Любомир Т. Пировски, Никола Л. Пировски
Биорегулация на стареенето (2)

ІІІ. Кратък теоретичен обзор на компонентите и връзките между тях в системата „психични явления (човешко съзнание) ↔ витаукт ↔ фитопродукти“

Една от отправните точки на разглеждане на начините за повлияване механизмите на стареенето, е свързана с научното и актуалното изясняване на понятието „съзнание“ и неговото активно участие и възможности за повлияване на процесите на човешкото дълголетие и биорегулация на стареенето му.

Според нас, (Пировски Л. Т., Пировски Н. Л., Психофармакология на любовта, в кн. „Магия бяла в лунна нощ“, „Бон“, Благоевград, 2008; Пировски Л., Пировски Н., И. Стайкова-Пировска, Искам — мога — трябва — холистичен модел на здравето, 2010 г., под печат; Пировски Л., Съвременен холистичен модел на здравето, XXII Международна научна конференция на съюза на учените Ст. Загора, 2012 г., „Science&Technologies journal. Sustz.com vol. II, №1 2012, medicine“; Пировски Л. Т., Фитопсихофармакология на човешкото поведение, 2012 г. под печат) от гледна точка на Синергетиката(съвременна теория за сомоорганизация на системите), Човешкото съзнание е: Осъзнато, езиково детерминирано, двупосочно „Аз ↔ неАз“ динамично, адаптационно (приспособяване предимно на околната среда към човека чрез труда, посредствено от оръдията на труда) психично явление (т.е. психични процеси, свойства и състояния, свързани с материални структури), което чрез образуване на понятия и образи, и опериране с тях по определени правила, създава и поддържа по холографски принцип, хармонични енерго-информационни (на молекулно, клетъчно, тъканно, церебрално и социално ниво) и емоционални (на поведенческо и социално ниво) взаимовръзки между отворени неравновесни самоорганизиращи се, самообновяващи се и самозапазващи се материални структури, свързани във функционална система от системообразуващ фактор — удовлетворяване на актуални човешки потребности (биологични, социални и идеални), които са базирани на седемте фундаментални инстинкти в човека: за самосъхранение; за продължаване на рода; алтруистичен; изследователски; за доминиране; за свобода; и накрая — за запазване на достойнство — съвкупност от моралните качества на Аз-ът и уважение на тези качества в самия себе си.

Накратко Човешкото съзнание е психично явление, което чрез образуване на понятия и образи, и опериране с тях по определени правила, създава и поддържа холографски енерго-информационни и емоционални взаимовръзки между отворени неравновесни материални структури, свързани във функционална система от системообразуващ фактор — удовлетворяване на актуални човешки потребности.

За разлика от биологичния неосъзнат живот, характеризиращ се като автоколебателен, динамичен, адаптационен (на организма към околната среда) процес на създаване и поддържане на енерго-информационни взаимовръзки (в т.ч. и хармонични) между отворени неравновесни самоорганизиращи се и самообновяващи се структури свързани в система чрез актуалните им потребности и тяхното удовлетворяване.

И за разлика от физикохимичните природни процеси характеризиращи се с енерго-информационни състояния на „равновесие-неравновесие“, „структуираност-аморфност(хаос)“, „хармония-шум“, подчиняващи се на законите на термодинамиката за затворени системи и закона за действие на масите описващ химична кинетика.

Разбира се има и преходни форми между осъзнатия и неосъзнатия биологичен живот, характерни за някои животни, използващи социални вербални и невербални форми на общуване и емоционални прояви(напр. маймуни, делфини, висши бозайници, птици и др.), при които е свойствено психично отражение на околния свят без изграждане на понятия, раждане на идеи и т.н. То обаче е различно от човешкото съзнание, което е отражение на действителността отделящо нейните обективни устойчиви свойства.

Човешкото съзнание е оптималният адаптационен инструмент за оцеляването, за дълголетието на живия организъм (индивид, вид, популация, общество) като цялостна индивидуална система от организирана енергия, информация и структури. Смъртта е загуба на тази индивидуалност. Освен това, по-големият и с по-развито съзнание и усъвършенствани функции на висшата нервна дейност (интелектуални познавателни способности) мозък, освен че е по-добър организатор на функционирането и профилактиката на соматичните функции (в т.ч. и при болести на органите на кръвообращението и при новообразованията — основни причини за смърт до 60–80–100 години — 2009 г. — www.nsi.bg), но и по-добре осигурява пластичността на поведението, намалява риска от смърт от външни причини, осигурява образуването на дружески(социални) групи, които са мощно средство за колективна защита и колективно нападение, създава условия за разбиране и осъществяване на хармонични взаимоотношения и доброта между човека и другите хора, между човека и околната среда.

Всичко това води до извода, че „умният, добрият човек живее по-дълго“.

Едно от следствията от това определение на човешкото съзнание е, че в социален аспект продуктите или енерго-информационните следи от съзнанието на определена личност или група хора, са много по-дълголетни (дори безсмъртни!) от биологичното им дълголетие, особено ако стане част от колективното (социалното)съзнание. Например, тези на хората — борци за свобода и социална справедливост, на учените допринесли за развитието на човечеството, на литературните герои, превърнати от автора чрез поведението им в критерии и модел за живот и т.н., но това не е предмет на тази книга.

Дълголетието (продължителността на живота, биологичната възраст, за човешкия вид тя е около 120 години), което се определя от регулаторните механизми за развитие на организма(най-главните в случая са нервната, ендокринната и имунната системи взаимно свързани чрез регулаторни, сигнални молекули-пептиди и биогенни амини-TNF-α, IL–1, IL–6 и др.) е тясно свързано с процеса стареене.

Стареенето протича с различни темпове, с различни проявления, по различни механизми, с различни типове(нормално или патологично) от насложени заболявания, но при всички случаи стареенето се проявява чрез понижаване устойчивостта на целия организъм към всички външни и вътрешни фактори и понижаване самообновяването на всички структурни нива в организма. Тоест стареенето е качество на цялостния човешки организъм, а не резултат от някакви отделни от него и частични проявления. При това чрез комплексни, холистични въздействия, част от които е и фитотерапията, темпа на стареенето може да се забави и стареенето да се направи хармонично, което е общо-екологична и общо-социална задача. (Подколзин А. А., Донцов В. И., Старение, дълголетие и биоактивация, Москва, 1996 г; Пировски Л., Съвременен холистичен модел на здравето, XXII Международна научна конференция на Съюза научените Ст. Загора, 2012 г., „journal.Sustz.com vol. II, №1 2012, medicine“).

Ясно е, че стареенето е многопричинен и многоточков разрушителен процес водещ към недостатъчност на физиологичните функции и клетъчна смърт, към ограничаване на адаптационните възможности на организма, към понижаване на неговата надеждност, развиване на възрастна патология и увеличаване вероятността от смърт. Стареенето не е генетично запрограмирано, но е генетично детерминирано, тоест предопределено от генетично програмираните свойства на организмите, чийто увреждане в процеса на живота водят до стареене. Скоростта на развитието на повечето възрастови изменения при човека свързани със стареенето е значителна не в периода на старостта, а много по-рано — в периода 45–55 години. Характерно е, че при трансплантация на органи, младият организъм почти не подмладява стария, докато стария организъм увеличава биологичната възраст на младия. При това „факторите на стареенето“ се предават чрез кръвта (Фролькис В. В Старение и увеличение продолжительности жизни, И-во „Наука“ Ленинград, 1988)

Успоредно и едновременно със стареенето обаче, в организма протичат и противоположни процеси насочени към дългосрочна стабилизация на живите системи, към предпазване и ликвидиране на проявления на стареенето — процесите на „витаукт“(от лат. vita — живот и auctum — увеличавам).

