Любомир Т. Пировски, Никола Л. Пировски
Биорегулация на стареенето (5)

VI. Психика — биорегулация — витаукт. Нервоимуно-модулиращи, психо-физиологични, психосоматични и психиатрични аспекти — връзки и взаимодействия в процеса на стареене на човека и неговата биорегулация — кратък теоретичен обзор и примери на фитопродукти
д-р Никола Л. Пировски

Психиката според К. Г. Юнг е съвкупност от всички психични процеси, както съзнаваните, така и несъзнаваните, тоест психиката се състои от допълващи се, но противоположни по свойствата си сфери — съзнание и несъзнавано (лично и колективно — свързано с архетиповете — отражения на инстинктивните реакции), които се отнасят една към друга компенсаторно. Аз-ът участва и в двете области. При това съзнанието съставлява една съвсем малка част от цялата психика. Съзнанието се дефинира като функцията или дейността, която поддържа връзката на психичните съдържания с Аз-а.

Психиката е субективен образ, отражение на обективния свят и постоянен вътрешен регулатор на дейността. (Пирьов Генчо Д., Десев Любен Н., Кратък речник по психология, София, 1981). Измененията във външната среда, сигнализирани посредством психическата дейност, регулират състава на вътрешната среда на организма, насочват неговата дейност. Адекватността на отразяването на предметите и явленията от действителността зависи преди всичко от строежа на материалния субстрат на психиката — нервната система и сетивата. Степента на тяхното развитие определя неизменно степента и формите на психичното отражение. При това развитието на рецепторите се съчетава в известни граници с развитието на определен тип нервна система. Психичното отражение на най-висше равнище се извършва в процеса на активната дейност на човека. То е относително правилно, вярно отражение на действителността на човека. Като изменя предметите и явленията от външната природа, човекът развива и усъвършенства своята собствена природа, психика и личност. Психиката не е огледално, мъртво отражение, а процес на постоянно движение от по-непълно към по-пълно знание, като в този познавателен процес възникват и се решават вътрешните противоречия — движеща сила на психическото развитие. При това всяко външно въздействие от обективната действителност винаги се пречупва през по-рано образувани вътрешни индивидуални особености на човека (възраст, опит, мироглед, характер, интереси и др.) и неговото психично състояние в дадения момент. Психическото отражение, според теорията на отражението (Калайков И. Д., Теория отражения и проблема приспособления, Акад. Наук СССР, Москва, „Наука“, 1986), погледнато като част от системата от връзки и отношения в материята на самия субект, е само особено състояние на тази материя, функция на мозъка. Погледнато, обаче, в системата от връзки и отношения на субекта с обкръжаващата го действителност, психическото отражение е образът на тази действителност. Тоест, съществува реален процес, в който отражаемото поражда отражение и този процес е материалният процес на живота на субекта, изразяващ се в процесите на неговата дейност, и свързващ го с обективната действителност. Именно вследствие на това, че дейността практически свързва субекта с околната действителност, в субекта възникват явления, които са все по-адекватно отражение на тази действителност. И доколкото тази дейност на субекта се явява опосредствана от тези особени явления, и тя като че ли ги носи в себе си, тя става одухотворена дейност. На по-късен етап от развитието на живота тази дейност може да приеме формата на вътрешна, идеална, дейност, като обаче си остава процес на осъществяване на реалния живот от реалния субект, без да се превръща в „чисто“ духовна дейност, принципно противоположна на външната практическа дейност на субекта. (Леонтьев А. Н., Проблемы развития психики, IV-ое издания, И-во МГУ, Москва, 1981)

Според нас (Пировски Н. Л., Пировски Л. Т., Психофармакология на любовта, Международна научна конференция на Съюз на учените Стара Загора, 2007, И-во „СУБ — Ст. Загора“, том VII, с. 70–76; Пировски Л., Съвременен холистичен модел на здравето, XXII Международна научна конференция на Съюза на учените Ст. Загора, 2012 г., „Science&Technologies“ journal.Sustz.com vol. II, №1 2012, Medicine; Пировски Л. Т., Фитопсихофармакология на човешкото поведение, 2012 г. под печат; Симонов П. В., Доминанта и условный рефлекс, Академия наук СССР, Москва, „Наука“, 1987) адекватността на психичното отражение като функция на мозъка спрямо обективната реалност, неговата правилност, или изкривеност като в „криво огледало“ в даден времеви момент, е свързана с неврофизиологичните механизми на Доминанта на Ухтомски — временно господстваща рефлекторна физиологична система, функционално обединяваща различни нервни центрове от гръбначния мозък, подкоровите структури или кората на главния мозък, със задължително първично огнище на възбуда в един от отделите на централната нервна система, насочваща работата на нервните центрове в дадения момент и определяща вектора на поведение. Формираната Доминанта има четири типични свойства: 1. устойчива възбуда, 2. повишена възбудимост благодарение на която възниква основното свойство на доминантата, а именно — 3. способност към сумиране на най-различни дразнения с участието на хипокампа в мозъка можещ да реагира на сигнали с малка вероятност на реализация, и 4. изразена инерционност. Формирането на доминантата често може да е скрито, подсъзнателно и не волево, базирано на лимитиращата функция на натрупания по-ранен видов и индивидуален опит и функция на актуална в дадения момент потребност. При това за приемането и преработка на информацията предшестваща вземането на решение, необходима за организиране на най-адекватен при дадените условия приспособителен акт Доминантата на Ухтомски и Условният рефлекс се допълват образувайки единен интегративен комплекс — функционална организационна единица на поведението. Взаимовръзките и синтезата между механизмите на доминантата и механизмите на формирането на условния рефлекс дават двата фактора необходими и достатъчни за адекватността на психичното отражение и поведение: първият — неговият активен, творческо изследователски характер (от доминантата) и вторият — точното съответствие на обективната реалност (от утвърдения тясно специализиран условен рефлекс).

Човекът в съвременното общество, отдалечавайки се от биологично-целесъобразния начин на живот, изпитва все повече потребности (и емоции), а социалното му приспособяване налага все по-голямото им овладяване (потискане). Възниква борба между разума и емоциите, която на съвременен език се нарича „владеене на себе си“ и е в основата на болестотворния вътрешен конфликт на личността, водещ до отрицателни преживявания, до психосоматични сигнални реакции превърнали се от физиологични реакции (стрес) в мотивационни доминанти и състояния (дистрес), обусловени от чувството на неудовлетвореност и предизвикващи психосоматичен риск и дезадаптация (болест). З. Фройд го е описал като конфликт между потиснатото либидо и нравствените принципи на човека, а невролога В. Н. Мясищев (Мясищев В. Н., Личност и неврози, Л. 1960) — като конфликтите: „искам, но не мога“, „искам, но се страхувам“ и „не бива, не мога, но искам“. Възможността на човека да овладява емоциите, желанията и импулсивността си чрез процесите на активно внимание и потискане на отговори, и да взема решения в полза не само на собствената си личност, но и в перспектива към другите, се нарича самоконтрол. При това решения избягващи загубите, са по-мотивирани от такива осигуряващи печалби. И в двата случая психичната основа за тях е получаването на удоволствия или избягването на неудоволствия и вреди от съответното поведение, а неврофизиологичните механизми за това са свързани с Доминанта на Ухтомски.

