Ханс Кристиан Андерсен
Галошите на щастието (5)

5. ПРЕОБРАЖЕНИЕТО НА ПИСАРЯ

В това време нощният пазач, когото читателят навярно още не е забравил, си спомни за галошите, намерени от него на улицата и оставени в болницата. Той отиде да ги вземе и понеже нито офицерът, нито друг някой от живеещите в тая улица ги признаха за свои, галошите бяха предадени в полицията.

— Също като моите! — рече един от полицейските писари, като разглеждаше галошите и ги сравняваше със своите. — Дори очите на обущаря не биха могли да открият някаква разлика между тях.

— Господин писарю! — каза един от служещите, който влезе в стаята с някакви книжа. Писарят се обърна и заприказва с него, а когато остана сам и погледна отново галошите, той не знаеше вече кои бяха неговите: тия отляво ли или другите отдясно.

„Сигурно тия, мокрите, са мои“ — помисли той и така се излъга: това бяха галошите на Щастието. Но нима един чиновник от полицията не може да сбърка?

Писарят ги обу, пъхна в джоба си някакви книжа, други пък взе под мишница. Тия книжа той трябваше да прочете в къщи и да ги препише. Денят беше неделен, до обед имаше още дълго да се чака, а времето беше чудесно. „Не ще бъде зле да се поразходя из Фридрихсбергската градина“ — помисли си писарят и тръгна нататък.

Трудно би било да се намери в света по-скромен и по-прилежен човек от нашия писар. Затова ние можем да му пожелаем от все сърце приятна разходка: след продължителното седене в канцеларията тя ще му бъде много полезна.

Отначало той вървеше, без да мисли за нещо, и затова на галошите не се удаваше случай да проявят своята вълшебна сила.

В градината той срещна един познат млад поет, който му съобщи, че на следния ден тръгва да пътешествува.

— Значи вие пак заминавате? — рече писарят. — Щастлив сте, че се радвате на свободата си. Можете да хвръкнете, където си поискате, не сте като нас. Нашите нозе са оковани с вериги!

— Да, но затова пък тия вериги ви привързват за земята, която ви дава хляб! — възрази поетът. — Вие няма защо да се безпокоите за утрешния ден, а когато остареете, ще получавате и пенсия.

— И все пак вие живеете по-добре! — каза писарят. — Седите си в кабинета и си пишете стихове — какво по-голямо удоволствие от това! Всички ви хвалят и при туй вие сте сам господар на себе си! А я се опитайте да поседите поне веднъж в канцеларията и да дращите ония глупави книжа.

Поетът поклати глава, писарят стори същото; всеки остана на своето мнение и тъй се разделиха.

„Чудни хора са това поетите — мислеше писарят, — как бих искал да бъда на негово място, да стана сам поет! Само че аз никога не бих писал такива плачливи стихове като другите!… Какъв чуден пролетен ден е днес, тъкмо ден за поети! Въздухът е тъй прозрачен, облаците са тъй прекрасни, а зеленината ухае тъй омайно! Да, никога досега не съм се чувствувал така добре, както днес.“

Забелязвате ли? Писарят стана вече поет. Да обясняваме в що се заключава тая промяна би било безсмислено. Грешат ония, които си въобразяват, че поетите са същества съвсем различни от другите люде. Между последните се срещат понякога хора, много по-поетични от мнозина признати поети. Разликата е само там, че поетът е надарен с по-силна памет от обикновения човек: в своята памет той задържа мисълта и чувството дотогава, докато те се въплътят ясно в думи и в образи. Но да станеш поет от обикновен и прост човек е наистина едно особено преображение, което не може да не се хвърли в очи и в дадения случай.

— Какво чудно ухание! — заговори нашият писар. — То ми напомня за теменужките на леля Лона. Да, тогава аз бях съвсем малко момченце. Господи, колко отдавна не съм си спомнял за това време! Добрата ми стара леля! Тя живееше хе там, при канала. У нея имаше винаги, дори и в люта зима, някакви зелени клончета, потопени във вода — спомням си как ухаеха нейните теменужки в това време, когато аз допирах до замръзналото стъкло на прозореца нагрети медни петачета, за да видя какво става на улицата. И каква чудна гледка се откриваше тогава пред очите ми! В канала се виждаха празни, замръзнали кораби; само грачещите врани оживяваха картината. Но затова пък, щом подухнеше пролетният ветрец, животът се връщаше отново в това кътче: с песни и „ура“ хората разчупваха леда, засмоляваха и стягаха корабите, които след туй се впущаха на път за далечни земи. Само аз едничък останах тук и съм длъжен вечно да седя, вечно да гния в канцеларията и да гледам как другите си вземат паспорти за чужбина. Ето моята съдба! Да! — рече с дълбока въздишка той и в същия миг се спря: — Наистина какво става с мен? Досега аз никога не съм мислил и чувствувал тъй, както днес. За всичко е виновен пролетният въздух: и тежко, и приятно ми е в едно и също време. — Той пъхна ръка в джоба си, където лежаха книжата. — Ето, това ще даде на мислите ми друга насока! — каза той и хвърли поглед върху първата страница. — „Зигбрита“ — трагедия в пет действия — прочете той. — Я, какво е това? Но туй е мой почерк! Нима аз съм написал тая трагедия? „Интригата на булеварда или Денят на покаянието — водевил“. Интересно, как е попаднало това у мен? Навярно някой ми го е пъхнал в джоба! А, ето и писмо!

