Болеслав Прус
Фараон (41)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

И сред жителите на Пи-Баст почнаха да се носят страшни слухове за либийците. Разказваха, че на път за родината си разпуснатите от жреците войници-варвари отначало просели, после крадели, а накрай взели да грабят и палят египетските села и да избиват населението.

Така за няколко дни били нападнати и разрушени градовете Хиненсу, Пимат и Каса на юг от Меридовото езеро. Унищожен бил също керван от египетски търговци и поклонници, които се връщали от оазиса Уит-Мехе. Цялата западна граница на държавата била в опасност; дори от Тереметис населението бягало. Защото и в тая област се появили откъм морето либийски банди, като че ли изпратени от страшния вожд Мусаваса, който бил обявил в цялата пустиня свещена война срещу Египет.

Затова, ако понякога вечер западната ивица на небето оставаше червена по-дълго време, това хвърляше в тревога жителите на Пи-Баст. Хората се трупаха по улиците, някои се качваха по плоските покриви или се катереха по дърветата и оттам се провикваха, че виждали пожар в Менуф или в Сехем. Намираха се дори такива, които въпреки здрача забелязваха бягащо население или либийски банди, движещи се към Пи-Баст в дълги черни колони.

Въпреки вълнението сред тукашното население властите в номеса бяха равнодушни, понеже централната власт не им беше изпратила никакви заповеди.

Княз Рамзес знаеше за тревогата в града и виждаше равнодушието на големците в Пи-Баст. Обзе го бесен гняв, че не получава никакви разпореждания от Мемфис и че нито Мефрес, нито Ментезуфис споделят с него тия тревожни слухове.

Но понеже двамата жреци не идваха и дори сякаш избягваха да разговарят с него, наместникът също не ги търсеше и не предприемаше никакви военни приготовления.

Накрая той престана да посещава полковете при Пи-Баст, събираше в двореца си цялата благородническа младеж, пируваше и се забавляваше, като сподавяше в себе си възмущението от жреците и тревогата си за съдбата на държавата.

— Ще видиш!… — каза той веднъж на Тутмозис. — Тия свети пророци ще ни доведат дотам, че Мусаваса ще завладее Долен Египет, а ние ще бъдем принудени да бягаме в Тива или в Сун, ако и оттам не ни изгонят етиопците…

— Ти каза истината — отвърна Тутмозис. — Нашите властници постъпват така, като че ли са предатели.

На първи хатор (август-септември) в двореца на престолонаследника се състоя голям пир. Забавлението започна в два часа следобед, а докато слънцето залезе, всички бяха вече пияни. Стигна се дотам, че мъжете и жените се търкаляха по пода, залян с вино, засипан с цветя и изпотрошени кани.

Между пируващите князът беше най-трезвен. Той още не лежеше, а седеше на креслото и държеше на коленете си две прекрасни танцьорки, едната от които го поеше с вино, а другата поливаше главата му със силни благовония.

В тоя момент в залата влезе адютант и като прескочи няколко пияни гости, приближи се до престолонаследника.

— Достойни господарю — прошепна той, — светите Мефрес и Ментезуфис желаят веднага да говорят с тебе…

Престолонаследникът отстрани момичетата и зачервен, с изпоцапан кафтан, олюлявайки се, тръгна към стаята си на горния етаж.

Като го видяха, Мефрес и Ментезуфис се спогледаха.

— Какво искате, ваши достойнства? — попита князът и се строполи на стола.

— Не зная дали ваше достойнство ще бъдеш в състояние да ни изслушаш… — отвърна смутено Ментезуфис.

— О!… Да не мислите, че съм се напил? — извика князът. — Не се бойте… Днес целият Египет е така обезумял или е толкова глупав, та, изглежда, че у пияните е останало най-много разсъдък…

Жреците се намръщиха, но Ментезуфис започна:

— Ваше достойнство знае, че нашият господар и върховният съвет са решили да уволнят двадесет хиляди наемни войници…

— Да предположим, че това не ми е известно… — прекъсна го престолонаследникът. — Та вие не благоволихте не само да поискате мнението ми, преди да вземете това толкова мъдро решение, но дори не намерихте за нужно да ми съобщите, че четири полка са вече разгонени и тия хора от глад нападат градовете ни…

— Струва ми се, ваше достойнство, че осъждаш заповедите на негово величество фараона… — подхвърли Ментезуфис.

