Ханс Кристиан Андерсен
Галошите на щастието (6)

6. НАЙ-ДОБРОТО, КОЕТО НАПРАВИХА ГАЛОШИТЕ

На следния ден рано сутринта, когато писарят лежеше още в постелята, някой похлопа на вратата му. Беше неговият съсед от същата къща — един млад богослов.

— Заеми ми твоите галоши! — каза той, като влезе в стаята. — В градината е много мокро, но слънцето свети великолепно: иска ми се да изпуша една лула на чист въздух.

Той обу галошите и слезе в градината, която имаше само две дървета: една ябълка и една слива. Но в големите градове дори и такава малка градинка се смята за голям разкош.

Богословът се разхождаше напред-назад по пътеката. Беше едва шест часът. Откъм улицата долетяха звуците на пощенския рог.

— Ах, колко хубаво е да пътуваш! — извика той. — Да, това е най-голямата наслада в живота! Това е заветната цел на моите стремежи. Само тогава би стихнала тревогата, която чувствувам вечно в гърдите си… Но затуй трябва да пътувам далече, далече! Да видя чудната Швейцария, Италия…

Да, добре, че галошите не обичаха да се бавят, иначе той би отишъл много далече — и за себе си, и за нас. И тъй той вече пътуваше из Швейцария, затворен в пощенската кола заедно с осем други пътници. Главата го болеше, болеше го и гърбът, а нозете му, стиснати в ботушите, бяха отекли. Той се намираше в състояние средно между сън и бдение. В десния му джоб лежеше една полица, в левия — паспорт, а в малката кожена торбичка на гърдите му бяха зашити няколко златни монети; затвореше ли в полудрямка очи, струваше му се, че изгубва някоя от тия скъпоценности: по гърба му полазваха тръпки и ръката му описваше триъгълник между двата джоба и гърдите, за да се увери, че съкровищата му стоят непокътнати. Над богослова в мрежата се люшкаха чадъри, бастуни и шапки, които му пречеха да се любува на хубавите местности. От време на време той виждаше по нещо и тогава сърцето му тананикаше четиристишието, което някога бе пял в Швейцария един познат нам поет, но което и досега още не е напечатано:

Да, хубаво е тук! Величественият Монблан

израства като призрак в далнините!

За мен щастливи щяха да са дните,

но джобът ми, уви… е както винаги съдран!

Величествена, мрачна и сурова беше околната природа. Грамадните борови гори изглеждаха като храсталаци по високите скали, чиито върхове се губеха в облаците. Заваля сняг, задуха студен вятър.

— Ах! — въздъхна нашият богослов. — Как бих желал да бъда от другата страна на Алпите! Сега там е лято — там ще получа пари срещу тая полица. От страх да я не загубя, аз не мога да се любувам спокойно на хубостите на Швейцария. Ах, да бях сега на другата страна на Алпите!

И той се намери от другата страна на Алпите, в средата на Италия, между Флоренция и Рим. При светлината на залязващото слънце Трезименското езеро блестеше като разтопено злато между тъмносините планини. Тук, където някога Анибал бе разбил Фламиний, сега се виеха кротко лози и вплитаха зелените си пръсти една в друга. Прекрасни полуголи деца пасяха черни като катран свине под сянката на цъфнали лаврови дървета, растящи край пътя. Ако ние бихме могли да предадем с багри тая картина, тогава всички биха извикали: „Чудна Италия!“ Ала нито нашият богослов, нито неговите спътници в пощенската кола говореха това.

Из въздуха бръмчеха отровни мухи и комари. Напразно пътниците се бранеха с миртови клончета: насекомите ги хапеха немилостиво. Лицата на всички бяха подпухнали от тяхното хапане. Бедните коне влачеха с мъка нозете си — мухите се лепяха на рояци по тях. Понякога коларят слизаше от капрата и пъдеше насекомите, ала туй облекчаваше само за миг нещастните животни. Но ето че слънцето залезе и леден вятър облъхна пътниците. Туй беше твърде неприятно, но затова пък облаците и планините се окъпаха в ония блестящи зеленикави багри, каквито виждаме в някои от картините на старите майстори и които се струват неестествени на оногова, комуто не се е случвало да наблюдава сам на юг тая игра на слънчевата светлина. Гледката беше чудна, но… стомахът беше празен, тялото беше отпаднало и жадуваше само за легло. Ще стигнем ли скоро до някоя странноприемница? Ето въпроса, който занимаваше пътниците много повече, отколкото хубостта на околната природа.