Процесите на стареенето и витаукта в отделните клетки и във висшите организми като цяло се определят от генно регулаторни и неврохормонални механизми, свързани в саморегулиращи се системи чрез прави(от изхода на едно звено към входа на друго) и обратни информационни връзки.

При тези условия са се развили и специалните системи на витаукта — на клетъчно и органно ниво — репарацията на ДНК и действието на и РНК, антиоксидантите, микрозомалното ензимно окисление, антихипоксичната система, структурата и функциите на биомембраните, детоксикационните процеси и на организмово ниво — психичните явления при човека, невроендокриннотрофичната регулация, невроимуномодулацията, активирането на цикли в обмяната на веществата, пластичността на мозъка и адаптацията, динамичното постоянство и хармония в биорегулацията на хомеостазата и други. (Фролькис В. В., Старение и увеличение продолжительности жизни, И-во „Наука“, Ленинград, 1988; Подколзин А. А., Донцов В. Н., Старение, долголетие и биоактивация, Москва, 1996)

Така възрастовото развитие на организма е в резултат на борбата и единството на двата процеса — стареене и витаукт. Връзката между тези два процеса се обуславя от механизмите на биосаморегулация.

Биорегулацията е насочено въздействие, което осигурява протичането или запазването на даден физиологичен процес или показател така, че той да се поддържа в определени граници на едно стабилно ниво. Система, изградена на такъв принцип се нарича регулаторна. Когато тя е затворена верига и функционира така, че отклонението на регулируемата величина автоматично се регулира, тя се нарича саморегулираща се система. В нейната основа са обратните отрицателни, положителни, вътрешни и външни информационни връзки. Обратните връзки могат да бъдат и външни(свързват изхода на обекта за регулация с входа на цялата система) и вътрешни. За да се осигури регулацията, е необходимо външната обратна връзка да е отрицателна. Вътрешните обратни връзки могат да бъдат както положителни, така и отрицателни. Обратна връзка означава влияние на изходящия сигнал върху работните параметри на системата. Регулаторно-управляващите механизми на системата сравняват постъпилата информация за действителната стойност на регулируемата величина с нейната референтна, генетично детерминирана стойност, и ако тя се отличава, се генерира сигнал за грешка, който пуска в действие изпълнителни (ефекторни) механизми за коригиране на отклонението. Такива коригиращи сигнали се изпращат непрекъснато, докато действителната стойност на регулируемата величина съвпадне или се доближи до зададената й референтна стойност. Когато коригиращият ефект намалява влиянието на смущаващото входящо въздействие върху регулируемата величина, е налице обратна отрицателна връзка. Тя действа и на молекулно ниво като регулира ензимните реакции и йонните реакции в клетката. Когато коригиращият ефект усилва влиянието на смущаващото входящо въздействие върху регулируемата величина, налице е обратна положителна връзка, която ако не може да бъде прекъсната навреме, може да стане причина за развитие на нестабилност и дисхармония, т.е до болестен процес. В тези случаи се говори за „порочен кръг“. Например, положителна обратна връзка е налице при състояния на напрежения предизвикани от някаква причина, когато повишената симпатикова активност увеличава секрецията на адреналин, който допълнително увеличава симпатиковия тонус, което от своя страна води до още по-голямо секретиране на адреналин, и т.н. На този принцип е и активирането на повечето храносмилателни ензими(т.н. автокатализа), а така също и формирането на акционния потенциал във възбудимите тъкани, след като се достигне критичният потенциал.

Докато отрицателните обратни връзки в живите биосистеми осигуряват стабилност на функциите на организма, постоянство на неговите параметри, устойчивостта му към външни въздействия, то положителните обратни връзки играят позитивната роля на усилватели на жизнените процеси, на растежа и развитието. Тоест биологичната самоорганизация на всички нива започва въз основа на механизма на положителната обратна връзка, върху който след това се наслагват(принцип на суперпозицията) регулаторните ограничения на отрицателните обратни връзки. (Когаи Л. Б., Биологическия кибернетика, „Въюшая школа“, Москва, 1977; Дришел Н. Ханс, Въведение в биокибернетиката, „Техника“, София, 1977) Биосистемите с обратна връзка са широко разпространени в процесите на стареене, където по-висшите нива на интеграция могат чрез различни въздействия(хормони, невромедиатори и др.) да управляват протичането на процеса на стареене. При това, при управление на база отрицателна обратна връзка рязко се усилва темпа и протичането на процеса на стареене, а при положителна обратна връзка те се понижават. Биосистеми с ярко изразена положителна обратна връзка(напр. най-простите едноклетъчни организми или клетъчни култури от туморни клетки) са практически безсмъртни. При човека процеса на стареене се осъществява при тяхното комбиниране в системата на неврохормоналните взаимовръзки. Те могат да предизвикват ускорено развитие на увреждането и стареенето на отделни клетки и след това тяхното премахване от клетъчния пул. Подобни процеси се наблюдават в системата на кръвта. Съществува и способност на организма чрез хормонални средства да изменя скоростта на репаративните процеси в клетките и даже да изключва програмата за деградация и клетъчна гибел(т.н. програмирана клетъчна смърт).

Тоест системата на обратните връзки е едно от средствата за модифициране и управляване процесите на стареене на различните нива на структурна интеграция — от молекулно до организмово.

Схематично това може да се представи така: (Гродзинский Д. М., Войтенко В. П., Кутлахмедов Ю. А., Колътовер В. К. „Надежностъ и старение биологических систем“ Киев, Наукова думка, 1987):

Където: 0⁺ са положителните обратни връзки; О^- са отрицателните обратни връзки; нива на интеграция — М (молекули), К (клетки), С (клетъчна субпопулация), П (клетъчна популация), Т (тъкан), О (орган), Орг. (организъм), К (системи на възстановяване, репарация и системи на натрупване на резерви, репопулация), Р (вероятност за преминаване и развитие на процесите на стареене от по-ниско ниво на интеграция към по-високо).

Общите закономерности, които са необходими и достатъчни за описване на процеса на стареене са: (Гродзинский Д. М., Войтенко В. П., Кутлахмедов Ю. А., Колътовер В. К., Надежностъ и старение биологических систем, Киев, Наукова думка, 1987).

1. Елементарните начални пускови събития на процесите на стареене (увреждания и грешки в ДНК, формиращи се във всички етапи на онтогенезата, които се натрупват във времето и се реализират във вид на патологични изменения в тъканите и органите водещи до откази във функциите им) са на молекулярно ниво в три основни подсистеми на клетките — генетично информационна (определяща потенциалните възможности на клетката във времето и пространството, и лимитираща за пролифериращите клетки); операторна (биосинтеза на белтъци и ензими) и енергийна (мембранни системи и митохондрии — източници и преобразуватели на енергията) — лимитиращи при диференцираните клетки.

2. След възникването на тези първични пускови събития в клетките, отказите във функционирането в клетките са под контрола на системите на репарация и могат да бъдат компенсирани.

3. Основа за възникването и модификацията на процеса на стареене е йерархическата структура от многото структурни нива на многоклетъчния организъм. Всяко от тях е със своя мяра за функционални откази и като следствие — свое участие във формирането на общия процес на стареене на организма.

4. Предаването и реализацията на ефектите на поражения и стареене между нивата на интеграция е по определения начин за биорегулация на саморегулираща се система.

