Ханс Кристиан Андерсен
Галошите на щастието (4)

4. КРИТИЧНИЯТ МОМЕНТ, НАЙ—НЕОБИКНОВЕНОТО ПЪТУВАНЕ

Всеки копенхагенец, разбира се, знае външния вид на Фридриховската болница. Но тъй като тая история ще бъде прочетена може би и от някои некопенхагенци, ние сме длъжни да й дадем тук едно кратко описание.

Болницата е отделена от улицата с твърде висока решетка от дебели железни пръчки. Разстоянието между тия пръчки е толкова голямо, че както гласи мълвата, мършавите студенти медици се промъкват нощем през тях и така успяват да ходят на гости там, дето трябва. Разбира се, най-трудно от всичко е да си пъхнеш главата, защото тук, както много често и в живота, щастливци излизат ония, които имат малки глави.

И тъй, това е достатъчно за встъпление.

През тая нощ в болницата беше дежурен един млад студент, за когото само във физически смисъл можеше да се каже, че има на раменете си голяма глава. Валеше проливен дъжд, ала въпреки туй младият човек трябваше да отиде в града. „Само за четвърт час — мислеше си той, — не заслужава да се безпокои вратарят, още повече че може да се мине през решетката.“ На пода се търкаляха забравените от пазача галоши. Студентът дори не подозираше, че това са галошите на Щастието. Той помисли, че в такова лошо време те могат да му послужат, и ги обу. Сега оставаше само да се промъкне през решетката — нещо, което никога не бе се опитвал да прави.

— Помогни ми, боже, да си мушна само главата — каза студентът и в същия миг главата му се провря благополучно между пръчките, макар да беше голяма. Това, разбира се, беше дело на галошите. Оставаше още да се промъкне и тялото, но… ето че работата излезе иначе!

— Гледай ти, колко съм дебел! — каза си студентът. — Аз мислех, че по-трудно ще бъде да си провра главата. Не, не ще мога да се промъкна!

Той се опита да измъкне главата си назад, но сега и това не му се удаваше. Шията му се движеше свободно и туй беше всичкото. Отначало нашият студент се разсърди; сетне изпадна в пълно отчаяние. Ето в какво ужасно положение го поставиха галошите на Щастието! За зла участ и на ум не му идваше да помисли за своето освобождение. Той само въртеше шията си, без да се мърда от мястото си. Дъждът се лееше като из ведро, на улицата нямаше жива душа, а студентът не можеше да стигне с ръка звънеца над вратата. Какво трябваше да направи? Нещастникът съзнаваше, че трябва да чака до сутринта, когато щяха да извикат железар, за да изпили пръчките на решетката. Ала туй не беше лесна работа. До това време щяха да се притекат всички момичета от съседното училище за бедни ученици, целият матроски квартал щеше да се дигне на крак и всички щяха да видят неговия позор. „Ух — изпъшка той. — Всичката ми кръв нахлу в главата! Ще полудея! Да, непременно ще полудея! Ах, колко щастлив щях да бъда, ако можех да се освободя!“

Той трябваше да каже това много по-рано. В същата минута главата му се освободи и той се втурна назад в дежурната стая извън себе си от току-що преживения страх, за който бяха причина галошите на Щастието.

Ала не мислете, че с туй се свърши — не, случи се нещо още по-лошо.

Нощта измина, измина и следният ден, а никой не идваше за галошите.

Вечерта бе устроено литературно четене в един малък театър, разположен на една от крайните улици на града. Театърът беше препълнен с народ. Между посетителите се намираше и нашият студент, който, както изглеждаше, бе забравил вече приключението от миналата нощ. Галошите бяха пак на краката му, защото никой не ги бе потърсил, а навън беше кално.

На сцената декламираха едно ново стихотворение: „Лелините очила“. Очилата, за които се говореше в стихотворението, имаха това свойство, че ако човек ги сложеше на очите си сред голямото общество, присъствуващите му се представяха като на карти, по които можеше да се гадае и предсказва всичко, което ще се случи през идущата година.