— Не на негово величество… — извика князът и тупна с крак — а на тия предатели, които използуват болестта на моя баща и владетел и искат да продадат държавата на асирийците и либийците!…

Жреците се втрещиха. Никой египтянин досега не беше отправял такива укорни думи към жреците.

— Княже, разреши ни да дойдем отново след няколко часа… когато се успокоиш… — каза Мефрес.

— Няма нужда. Аз зная какво става на западната ни граница… Или по-скоро не аз, а моите готвачи, коняри и чистачки… Та може би сега ще благоволите, достопочтени отци, да посветите и мене в плановете си…

Ментезуфис придаде равнодушен израз на лицето си и заговори:

— Либийците са се разбунтували и събират банди с намерение да нападнат Египет.

— Разбирам.

— Затова по волята на негово величество — продължи Ментезуфис — и на върховния съвет ти, ваше достойнство, трябва да събереш войските от Долен Египет и да унищожиш бунтовниците.

— Къде е заповедта?

Ментезуфис извади от пазвата си пергамент, снабден с печати, и го връчи на княза.

— Значи, от тоя момент аз съм върховен вожд и най-висша власт в тая провинция, нали? — попита престолонаследникът.

— Точно така.

— И имам право да проведа с вас военен съвет?…

— Разбира се… — отвърна Мефрес. — Но в тоя момент…

— Седнете — прекъсна го князът. Двамата жреци изпълниха заповедта.

— Аз ви питам, понеже това е необходимо за плановете ми, защо са разпуснати либийските полкове?

— И други ще бъдат разпуснати — подхвана Ментезуфис. — Върховният съвет иска да се освободи от двадесетте хиляди най-скъпо струващи ни войници, за да даде на съкровището на негово величество четири хиляди таланта годишно, без които фараоновият двор може да се окаже в затруднение…

— Каквото обаче не заплашва дори най-мизерния египетски жрец!… — подхвърли князът.

— Забравяш, ваше височество, че не е прилично жрецът да бъде наричан „мизерен“ — отвърна Ментезуфис. — А това, че никого от жреците не заплашва недоимък, е заслуга на въздържания им начин на живот.

— В такъв случай навярно статуите изпиват виното, което всеки ден се отнася в светилищата, и сигурно каменните богове гиздят жените си със злато и скъпоценни камъни — подигра се князът. — Но да оставим вашата въздържаност!… Върховният съвет не разгонва за това двадесетхилядната войска и не отваря вратите на Египет за бандитите, за да напълни съкровището на фараона…

— А за какво?…

— Само за да се хареса на цар Асар. И понеже негово величество не се е съгласил да бъде предадена Финикия на асирийците, вие искате да омаломощите държавата по друг начин: като разпуснете наемниците и предизвикате война на западната ни граница…

— Призовавам боговете за свидетели, че ти ни учудваш, ваше достойнство! — извика Ментезуфис.

— Сенките на фараоните биха се учудили повече, ако чуят, че в същия тоя Египет, в който царската власт е с вързани ръце и крака, някакъв халдейски измамник влияе върху съдбата на държавата…

— Не мога да повярвам на ушите си!… — от-върна Ментезуфис. — Какво говориш, ваше височество, за какъв халдеец?…

Наместникът се изсмя саркастично.

— Говоря за Бероес. Ако ти, свети отче, не си чувал за него, попитай достопочтения Мефрес, а ако и той е забравил, нека се обърне към Херхор и Пентуер…

Ето великата тайна на вашите светилища!… Някакъв чужденец, промъкнал се като крадец в Египет, налага на върховния съвет такъв позорен договор, който бихме могли да подпишем само ако сме изгубили сраженията и са ни унищожили всички полкове и превзели двете столици…

И като си помисля, че това го е направил един-единствен човек, най-вероятно шпионин на цар Асар!… А нашите мъдреци така са се оставили да ги омагьоса красноречието му, че когато фараонът не им позволи да се откажат от Финикия, те разпускат полковете и предизвикват война на западната граница…

Къде се е чуло такова нещо?… — продължаваше Рамзес, без да се владее вече. — Когато е дошъл най-удобният момент да увеличим армията до триста хиляди души и да я хвърлим срещу Ниневия, тия благочестиви безумци разгонват двадесет хиляди войници и подпалват собствената си къща!…

Мефрес слушаше вцепенен и блед тия остри думи. Накрая той се обади:

— Не зная, достойни господарю, от какъв извор си черпил тия сведения… Дано той да е бил така чист, както сърцата на членовете на върховния съвет! Да допуснем, че някакъв халдейски жрец е успял да склони съвета да подпише тежкия договор с Асирия. Но ако това наистина е така, откъде знаеш дали тоя жрец не е пратеник на боговете, които чрез неговата уста са ни предупредили за опасностите, надвиснали над Египет…

— Откога халдейците се радват на такова доверие у вас? — попита князът.