Според нас, операторната и енергийната клетъчни подсистеми(по-пластични в по-кратки срокове от генетично информационната подсистема), лимитиращи функционирането на диференцираните клетки, могат да бъдат едни от прицелните структури за приложение на различните фитопрепарати и БАВ за едновременна биорегулация чрез комбиниране на положителна обратна връзка понижаваща темпа и протичането на процесите на стареенето, и отрицателна обратна връзка за активизиране процесите на витаукта (подпомагане системите на репарация)на клетъчно ниво.

Биорегулацията на човека, като сложна биосистема, се осъществява в произволни и непроизволни форми. Произволната форма на биорегулация е свързана основно със соматичната нервна система и нейния ефекторен апарат от соматичен тип. Тя е свързана с команди от мозъчната кора към подконтролните й системи. Непроизволната биорегулация, която е преобладаваща, е свързана преимуществено с Вегетативната нервна система и ефектори от парасимпатикусов тип. Тя обезпечава функционирането на почти всички вътрешни органи, изцяло формира тонуса на ефекторните апарати, които са под прекия контрол на вегетативната нервна система, и частично — на сфекторите на соматичната нервна система, като обезпечава не само основния режим на работа на органите, но и адаптативния режим на корекция в регулацията им. Това на свой ред се регулира чрез промяна на енергийния потенциал в информационно-интегриращата структура(в случая — Ретикуларната формация в мозъка), която пък е под постоянното въздействие на много широк спектър на сензорни сигнали от външни и вътрешни рецептори по механизмите на Доминантата на Ухтомски, и в крайна сметка — на съзнанието(ако то е подготвено за това, т.е. избрана част от непроизволната биорегулация да се превръща в произволна). Структурно-функционалният подход помогна да се определи ролята на зоните в мозъка — ретикуларната формация, лимбичната система и хипоталамичната област, като разпределителни места в централната нервна система, които филтрират и насочват различните дразнения. Тези зони са в директна връзка с всички отдели в ЦНС, като същевременно са и област на действие на психотропните вещества..

Хипоталамусът е необикновено сложна мозъчна структура, в която с възрастта възбудимостта на задния и предния отдел на хипоталамуса расте, а на средния — намалява. Известно е, че всяка системна реакция се осъществява с участието не на едно ядро от хипоталамуса, а на няколко. Следователно поради еднопосочните изменения във функциите на отделните му ядра при стареенето, настъпва разрегулиране и в резултат на това — нарушаване в приспособителните реакции на организма. Ядрата на хипоталамуса са много чувствителни към редица физиологично активни вещества (хормони, медиатори). Благодарение на това се постига обратна връзка (отрицателна или положителна) в системата на нервно хормоналната регулация — промяната в концентрациите на хормоните в кръвта активират или потискат активността на съответните хипоталамични ядра.

В резултат на това адаптивно се променя влиянието на хипоталамуса върху ендокринните жлези в системата „Хипоталамус — хипофиза — жлези с вътрешна секреция“. Интересно е, че тироксинът от щитовидната жлеза съкращава срока на живот, а вазопресинът и окситоцинът от хипофизата го увеличават. Внасянето на хормони от вън обаче, по принципа на обратната връзка, потиска техния синтез в организма. Освен това при стареенето се изменя не само концентрацията на хормони в организма, но и реактивността на тъканите към тях.

Например, системата за саморегулация на половите жлези може да бъде представена така: Хипофизарните гонадотропни хормони (ФСХ и ЛХ) активират синтеза на половите хормони (права връзка), а половите хормони действат на тъканите и по принципа на обратната връзка влияят на синтеза на гонадотропните хормони. При стареенето в мъжете съществено се намалява секрецията на мъжкия полов хормон — тестостерон (намалява продължителността на живота!), а концентрацията на женския полов хормон — естрадиол (увеличава продължителността на живота!) чието количество в мъжете е малко — се увеличава. При жените — намалява количеството на естрадиола и прогестерона, а расте концентрацията на гонадотропните хормони от хипофизата (ФСХ и ЛХ). Това показва, че отначало отслабва секрецията на половите жлези, а след това по принципа на обратната връзка се активира синтеза на гонадотропните хормони.

При стареенето се понижава чувствителността на хипоталамуса към редица хормони или се извращава реакцията му към тях, тоест развива се хипоталамична дезинформация за вътрешната среда на организма и се понижава надеждността на хипоталамичната биорегулация, а от там — регулиращото влияние на мозъка върху ендокринната система и вегетативната нервна система свързани с трофичните процеси в тъканите.

Фитофармакологични средства, които могат да потискат повишената хипоталамо-хипофизна активност например са екстракт на фитоестрогени — изофлавоните: генистеин, прунетин, биоханин А и техните 7-гликозиди; трифолиризин; ононин; дайдзеин; пратеизин; 5,7-диокси-4-метоксиизофлавон и неговия малонилов етер и гликозид и др. и кумариновите производни — куместани-куместрол и 12-етоксикуместрол с естрогенни свойства и антиестрогени свойства от Червена Детелина, сем. Бобови — Flores Trifolium pratrnse, Fabaceae, описан в трета глава на книгата; и екстракт на окислени полимери на Литоспермовата киселина от надземната част и корените на Лечебно птиче просо, Белоочица, Lithospermum officinale, Lithospermum arvense, Lithospermum ruderale, Boraginaceae, оптимално получаван по собствено Know how чрез екстракция с фракции от електроактивирана вода съгласно собствен Патент за изобретение BG № 60610 B1.

Тези биологично активни вещества от Лечебно птиче просо могат да премахват меланофорната активност на меланоцитостимулиращия(от средната част на хипофизата) и адренокортикотропните хормони, както и на хипофизарните (менопаузни) гонадотропини (ФСХ, ЛХ, ЛТХ от предната част на хипофизата), вече циркулиращи в кръвта и така да потискат повишената хипоталамо-хипофизна активност (Дильман В. М., Почему наступает смерть, Ленинград, „Медицина“, 1972).

Необходимо е интродуцирането и култивираното отглеждане в България, на това до сега събирано у нас като диворастящо многогодишно тревисто лечебно растение, растящо на малки групи из цялата страна от низините до 1000 м. надморска височина. (Хорологичен атлас на лечебните растения в България, И-во „Проф. М. Дринов“ София, 1995, с. 120–122).

Известно е, че процесите на стареене на организма могат съществено да се забавят чрез въздействия върху системата контролираща биоритмите — Хипоталамус и Епифиза. Например чрез избягване излагането на организма на продължително постоянно осветяване, потискащо цикличната продукция от Епифизата на хормона мелатонин. (Анисимов В. Н., Михальский А. И., Новосельцев В. Н., Романюха А. А., Яшин А. И., Основные принципы построения многостадийной многоуровневой математической модели старения, „Успехи Геронтологии“, 2010, том 23, №2, с. 163–167)

При това уникално широкото модифициращото действие на мелатонина върху процесите на стареене е следното:

1. Увеличаване или подобряване на функцията: продължителност на живота, репродуктивна функция, устойчивост към стрес, физическа издръжливост, активност на Т-клетъчния имунитет, активност на СОД и каталазата, дължина на теломерите, ефективност на репарацията на ДНК, устойчивост към инфекции.

2. Намаляване или влошаване на функцията: праг на чувствителност на хипоталамуса към потискане от естрогени, ниво на пролактина в кръвта, телесната маса, нивото на холестерин, нивото на триглицериди, пролиферативната активност на тъканите, честотата на остеопороза, генерацията на активни форми на кислорода, прекисното окисление на липидите, честотата на повреждане на ДНК, ангиогенезата, артериалното налягане, активацията на онкогените, захарния диабет ІІ тип, хипертоничната болест, риска от рак.

