Костадин Семерджиев
Той бе сияние

Седя край твоя гроб

със запалена свещичка

и с пламнало сърце

в мъка и вълнения по твоя край!

С мисълта за онзи ден,

когато в откровение

с гордост и със болка

пред мен те назоваха

сияние и звезда!

Тогава сякаш по-добре

и аз почувствах това сияние,

и разбрах

за обаянието на твоя образ мил

и твоята съдба!

Почувствах

с колко обич

обграждат твоето име

именни и безименни лица,

разкрили от душа

и от сърце

онова,

голямото,

безсмъртното,

което за тези хора бе!

Напразно, може би

те търся тук

всред млъкналите камъни.

Аз знам,

видях и чух

в разказите

за онези деца,

за които ти

с пламъка

на слънце и звезда

горя и изгоря!

Остана в паметта

и в детските очи,

разплакани и мили,

всред майчините грижи и сълзи.

Не ще забравя!

Безсънната ти нощ,

когато бдя над моя син —

успя да го спасиш

в миговете на

първите му жизнени искрици.

С неугасимия си ум

и вещина на всички

ти даряваше спокойствие,

здраве, доброта

и дни щастливи!

За безброй синове,

бащи и майки,

нощ и ден,

при всеки звън

и всякаква покана

ти ставаше от сън

и никого не върна…

И за всяка рана

намираше отклик.

И нито миг не закъсняваше за тях,

защото всеки миг

бе искрица

живот…

И всякога

ти бе готов

да се отдаваш всеотдайно

на своя дълг и обич…

Само в себе си смутено тайно

криеше своите рани

и болка на своето сърце.

За да не отнемаш мигове,

дни, часове

на тези, които обичаше безкрайно.

И пазеше от смут и искаше докрай

за тях

да бъдат твоите сили…

Но… кажи ми

сега кому да кажат

своята болка

от секналите дни

и несподелените рани

на твоето сърце…

За таз съдба жестока!

И купчината пръст,

безмълвие и кръст…

Свещичката догаря вече

и пламъкът й мъжделее.

И тук наблизо сякаш чувам

гласа на птичка…

тихо пее и прошепва:

Не, не ще угасне!

Ще свети…

Свещичката ще свети…

Той бе звезда!!!

Той е сияние!

04.10.1987 г., 10 ч. на гроба му в софийските гробища, парцел 31^[1]