Структурата на човешката психика се състои от: психически процеси, психически състояния, психически свойства, психически отношения и сложни структурни образувания на личността — насоченост или жизнена позиция на личността (потребности, интереси, убеждения); темперамент; способности; характер (система от отношения и форми на поведение). (Пирьов Генчо Д., Десев Любен Н., Кратък речник по психология, София, 1981). Тази структура на психиката като съвкупност от всички психични процеси (както съзнаваните, така и несъзнаваните) и като субективен образ, отражение на обективния свят и постоянен вътрешен регулатор на дейността на човека, се проявява оптимално при синхронната и балансирана дейност на двете полукълба на главния мозък, функционално специализирани и действащи в „диалог“ — лявото (индукция; планира, анализира като последователен процесор, опериращ с дискретни понятия съответстващи на цели класове обекти и установява отношенията между тях; дейността му се базира повече на бъдещото време; съдържа повече допамин, ГАМК, ацетилхолин; по-голяма чувствителност към невролептиците) и дясното (дедукция; осигурява цялостно синтезирано, аналогово описание на света; дейността му се базира повече на миналото време; съдържа повече серотонин и норадреналин; по-голяма чувствителност към алкохола). Асиметрията е необходимо условие за реализация на процесите на висшата нервна дейност, в т.ч. и доминантните свързани с динамиката в създаването на временните връзки в посока от асиметрия към симетрия и отново към асиметрия в дейността на главния мозък, чиято дейност е оптимална при синхронната и балансирана дейност на двете му полукълба. Активирането и на двете полукълба едновременно, нараства с увеличаване на стремежа към социално одобрявана роля на личността, към създаване в обкръжаващите хора на социално значим образ на своята личност. (Спрингер С., Дейч Г., Левый мозг, правый мозг, пер. с англ. Москва, „МИР“, 1983; Брагина Н. Н. Доброхотова Т. А., Функциональные асимметрии человека, 2-ое изд., Москва „Медицина“, 1988; Симонов П. В., Доминанта и условный рефлекс, Москва, „Наука“ 1987; Симонов П. В., Эмоциональный мозг, „Наука“ Москва, 1981; Симонов П. В., Лекции о работе головного мозга, И-тут психологии РАН, Москва, 1998; Березин Ф. Б., Психическая и психо-физиологическая адаптация человека, Акад. Наук СССР, Ленинград, „Наука“ 1988).

Според нас, реализирането на социално обоснованият инстинкт за достойнство (особено важен за забавяне на стареенето — „все още съм необходим на другите заради моите качества“) е и най-ефикасният психо-физиологичен механизъм за преодоляване на един от най-тежките синдроми на старостта — самотата.

Ако погледнем на човешкия организъм като на кибернетична система състояща се от 30 трильона елементи (клетки), то тяхното съгласувано и балансирано функциониране става благодарение на биорегулиращото действие на централните, главните, елементи-невроните на главния мозък, както и на ендокринната система, периферната нервна система и т.н. При правите и обратните връзки между регулиращите и регулираните елементи, пренасящи функционално значимите (полезните) сигнали, възникват и така наречените „шумове“ — сигнали не носещи полезна информация. При стареенето на човека, с намаляване числото на невроните, отношението между амплитудата на полезните сигнали и амплитудата на „шумовете“ намалява, съдържанието на метаболитните вещества в кръвта намалява своето постоянно съотношение, и изобщо устойчивостта на организма към тези „шумове“ намалява, тоест надеждността на хомеостазата и целостта на организма се влошават, а организма става по-чувствителен към ендогенните и екзогенните причини за отклонения в хомеостазата.

Противоположната по биологическо предназначение функционална система е имунитетът, чието предназначение е запазване и защитаване на биологичната индивидуалност, насочена към създаване на устойчивост и дълговечност на живите системи. Но имунитета може да е и фактор ускоряващ процеса на стареене при имунодефицитните и автоимунните състояния и болести.

Днес под „имунитет“ се разбира защитната система на организма от всичко генетически чуждо за него — микроби, чужди клетки, тъкани, хирургически присадени органи или генетично изменили се собствени клетки, вкл. ракови.

Имунната система е представена в организма от лимфоидните органи, които въпреки анатомичната си отделеност са свързани в единна функционална система чрез кръвообращението и лимфообръщението. Всички гръбначни организми реагират на чуждите субстанции попадащи в организма (освен в храносмилателния тракт) по два основни начина: 1. хумурален имунитет — синтез и секреция на лимфоцити и техните производни — специфични белтъци — антитела, които се пренасят с кръвта и действат против чуждите субстанции и молекули (антигени); 2. клетъчен имунитет — осъществява се чрез пряк контакт на лимфоцитите с чуждите агенти като ги разрушава.

Лимфоцитите са два типа B- и T-клетки. B-лимфоцитите изработват антителата, които са ефекторите на хуморалния имунитет. T-лимфоцитите чрез рецепторите свързани по повърхността им (представляващи антитела) се свързват с чуждите клетки и ги унищожават, поради което се наричат още T-килери. Освен това има и T-лимфоцити, които помагат на B-клетките да синтезират антитела и затова се наричат T-помощници. Съществуват и T-лимфоцити, които потискат функциите на вече изработващите антитела B-клетки по механизма на обратната връзка. Те се наричат T-супресори. По този начин T-клетките играят регулираща роля в имунната система.

Има и трети клас клетки на имунната система — Макрофаги или A-клетки. Те хващат антигена, обработват го и след това го предават на T- и B-лимфоцитите.

T-лимфоцитите от Тимусната жлеза и B-лимфоцитите от костния мозък при млекопитаещите, където са и основната част от стволовите клетки от които се произвеждат B-лимфоцитите, се произвеждат, размножават и натрупват в различни места в организма. Те са много подвижни и мигрират почти по всички тъкани, органи и течности в организма, като чрез тази клетъчна миграция се осъществява интеграцията в имунната система.

В процеса на имунния отговор, освен ефекторните клетки се формира и популация от така наречените Клетки на имунната памет — лимфоцити които съхраняват и разпространяват информация за антигена по цялата имунна система. Те живеят 20 и повече години. Ако антигенът попадне в организма повторно, те осигуряват развитието на т.н. вторичен имунен отговор, който се осъществява много по-бързо и по-силно отколкото първичния. Така подобно но централната нервна система, имунната система има способността за придобита памет, която не се унаследява.

В процеса на стареене имунологичната реактивност значително се понижава. Изменят се (намаляват) количеството на стволовите клетки в различните кръвотворни тъкани, интензивността на процесите на миграция на имунните клетки, количествените характеристики на T- и B-клетките и макрофагите, хуморалния (B-система) и клетъчния (T-система) имунитет, интензивността и пълноценността на кооперативните процеси между клетките в условията на стария организъм. Понижаването на активността на T-супресорите обяснява възникването на автоимунните болести при възрастните хора — B-клетките излизат извън контрола но T-супресорите и започват да синтезират антитела против най-различни антигени, в това число и антигени от собствените клетки и тъкани на организма.

Измененията в биомембраните (повишаване на микровискозитета им) могат също да нарушат имунния отговор от лимфоцитите при старите хора.

Имунодефицитните състояния в старческата възраст могат да се развият поради инволюция на основните компоненти на имунната система, порадидисбаланс в имунорегулаторните механизми и поради вътрешни дефекти в имунокомпетентните клетки.

Основната целенасоченост във функциите на психиката, нервната и имунната системи като своеобразно активно отражение на средата и вътрешен регулатор на дейността на организма за намаляване амплитудата на „шумовете“ и за поддържане на хомеостазата му, ги превръщат в основни за процеса на адаптация на организма, още повече че и трите са с изразена способност за саморегулация и имат много общо в структурно и функционално отношение, взаимодействайки на ниво „психика — аферентен отдел с доминанта — имунна система с рецепторен апарат“ и на ниво „психика-еферентен отдел — имунна система с ефекторен апарат“ под формата на нервоимуно-модулация. За това от особено значение е функционалната връзка между централната нервна система и имунната система, която се осъществява през хормоните на хипоталамуса, като предаването на информационните сигнали може да става директно към тимуса или чрез хормоните от кората на надбъбреците. (Nature, 1984, 309, № 5907)

Аферентните неврони, чрез своите нервни окончания в паренхима на лимфоидните органи, могат да възприемат информация от активираните имунокомпетентни клетки посредством: 1. възприемане на измененията в големината на мембранния потенциал на повърхността на имунокомпетентните клетки и на измененията в йонния състав в междуклетъчното пространство — два взаимносвързани процеса осъществяващи се при активацията на тези клетки; 2. възприемане на отделяните циклични нуклеотиди от активираните имунокомпетентни клетки; 3. възприемане на отделяните лимфо- и монокини и невропептиди в процеса на формиране на имунния отговор.