— Халдейските жреци са по-старши братя на египетските — обади се Ментезуфис.

— Да не би и асирийският цар да е повелител на фараона? — подхвърли князът.

— Не богохулствувай, ваше достойнство — прекъсна го сурово Мефрес. — Ти се ровиш лекомислено в най-свещените тайни, а това е бивало опасно и за по-големи от тебе!…

— Добре, няма да се ровя. Но по какво може да се познае, че един халдеец е пратеник на боговете, а друг — шпионин на цар Асар?

— По чудесата — отвърна Мефрес. — Ако по твоя заповед, княже, тая стая се изпълни с духове, ако невидими сили те издигнат във въздуха, ние ще разберем, че ти си пратеник на безсмъртните и бихме слушали съветите ти…

Рамзес повдигна рамене.

— И аз видях духове: създаваше ги младо момиче… И аз видях в цирка да лежи във въздуха фокусник…

— Само че не си съзрял тънките върви, които са държали със зъби четиримата му помощници… — обади се Ментезуфис.

Князът отново се засмя и като си припомни какво му беше разказвал Тутмозис за богослуженията на Мефрес, каза със саркастичен тон:

— През времето на фараон Хеопс един първожрец поискал непременно… да лети във въздуха!… За тая цел той се молел на боговете, а на подчинените си поръчал да гледат дали няма да бъде издигнат от невидими сили. И какво ще кажете, свети мъже: оттогава нямало ден пророците да не уверяват първожреца, че… се издигал във въздуха, наистина не особено високо, само на един пръст от пода… но все пак… Но какво ви е, ваше достойнство? — внезапно попита той Мефрес.

Наистина първожрецът, като слушаше собствената си история, се олюля на стола и щеше да падне, ако не го задържа Ментезуфис.

Рамзес се смути. Той поднесе на стареца вода, натри челото и слепите му очи с оцет и почна да го разхлажда с ветрило…

Скоро свети Мефрес се съвзе. Той стана от стола и каза на Ментезуфис:

— Като че е време да си вървим, нали?

— И на мене така ми се струва.

— А аз какво трябва да правя? — попита князът, който чувствуваше, че беше станало нещо лошо.

— Изпълнете задълженията си на върховен вожд — отвърна студено Ментезуфис.

Двамата жреци се поклониха церемониално на княза и излязоха. Наместникът беше вече съвсем изтрезнял, но сякаш някаква огромна тежест легна на сърцето му. В тоя момент Рамзес разбра, че бе направил две големи грешки: призна на жреците, че знае тяхната тайна, и се подигра жестоко с Мефрес.

Той беше готов да даде година от живота си, ако можеше да изтрие от паметта им целия този пиянски разговор. Но беше вече късно.

„Няма какво — мислеше той, — издадох се и си спечелих смъртни врагове. Но какво да се прави. Борбата започва в най-неудобен за мене момент… Ала ще вървим напред. Малко ли фараони са воювали с жреците и са ги побеждавали, без дори да имат особено силни съюзници…“

Но той така силно почувствува в какво опасно положение се намираше, че веднага се закле в името на свещената глава на баща си никога вече да не пие много вино.

После заповяда да повикат Тутмозис. Довереникът се яви веднага. Беше напълно трезвен.

— Ние сме във война и аз съм главнокомандуващ — каза престолонаследникът.

Тутмозис се поклони доземи.

— И никога вече няма да се напивам — добави князът. — А знаеш ли защо?

— Вождът трябва да се въздържа от вино и от омайващи аромати — отвърна Тутмозис.

— Бях забравил това и се изтървах пред жреците…

— За какво? — извика уплашено Тутмозис.

— Че ги мразя и че се подигравам с чудесата им…

— Няма нищо. И те самите сигурно никога не разчитат на човешката любов.

— И че зная политическите им тайни — добави князът.