Писмото беше от театралната дирекция, която съобщаваше на автора с не дотам учтиви изрази, че двете негови пиеси не струват нищо.

— Хм! Хм! — каза писарят и седна на една пейка. Мислите му блуждаеха, сърцето му се разнежваше. Той откъсна несъзнателно първия цвят, който падна под ръката му, и се загледа в него. Това беше обикновена, малка лайкучка, но за една минута тя успя да му разкаже толкова неща, колкото професорите ботаници не казват в стотина лекции. Тя му разказа приказката за своя произход, разказа му за могъществото на слънчевите лъчи, които разгръщат нейните нежни листца и я карат да ухае. В същото време пък поетът мислеше за житейската борба, която пробужда в гърдите на човека заспалите сили. Да, и светлината, и въздухът се грижат за цветеца, но най-ценна е светлината. Към нея цветецът извръща постоянно глава, а когато светлината изчезне, той свива листцата си и заспива в прегръдките на въздуха.

— Аз дължа хубостта си на светлината! — говореше лайкучката.

— Ами без въздух можеш ли да дишаш? — шепнеше й поетът.

Недалеч от него стоеше едно момченце и пляскаше с пръчка в една локва. Водните капки хвърчаха и падаха по зелената трева и писарят се замисли за милионите невидими същества, които хвърчаха ведно с капките и които се издигаха също тъй високо, както бихме се издигнали ние, ако ни хвърлят към облаците. И в тоя миг той пак се усмихна, като забеляза насоката на мислите си. „Аз спя и бълнувам — разсъждаваше той. — Чудно ми е само колко жив може да бъде сънят понякога, когато ние все пак съзнаваме, че туй е само сън. Хубаво ще бъде, ако утре сутринта си спомня всичко, което чувствувам сега. Аз съм някак необикновено възбуден. Колко ясно съзнавам всичко, колко леко се чувствувам! Уви! Аз съм уверен, че утре в паметта ми ще останат само глупости: туй ми се е случвало неведнъж. Всички тия умни и чудни неща, които слушаме и говорим насън, приличат на омагьосано имане: нощем, когато го изравяме, то блести като злато, а погледнем ли го на дневна светлина — виждаме само камъни и сухи листа. Ах!“

Писарят въздъхна тъжно и се загледа в птичките, които чуруликаха весело и подскачаха от клонче на клонче. „Те живеят много по-добре от мен. Какъв чуден дар са крилете! Щастлив е тоя, който ги притежава. Да, ако можех да се превърна в нещо такова, бих предпочел да бъда чучулига!“

В същия миг краищата и ръкавите на сюртука му се превърнаха в криле, палтото — в перушина, а галошите — в нокти. Той забеляза това преображение и се разсмя наум. „Да, сега разбирам много добре, че сънувам! Но такива глупави сънища никога не съм виждал!“ И той хвръкна към едно дърво и запя. Ала в неговото пеене нямаше вече поезия — той престана да бъде поет. Галошите, както и всеки, който се отнася сериозно към работата, можеха да извършват само едно нещо, и то само веднъж. Нашият писар пожела да стане поет и стана поет, поиска да се превърне в птичка и се превърна в птичка, но затова пък изгуби поетичния си дар.

„Това не е лошо — помисли си той. — Денем аз седя в канцеларията пред дебелите вързопи с книжа, а нощем сънувам, че летя като чучулига из Фридрихсбергската градина. Наистина от туй би могло да излезе цяла народна комедия.“

Той се спусна на тревата, позавъртя глава и почука с човката си крехките тревици, които му се сториха сега също тъй дълги както клоните на североафриканските палми.

Изведнъж наоколо му стана тъмно като нощ — някакво ужасно чудовище, както му се стори, се спусна върху него: едно момченце го беше захлупило с шапката си. Под шапката се пъхна една ръка и хвана писаря за опашката и за крилете тъй здраво, че той запищя:

— Ах, ти лошо дете! Не виждаш ли, че аз съм полицейски писар!

Ала момченцето чу само едно жално: „Пип! Пип!“, удари птичката по човката и я взе със себе си.

В алеята то срещна двама ученици — от горния клас на обществото, но по успех и умствени способности — от най-долния клас. Те купиха птичката за осем скилинга^[1] и тъй нашият писар се върна отново в града и попадна у едно семейство, което живееше на Готска улица.

