна той с чест

за Костадин е мераклия!

дядо Коста

гр. Трявна, 17.I.1989 г., 18 ч.