Това е в съгласие с теорията за функционалните системи (П. К. Анохин) и кибернетичната теория на биорегулацията, тъй като при развитието на имунния отговор и клетъчната пролиферация се отделят (особено при психически дистрес) биологично активни вещества, токсични вещества, продукти от разграждането и др., които са своеобразно отклонение от „нормата“, водещо по механизмите на обратните връзки към аферентни импулси.

Възможната биорегулация на имунния отговор от страна на еферентния отдел на нервоендокринната система е чрез хормоните на хипоталамохипофизно-надбъбречната система, невромедиаторите от симпатиковия и парасимпатиковия отдели на вегетативната нервна система и невропептидите в Ц. Н. С., свързани с психичното състояние. При това едни от основните параметри определящи характера на имуномодулиращото влияние на тези вещества, е дозата на антигените и „фоновото“ състояние на имунокомпетентните клетки регулирано от макрофагите (интензивност на пролиферация и етап на диференцировка), а също и периода на въздействие и дозата на изброените биологично активни вещества.

Например, изразеността на имунния отговор в началните му етапи, освен от дозата на антигена, ще се определя и от ацетилхолина, глюкокортикоидите, норадреналина и адреналина, като отначало те ще оказват стимулиращо влияние върху имунитета, а след това — преимуществено инхибиращо въздействие от страна на норадреналина и адреналина, докато ацетилхолина ще е без значителен ефект. С увеличаване на дозата на антигените и проникването им в кръвта, далака, костния мозък, черния дроб, ацетилхолинът, индуцирайки функциите на T-хелперите, стимулиращи преимуществено диференцировката на B-лимфоцитите, може да създаде условия за усилване на антителообразуването. При много силен имунен отговор обаче, ацетилхолинът може да окаже инхибиращо влияние върху синтезата на IgG. Засилването на имунната реакция и разширяването на обхвата й се явява силен стресорен фактор, който може да индуцира значителна активация на хипоталамохипофизно-надбъбречната система. Вследствие на това може да настъпи масирано отделяне на глюкокортикоиди и адреналин в кръвта. При тези условия, адреналинът ще оказва преимуществено стимулиращо влияние в началните, и ихибиращо — в следващите етапи на имунния отговор, а глюкокортикоидите — преимуществено инхибиращо действие върху имунокомпетентните клетки (възможно за сметка на увреждащ върху тях ефект). Всичко това показва, че с усилването на имунния отговор и разширяването на обхвата му, относителното влияние върху имунитета на невроендокринната система се увеличава.

Освен това, при нервоимуно-модулацията в условията на настъпили изменения на околната среда, клетъчните и тъканните елементи на имунната система са по-мобилни, по-големи и по-бързо се адаптират към външните въздействия от елементите (клетки и тъкани) на нервната система; имунокомпетентните клетки по-бързо и по-пълно се възстановяват от нервните след увреждащите въздействия от околната среда. (Абрамов В. В., Взаимодействие иммунной и нервной систем, Ак. Наук СССР, Новосибирск, „Наука“, 1988).

Адаптационните възможности на психиката, обаче, и нейните елементи са по-големи при вероятни, очаквани или настъпващи изменения на околната среда, благодарение на прогностичната изпреварваща стратегия на поведението, базирана на оценка на вероятната морфо-функционална цена на адаптационните реакции не само за организма, но и за А-за, създавана и реализирана от психиката.

Понижаването на имунологичната реактивност в процеса на стареене изисква адекватна имуностимулация повишаването на естествените защитни сили на организма като препятствие пред заболяванията, за поддържане на физическа и умствена работоспособност и психическа издръжливост, за поддържане на хомеостазата и в крайна сметка за биорегулация на стареенето.

Схема на съвременното състояние и перспективи на имуностимулацията:

Действието на имунната система може да се раздели функционално на две категории: имунен отговор и възпалителен отговор. Терапията насочена към имунния отговор може да бъде антигенспецифична или антигеннеспецифична. В зависимост от произхода на средства, които се използват тя може да бъде ендо- и екзогенна.

1. Ендогенната имунна терапия е интраимунна (чрез имунобиологични средства, които произхождат от организма и са предназначени да възобновят, допълнят или заменят липсващата, понижената или дефектната функция на имунната система) и екстаимунна (чрез въздействие по пътя на невроендокринната имунорегулаторна верига с хормони, невропептиди, невромедиатори, влияние на стреса, акупунктура)

2. Екзогенна имунотерапия (чрез средства, които не произхождат от организма, но в различна степен и избирателно променят функцията на имунната система).

Към нея е и антигенспецифична стимулация или супреия и имуномодулацията (дозо-зависимо усилване или потискане на клетъчния и хуморалния имунитет и неспецифичните фактори на защитена организма)

Имуностимулаторите осъществяват неспецифичната имунопрофилактика, различаваща се от специфичната с ваксини или серуми. Неспецифичната имунопрофилактика се схваща и като имунофармакосанация — прилагане на средства за поддържане на функционалния статус на защитните механизми при здрави индивиди.

Адювантите са вещества, които се добавят към ваксини или антигени с цел усилване на имунния отговор. Например: Сапонини (хемолитични и повърхностно активни гликозиди), екстрахиран от растения използвани и като газиращ агент в безалкохолни напитки. Витамин А и алифатните амини са други представители на този тип адюванти. Съществуват много хипотези за механизма на действие на адювантите, които са получили експериментално потвърждение при много и най-различни адюванти: 1. Бавно освобождаване на антигена — Антигените адсорбирани в гел от Al(OH)₃ или затворени във водната фаза на емулсия тип вода в масло, могат бавно да се доставят в имунната система, като имитират множественна инекция на антигена и стимулират образуване на антитела и като при вторичен имунен отговор.

2. Активация и акумулация на макрофаги — Адюванти като Al(OH)₃ или адюванта на Фрейнд предизвикват натрупване на макрофаги на мястото на въвеждане, което представлява грануломатозна реакция. Макрофагите участват в първия стадии на имунния отговор като антигенпредставящи клетки. Белтъчните антигени, захванати от антигенпредставящите клетки биват разцепени на пептидни фрагменти (процесинг), които след това се експресират на клетъчната повърхност, където физически се свързват с антигените на ГКТС клас ІІ (HLA-DR). T-хелперните клетки могат да разпознават само обработените антигени асоциирани с антигените на ГКТС ІІ, и не са способни да разпознават свободни белтъци. Макрофагите произвеждат и отделят интерлевкин–1, който стимулира T-хелперите да секретират интерлевкин–2, който е растежен фактор за T-клетките. Вследствие на съвместното действие на интерлевкин–1 и ИЛ–2 става клонална експанзия на T-хелперните клетки. Адювантите стоят в началото на тази последователност от събития тъй като привличат макрофаги и стимулират секрецията на интерлевкин–1.

Имуностимулатори — група лекарствени средства които стимулират антитялозависимия и клетъчномедиирания имунен отговор. Повечето от тези препарати са бактериални, фунгиални или други продукти от биологичен произход като цитокини и др., както и някои медикаменти. Най-често прилаганите имуностимулатори са от бактериален произход, цитокини, фармако-препарати, комбинирани препарати, фитопрепарати.

