Костадин Семерджиев
Размисъл и вълнения за доктор Георги Миланов

Тази сутрин станах рано. Една вълна се бе плиснала по прозореца на каютата ми и ме разбуди.

Другите още спят. Тихо и спокойно е. Моряците предвиждат за днес вълнението да се увеличи до буря. До родния бряг имаме още 24 часа път в открито море.

Загледах се в далечината на морската шир и някакво особено вълнение ме обхвана. То е от няколко дни. Предстои възпоменанието за него… Аз не можах да го изпратя. Късно научих при едно мое поредно отиване в София през януари т.г. Спомням си този ден…

Трудно ми беше да се реша и да отида у дома му на ул. „Самуил“ при Вера и Бистра. На няколко пъти се стъписвах да натисна ли бутона на звънеца. Уви, никой не се обади. Позастоях се и зачаках.

От съседната къща една жена ме забеляза и се обади. Разказа ми за последните мигове на Гого я развълнуваха и смутиха. „Той беше орлицата за нашия дом. И на всички домове тук наоколо, в квартала, за всяка къща.“ Е. Само толкова и си отиде с навлажнени очи…

Останах сам… „Орлицата!“ „И в моя дом той беше спасителен пояс.“

Загледах се отсреща на стената в некролога. Засмян, одухотворен, топъл и сърдечен. Такъв, какъвто го виждах преди месеци. В образа на един любим герой от телевизионна поредица. И всяка вечер, когато у дома гледах филма, все радостно възкликвах: „Ето го Гого!“ Гледах филма „Птиците умират сами“ с американския артист Ричард Чембърлейн. Той удивително приличаше на Гого. След всяка серия от филма аз споделях вълнения по Гого. И когато филмът свърши, му изпратих едно писмо. С писмото си споделях искрено и с обич. В този период Гого вече е бил починал. Неговата дъщеря съхранявала писмата ми. Когато след месеци отидох в София, разбрах злочестата истина. Бисера ме посрещна и това беше за мен и нея вълнуваща среща. Той е бил в отпуск, но когато го потърсват от болницата, той прикрива състоянието си и с бърза помощ отива в болницата да спаси болното дете там… Така свършва в изпълнение на своя високо хуманен дълг.

Когато Руслан беше на три месеца, Гого още беше студент и след като най-известни детски лекари в София не можаха да го спасят… Гого посвети едно денонощие над него и го спаси.

 

 

Постоях още няколко минути и реших да отида в близката църква „Св. Георги“. Запалих свещичка и застанах в мълчание. Сам в цялата храмова зала, в размисъл и спомени. Те възпламваха един след друг.

За първи път се срещнахме там в казармата през есента на 43-та и след това в ШЗО през януари 44-та година. Споделяхме заедно безсънните нощи на тревоги и бомбардировки, в окопи и скривалища, всред огнените стихии на горящите сгради и обезумелите в ужас хора, всред развалини смърт… в борбата за спасение на всеки гражданин, в най-трудните мигове на човешко изпитание… Страданието, върховното напрежение в тези изключителни дни сближаваха сърца, умове, мисли, въодушевление и мечти, изправяха на проверка всеки пред себе си и другите…

В този период на нашето другарство Георги Миланов, когото ние с най-топло чувство наричахме „Гого“, беше умерен, благ, всеотдаен за другаря и човека, с чувства за мярка за всеки от нас…

По-късно, когато ние, неговите колеги и приятели се пръснахме в различните посоки на живота, той се посвети на благородната професия на хуманната медицина…

Откъснах се от София и не можех от по-близо да следя професионалното му развитие, но се радвах на израстването му като специалист. Скромно, без шум около себе си, с делата и дарованията си, с голямото си обаяние, той вървеше, изкачваше се по стълбищата на своята професия. Без да се снишава и пълзи, устремен към висини, в светлината на науката, в отдаване душа и сърце на делото, на което се е обрекъл… Като детски лекар беше попаднал на такова необятно поле за вливане на своите живителни и спасителни струи в душите и живота на подрастващото поколение…

… Стоях. Мълчах до късно в църковната зала. Отдал всичко, което трептеше в душата ми за него и все по-пълно и все по-силно се извисяваше неговият образ…

Върнах се отново на „Самуил“ 4 и пак никой не ми отговори… Оставих срещата си с Вера и Бистра за следващото си идване в София. Нужно беше да събера повече сили за утеха на най-близките му…