Освен това, мелатонинът чрез мембранните рецептори взаимодействащи с G-белтъците, модулира състоянието на вътреклетъчните месънжери и/или йонните канали.

В Епифизата (Epiphysis cerebri или Corpus pineale) последователно от триптофан се получават серотонин (5-хидпокситриптамин) и N-ацетилсеротонин, от които с помощта на ензим специфичен за епифизата — хидроксииндол–0-метилтрансфераза (ХИОМТ) се получава липофилното съединение мелатонин (N-ацетил–5-метокситриптамин). Мелатонинът флуоресцира максимално с дължина на вълната 338 ммк, при оптимум на дължината на вълната на падащата светлина около 295 ммк. Активността на ензима ХИОМТ се повишава на тъмно и синтезата на мелатонина в епифизата се засилва, а се потиска от светлината, като това зависи от дължината на светлинната вълна. Хиперицина и псевдохиперицина (кондензирани антрахинонови димери от надземната част на растението Жълт кантарион), чиито нива в кръвта достигат максимум след 5 часа от пероралното им приемане в еднократни дози 0,25–0,50 мг., абсорбират светлината в дълговълновия обхват и значително подобряват утилизацията й, при което се увеличава количеството серотонин. (проф. д-р. Д. Мьолер, 1995 г.; проф. д-р. Йозеф Хьолц, Институт по клинична и терапевтична неврология и психиатрия, Кройцфелд, 1995). При повишаване активността на ХИОМТ на тъмно, количеството мелатонин се увеличава до 100 пико грама на 1 мл. кръвна плазма към 2 часа през нощта, когато е физиологичният му максимум ~ 92 пико грама на 1 мл, а количеството серотонин намалява. При млекопитаещите, светлинният сигнал достига до епифизата през ретикулума на окото, долен акцесорен оптичен тракт, преганглионарни симпатични влакна, горни шийни ганглии, nervi canarii, чийто окончания се допират с паренхиматозните клетки на епифизата. Успоредно с мелатонина и серотонина, в епифизата има сравнително голямо количество норадреналин, източник за който са терминалите на симпатическите нерви, където той се образува. На тъмно секрецията на норадреналин се повишава. Светлината инхибира отделянето на норадреналина от симпатичните нервни окончания. При това концентрацията в епифизата на серотонин е най-голяма през деня и минимална през нощта, а за норадреналина е обратно.

В епифизата, предимно норадреналина стимулира образуването на мелатонин чрез увеличаване активността на ензима ХИОМТ. Стресът също стимулира отделянето на мелатонин. Освен това в епифизата има и адреногломерулотропин — продукт от редукцията на мелатонина, фосфолипидите и др. Изобщо епифизата е невроендокринен трансдуктор, не само по отношение на светлинното въздействие през очите, но и на съответните дразнения постъпващи в мозъка от обонятелния анализатор (неговото дразнене води до атрофия на епифизата), и от двигателната активност на организма (по-голямата активност стимулира епифизата). Периодичната дейност на епифизата се отразява на функциите на ендокринната система, което е пряко свързано с денонощните биоритми и хомеостазата на организма, както и с „биологичния му часовник“ за вроден ендокринен ритъм. Тази своя функция, епифизата изпълнява само при запазване своята връзка със симпатикусовия отдел на нервната система през горния шиен симпатиков ганглий. Налице е динамично биохимично равновесие, като всяко негово трайно нарушение е патология, а възстановяването му — нормализация. При необходимост, увеличаването продукцията на мелатонин и норадреналин и намаляването на серотонина през деня, позволява получаването на антидепресивен ефект в будната фаза на денонощието и благоприятно повлияване на фазата на съня, съпроводено с потискане на половата система. В процеса на стареене на организма, върховите стойности на отделяния мелатонин се понижават, което води до много последствия за невроендокринната система главно във връзка с репродуктивните функции и реакциите на стрес, а също и за имунната система, канцерогенезата и регулацията на денонощните ритми. (Грищенко В. И., Роль Эпифиза, Харьков, „Вища Школа“, 1979 г.)

Измененията във функциите на епифизата при стареене са по-скоро функционални, отколкото органични, което прави възможна тяхната корекция чрез ограничено по калорийност хранене, приемане на S-аденозил-L-метионин или инхибитори на моноаминооксидаза-А. (Хавинсон В. Х., Голубев А. Г., Старение Эпифиза, „Успехи геронтологии“ том 3, ст. 27, стр. 259, вып. 9, 2002, Биомедицинский журнал www.medline.ru)

Друг пример: Хранителната диета (в хипоаламуса са два центъра — на апетита и на насищането свързани с други нервни центрове и с ендокринните жлези), като продължителността на живота е в обратна зависимост от интензивността на метаболизма им — основен обмен, температура на околната среда, която е комфортна когато е с 8°С по-ниска от температурата на организма, намаляване свободно-радикалното увреждане на тъканите, забавяне намаляването на бета-адренорецепторите в епифизата и другите органи и др. (Шипицин Л. А., Уравнение состояния и продолжительность жизни теплокровных существ, Известия АН. СССР, сер. Биология, №5/1990, с. 775–777; Хавинсон В. Х., Голубев А. Г., Старение Эпифиза, „Успехи геронтологии“ том 3, ст. 27(стр. 259), выпуск 9, 2002, Биомедицинский журнал www.medline.ru):

Белтъчно ограничителната диета(за възрастен човек необходими са около 1,5 гр./кг. тегло, тоест 100 гр./ден белтък от животински или растителен произход) е един от най-ефективните начини за забавяне темпа на стареене. Това се съпровожда с алкализиране на кръвта, което именно предизвиква изразено продължаване на живота. Известно е, че определени инхибитори на белтъчния синтез (блокатори на транскрипцията нарушаващи „четенето“ на генетичната информация от молекулата на ДНК чрез възпрепятстване на РНК-полимеразата-Актиномицин и Оливомицин — антибиотици от лъчистата гъба Actinomices olivoreticuli) увеличават продължителността на живота. Тоест за удължаване на живота са спомогнали въздействия върху протичането на генетичната информация, а не върху синтеза на белтък.

При калорийно-ограничената хранителна диета се изменя нервнохормоналната регулация — нараства концентрацията в кръвта на хормона от хипофизата Кортикотропин и хормона от кората на надбъбреците Кортикостерон, понижава се концентрацията на Тиреотропния хормон, на Тироксина, на Инсулина, променя се времето за настъпване на полова зрялост и др.

Чувството на глад е важен стимул за цялостно преустройство в дейността на вътрешната среда на организма, за мобилизиране на адаптивните механизми на витаукта.

В старческата възраст за намаляване скоростта на стареене е целесъобразно използването на растителни белтъчини, намаляване на наситените и дълговерижни мастни киселини, намаляването на триптофан и увеличаването на метионин, цистеин, фосфолипиди и др. вещества нормализиращи клетъчните мембрани и реакционните групи на белтъците, увеличаване на витамините, намаляване дела на простите въглеводороди и увеличаване на хранителните влакна които могат да отстраняват от червата холестерина, увеличаване на алкализиращи органични киселини.