На фона на огромното количество бактериални препарати за имуностимулация, изследването и развитието на лекарства с растителен произход остава малко застъпено и много перспективно. Днес са известни следните фитопрепарати:

Полизахариди

Имуностимулиращо действие е установено при полизахариди от висши растения и от гъби, особено имащи бета конфигурация на гликозидните връзки и определени размери на молекулната маса. Важна е и особената конфигурация на първичната и вторичната структура на молекулите им, характеризираща се с повтарящи се единици във веригата или полианиона природа на полимера. Полизахаридите се включват в имунологичните процеси на ниво медиатори на клетъчния имунитет, регулирайки, активирайки или стабилизирайки функциите на различните имунокомпетентни клетки. Те са перспективни не само във вид на модифицирани съединения, но и като самостоятелни нативни вещества стимулатори на неспецифичните ефекторни механизми. Най-силно имуностимулиращо действие проявяват полизахаридите извлечени от Echinacea, Sbal serrulata, Achyrocline satureoides, Arnica montana, Chamomila recutita, Eleutherococcus senticosus; и от гъбите Rhodotorula, Candida, Cryptococcus, Aureobasidium и Torulopsis. Такива полизахариди от гъбен произход са лентинан, шизофилан, крестин, глюкани и манани, пахиман, хитин, зимозан, и др.

Lentinan. Неутрален полизахарид изолиран от японската гъба Lentinus edodes. Антитуморно средство, действащо по пътя на повишаване на имунната защита на: повишава активността и цитотоксичността на T-лимфоцитите, NK клетките и макрофагите. Прилага се интравенозно в доза от 1 до 2 мг/ кг веднъж седмично. Продължителното лечение е свързано с появата на токсични явления — гадене и повръщане, кожни обриви, хипертония и др.

Токофероли, убихинони, аскорбинова киселина, каротеноиди, вит. F- природни растителни антиоксиданти. Тяхното имуномодулиращо действие е свързано с влиянието им на физикохимичните и биологични свойства на клетъчните мембрани и с прекъсване на свободно радикалното окисление което ги уврежда, т.е. като мембрано-активни съединения въздействащи на структурата и функцията на лимфоцитарните мембрани.

Витамин А и ретиноиди.

Витамин А и 13-цисретиноидната киселина се прилагат като ефективни имуномодулатори и имуносупресори при лечение на стомашния рак.

Фитопрепарат „FAE“ (Патент № BG 60639 B1). Той е мембрано-протекторен имуностимулатор. Той се състои само от натурални биологично активни субстанции — Vitamin F (С_18:2 + C_18:3), Vitamin A и Vitamin E, като концентрациите им са възможно максимални и взаимно балансирани. Това позволява в минимална орална доза 0,4 ml/kg (0,372 гр/кг)за денонощие, за 40 дни, освен понижението на общия холестерол с 4,74 mmol/l (важно за оптималното съотношение холестерол / фосфолипиди = 1,01 в лимфоцитите), да се оптимизират и физикохимичните (течнокристална фаза с нисък вискозитет на водно-фосфолипидната система в биомембраните) и биологичните свойства на мембранните комплекси на клетките, в т.ч. и на лимфоцитите и макрофагите, като ги предпазва от окислителното увреждане от свободните радикали, и свързаното с него потискане на функциите. При това се снижава и нивото на простагландините в имунокомпетентните клетки, подобряват се общо анаболните процеси, повишава се белтъчната синтеза с около 7%, на албумина — с над 20%, като определянето на индивидуалните белтъци показва увеличение на нивото на C3b — най-застъпения и важен компонент на комплементарната система, която заедно с имуноглобулините са най-важните плазмени фактори за опсонизация на бактериите преди тяхната фагоцитоза. Ниското съдържание на опсонини, които действат на бактериалната повърхност като лиганди, е една от причините за тежко протичане на бактериалните инфекции или на рецидиви в клиничната им картина. (Пировски А., Орбецова В., Иванова Р., Манолов И., Георгиева В., Стоев Т., Изследване влиянието на имуностимулираща растителна фуражна добавка „ROBEL FAE forte 10“ върху някои клинични биохимични показатели на селскостопански птици. Научна конференция с международно участие „СУБ Стара Загора“ 2003. Том III, стр. 270–274)

Силен Нео-Минофаген С, Stronger Neo-Minophagen C. Извлек от корените на Glycyrrhiza galba L. (гол сладник), съдържащ глициретинова и глюкоронова киселина в съотношение 1:2. Действието е антиинфекциозно, противовъзпалително, противотуморно. То е следствие от повишената активност на NK-клетките и индукцията на интерферон гама. При хроничен хепатит стабилизира клетъчните мембрани и води до подобрение на клиничната картина успоредно с нормализиране на хистологичните данни и лабораторните показатели. Инхибира in vitro размножаването на редица вируси, в това число и на HIV. Потиска растежа на експериментални тумори. Стимулира гранулоцитопоезата. Показания: прилага се при хронични хепатити. Лечебната дозировка е по 40–100 мг i.v. за 24 часа в продължение на един месец. Произвежда се от Minophagen Pharmaceutical Co., Япония.

Хелидониум, Chelidonium.

Извлек от Chelidonium majus L., (жълта млечка, змийско мляко). Потенциира клетъчния имунитет като увеличава ефективността на T-супресорите, има антитуморно, седативно-аналгетично и регенеративно действие. Дозира се индивидуално при доза за курс 75–345 мг. Лекарствените форми са ампули от 5 мл, производство на J. W. Nowicky, Австрия.

Esberitox N.

Съдържа гликопротеини (белтък съдържащи полимерни арабиногликани), извлечени от Herb Thujae occidentalis rec., Radix Baptisiae tictoriae, Radix Echinaceae augustifoliae DC и Echinaceae purpurea. Действието е антиинфекциозно. Активира фагоцитите, моноцитите, полиморфонуклеарните левкоцити, купферовите клетки, като увеличава фагоцитната и микробицидната способност. Стимулира миграцията на гранулоцитите при бактериални инфекции и активността на лизозомните ензими. Повишава бактерицидността на серума и индуцира интерферон гама и бета. Явява се също поликлонален B-клетъчен активатор. Предотвратява инфекциозните епизоди и спомага за по-бързото им преодоляване. Намалява честотата на опортюнистичните инфекции при първични и вторични имунодефицити. Действа синергично с антибиотиците. Възстановява левкопенията след химио- и лъчелечение. Противодейства на хронифицирането на инфекциозния процес. Показания: Инфекции на дихателната система (остри и хронични, бактериални и вирусни) — ангини, бронхити, ларингити, отити, синуити; на кожата — herpes labialis, стафилодермии, опортюнистични инфекции. Левкопения. Приложение и доза: През устата при възрастни 3 пъти по 50 капки или 3 пъти по 3 таблетки, или по 3 свещички дневно. Пре деца и подрастващи — 3 пъти по 10–30 капки или 3 пъти по 1. 5 таблетки или по 1–3 свещички дневно. При интензивно лечение по 1–2 ампули i.m. или i.v. дневно в продължение на 14 дни. Комбинира се с антибиотици, цитостатици и кортикостероиди. Лекарствени форми: Банки с разтвор по 20, 50, 100 и 500 мл. Таблетки със съдържание равно на 0,5 мл разтвор в добавка с 0,02 г вит. С- в опаковки от 50, 100, и 500 броя. Ампули със съдържание равно на 0. 5 мл разтвор в обем 2 мл — в опаковки по 5 и 100 броя. Свещички със съдържание равно на 0. 5 мл разтвор — в опаковки по 10 и 100 броя. Производител — Schaper & Bruemmer, Deutschland.