„Добре, че всичко туй е само сън — мислеше писарят. — Иначе аз наистина бих се разсърдил не на шега! Разбира се, това преображение аз дължа на моето поетично чувство Ала все пак туй е твърде неприятна история, особено когато попаднеш в ръцете на хлапета. Интересно е да се знае как ще свърши всичко това.“

Момчетата го занесоха в богато наредена стая, където ги посрещна една дебела засмяна жена. Ала тя не се зарадва много на простата полска птичка, макар че позволи да я сложат в празната клетка, която стоеше на прозореца.

— Днес тя може да остане тук. Може би папагалчето ще й се радва! — рече жената и се усмихна на големия зелен папагал, който се люлееше важно на халката в своята великолепна метална клетка. — Днес е рожденият ден на папагалчето — добави наивно жената — и тая малка полска птичка е дошла да го поздрави.

Папагалът не отговори нито дума. Той продължаваше да се люлее върху халката. Затова пък в стаята зачурулика едно хубаво канарче, донесено през това лято от неговата топла, ухаеща родина.

— Ух, какъв пискун! — извика жената и метна върху клетката една бяла носна кърпичка.

— Пип! Пип! Какъв ужасен сняг заваля! — въздъхна канарчето и млъкна. Писарят, или както го нарече жената, полската птичка, бе затворен в клетката, която стоеше до клетката на канарчето и недалеч от папагала. Едничкото нещо, което папагалът можеше да бъбре на човешки език и което понякога звучеше много смешно, бяха думите: „Не, нека бъдем най-сетне хора!“ Всичко останало, което той крещеше, беше също тъй неразбрано, както и чуруликането на канарчето. Неразбрано за хората, но не и за писаря, който сега беше сам птичка и разбираше отлично своите събратя.

— Аз хвърчех под сянката на зелени палми и цъфтящи бадемови дървета! — пееше канарчето. — Аз хвърчех с братята и сестрите си над чудни цветя и над огледално бистри езера. Аз виждах как в глъбините им се люлеят растения. Там има прекрасни папагали, които умеят да разказват смешни приказки.

— Туй са били все диви птици! — отвърна папагалът. — Без всякакво образование… Не, нека бъдем най-сетне хора! Но ти защо не се смееш? Ако госпожата и всички нейни гости се смеят при тия думи, струва ми се, че и ти би могла да се посмееш! Голям недостатък е да не умееш да цениш онова, което е смешно. Не, нека бъдем най-сетне хора!

— Ах! — продължаваше канарчето. — Помниш ли прекрасните момичета, които танцуваха под сянката на обсипаните с цвят дървета? Помниш ли сладките плодове и прохладния сок на дивите растения?

— О, да! — отвърна папагалът. — Но тук ми е още по-добре. Имам си хубава храна и се чувствувам като у дома си. Аз зная, че съм умна глава и туй ми е достатъчно. Не, нека бъдем най-сетне хора! Ти, както се изразяват хората, си поетична натура, аз пък имам основни познания и при това съм остроумен. Ти си гениална, но ти липсва разсъдък. Издигнеш си гласа и почнеш да вземаш високи ноти и току виж, захлупили те с кърпа. С мене туй никога не се случва — аз съм им по-скъп. Моята човка внушава почит у всички и езикът ми е остър. Не, нека бъдем най-сетне хора!

— О, моя топла, цъфтяща родино! — пееше канарчето. — Аз ще пея за твоите тъмнозелени гори, за твоите тихи заливи, дето клоните се целуват в прозрачната вода, аз ще пея за радостта на моите прекрасни братя и сестри, останали там, дето растат великолепните кактуси!

— Я остави, моля ти се, тоя плачлив тон! — рече папагалът. — По-добре измисли нещо весело, та да се посмеем. Смехът е признак на висше умствено развитие. Смее ли се някога кучето или конят? Не, те могат само да плачат. Смехът изобщо е присъщ само на човека. Ха, ха, ха! — разкиска се папагалът и изтърси своята любима шега: — Не, нека бъдем най-сетне хора!

— Клета сива северна птичко! — каза канарчето на чучулигата. — И ти си попаднала в плен! В твоите гори наистина е студено, но все пак там си била свободна. Бягай оттук! Виж, те са забравили да те заключат.

Писарят се покори несъзнателно, изхвръкна из клетката и седна върху нея. В същия миг през полуотворената врата се промъкна от съседната стая една котка със зелени искрящи очи и се хвърли върху него. Канарчето запърха из клетката, папагалът запляска с криле и закрещя:

— Не, нека бъдем най-сетне хора!

Смъртен ужас обзе нашия писар, той изхвръкна от прозореца и се понесе над покривите на къщите. Най-сетне умората го надви и той се спусна върху покрива на една къща, за да си отдъхне.

Съседното здание му се стори познато. Единият прозорец беше отворен, той влезе през него и се намери в собствената си стая. Там писарят кацна на масата.

— Не, нека бъдем най-сетне хора! — повтори той неволно думите на папагала и в същия миг се превърна отново в писар, само че сега седеше на масата. — Боже господи! — извика той. — Как ли съм попаднал тук, и то заспал? И какви неспокойни сънища сънувах. Ама че глупава история!