Лимбичната система обединява някои области на кората на големите полукълба, които принадлежат към древната и старата кора. Тя играе роля във възникването и протичането на емоционалните реакции. В нея са представени соматичната и висцерална сетивност, и тя е тясно свързана с хипоталамуса и с мозъчните „зона на удоволствие“ в областта на септума, и „зона на наказание“, с които са свързани някои ефекти на психо-фармакологичните средства — хлорпромазинът и резерпинът потискат системата на възнаграждение, докато амфетаминът я активира. Системата на възнаграждение се влияе пряко от адренергичните механизми, които се активират при емоционална възбуда, от адреномиметиците и от МАО-инхибиторите, и са свързани с катехоламиновите медиатори в ЦНС (норадреналин, адреналин и допамин), а се потискат от адренолитиците и от невролептиците.

Ретикуларната формация — РФ представлява централно разположен в мозъчния ствол сноп от неврони, които притежават многосинапсни връзки и се простират от долните отдели на гръбначния мозък до неспецифичните ядра на зрителните отдели. Свързана е със специфичните аферентни пътища, а същевременно и с цялата кора на големите полукълба. Взаимоотношенията между мозъчната кора и ретикуларната формация имат характер на обратна връзка — РФ стимулира неспецифично кората(положителна обратна връзка), като след достигане на известен предел в тази стимулация започва да се потиска от нея(отрицателна обратна връзка по механизма на над пределното задържане). РФ се намира в анатомични и функционални връзки с таламусо-хипоталамусовите центрове, продълговатия мозък и лимбичната система, свързани с мозъчните неврохимични системи от рецептори, невромедиатори, невромодулатори, невротрансмитери (например при стареенето намаляват концентрациите в мозъка на съдоразширяващия невропептид Субстанция Р и на ендорфините, а нараства съдържанието на енкефалините, което е свързано с намаляване на болката) и хормони за самостимулация чрез удоволствия. По този начин РФ влияе върху вегетативните и емоционалните проявления на организма и човешкото съзнание, а върху моториката — чрез връзките й с подкоровите моторни центрове и гръбначния мозък. Тоест чрез интегриращата функция на зоните в ретикуларната формация се реализират и механизмите на адаптация на човека към условията на околната среда, което е и главната функция на вегетативната нервна система. РФ е част от функционалната система със системообразуващ фактор — удовлетворяване на актуални човешки потребности.

Активното биорегулиране (противопоставяне) на процеса на стареенето е в зависимост и от аферентния (центростремителен, донасящ) управляващ механизъм за процесите на витаукт на организмово ниво, свързан със системни информационни нервно-психични регулаторни структури и функционални системи. Една от най-важните за това според нас е Доминантата на Ухтомски. Тя е временно господстваща рефлекторна физиологична система, функционално обединяваща различни нервни центрове от гръбначния мозък, подкоровите структури или кората на главния мозък, със задължително първично огнище на възбуда в един от отделите на централната нервна система, насочваща работата на нервните центрове в дадения момент и определяща вектора на човешкото поведение като акт на адаптационна реакция. Формираната Доминанта има четири типични свойства: 1. устойчива възбуда, 2. повишена възбудимост благодарение на която възниква основното свойство на доминантата, а именно — 3. способност към сумиране на най-различни дразнения с участието на хипокампа в мозъка можещ да реагира на сигнали с малка вероятност на реализация, и 4. изразена инерционност.

Способността на Доминантата да се включва от много широк кръг стимули(осъзнати, подсъзнателни, инстинктивни) се реализира с участието на хипокампа, реагиращ и на сигнали с ниска степен на вероятност за положителна подкрепа. Взаимодействията в мозъка между предните отдели на новата кора, хипокампа, амигдалния комплекс и хипоталамуса, основно свързани с принципа на Доминантата на Ухтомски, са необходимите и достатъчни взаимовръзки за организация на човешкото поведение в координатната система: „потребности — вероятност за тяхното удовлетворяване“ и имат важно адаптивно значение за организмите. Вътрешните(от метаболизма) и външните(болка, миризма и др.) предизвикващи процес на възбуждане безусловни стимули(дразнители), активират мотивационните структури в хипоталамуса, който активира хипокампа и предните отдели на новата кора на мозъка (влиянието на хипоталамуса върху амигдалоидния комплекс в лимбичната система е по-слабо изразено). Благодарение на хипокампа, широкият кръг стимули усилва доминантното състояние, т.е. хипокампа участва във формирането на мотивационна доминанта, докато определянето на доминиращата мотивация е свързано с дейността на друга лимбична структура — ядрата на амигдалоидния комплекс. В случай на съвпадане на външните стимули с действията подкрепящи безусловните дразнители, хипокампа се оказва първото място на среща на съчетаните аферентни стимули. При формирането на поведенческия акт, в резултат на съвместна дейност на хипокампа и фронталната кора се отбират тези външни стимули или техните енграми (паметови следи), които преди това са се съпровождали с удовлетворяване на дадената потребност. Чрез съпоставяне на мотивационното възбуждане с наличните стимули и с енграмите извлечени от паметта(най-вече от слепоочния дял на мозъчната кора), в амигдалоидния комплекс в лимбичната система се формира емоционално „оцветяване“ на тези стимули и енграми, което води до определянето на доминиращата мотивация подлежаща на приоритетно удовлетворяване. Създалата се във фронталната кора програма за действия постъпва в базалните ганглии, където чрез взаимодействие с теменната кора се „вписва“ в пространствените координати на предстоящото действие. От фронтно-стриатната система възбуждението през моторната кора отива към ефекторните органи, реализиращи целенасоченото поведение (Симонов П. В., Доминанта и условный рефлекс, Москва, „Наука“ 1987), в случая насочено към активното противопоставяне на процеса на стареенето чрез съзнателно повлияване на Доминантата на Ухтомски посредством фитопсихофармакологичните средства. (Пировски Л. Т., Фитопсихофармакология на човешкото поведение, XXIII Международна научна конференция на Съюза на учените Ст. Загора, 2013. „Science & Technologies“ journal.sustz.com vol. №4,2013, Medicine.)

Става ясно, че основни мишени на холистичните методи и фитопсихофармакологичните средства за управляването на функционалните и психичните системи и явления в човека и неговото дълголетие са йерархично взаимносвързаните:

1. Централната нервна система (ЦНС)

При стареенето на цялостния организъм и намаляване на неговите адаптационни възможности, от особено значение са измененията в невроните в Централната нервна система. Те водят към най-важните прояви на стареенето — изменения в човешкото съзнание, в психиката, поведението, паметта, емоциите, умствената и физическа работоспособност, репродуктивната способност, нарушаване регулацията на вътрешната среда на организма и т.н. При стареенето, освен гибелта на неврони водеща до намаляване на броя им, което компенсаторно предизвиква увеличаване на съединителнотъканните клетки на глиата (важни за поддържане на обмяната на веществата, условния рефлекс, паметта и др.), но и се понижава лабилността на невроните, тоест поради намаляване на изходящия от невроналната клетка поток от K⁺, те не могат да възпроизвеждат импулси с толкова висока честота и ритъм на възбуждане, както младите неврони. С други думи в старостта нервните клетки преминават на по-ниско ниво на приемане и предаване на информация.

В механизма на стареенето голяма роля има първичното отслабване на нервния контрол върху дейността на органите и клетките, изменянето на тяхната реактивност към биологично активни вещества, и въпреки включването по механизма на обратните връзки на системите на витаукта за саморегулация и самообновяване, нарастващите изменения в нервните центрове на регулация възникващи и на етапите на обратните връзки, предизвикват нарушаване на цялата система „организъм“. При това процесът стареене води до развитието на различни синдроми, характерни за старостта и до редица патологични, болестни процеси, които ускоряват темпа на стареене и намаляват дълголетието. (Фролъкис В. В., Мурадян Х. К., Зкспериментаънше пути продления жизни, Ленинград, „Наука“, Акад. Мед. Наук СССР, 1988).

