Костадин Семерджиев
Размисъл и вълнения в навечерието на 6 май, Ден на българската армия и храбростта

Преди дни се срещнах със сина на покойния Михаил Мечкаров, който бе дошъл от Бургас по повод 2-годишнината от смъртта на баща си.

Като запасен офицер о.з. капитан Михаил Мечкаров бе един от основоположниците на клуб „Един завет“ на родолюбивото войнство и гражданство в Трявна през 1993 г. В разговор с мен, неговият син Тотьо сподели спомени за участието на баща му във Втората световна война — спомени, които чувах за първи път и които дълбоко ме развълнуваха. През последните години, когато беше тежко болен, Михаил Мечкаров ми е разказвал за свои преживявания като тежко ранен, но поради затруднения му говор не бях разбрал почти нищо. И сега слушах с вълнение сина му.

В Сърбия Мечкаров бива улучен от германски куршум и пада в очакване на помощ. До него, на метър-два пада германски офицер — вероятно този, който го е ранил. Двамата, обърнати един към друг, с насочени пистолети… и никой от тях не натиска спусъка. „Германецът издъхна пред очите ми, а аз бях откаран в полевата болница. В умиращия до мен противников воин аз виждах само човека и не можех да допусна, че ще стрелям в него. И двамата изпълнявахме воинския дълг към своето отечество…“ — така Мечкаров споделя със сина си и винаги, когато разказва, разказва покъртително. Говорейки с мен, синът му също се развълнува — от обич и почит към достойния си баща.

Зная, че той ще предава тези спомени и на своето поколение — като пример, че при изпълнението на воинския си дълг човек трябва да запази човешкото си достойнство и добродетелност.

Този разказ на младия Мечкаров ме върна и към други събития, които в тези предпразнични дни искам да споделя.

През май 1992 г., в църквата „Св. Неделя“, участвах в организираното от нашия Съюз на ВНВУ, ШЗО и РВГ, и Съюз „Истина“ заупокойно възпоминание за бойците-летци, загинали в отбраната ни от бомбардировките на американските и английски самолети над София и страната през 1943–1944 г. На това тържествено възпоминание присъстваха военните аташета на САЩ и Великобритания. Отдадена бе почит и на загиналите техни летци. Няма да забравя прочувствените слова, жеста към жертвите, дадени от нашите летци и от техните противници. Това бе една дълбока драма на човешка признателност и хуманност към изпълнението на воинския дълг към Отечеството.

През октомври 2002 г. присъствах на Юбилейна военно научна конференция по случай 90-годишнината от Балканската война (1912–13 г.). Война, отразила най-точно същностните черти на българския национален характер; война, донесла възторзи и покруса, предопределила съдбата на нацията ни до края на века… Изброени бяха имена — цели страници — на представителите на българската интелигенция в тази война, между които Симеон Радев, Иван Вазов, Сирак Скитник, Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Елин Пелин…

Ще се спра само на два случая:

Научил за обявяване на войната по време на театрално представление, в което той играел Хамлет, големият български актьор Сава Огнянов прекъсва хамлетовските слова и се превъплъщава в български офицер, произнасяйки словата: „Господа, войната е обявена. Да вървим да изпълним своя отечествен дълг!“ — и цялата публика пламва в патриотичен екстаз.

Символ на синовен стоицизъм и бащинска безгранична любов става наскоро след войната загиналият като десантчик на Мраморно море подпоручик Стамен Панчев. Тежко ранен в ръката и стомаха, той не напуска мястото си, докато другарите му не го изнасят на ръце. Умира, стиснал и пречупил със здравата си ръка портрета на своето момченце — Павел. На него оставя незабравимата творба „Сине мой“, както и на поколенията:

„Сине мой, живей със светлий спомен

на родолюбивите деди…“

А малко ли са мъжете от Тревненско, дали своя живот в името на Отечеството, през всички войни и борби за нашата Родина! Наред с паметните плочи и паметници в района, нашата общественост е в подготовка за ново увековечаване на тяхната памет.

С тези мисли и вълнения отдавам своя дълбок поклон пред всички, на които на 6 май трябва да отдадем почит и признание!