Това нещо се хареса много на нашия студент. И той сам не би се отказал от такива очила. Защото, ако си служиш с тях както трябва, току-виж, че си надникнал в сърцата на хората, а туй, разбира се, е много по-интересно, отколкото да предсказваш бъдещето, което и без това ще се узнае, когато му дойде времето. „Ето — мислеше си студентът, — колко мъже и жени седят на първите столове! Ех, да можех да надникна в сърцата им! Ето, в сърцето на оная дама бих намерил навярно същински моден магазин, а при тая отсреща то е съвсем празно, макар че би могло да се поизчисти малко. Дали биха се намерили солидни сърчица! О, да — добави с въздишка той, — аз зная такова едно сърце, — в него всичко е солидно, но там има вече един господар: туй е едничкият му недостатък. Затова пък от друго място ще се чуе: «Моля, моля, заповядайте!» Да, аз бих надникнал с удоволствие във всички тия сърца — ще се вмъкна като малка игрива мисъл в тях!“

За галошите това беше достатъчно. В един миг фигурата на студента се сви и той започна най-необикновеното си пътуване по сърцата на зрителите, които седяха на първия ред. Първото сърце, в което попадна нашият студент, принадлежеше на една дама; ала в първата минута нему се стори, че е попаднал в някакъв ортопедичен институт, и то в оная стая, дето по стените са накичени гипсови отливки от осакатени части на човешкото тяло. Разликата беше само тая, че в института отливките се правят, когато болният постъпва там, а тук, в сърцето на тая дама, те бяха направени след излизането на добрите хора. Тук се пазеха грижливо отливки от физическите и духовните недостатъци на дамата.

Студентът побърза да премине в друго женско сърце. Тоя път му се стори, че се намира в голяма, величествена зала, където хвърчеше белият гълъб на невинността. Тук той охотно би коленичил, но трябваше да продължи пътуването си нататък. Той се чувствуваше просветлен и достоен да влезе в следното светилище. Последното му се стори като бедна стаичка, в която лежеше една болна майка. През отворения прозорец струеше топла слънчева светлина, от малкото дървено сандъче на покрива кимаха чудни рози, а две небесносини птички пееха за детската радост в това врем е, когато болната майка се молеше за своята дъщеря.

Сетне студентът пропълзя на четири крака в една касапница, натъпкана от горе до долу с месо. Това беше сърцето на един богат, уважаван човек, чието име навярно беше записано в адресната книга.

Оттам той попадна в сърцето на неговата съпруга: то приличаше на стар, по-луразвален гълъбарник. Портретът на мъжа й играеше ролята на ветропоказател. Към тоя ветропоказател бе привързана входната врата, която ту се отваряше, ту се затваряше, според това, на коя страна се обръщаше съпругата.

След туй студентът се намери в една огледална зала, подобна на оная в Розенбургския дворец. Но тук огледалата увеличаваха предметите до невероятни размери. Посред залата седеше като някакъв Далай Лама нищожното „аз“ на стопанина и съзерцаваше с благоговение своето собствено величие.

После на студента се стори, че е попаднал в един тесен игленик, пълен с остри игли. Той си помисли, че е влязъл в сърцето на някоя стара мома, но се излъга: туй беше сърцето на един млад офицер, накичен с орден; за него казваха, че бил „човек с ум и сърце“.

Съвсем зашеметен, нещастният студент изхвръкна най-после от сърцето на последния зрител от първия ред. Той дълго време не можеше да се опомни — не, всичко туй се дължеше на неговата богата фантазия!

— Господи! — въздъхна той. — Аз сякаш наистина започнах да се побърквам! Пък и отгоре на туй каква нетърпима горещина — кръвта кипи в главата ми! — В тоя миг той си спомни за приключението през миналата нощ, когато главата му се беше заклещила между железните пръчки на решетката. „Да, ето откъде води началото си всичко туй! — мислеше си той. — Трябва да взема навреме мерки. В такива случаи, казват, руската баня била много полезна. Ех, да можех да лежа сега в банята!“

И в същия миг студентът се намери в една добре затоплена баня. Но той лежеше облечен, с обуща и галоши. От тавана капеха по лицето му капки гореща вода.

— Ух! — извика той и скочи, за да се облее със студена вода. Баняджията започна също тъй да вика, като видя в банята облечен човек. Ала студентът не се смути и му пришепна на ухото:

— Хванал съм се на бас, че ще вляза тук с дрехите!

Когато се прибра в къщи, той залепи на шията и на гърба си по една синапова книжка, за да прогони лудостта, която го беше обхванала.

На следната сутрин целият му гръб беше покрит с мехури: ето какво му донесоха галошите на Щастието.