Костадин Семерджиев
„Да няма забрава“: Напомняне за мъртвите и живите…

Наскоро излезе от печат сборникът с надгробни слова „Да няма забрава“, чийто автор е нашият съгражданин Костадин Семерджиев. Седмица преди официалното му представяне, разговаряме с него за идеята, провокирала подобно издание, както и за традициите и корените — някога и сега.

 

 

— Г-н Семерджиев, как се зароди идеята за този сборник?

Преди години разговаряхме с поетите Дянко Марков и Сава Кръстев на тази тема, тъй като те присъстваха на няколко погребения, на които изнасях надгробни слова. Попитаха ме дали ги пазя и ми дадоха идея — след време да ги събера в сборник, който да остане като спомен за всички тези хора, вече покойници. Това ме провокира да събера всички надгробни слова, които съм писал в един сборник, който да остане за бъдните поколения. За съжаление, някои от тях липсват, тъй като съм ги произнасял спонтанно, на момента, и ги няма на хартия. Повечето от покойниците, за които съм писал, са мои близки, приятели. Някои от тях не са тревненци, но бяха свързани с Трявна. Така или иначе за всяко едно слово се изискваше сериозна предварителна подготовка и нагласа.

 

 

— Едва ли е по силите на всеки да пише надгробни слова…

— Поводът наистина е безкрайно тъжен и се изисква по-особена нагласа. Но, след като имам самочувствието, че мога да пиша за тези хора, тъй като ги познавах, след като техните близки ме търсеха с молба да произнеса надгробното слово, нямаше как да не се отзова. Пък и съм достатъчно чувствителен и емоционален човек, имам усет и влечение към словото, поезията, така че колкото и да е трудно, се справях. Винаги оставях по един екземпляр от словото на близките на покойника за спомен.

 

 

— Кога написахте първото си надгробно слово?

— Преди 40 години по повод кончината на Димитър Стоянов, който беше диригент на хора към тревненското читалище. Той беше прекрасен човек, неговото семейство — също. Светла му памет!

 

 

— И все пак, имало ли е моменти, в които Ви е било трудно да пишете?

— Не е имало подобни случаи, въпреки че за близки хора се пише много по-трудно. Особено за Митко Смилов, който от години живееше в София и беше мой много близък приятел. Спомням си, че когато отидох на погребението в столицата и дойде време да произнеса словото, ми беше много тежко. Трудно беше да говоря и за приятелите ми от мъжката вокална група „Здравец“, които си отидоха от този свят, както и за хората, с които съм работил през годините и съм бил в много близки отношения. За всички тях съм писал с голяма обич.

 

 

— А случвало ли се е да откажете да напишете подобно слово?

— Никога. Винаги съм се отзовавал на молбата на хората. Не съм подготвял слова избирателно — само за изявени тревненци, например, писал съм и за много обикновени хора.

 

 

— Доколкото разбирам този сборник е не просто спомен, а един вид напомняне за мъртвите и за живите…

— Точно така — не просто спомен, а напомняне и за едните и за другите. Напомняне и за онези, които не са познавали тези покойни вече хора, всеки, от които е оставил своя следа, и не бива споменът за тях да тъне в забрава. Може би тук е мястото да споделя, че не приемам думите: „За покойника или само хубаво, или нищо“. Винаги съм смятал, че е нужна истинска, гражданска почит и вярна оценка, без злоба, ненавист, високомерие, суета… Когато се изправиш пред ковчега и пред близките, роднините и приятелите на покойника, няма място за фалш и излишна суета. Днес, повече от всякога са нужни религиозните ценности, гражданската съвест, морал, етика…

 

 

— Всъщност, „Да няма забрава“ е една тъжна книга… Как я възприемате Вие?

— Бих казал, че това е една книга на признателност. А близките на всички тези покойници, трябва да се гордеят, че са техни наследници и по-често да си спомнят за тях. Друг е въпросът, че всеки от нас трябва да живее със спомена за своите близки, които вече не са между живите. И тази обич, уважение и почит към мъртвите, трябва да се възпитава у младите. Познавам семейства, които пазят жив спомена за своите покойни близки и се радвам, че все още има и такива хора. Мисля, че особено в наши дни, тези мигове на уважение, почит и признателност към паметта на онези, които вече не са между нас, не трябва да бъдат толкова редки или пък да ги няма изобщо. Няма да забравя погребението на един голям тревненец, който беше главен инженер на бившия „Аврам Стоянов“. Картината беше покъртителна, тъй като нито един от неговите колеги не дойде да го изпрати в последния му път. Помня, че и гробарите ме питаха, как е възможно подобно нещо. Предполагам, че се стигна до там, тъй като погребението беше в неделен ден… За панихидата по повод 40 дни от смъртта му обаче, се събраха хора, тогава произнесох и надгробното си слово за него. Имам и други случаи, в които произнасях словото си на някое от възпоменанията за покойника, тъй като на самото погребение отсъствах от града.

 

 

— На финала на нашия разговор, да попитам и кой Ви помогна за издаването на този сборник?

— Благодарен съм за оказаното съдействие на Община Трявна, на близките на покойниците, които откликнаха на молбата ми тези слова да бъдат публикувани в сборник. Имам писменото съгласие на всеки един от тях. Искрено съжалявам, че не успях да обхвана всичко. Чрез страниците на вестника изразявам голямата си благодарност и признателност към общинския съветник Живко Христов и неговите сътрудници, които помогнаха с компютърната обработка на голяма част от текстовете и отпечатването на изданието. Специални благодарности и на председателя на Общинския съвет д-р Нели Цанева за финансовата подкрепа за издаването на този сборник. Сърдечно благодаря и на отец Неделчо и съпругата му, както и на всички свещеници в храмовете в Трявна и страната, в които бях канен. За съжаление, сборникът е отпечатан само в 35 екземпляра, които са твърде недостатъчни дори за близките на покойниците, за които съм писал. Ще подаря екземпляри на библиотеката в Трявна, за да може повече хора да имат достъп до изданието.

 

 

Въпросите зададе Галина ИВАНОВА

На 21 март 2016 г. от 16 ч. в заседателната зала на Общината се извършва официалното представяне на сборника „Да няма забрава“ на Костадин Семерджиев.