Заживях с мисълта да се срещна и с неговите колеги в Окръжната болница. Исках от по-близо да проверя и своите, и техните вълнения по него и онова чувство, което беше заседнало в мен от тази внезапна и тежка загуба на този прекрасен човек. За отгласа от неговото себеотдаване, за това обикновено и необикновено човешко безсмъртие, с което мисля, че е обграден в спомена на хората нашият Гого…

Бяха минали повече от три месеца от неговата смърт и отново бях в София през м. март т.г. В този ден току-що беше започнал голям ремонт на детската клиника в Окръжната болница. Всички от персонала бяха заангажирани и пръснати из помещения, коридори и кабинети, всред разхвърляни вещи, апаратури, майстори и строителни материали. Това отначало ме смути, но ето че не попречи на срещата ми и общуването с неговите колеги. Те сами идваха при мен, когато разбраха за посещението ми. И нашите разговори се превърнаха във вълна от чувства и спомени, които избликваха направо от сърцата на тези хора. Те споделяха непринудено, но със силни думи и с навлажнени очи. Едва успявах да запиша някои от тези мисли.

Една сестра се доближи до мен и промълви: „Доктор Миланов — като него такъв човек няма да се роди…“

След нея други — сестри, санитарки, санитари, лекарки и дори граждани…

„Сега е трудно да разговаряме за д-р Миланов. Той беше изключителен човек!“

„Работя с него повече от 20 години. Той умееше да постави всеки на своето място, да го разбере, да му помогне, да го изгражда…“

„Той беше различен от другите. Него всички го обичаха и той обичаше всички.“

„Ние се молехме той да не се пенсионира. Не можехме да си помислим нашия живот и работа без него…“

„Той беше хубав като мъж и прекрасен като човек. Всичко хубаво в човека беше събрал в себе си и го отдаваше на хората.“

„Благодарение на него, ние се популяризирахме като добър колектив“.

„Той беше с голямо сърце, интелигентен, много умен, голям специалист като детски лекар. Цялото ръководство, всички го ценяха във всички времена.“

Това бяха откровения на хора с различен уровен, но с явна и спонтанно изразена обич и уважение към човека, с когото са вървели рамо до рамо години наред. Рамо до рамо в един вървеж и път, когато много често добрите отношения могат да помръкнат и радостите, и успехите да прелеят в сплетни, гонитби, в ненавист, подлост, кариеризъм и какво ли не. Но там с тях, пред тях и зад тях е стоял един кормчия с верни посоки, с факел на доброто и човешката обич, и той не е позволявал да се помрачат светлите дела на човешката добродетелност…

Затова и сега ето в душите и сърцата им блести ореолът на това обикновено и необикновено човешко безсмъртие, с което те са обградили образа на любимия си д-р Миланов.

Бях тръгнал да излизам вече от клиниката, когато на коридора една негова колежка се приближи и ми прошепна:

„Д-р Миланов беше звезда. Една ЗВЕЗДА, която като угасне, друга лесно не се явява на нейно място! — и допълни. — ТОЙ СВЕТЕШЕ!“

И тя, и аз не можахме да издържим на това вълнение и излязохме.

Навън ръмеше ситен дъждец. Аз нямах чадър и тръгнах тъй. Исках капките да мият лицето ми. Но в душата ми да свети. ЗВЕЗДИЧКАТА ДА СВЕТИ. Да, светеше… свети…

 

 

Наведен над белите листи, не бях разбрал как неусетно денят беше настъпил и всички вече се раздвижиха. Излязох от каютата на палубата. На кораба беше светло и просторно. Морето вече беше разлюляно и попътният вятър силен и студен. Слънцето беше успяло да разгони мъглите и се отразяваше в морските вълни…

Погледнах нагоре и наоколо в безкрая на небе и море. Неочаквано в паметта ми с мислите и вълненията за моя приятел се заредиха и стихове на Хайне:

Гърди ми се надуха подобно на морето,

обхвана ме копнеж и мъка

по тебе образ мил,

що вред ме обкръжаваш

и вред ме викаш…

Навред, навред, в шума на вятъра,

в рева на морските вълни

и в шепота на моите гърди…

Те бяха от онзи период на нашата младост преди повече от 40 години, когато в душите си с Гого бяхме разлюлени като тези морски вълни…

Постоях. И мислех за светлата диря, която Гого остави след себе си и за онази крилата мисъл на големия френски писател хуманист Ромен Ролан, която тези дни напираше в мен: „Има мъртъвци, в които има повече живот, отколкото в живите. А има живи, които са по-мъртви от всеки мъртвец.“

Коленичих. На почит… Загледах се нататък в далечината към Родината…

Морето сякаш ревеше…