Биохимични агенти:

Изопринозин

Пуринов нуклеозид и прекурсор на АТФ. Участва в обмяната на въглехидратите, като повишава активността на редица ензими в цикъла на Кребс. Стимулира синтезата на нуклеотиди. Има имуностимулираща и антихипоксична активност. Намалява възпроизвеждането на някои вируси и скъсява протичането на вирусните инфекции. Оралната дневна доза (ДД) за приложение за възрастни е 50 мг/кг, разделена на три приема преди хранене. За деца ДД е от 50 до 100 мг/кг, също разделена на три приема, като при остри вирусни инфекции се приема по-високата доза. Продължителноста на лечението се определя индивидуално. При вирусни инфекции лечението с препарата се прекратява 2–3 дни след изчезване на клиничните симптоми.

Нежелани реакции: Сърбеж, хиперемия на кожата, повишаване на плазмените нива на пикочна киселина. Препаратът е противопоказан при повишена чувствителност към него.

Левамизол

Левамизолът е синтетичен имидазолов препарат с изразени антихелмитни и имуностимулиращи свойства. Той регулира предимно клетъчно обусловените имунни функции по два пътя — възстановява ефекторните свойства на периферните Т-лимфоцити (на супресорната и на цитотоксичната популации) и на фагоцитите; и стимулира предшествениците на T-лимфоцитите да се диференцират в зрели T-лимфоцити. Ефектът му се реализира посредством освобождаването на фактор, който наподобява тимусния хуморален фактор. Не стимулира B-лимфоцитите и продукцията на имуноглобулини, но ако функцията им е патологично повишена, тя може да бъде сведена до норма.

Като имуностимулант се прилага за повишаване на имунната защита след вирусни инфекции и хронични рецидивиращи заболявания, при заболявания, водещи до имунен дисбаланс някои форми на системен лупус еритематозус, гломерулонефрити и др., за лечение на карцинома на дебелото черво след хирургична резекция в комбинация с флуроурацил.

Берлопентин

Диацетилспленопентин хидрохлорид — представлява синтетичен имуномодулатор, който повлиява пролиферацията и диференцирането на костномозъчните стволови клетки, без да стимулира патологични имунни реакции, извън баланса на имунната система. Специално проучено е това му действие върху левкоцитите. След инкубация на култури от тях с берлопентин се образуват уголемени колонии, които са израз на клетъчно зреене. В този смисъл действието му наподобява това на получените чрез биотехнологии колонии стимулиращи фактори. Под въздействието му се отключва процес на освобождаване на интерлевкин–2, продукция на интерферон и спонтанна пролифелация на лимфоцитите в кръвта. Тези ефекти на берлопентина дават основания за приложението му при недостатъчност на имунната система.

Минерални вещества — имуностимулиращ ефект:

Минералните вещества (макро и микроелементи) имат изразена биологична функция за поддържане на защитните механизми, компетентността и активността на имунната система в организмите. При тяхната недостатъчност имунната система не функционира нормално. При тези състояния набавянето им в адекватни количества е необходимо за възстановяване на нормалното функциониране на организма и на имунната система. Двувалентните катиони играят жизненоважна роля в поддържане на електрическия потенциална клетъчните мембрани, във функционирането на системата на комплемента, кинините и съсирването на кръвта. Такива елементи като желязо, цинк, магнезий и селен поддържат естествената резистентност на организма. Кобалтът като компонент на вит B може да изменя активността на фагоциторните клетки. Калция активира ретиколоендотелната система, повишава тонуса на симпатичната нервна система благодарение на което се усилва и фагоцитарната функция на левкоцитите. Непосредственото участие на магнезия в имунните реакции, освен при синтезата на имуноглобулините в серума се проявява и във връзката му с проперидина, който участва в разрушаването на повечето G+ и G-бактерии и неутрализацията на редица вируси. Ролята на цинка в ензимните системи обяснява неговото участие в пролиферацията на лимфоцитите, като функцията на T-хелперите е цинк зависима и се намира под контрола на глюкокортикоидите. Мед съдържащите ензими играят регулираща роля в оксиредукционните процеси и тъканото дишане, което е важно за клетките на лимфоидномакрофагеалната система. Отделните десмутази на фагоцитите съдържат мед, цинк, манган и желязо и играят ключова роля в бактерицидната активност на фагоцитите. Селена активирайки ензима глутатион пероксидаза, предотвратява натрупването на прекисни продукти от белтъчната и липидната обмяна и така запазва клетъчните структури и функции.

Използването на макро и микроелементите при болестно състояние на макроорганизма създава условие за нормализиране функциите и на имунната система.

Съществуват редица фармакотерапевтични препарати на микроелементи, макроелементи и комбинации между тях и витамини. Те удачно могат да се използват за профилактика и терапия.

(Gill HS., Probiotics to enhance anti-infective defences in the gastrointestinal tract Institute of Food, Nutrition and Human Health, Massey University, Private Bag 11222, Palmerston North, New Zealand, Best Pract Res Clin Gastroenterol. 2003 Oct;17 (5): 755–73; Drisko JA, Giles CK, Bischoff BJ., Probiotics in health maintenance and disease prevention University of Kansas Medical Center, School of Medicine, Integrative Medicine; Assistant Professor. Correspondence address: 3901 Rainbow Blvd, Kansas City, Kansas 66160. E-mail: jdrisko@kumc. edu, Altern Med Rev. 2003 Apr;8 (2): 143–55.; Patterson R., Horman P., Immunotherapy-Immunomodulation., 1982, 2759–2772; Дейла М. М., Формена Дж. К., Руководство по имунофармакологии, Москва Медицина, 1998 Божков Б., Клинична имунология., „Знание“ ЕООД, 1997 Тошков А., Димов В., Имуномодулатори при инфекциозните болести, Медицина и Физкултура, 1989.)

Имуностимулаторите могат да се прилагат за профилактични и лечебни средства. Техния профилактичен ефект се използва широко и е незаменима част от превантивната медицина. Те не атакуват причинителите на заболяванията, а активират имунната система до степен да се справи с тях. Най-добър лечебен ефект се получава при комплексна синергична терапия с използването на имуностимулатори и етиотропни средства, които разрушавайки част от причинителите дават възможност на имунната система да ги ликвидира напълно при минимални вредни последици за организма.

Имуностимулиращ и бактерициден фитопрепарат по собствено Know How е Натурален ароматерапевтичен препарат „Propol-M“ (Пировски Л. Т., Тодорова-Калайджиева М., Руканова Д., Пировски Н. Л., Стайкова Ел., Натурален ароматерапевтичен препарат „Propol-M“ — изследване на антибактериално действие и лечебен ефект при вагинално приложение Научна конференция с международно участие СУБ „Стара Загора“ 2005, Том IV, стр. 242–246). Галеновият препарат „Propol-M“ е молекулен разтвор на водно-спиртен екстракт на Propolis с 2,1 тегл. % сухо вещество и 0,22 обемни % етерично масло съдържащо от 50 до 86% фенолна фракция, който прилаган като 20%-на микстура или хидрогел потиска напълно in vitro както грам (+) бактерии: Enterococcus faecalis, S. agalactiae и S. aureus, така и грам (-):

E. Coli.

Известен е Прополисът като натурално, широкоспектърно, антимикробно, антимикотично, аналгетично, антивирусно, противопаразитно и антипротеолитично средство. Той също така стимулира фагоцитозата и регенерацията, а локалното му анестезиращо действие е 3 до 5 пъти по-силно от това на кокаина и новокаина. Основният източник на биологичната му активност са защитните екзометаболити на растенията, които пчелите събират, обработват и използват (от пъпките и кората на топола, бреза, ела, смърч, бор, слива, върба, бряст, дъб, кестен, ясен и др.). Химическият състав на прополиса е: 50–55% растителни смоли (дитерпеноиди), 8–10% етерични масла, до 30% восък; мастни киселини, аминокиселини, витамини, микроелементи; относително тегло 1,113–1. 136 гр/см³. Най-важните му фармакологично активни съставки са: флавоноидите (пиноцембрин, кверцитин, хризин, галантин, тектохризин); ароматните киселини и феноли (бензоена и нейните производни, протокатехинова, галична); цинамични киселини и алкохоли (p-кумаринова, кафеена, ферулова, изоферулова); производни на бензалдехида (ванилин и изованилин).