Така учението за невризма и кортиковисцералните двупосочни връзки и патология свързани с хипофизарно-хипоталамичната мозъчна система, са в основата на психосоматичната зависимост и психосоматичната фитопсихотерапия като холистичен метод за профилактика и лечение вкл. на стареенето. (Н. Начев, Физиологична регулация на основни жизнени процеси, „МиФ“, София, 1987; Ананин Ф. В., Биорегуляция человека том 1, 2, 3, Биомединформ, Москва, 1994–1995; Иванов Вл., Психосоматична зависимост „МиФ“ София 1981; Пировски Л. Т., Пировски Н. Л., Стайкова-Пировска Йор., Искам — мога — трябва — холистичен модел на здравето, 2010)

2. Периферната нервна система:

Соматична (за скелетната мускулатура и двигателните функции) и вегетативна (автономна — за растежа на организма, регулираща функциите на вътрешните органи и участваща в поддържането на хомеостазата; тя функционално и морфологично е свързана и с ендокринната система) с нейните два раздела от симпатикови и парасимпатикови нерви, образуващи по хода си ганглии. Симпатиковите и парасимпатиковите нерви са функционални антагонисти и органите, които са свързани едновременно и с двата раздела при разделното дразнене на нервите реагират противопложно. Вегетативните нерви(и симпатикусови, и парасимпатикусови) предават влиянието от Ц. Н. С. към периферните ефекторни органи както чрез нервни импулси(„потенциал на действие“), така и чрез аксоплазматичен транспорт на физиологично активни вещества. Тези два механизма рязко се различават по своята природа и по скоростта на разпространение на информационния сигнал. Първият е чисто физичен и сравнително бърз (0,5–12 м/сек.), докато вторият е химически и по-бавен(60 — 70 мм/денонощие). И двата механизма са от значение за реализиране на трофичния (хранителен) режим на организма, осигуряващ веществено-енергийно и структурно възстановяване, надеждност и дългогодишно функциониране на организма, което е основна функция и на периферната нервна система.

Биорегулацията на функционалните системи и техните ефекторни апарати се осъществява по реципрочен принцип, чрез взаимодействие върху ефекторните клетки на сигнали от холинергичната и адренергичната системи. Този принцип на биорегулация определя морфологичната структура на цялата нервна система във вид на двойна реципрочна инервация на органите с нейните холинергични и адренергични нерви по периферията й, и с холинергичните(парасимпатикус) и адренергичните(симпатикус) зони в Ретикуларната формация в централната нервна система — висшето централно ниво в йерархичната структура на Вегетативната нервна система. В него се извършва интеграцията на центростремителните (аферентните) сигнали (вкл. от кората на мозъка), тяхната трансформация в биоенергиен потенциал и неговото разпределение под формата на еферентни активиращи сигнали по парасимпатикуса и симпатикуса на двойната реципрочна инервация на органите. Чрез интегриращата функция на зоните в Ретикуларната формация се реализират механизмите за адаптация на човека към околните условия в конкретния времеви момент, което е и главната функция на вегетативната нервна система, определяща и централната роля на Ретикуларната формация в нейната структура. Механизмът на непроизволна биорегулация от страна на вегетативната нервна система се реализира чрез нейните крайни, междинни и централни рефлекторни кръгове от холинергичен(парасимпатикусов) и адренергичен(симпатикусов) вид в рамките на двойната реципрочна инервация на нейните ефекторни апарати. Тоест вегетативната нервна система по своята същност е рефлекторна, като ясно проявеният рефлекторен принцип на всички нива е в основата на цялата й структура. Произволната биорегулация на вегетативните функции става от страна на мозъчната кора чрез командни въздействия върху зоните на Ретикуларната формация по кортикоретикуларните проводни пътища.

Предаването на нервните импулси за центробежните(еферентните) нерви чрез невротрансмитерите в синапсите в Ц. Н. С., периферните ганглии и от нерва към органа, е чрез ацетилхолин(в синапсите на парасимпатиковите неврони, във вегетативните ганглии и в нервно-мускулните синапси, като постсинаптичните холинорецептори са M и N-йонотропни), норадреналин и адреналин(в синапсите на симпатиковите неврони), докато за Ц. Н. С. освен тях се включват и серотонин, допамин, гамааминомаслена киселина и др. (Белчева А., Узунов П., Фармакология — Българска национална академия по медицина „Знание — ООД“ 1998.) Холиномиметичните средства с пряко (Arecoline, Pilocarpine) и непряко (антихоли-нестеразни средства Galantamine, Physostigmine и др.) действие, имитират ефектите на парасимпатиковите импулси.

М-холинолитиците (Atropine, Scopolamine и др. атропиноподобни средства) блокират постсинаптичните M-холинорецептори в ефекторните(изпълнителните) органи и пресинаптичните M-холинорецептори в адренергичните синапси, в резултат на което се получават косвени ефекти на възбуден симпатикус.

N₁-холинолитиците блокират N₁-холинолинергичните рецептори във вегетативните ганглии — симпатикови и парасимпатикови и понижават артериалното налягане и секрецията на солна киселина в стомашния сок(Hexamethonium и др.)

Адренергичната медиация обхваща ефекторните(изпълнителните) клетки и се извършва чрез норадреналин и алфа- и бета-адренорецептори. Адреномиметиците(симпатикомиметици) са с пряко действие(агонисти на адрено-рецепторите в постсинаптичната мембрана на ефекторните органи — антихипотензивни средства) и с непряко действие (навлизат в аксоплазмата и изтласкват катехоламините норадреналин, адреналин и допамин от техните депа — Ephedrine). Адренолитиците(антиадренергични средства, симпатиколитици) блокират предаването на нервните импулси от адренергичните неврони към ефекторните органи по различни механизми. Те са алфа-блокери(Dichydroergotamine и др.), бета-блокери (Atenolol и др.), средства повлияващи катехоламиновите депа(Reserpine) и др.

Според нас, Ретикуларната Формация и свързаната с нея Вегетативна нервна система, могат да бъдат едни от прицелните структури за биорегулация чрез приложение на фитопсихотропните препарати и БАВ, свързани с процесите на стареенето и витаукта на организмово ниво.

Един от начините на биорегулация за повлияване механизмите на стареенето е чрез съвременната фитотерапия, фитоергономика и фитокозметика.

Във фитотерапията (лечение с помощта на растенията и на фитопродукти с биологично активни вещества — БАВ от тях), фитоергономиката (използване на растенията и на фитопродукти с БАВ от тях за поддържане и възстановяване работоспособността на човека, за психо-физиологично адаптиране и овладяване на стреса (Иванченко В. А., Гродзшскш А. М. и др. Фитозргономика, Киев, „Наукова думка“ Академия наук УССР, 1989 г.), фитокозметиката (използване на растенията и на фитопродукти с БАВ от тях за поддържане и възстановяване на добрия външен вид на кожата и тялото, за борба с тяхното стареене), основна цел е нормализиране функциите на системите в човешкия организъм свързани чрез взаимодействието между противоположно насочени физиологични процеси. Тази тънка линия между хармоничното съчетаване на противоположни елементи по целесъобразност, закрепена в процеса на еволюцията е красотата, или още здравето, нормата и е основата на дълголетието.