Пътят минаваше през маслинена гора и на богослова се струваше, че пътува в родината си между възлести върби. Най-сетне пътниците стигнаха до една усамотена странноприемница, пред чиято врата се бяха разположили десетина сакати просяци. Най-бодрият от тях изглеждаше „най-старият син на глада, достигнал пълнолетие“ — останалите бяха или слепи, или с изсъхнали нозе и затова пълзяха на ръце, или пък с осакатени ръце без пръсти. Парцалите по телата им говореха за нечувана бедност.

— Подарете нещичко, милостиви господа! — пищяха те, като излагаха на показ осакатените си крайници.

Самата стопанка на странноприемницата посрещна гостите боса, с разчорлени коси, облечена в мръсна блуза. Вратите бяха привързани за рамките с тънки каиши; подът на общата, стая беше от каменни плочи и тук-там по него зееха дупки. По тавана бяха нависнали прилепи, а пък въздухът…

— Сложете ни трапезата долу, в яхъра! — каза един от пътниците. — Там поне знаеш какво дишаш!

Разтвориха прозорците, за да влезе малко чист въздух, ала по-бързо от въздуха се промъкнаха вътре изсъхнали ръце и вечният вой:

— Подарете нещичко, милостиви господа!

Всички стени бяха покрити с надписи; половината от тях не говореха никак в полза на хубавата Италия.

Поднесоха обяд. Супата беше чиста водица, подправена с пипер и с горчив зехтин, който играеше главна роля и в салатата. Най-хубавото ястие бяха развалени яйца и печени петльови гребени. Дори виното имаше особен вкус и приличаше много на лекарство.

През нощта запречиха вратата с куфари и с друг багаж. Един от пътниците остана да варди, другите легнаха да спят. Пазеше нашият богослов. О, колко задушно беше вътре! Горещината измъчваше хората, комарите бръмчеха и хапеха, просяците охкаха насън.

„Да, хубаво е да пътуваш! — мислеше си богословът. — Само че без тяло. Да би могло то да лежи на едно място, а пък душата да пътува, дето си иска. Тогава пътуването би било наистина приятно. Където и да ида, все нещо ми липсва, навсякъде жадувам за нещо по-хубаво. Да, нещо по-хубаво, най-хубавото на света! Но де е то и в какво се крие? Всъщност аз зная много добре какво искам: аз искам да достигна блажената цел на земното съществуване.“

Едва изрече той това и се намери пак в родината си — в къщата, дето живееше. Дългите бели завеси на прозорците бяха спуснати, посред стаята стоеше черен ковчег, а в ковчега лежеше сам той, унесен в смъртен сън. Неговото желание бе изпълнено: тялото почиваше, а душата странствуваше… „Никой не може да се нарече щастлив, докато не влезе в гроба“ — е казал Соломон и думите му се потвърдиха и тоя път.

Всеки мъртвец е сфинкс на безсмъртието. И тоя сфинкс в черния ковчег говореше същото, което живият човек бе написал:

О, смърт всесилна, мълчалива,

гробове зеят в твоя път!

Ръката твоя костелива

на прах превръща нашта плът.

Нима и мисълта ни ясна,

която граници не знай,

ведно с плътта ни ще угасне

и ще намери своя край?

В стаята влязоха две жени. Ние познаваме и двете: феята Скръб и пратеницата на Щастието. Те се наведоха над мъртвеца.

— Е — рече Скръбта, — виждаш ли какво щастие донесоха твоите галоши на хората!

— Поне на тоя, който почива тук, те донесоха трайно щастие! — отвърна пратеницата на Щастието.

— О, не — каза Скръбта. — Той преди време напусна света. Неговите духовни сили не бяха развити и закрепнали. Аз ще му направя благодеяние.

И тя сне галошите от нозете му. В тоя миг смъртният сън се прекъсна, мъртвецът оживя и стана. Скръбта изчезна, а ведно с нея изчезнаха и галошите. Навярно тя ги сметна за своя собственост.