Известно е, че етеричните масла притежават антимикробен ефект, който се дължи на фитонцидните екзометаболити в тях. Те активно повлияват и състоянието на имунокомпетентните клетки в човешкия и животинския организъм, като потискат митоген продуцираната пролиферативна реакция на лимфоцитите, изменят проницаемостта на цитоплазматичните мембрани и модифицират фагоцитарната активност на макрофагите. Недостатък на етеричните масла като антимикробни средства е тесният им спектър на действие, което може да се избегне чрез включването им, в съответна дозировка, в целево биофармацевтично конструирани комплексни галенови фитопрепарати. Етеричните масла съдържащи ароматни терпени — производни на p-цимола — фенолите тимол и неговият изомер кавракрол, са с най-силна антимикробна активност. Те имат свойство да денатурират и коагулират протеина на бактериалната клетъчна обвивка (Lambert et al. 2001). По-точно фенолите взаимодействайки с цитоплазмената мембрана променят пермеабилитета й за катиони (H⁺ и K⁺). Разрушаването на йонния градиент води до воден дисбаланс и клетъчна смърт (Basset, 2000). При този механизъм на действие резистентност при микроорганизмите не се развива. Нефенолната фракция на етеричните масла (изоборнилацетат, линалилацетат, линалоол) няма антибактериална активност. Лекарствени растения съдържащи етерични масла с фенолни фракции с тимол и кавракрол са: Thymus vulgaris, Thymus serpillum (Родът Thymus обхваща над 180 вида), Origanum vulgare, Organum heractoleoticum, Satureja hortensis, Monarda fistulosa, и др.

Всички изброени БАВ от прополиса и етеричните масла и синергичните им фармакологични свойства, позволява създаването на течен молекулен разтвор на екстрактивни БАВ от прополис и етерично масло, стандартизиран по партиди по методите на хроматографията и по фармакопейните методи на тегловния и тегловнообемния анализ, като се отчитат първоначалното количество на прополиса и разтворителя, и разликата в относителните тегла между чистия разтворител и екстракта от прополис.

Така Съвременната фитотерапия, (раздел от която е ароматерапията — лечение с природни ароматни вещества, в това число и етерични масла) чрез конструирани комплексни галенови фитопрепарати, е особено подходяща за комплексна имуностимулация и терапия при съответните форми и стадии от развитието на различните болести. Това позволява намаляване дозата на токсичните и скъпи антибиотици, аналгетици и др., особено при стареещ организъм с неговите фармакокинетични и фармакодинамични особености. Получава се по-бърз, по-цялостен и по-безвреден лечебно профилактичен ефект, като се преодоляват проблемите с резистентността на микроорганизмите и се нормализира състоянието на макроорганизма.

Друг имуностимулиращ и бактерициден фитопрепарат по собствено Know How е галеновият фитопрепарат с балансиран поливитаминен, фитонциден и стероидносапунинов състав „ROSALLSAT“ — патент за изобретение № BG 61638 Б1 с изобретатели и патентопритежатели Любомир Тонев Пировски и Връбка Цекова Орбецова. Препаратът синергично съчетава мембрано-протекторните антиокислителни, антиатерогенни и стимулиращи клетъчната и хумурална имунна защита свойства на Vitamin F (65–85%), Vitamin A (3–250 mg % каротин) и Vitamin E (10–540 mg % токоферол), с антибиотичните, фунгицидни, инсектицидни и детоксикационни свойства на стабилизирания диалилтиосулфинат (алицин) от чесъна (1000–6000 mg %) и противотуморните хипохолестеринеричните и противовирусни свойства на фуростановия сапогенин на сапонозида С₅₇H₉₆О₃.

Фитопрепаратът „Rosallsat“ е практически нетоксичен в дози над 5000 mg/кг. В орална доза 0,6 ml/кг (0,55 г./кг) за денонощие за 40 дни, той понижава в сравнение със спонтанна регресия общия холестерол в кръвта средно с над 8,3 mmol/l, като запазва и повишава нивото на HDL холестерол.

По данни от 1984 г. на Б. Е. Айзенман, В. В. Смирнов и А. С. Бондаренко от „Институт Микробиологии и вирусологии им. К. Д. Заболотнова“ Алицина е бактериостатичен в минимална концентрация (0,0045 до 0,1 mg/ml или 0,45 до 10 mg %, ср. 4 mg %) и бактерициден в десетократно по-голяма концентрация. Активността на алицина се запазва в присъствие в средата на човешката кръв и стомашен сок.

микроорганизъм	мин. бактериостатична концентрация мкг/мл Алицин	микроорганизъм	мин. бактериостатична концентрация мкг/мл Алицин
Streptococcus pyogenes	8 — 11.6	S. typhi	8 — 11.6
S. viridans	8	S. typhimurium	8
S. faecalis	30	Shigella sonnei, S. flexneri	8
Stafilococcos aureus	8	Klebsiella pneumoniae	30
S. albus	20	Vibrio cholerae	8
Sarcina lutea	3	Streptomyces griseus	100
Bacillus subtilis	4.5; 8	Aspergillus fumigatus	40
B.cereus	4.5	A. niger	9
Mycobacterium phlei	20.8	Penicillium notatum	13
M. tuberculosis	7	Microsporum audouini	0.9
Escherichia coli	20.8	Trichophyton memtagrophytes var. gypseum	0.9
Aerobacter aerogenes	20.8	Salmonela enteritidis	8
S. schottmuelleri	8 — 20.8

В „Rosallsat“ концентрацията му е от 2220 до 600 пъти (средно 325 пъти) по-голяма от бактериостатичната, и надвишава многократно минималната му бактерицидна концентрация. При изпитване върху еталонни щамове (E. coli — ATCC и Staphylococus aurens-ATCC), в течни хранителни среди с мътнина 5 x 108 бакт/ml „Rosallsat“ показва активност върху E. coli с намаляване на растежа от едно разреждане (++), а върху S. aureus-от 1,5 разреждане (+++) (Хаджиева Н., Лаборатория по клинична микробиология, ДФБ „Царица Йоана“ — София, 1993 г.), както и фунгицидни, и детоксикационни свойства при микробни токсини — микотоксини (охратоксин A) от Aspergillus ochraceus и Penicillium viridicatum. (Stoev S., Angelov G., Pavlov D., Pirovski L., Some antidotes and paraclinical investigations in experimenta intoxication with ochratoxin A and penicilic acid in chiks. Veterinarski arhiv 69 (4), 179–189, 1999, ISSN 0372–5480, Croatia).

Фитопрепарата „Rosallsat“ спечели „Grand prix“ на BRUSSELS EUREKA 2001 — 50^th WORLD EXHIBITION, RESEARCH AWD NEW TEINOLOGY—BRUSSELS, 17.11.2001 г.

Изложеното до тук, заедно с липсата на токсичност, билиарно дразнене и благоприятно въздействие върху сърдечно-съдовата система, азотния баланс, глюкозната и водно-електролитната обмяна, нормализирането на ензимемията и стабилизацията на биомембраните, го прави особено подходящ за продължителната перорална профилактика на микробен, вирусен или токсичен биотероризъм или за комбинирана антимикробна терапия с възможност за намаляване дозировката на токсичните антибиотици.