Растителен препарат (фитопрепарат) е продуктът, който се получава след екстракция, дестилация, изстискване, фракциониране, пречистване, концентрация или ферментация на растителното вещество. Растителният препарат може да бъде също стрити или разпрашени растителни вещества, тинктури, екстракти, етерични масла, преработени растителни течности/сокове.

Активно вещество(респективно — биологично активно вещество — БАВ) е всяко вещество(съставка), предназначено да бъде използвано като фармакологично активна съставна част на лекарствената форма. Растителни вещества са основно растения или части от растения, водорасли, гъби, лишеи, които са цели, начупени или нарязани, и се използват в необработено състояние, обикновено в изсушен вид, но понякога и пресни. Някои ексудати, които не са били подложени на специфична обработка, също се отнасят към растителните вещества. Растителните вещества трябва да са с точно определено ботаническо научно наименование на растенията, от които произхождат, съгласно биноминалната система(род, вид, вариетет и автор) (ЗЛПХМ — ДВ. бр. 71/12.08.2008 г.)

Днес около 50% от прилаганите фармакологични средства(лекарства) са получени в резултат на химическа синтеза или полусинтеза на базата на природни продукти, 25% са получени от висши растения, 12% — от микроорганизми, 7% имат минерален произход и 6% са от животински произход (Крушков И., Ламбев И., Фармакотерапевтичен справочник, VI допълнено издание, Мед. И-во „АРСО“, София, 2007).

Разбирана като „наука за приложението на лечебните растения в терапията на болестите и в тяхната профилактика“, Фитотерапията се основава на три източника: народната традиционна медицина, експерименталната фармакология и токсикология на лечебните растения и клиничната фармакология. (Петков В. ред., Съвременна Фитотерапия „МиФ“ София, 1982).

Според нас обаче (Пировски Л., Съвременен холистичен модел на здравето, XXII Международна научна конференция на Съюза научените Ст. Загора, 2012 г., Science&Technologies journal.Sustz.com vol. II, №1 2012, Medicine; Пировски Л. Т., Фитопсихофармакология на човешкото поведение, XXIII Международна научна конференция на Съюза на учените Ст. Загора, 2013. Science&Technologies journal.sustz.com vol. №4,2013, Medicine), днес теоретичните и приложните източници на съвременната Фитотерапия, освен посочените, трябва да включват и съвременните анатомия, физиология, биохимия и психология на човека, фармакогнозия и химия, промишлена технология на лекарствата и хранителните добавки, икономика на предприемаческата дейност, тоест тези и много други области от човешкото знание и съзнание(професионално формирано във фармацевтичното обучение, наука и практика), което като психично явление поддържа регулиращи взаимовръзки между неравновесни материални структури, свързани във функционална система от системообразуващ фактор — удовлетворяване на актуални човешки потребности. Ето защо, днес фитотерапията, придобивайки нов, системен, по-голям обем и хоризонт и подчинена на принципа „Първо — не вреди!“, е част от Холистичния модел на здравето и живота, още повече че тя е оптимално средство при хронични и бавно протичащи процеси, какъвто е и стареенето на организма. (Пировски Л., Пировски Н., И. Стайкова-Пировска, Искам — мога — трябва — холистичен модел на здравето, 2010., под печат)

Растенията съдържат минерални и органични вещества, като при това различните органи на едно и също растение често се различават не само по количествено, но и по качествено съдържание на биологично активните вещества, както и съобразно фазите на развитие на растението.

Минералните (от 3 до 25% общо пепелно съдържание) са макроелементи (K, Ca, Na, Mg, Si, P, S) и микроелементи.

Изучаването на микроелементния състав на лекарствените растения и създаването на фитотерапевтични средства въз основа на него е започнало като древно изкуство в медицината и религията на различните народи, преминало е през хомеопатията като форма на лечение основано на подобието, за да достигне през последните десетилетия, благодарение на акад. В. И. Вернадски, до системния научен подход. От повече от 50 микроелемента в организма на топлокръвните животни и човека, жизненоважно значение имат 14: V, Mo, Cr, Mn, Fe, Co, Ni, Cu, Zn, Si, Sn, Se, F, J₂, (K. Schwazz, 1974). По тяхното значение за живия организъм те могат да се разделят на три групи (Н. И. Гринкевич, И. А. Баландина, 1982 г.):

Първа група — Zn, Fe, Cu, J, Mg, V, Mo, Co, Se. Те са незаменими, включват се в обмяната на веществата, влизат в състава на ензими, хормони, витамини, пигменти.

Втора група — Sr, Cd, Cr, Li, As, Ni и други. Физиологичната им и биохимична роля още не напълно изяснена. Според Х. Шроедер, хром, итрий и паладий могат да увеличават продължителността на живота. Хром (Cr), сравнително между 150 растения, се съдържа най-много в Arnica montana (3,36 мкг/г) и Salvia officina-lis(2,69 мкг/г) при денонощна потребност на възрастен човек — 0,05–0,15 мг.

Трета група — Au, W, итрий, лантаноиди. Тяхното съдържание и роля в организма още не са изяснени.

Физиологичното действие на микроелементите не се ограничава от еднозначната им концентрация при която е възможно нормалното протичане на метаболитните реакции, а от концентрационен интервал, необходим за хомеостазата (С. П. Торшин, Т. М. Удельнова, Б. Я. Ягодин, 1990 г.). От особено значение е и наличието на синергизъм и антагонизъм както между тях, така и с макроелементите, по отношение на постъпването и действието им в организма (А. А. Кист, 1973 г.).

В растителната клетка, като се изключат целулоза, скорбяла, мастни капки и нискомолекулни въглехидрати, всички други съединения притежават дефинирани йоногенни групи, чиято йонизация поражда електрично зареждане в биомолекулите и съответно в клетъчните структури. При това силно базичните метални катиони присъстват в растенията във водоразтворимо и в обменно-адсорбирано състояние според функцията им да компенсират зарядите на анионите на карбоновите киселини или на високомолекулните биополимери и конюгати (пектини, белтъчини, клетъчни мембрани, нуклеопротеини и други), (Ст. Ганев, А. Арсова, 1985 г.)

Органичните вещества са първични метаболити (въглехидрати, липиди и липоиди, протеини и ензими) и вторични метаболити (органични киселини, фенолни съединения, стероиди, алкалоиди, терпени и терпеноиди, етерични масла, гликозиди, сапонини, иридоиди, смоли и балсами, серни съединения, витамини и други класове химически съединения). Към вторичните метаболити са и екзометаболитите — БАВ които се изработват и отделят от растенията при техния съвместен живот във фитоценозите, като ги защитават от микроби или други растения и им помагат да се приспособят към изменящата се среда. Тези така наречени алелопатични свойства и вещества на растенията са особено важен фармакогностичен аспект. Тяхното извличане, концентриране, анализиране и използване като препарати за хора и животни би позволило създаването на профилактични средства за продължително използване в ниски дози без еволюционно да са чужди за човешкия организъм.

От 70 групи известни днес природни съединения(с над 12 000 индивидуални химически съединения с установена структура), някои имат тесен и ограничен спектър на биологична активност, например противовирусна активност имат само някои групи флавоноиди, ксантони, алкалоиди, терпеноиди и спиртове; противотумурна — някои алкалоиди, цианиди, тритерпенови кетони, дитерпеноиди, полизахариди, фенолни съединения и др.; хипотензивна, спазмолитична, противоязвена, жлъчкогонна и бактерицидна активност са свойствени на полифенолните съединения. Други, обикновено много обширни групи, например алкалоидите, имат много широк и разнообразен спектър на действие.