Въвеждането на нови антиинфекциозни средства се затруднява от повишената способност на микроорганизмите за адаптация. Днес се развиват нови терапевтични перспективи, основаващи се не само на пряко действие върху микроорганизмите, но и на повлияване на взаимодействията „микроорганизъм-гостоприемник“. Тези нови насоки се обозначават общо като имуномодулация. Бактериалните антропонози и зоонози, и хранителните токсико инфекции с тяхното участие в инфекциозния епидемичен процес, са особено привлекателни за биотерористични атаки. Навременното диагностициране и съвременната антибиотикотерапия са действени мерки за ликвидиране последиците от биотероризма. Профилактиката обаче, освен с недотам безрискови ваксини и изолация на заболелите хора, респективно унищожаване на болните животни, не е на съвременно ниво. В тази посока натрупаните познания до сега във фитотерапията, преосмисленни от съвременни позиции, биха помогнали в борбата с биотероризма. Такъв е имуностимулиращият и бактерициден фитопрепарат по собствено Know How „ROSALLSAT“.

Обикновено, с увеличаване броя на годините на човека, основната компонента на неговата Личност, която обединява в едно цяло всички функции на неговата психика — съзнанието, се развива и обогатява въпреки стареенето на телесния му организъм. Даденото определение на съзнанието в началото на книгата, като психично явление, което чрез образуване на понятия и образи, и опериране с тях по определени правила, създава и поддържа холографски енергоинформационни и емоционални взаимовръзки между отворени неравновесни материални структури, свързани във функционална система от системообразуващ фактор — удовлетворяване на актуални човешки потребности, показва възможност за осъзнат психо-физиологичен и психосоматичен контрол върху състоянието на вътрешната среда на организма и върху взаимодействията на организма с външната среда, тоест възможност за осъзната и овладяна биорегулация на стареенето. База за това е психическата адаптация на човека, като процес на осъществяване на оптимално съответствие между личността и околната среда в хода на осъществяване на свойствената за човека дейност, който процес позволява на индивида да удовлетворява актуалните си потребности и да реализира свързаните с тях цели (при запазване на психично и физично здраве), и в същото време да осигурява съответствие между психичната му дейност, поведение и изисквания на средата.

Тоест, психическата адаптация (поддържането на психическа хомеостаза) включва както оптимизация на постоянното взаимодействие между човека и средата, така и осъществяване на адекватно съответствие между психичните и физиологичните характеристики и психо-физиологичните фактори (психо-вегетативни, психо-хормонални и психомоторни) чрез създаване на определени и относително стабилни съотношения между тях. (Березин Ф. Б., Психическая и психофизиологическая адаптация человека, Акад. Наук СССР, Ленинград, „Наука“ 1988).

Най-значимите три комплексни психо-физиологичните фактори за психическия адаптационен процес са: 1. фрустрационната (психични състояния, преживявания, поведение при непреодолими пречки) и емоционална напрегнатост — нарастването значимостта на този фактор повишава вероятността за нарушаване на психическата, социално-психологичната и психо-физиологичната адаптация чрез снижаване на афективния фон, нарастване на тревожността, изкривяване във възприятията и в преработването на информацията, социална неудовлетвореност, енерготропни нарушения във вегетативно хормоналното регулиране съчетани със засилване на церебралната активност, повишаване на адреналина и норадреналина, тоест физиологични промени типични за емоционалния стрес, при намаляване на допамина и неговия метаболит — хомованилинова киселина. 2. контрол върху поведението — свързан със социално-психологичния аспект на психичната адаптация и обхващащ: съзнателен самоконтрол, интериоризация на нормите за поведение, предпочитание към възпитаните поведенчески стереотипи, способност да не се привлича внимание към своите затруднения и да се ориентира към социално одобрение — нарастването значимостта на този фактор подобрява микросоциалните взаимодействия и психо-физиологичната адаптация. При това, психично състояние, в чиято основа е отричането и вторичния контрол върху емоциите, понижаващи социалната ориентираност на поведението, е свързано с този фактор отрицателно, докато соматизацията на тревогата и психастеничните тенденции, подпомагащи социално ориентирания контрол, са свързани с този фактор положително.

Съпоставянето ролята на тези два фактора показва тяхната противоположност по направление при психичната адаптация, докато тяхното влияние върху физиологичното регулиране може в голяма степен да съвпада. 3. енергиен потенциал и стресоустойчивост — свързан с активно въздействие върху околната среда с цел — целесъобразната й трансформация за взаимодействия в системата „човек-среда“. Елементите на този фактор са поведенческата активност и оптимистичните оценки на перспективите, способността за преодоляване на препятствия, склонността за доминиране в групата, лесното навлизане в средата, свободата в поведението при междуличностното общуване и разширяване на кръга на микросоциалните взаимодействия.

Съпоставянето на ролята на първия и третия комплексен фактор показва тяхната противоположност по направление при психичната адаптация.

Физиологичните параметри, значими за реализацията на адаптационния процес, са включени в състава и на трите фактори, и във всеки от тях са свързани и с елементи от личностните особености, от актуалното психично състояние, участващи в психичната хомеостаза, като по този начин се образува единна функционална система, благодарение на която при промени в системата „човек-среда“ се запазват относително стабилни зависимости между психическата дейност формираща адаптивното поведение и физиологичните механизми осигуряващи това поведение.

Психо-физиологичната адаптация се осъществява благодарение на церебрални механизми, интегриращи образуването на емоции (включително техните вегетативно хормонални и моторни компоненти) и осигуряващи необходимата устойчивост в поведението. Тази интеграция се реализира от структурите на лимбично-хипоталамо-ретикуларния комплекс в тясно взаимодействие с фронталната мозъчна кора. Напрегнатостта на процеса на психическа адаптация води до редица соматични промени в резултат на реализация на влиянието на хипоталамуса през нервните пътища, през системата на рилизинг — факторите и тропните хормони от хипофизата и чрез промени във вегетативно хормоналното регулиране. Веществата, участващи в това регулиране (хормони и медиатори) от своя страна оказват въздействие върху механизмите за включване и поддържане на определени психични и в частност — емоционални състояния.

Степента на удовлетвореност на индивида от ситуацията и своята роля в нея, която е един от важните показатели за ефективността на взаимодействията при адаптацията, оказва изразено влияние и върху организацията на психо-физиологичните и психосоматичните съотношения. При нарушения в психическата адаптация се проявяват клинично обособени разстройства на здравето от психично, а във връзка с променените психо-физиологични съотношения — и от соматично естество. В съответствие с адаптационния подход, граничните психопатологични явления, които носят характера на неврози, тоест функционални разстройства, съпровождащи се с усещането за болест и определящи се основно от вътрешни психични конфликти, могат да бъдат свързани с нарушения в психичната и психо-физиологичната адаптация, водещи до психосоматични разстройства и болести, особено често и силно проявяващи се с напредване на процеса на стареене.

Ето защо осъзнатата възможност от всеки човек да оптимизира своята психическа адаптация към околната среда и конкретната възраст във всеки един момент от своя живот, е от особено важно значение за биорегулация на стареенето му на организмово психосоматично ниво.

Според нас, оптимални и ефективни средства за оптимизиране на психическата адаптация на човека като специална система на витаукта, са Доминантата на Ухтомски (чрез нейната съзнателна актуализация, съзнателно целесъобразно използване или промяна — Пировски Л. Т., Фитопсихофармакология на човешкото поведение, XXIII Международна научна конференция на Съюза на учените Ст. Загора, 2013. „Science & Technologies“ journal. sustz. com vol. №4,2013, Medicine) и методът на Медитацията (чрез нейното практическо усвояване и ежедневно прилагане), подпомагани от целесъобразни и безвредни галенови фитопрепарати на клетъчно и на организмово ниво и хидротерапия с електроактивирана вода.

В класификацията на психотерапевтичните (психиатричните) методи (психодинамика, поведенческа терапия и терапия основана на непосредствените преживявания), медитацията е включена в третата група. Тя е и метод за психо-физиологична саморегулация в бойните изкуства и най-висше изкуство за управляване на енергията „ЦИ“ в лечебния Цигун, както и „мислене докато не се намери смисъла“, метод за вътрешно духовно израстване и усъвършенстване, като при това главните инструменти на медитацията са процесите 1. на будиското („детско, зародишно“) диафрагмено дишане и 2. на душевния покой чрез непринудително „съсредоточаване“ повече върху усещането за съществуване, отколкото върху контрола на процеса на мислене, съответна степен на активност на психичните функции — възприятия, представи, мислене, или всички функции едновременно. Ето защо медитацията се определя като „сядане и отпускане в покой“, „недействие“ („ИН“), за разлика от противоположността й — действие, движение („ЯН“), като тяхното единство е „пътят ДАО“, елементи от който са психичното подмладяване (достигане на душевен покой), подмладяване на енергията (силна и овладяна енергия) и физическо подмладяване (чрез тонизиране и подобряване на органичната тъкан).

(Жерар Ед, Медитация и здраве според лечебните традиции на древен Китай, прев. София, И-во „Хемус“, 1994; Кудашов В. И., Психофизическая саморегулация в войнских искусствах, Москва, „Профит Стайл“, „Читра“, 2003; Тай Генадий, Ниндзюцу: тайное искусство ночных демонов, Москва, „Бобок“, 1992; Крисмъс Хъмфрис, Концентрация и медитация, прев. „Шамбала“, София, 1992; Чжан Минъу, Сунь Синъюань, Китайский лечебный Цигун, перев. Санкт Петербург, 1994; У Вей-Син, Пълна Цигун Енциклопедия, Регулиране на жизнената енергия, прев. И-во „Дилок“, София, 2007; Дхарма Сингх Кхалса, Камърън Стаут, Дълголетие на мозъка, прев. И-во „Аратрон“, София, 1999; Гърбър Ричард, Вибрационна Медицина, прев. И-во „Дилок“, София, 2005; Подколзин А. А., Донцов В. И., Старение, долголетие и биоактивация, Москва, 1996; Эзотерика, том 3, Парапсихология — учеб. курс Мюнхенского Института Парапсихологии, Москва, ТОО „Транспорт“, 1997; Сельченок К. В., Тайны восточной мидицины, И-во НПО „МОДЭК“, Воронеж, 1994)

При медитацията настъпва състояние на хипометаболизъм и спокойно състояние на ума, характеризирано като релаксация, при което става намаляване на консумацията на кислород (с 20 до 70%), намаляване на сърдечния ритъм (средно с около три удара в минута), артериалното налягане и честотата на дишането, млечната киселина и лактата в кръвта (те предизвикват чувство на безпокойство), понижава се мускулното напрежение, трайно намалява производството на кортизол, а се увеличава и подобрява количеството на мелатонина, стероидния хормон Дехидроепиандростерон (DHEA). Всичко това са все фактори, които спомагат за премахването на стреса и дистреса, а от там — биорегулация за забавяне на стареенето.

Освен това медитацията е подобна на съня, когато анаболните процеси са по-изявени, но за разлика от него, тя е направлявана от съзнанието, което може да въздейства и върху хипоталамуса чрез определени точки за съсредоточаване в мозъка („нефритена врата“ — юмън и „жълт дворец“ — хуангун). По този начин медитацията може да се оприличи на един вид съзнателен свръхсън, при който възстановяването (процесът на самоизлекуването) и почивката са съзнателни, а мисълта увеличава многократно способностите си. Така например, добре е известно влиянието на външни стимулатори върху акупунктурните точки при рефлексотерапията — игли, мокси, масаж, електрическа стимулация, ултразвук, магнитно поле, инжектиране на лекарствени вещества… При медитация и така наречения метод на „малък кръговрат“ — визуализиране и внасяне на ЦИ чрез мисълта през двата големи акупунктурни меридиани „жънмай“ и „думай“, съсредоточаването в акупунктурната точка може да доведе до истинско стимулиране и то по-силно отколкото от иглата (психо-пунктура).

Още една съществена полза от медитацията е, че тя намалява необходимостта от вещества за подобряване на настроението, от алкохол, от наркотици.

Медитацията може да помогне за елиминиране на негативните психични състояния и да създаде нови положителни психични състояния — особено необходимо при съзнателната актуализация и съзнателното целесъобразно използване или промяна на Доминантата на Ухтомски. Медитацията извършва това чрез промяна на мозъчните биоелектрични вълни, заснемани чрез ЕЕГ — бета, алфа, тета и делта. Тета вълните могат съзнателно да се създават по време на медитация. Те са най-бавните, с най-голяма амплитуда и позволяват на мозъка да функционира на по-високо ниво на ефективност — усилва се биоелектричната енергия на „следите на спомена“ (енграмите), а от там действието на ретикуларната формация, лимбичната система и хипоталамичната област, като разпределителни места в централната нервна система, които филтрират и насочват различните дразнения. Тези зони са в директна връзка с всички отдели в ЦНС, като същевременно са и област на действие на психотропните вещества. При това при формирането на поведенческия акт от Доминантата на Ухтомски, насочваща работата на нервните центрове в дадения момент и определяща вектора на човешкото поведение като акт на адаптационна реакция, в резултат на съвместна дейност на хипокампа и фронталната кора се отбират тези външни стимули или техните енграми (паметови следи), които преди това са се съпровождали с удовлетворяване на дадената потребност. Чрез съпоставяне на мотивационното възбуждане с наличните стимули и с енграмите извлечени от паметта (най-вече от слепоочния дял на мозъчната кора), в амигдалоидния комплекс в лимбичната система се формира емоционално „оцветяване“ на тези стимули и енграми, което води до определянето на доминиращата мотивация подлежаща на приоритетно удовлетворяване. Освен подобряване на психичните функции, медитативното състояние като ИСС (изменено състояние на съзнанието) с преобладаване на тета-вълните, чрез психо-физиологична и психосоматична саморегулация и визуализация спомага за постигане на отлични резултати и във физическото изпълнение на човешката дейност, като освобождава човека от чувството на болка, умора или страх от провал. Начинът на постигане на състояние на релаксация чрез медитация е прост и достъпен за всеки и е описан подробно в леснодостъпните литературни източници, цитирани по-горе. Най-просто и обобщено това се постига на тихо място без отвличащи елементи, за време от 10 до 30 минути преди закуска и вечеря, като се седне удобно с кръстосани крака и изправен гръб и ръце в скута с дланите нагоре, и съзнателно се отпуснат всички мускули — от стъпалата на краката до темето на главата при затворени очи. Представете си, че наблюдавате как всичкото напрежение се излива извън вашето тяло. Дишането е бавно (докато свикнете броите до 10 при вдишване и издишване) и дълбоко, като при вдишване се отпуска диафрагмата надолу и коремът леко се издува, а при издишване диафрагмата се качва нагоре, а стомахът леко се свива навътре. При това се стремите да чувствате как при вдишване чистият светъл въздух се разпространява по цялото ви тяло, а при издишване потъмнелият мъглив въздух излиза от него. Спирате да мислите за всички тези неща които са в ума ви. Съсредоточете цялата си умствена енергия в точката между веждите, при върха на носа ви. Прекратява се „вътрешния диалог“ в ума ви. Спрете да мислите с думи. Не правете никакви планове и не се потапяйте в спомени. Това по-лесно се постига като си повтаряте на ум определена дума или фраза (мантра) с успокояващо и позитивно значение и звучене. Не се безпокойте, ако мислите ви се натрапват, защото те неизбежно ще го правят. Просто визуализирайте себе си (например тялото и съзнанието ви са като вода в поток която тече и се разтваря в пустотата, а умът ви е като неподвижно спокойно отражение на Луната в тази вода — умът ви възприема промените в ситуацията, но запазва своята неизменност), успокойте се, вдишайте и се върнете обратно към процеса на медитиране. Като свършите, постойте тихо 1–2 минути, и се опитайте да слеете това спокойно състояние на ума с вашия нормален немедиативен поглед към света.