Съвременната технология на фитопрепаратите е насочена към направленията: 1. извличане и максимално пречистване на индивидуалните моносубстанции от растенията; 2. екстракционни препарати създаващи сума от БАВ специфични за дадена растителна лекарствена суровина (неогаленови фитопрепарати); З. комплексни фитопрепарати (галенови), съдържащи сумата нативни БАВ и съпътстващи вещества от единични дроги или от растителни сборове, с единичен екстрагент или със смес от екстрагенти (тинктури, екстракти, полиекстракти, медицински масла, медицински вина); 4. препарати от свежи растения (сокове и извлеци) (Минков Е., Шекерджйски Р. Лаковска И., Технология на лекарствата „МиФ“ София, 1988; Муравъев И. А., Технология лекарств, т. 1, Москва, Медицина, 1980)

Технологичната схема за получаване на галенови препарати (екстракти, или максимално пречистени фитопрепарати с целево БАВ) се състои от пет етапа:

Първият обхваща подготовка на суровината — създаване, събиране, сушене, съхранение, оситняване, пресяване, и целесъобразен подбор на екстрагентите, методите и устройствата за извличане на БАВ. Вторият обхваща получаването на екстракта с БАВ, пречистването му от придружаващи вещества, сгъстяването на екстракта до съответния процент влага (5–25%), стандартизиране, опаковка и маркировка, както и екологично използване на отработената суровина. Третият е включването на фитопрепарата в целесъобразна крайна лекарствена форма, хранителна добавка или функционална напитка. Четвъртият е стандартизиране (качествен и количествен състав, чистота, и доказано действие при конкретни болести и състояния за които са създадени) и Петият е оптимална опаковка с маркировка. Това е нормативно уредено чрез задължителното прилагане на Добрата производствена практика (GMP) и Добрата клинична практика (GCP).

От важно терапевтично значение са както технологиите за получаване на БАВ, така и за включването им в лекарствени форми, съобразени със синергизма или антагонизма между тях, и между тях и помощните вещества, както и биологичната им достъпност. Тя отразява количеството на необходимото БАВ циркулиращо в кръвния ток и скоростта, с която то достига в общото кръвообращение в необходимия вид. БАВ от природен произход могат да бъдат включвани във всяка една от сега известните лекарствени и козметични форми или храни. Една от най-перспективните според нас е „полиекстракта“ и като самостоятелна галенова форма, и като полупродукт за липозоми, твърди дисперсни системи, меки и моделирани лекарствени форми и др. При полиекстрактите се създават условия за по-добро запазване на активността и структурната информация на БАВ, особено при подходяща апаратура и технология за получаването им, за по-добра биологична достъпност на БАВ, както и за комплексно физиологично действие, при конструиране на лекарствени състави и форми с тях.

Съвременното, оптимално и екологосъобразно съзнателно използване и управляване фитотерапевтичните биоресурси е свързано с използването на създаден от нас метод, базиран на системния подход, характеризиран като „фармакотаксономичен“(от „pharmacon“ — лекарство и „таксономия“ — систематично класифициране на обекти в йерархично съподчинени групи, притежаващи предсказуемост на белези и свойства) обхващащ: 1. етиология, патогенеза, фармакология и терапия на болестта на различните организационни нива на организма (популационно, организмово, системно, органно, клетъчно и субклетъчно); 2. анализ, подбор и маркетинг на растенията необходими за точка 1., чрез стопанско икономически, химичен и фармакологичен скрининг, съчетани с данни за използването им в емпиричната медицина и систематиката им по хемотаксономичен принцип; 3. агробиология, екология и технология за отглеждане на растенията необходими за точка 2, с основна цел — висок и стабилен добив, продължителна устойчивост към вредители, максимално съдържание на целеви БАВ; 4. оптимална технология със съответното апаратурно осигуряване за получаване на БАВ от растенията по точка 3 и приготвяне от тях на лекарствени форми с целесъобразно и оптимално действие по биофармацевтичен принцип, необходими за т. 1. (Топалов В., Пировски Л., М. Попова, Д. Сакалиева. Биологично активни вещества и лекарственото растениевъдство — перспективи и научно — технически проблеми. Сб. „Научни доклади и съобщения“, том III, Селскостопанска Академия, София, 1987 г.).

Съгласно Синергетиката и съвременните представи (Климонтович Н. Ю., Без формул о синергетике, Минск, Высшэйшая школа, 1986; Белоусов Л. В., Биологический морфогенез, И-е Московского университета, 1987; Брехман И. И., Человек и биологично активные вещества, 1976 г.; Баренбойм, Г. М, Маленков А. Г., Биологически активните вещества, 1986 г.), всеки жив организъм е открита физикохимична система, която може активно да съществува само в условията на достатъчно интензивен поток вещества донасящи му пластичен материал, енергия и информация — сигнал, чийто смисъл зависи не толкова от числото на неговите знакови елементи, колкото от тяхното съчетание и последователност, тоест структурна информация. Именно в тази структурна информация е разликата и ценността на БАВ от природен произход, в сравнение със същите химически съединения, но синтетично получени. В организмовия свят става „напластяване“ на структури и структурни взаимоотношения, които се намират в специфична координация и субординация помежду си. В тези сложни взаимодействия се изгражда комплексното качество на живото като система. В живия организъм, лекарството (БАВ) и храната от външни за системата условия, се превръщат във вътрешни основания, защото регулират неговите фундаментални процеси. От молекулярна гледна точка, организмът е подредена във времето и пространството система от взаимно съгласувани биохимични реакции, едновременното и съвместното протичане на които обезпечава поддържането и развитието на системата към нейното дублиране. Именно разнообразието във физикохимичните и структурни свойства на веществата и взаимодействието между тях, са предпоставки, други сложни системи със своя структура (електронна атомна, молекулна, пространствена) — биологично активните вещества(БАВ), да променят функционалните възможности на различните нива в организма (субклетъчно, клетъчно, органно, функционално — системно, организмово, популационно). Създаването и използването на фитопрепарати, храни и лекарствени продукти, днес, за разлика от миналото, включва познаването и управлението на молекулно и биохимично ниво както на функционалните системи в организма(най-главните в случая за съзнателното дълголетие — нервната, ендокринната и имунната системи, които са водещи и при психосоматичните синдроми и болести), така и на фармакогностичните, биохимичните, фармакологичните, физикохимичните и технологичните аспекти на производството и приложението им. Става ясно, че информацията като понятие от редица частни науки, които сами за себе си са сложни системи, е във възловите пунктове на взаимовръзките между структурите и нивата на организираност и движение на материята, превръщайки я в нова самоорганизираща се функционална метасистема обхващаща човека, биоресурсите и оръдията на труда, и със системообразуващ фактор — удовлетворяване на актуални човешки потребности за активно и качествено дълголетие: „психични явления(човешко съзнание) ↔ витаукт ↔ фитопродукти“.

Или по-точно: „Саморегулираща се научно-приложна функционална метасистема от: системни информационни нервно-психични регулаторни структури (аферентен управляващ механизъм за витаукт) ↔ операторни клетъчни структури(за биосинтеза на белтъци и ензими) и енергийни клетъчни структури (биомембранни системи и митохондрии) — ефекторни механизми за витаукт ↔ минерални и органични БАВ и фитопродукти с тях(средства за витаукт), изградена на база енерго-информационни прави и обратни връзки между тях, и със системообразуващ фактор — удовлетворяване на актуални потребности за активно и качествено човешко дълголетие“.