— Ах!… — изсъска Тутмозис. — Виж, това не биваше…

— Но да ги оставим — каза Рамзес. — Изпрати веднага бързоходци до полковете; утре сутрин всички командири трябва да дойдат на военен съвет. Заповядай да бъдат запалени сигналите за тревога и всички войски от Долен Египет да тръгнат утре към западната граница. Иди при номарха и му нареди да уведоми другите номарси, че трябва да бъдат събрани храни, дрехи и оръжия.

— Ще имаме трудности с Нил — подхвърли Тутмозис.

— Затова нека при ръкавите на Нил бъдат задържани всички лодки и кораби, за да пренасят войската. Трябва също така да се нареди номарсите да започнат подготовката на запасни полкове…

В това време Мефрес и Ментезуфис се връщаха в жилищата си при светилището на Птах. Когато останаха сами в килията, първожрецът вдигна ръце нагоре и извика:

— Троице от безсмъртни богове: Озирис, Изида и Хор — спасявайте Египет от унищожение!… Откак свят светува, никой фараон не е изрекъл толкова богохулства, колкото чухме днес от това дете!… Какво казвам — фараон?… Никой враг на Египет, никой хет, финикиец, либиец не би се осмелил така да пренебрегва неприкосновеността на жреците…

— Виното прави човека прозрачен — отсече Мен-тезуфис.

— Но в това младо сърце се е загнездило кълбо змии… Той оскърбява жреческата каста, подиграва се с чудесата, не вярва в боговете!…

— Все пак най-много ме учудва това — каза замислено Ментезуфис, — откъде Рамзес знае за вашите преговори с Бероес? Защото аз съм готов да се закълна, че той ги знае.

— Извършено е страшно предателство — отвърна Мефрес и се хвана за главата.

— Това е много чудно! Вие сте били четирима…

— Съвсем не четирима. За Бероес знаеше старшата жрица на Изида, двамата жреци, които му посочиха пътя до светилището на Сет, и жрецът, който го посрещна на вратата… Чакай, чакай!… — каза Мефрес. — Тоя жрец седеше непрекъснато в подземието… Ами ако е подслушвал?

— Във всеки случай той не е продал тайната на това хлапе, а на някой по-голям от него. А това е вече опасно!…

На вратата на килията почука първожрецът в светилището на Птах, свети Сем.

— Мир вам — рече той, като влизаше.

— Да бъде благословено сърцето ти.

— Дойдох, защото така сте повишили глас, като че ли се е случило някакво нещастие. Не предполагам да ви плаши войната с нищожния либиец?… — каза Сем.

— А какво мислиш, ваше достойнство, за престолонаследника? — прекъсна го Ментезуфис.

— Мисля — отвърна Сем, — че той трябва да е много доволен от войната и че е станал главнокомандуващ. Той е роден за герой! Когато го гледам, идва ми наум лъвът на Рамзес… Тоя младеж е готов да се хвърли сам срещу всички либийски банди и наистина може да ги разпръсне.

— Тоя младеж — обади се Мефрес — може да събори всичките наши светилища и да изтрие Египет от лицето на земята.

Свети Сем бързо извади златния амулет, който носеше на гърдите си, и зашепна:

— Избягайте, лоши думи, в пустинята… Отдалечете се и не правете зло на справедливия!… Какво приказвате, ваше достойнство!… — рече той по-високо с укорен тон.

— Достойният Мефрес казва истината — обади се Ментезуфис. — Главата и стомахът биха те заболели, ако човешките устни можеха да повторят богохулствата, които чухме днес от тоя младеж.

— Не се шегувай, пророко — възмути се първожрецът Сем. — По-скоро ще повярвам, че водата гори, а въздухът гаси огън, отколкото, че Рамзес си позволява да богохулствува!…

— Прави това, като се преструва на пиян — забеляза ехидно Мефрес.

— Дори да е така. Не отричам, че князът е лекомислен и веселяк, но богохулник!…

— И ние така мислехме — каза Ментезуфис. — И бяхме толкова уверени, че познаваме характера му, та когато се върна от светилището на Хатор, престанахме дори да го наблюдаваме…

— Жал ти беше за златото, с което трябваше да плащаш на агентите — обади се Мефрес. — Виждаш ли какви са последствията от една дребна наглед небрежност!…

— Но какво се е случило? — попита нетърпеливо Сем.

— Накратко казано, князът, престолонаследникът, се подиграва с боговете…

— О!…

— Осъжда заповедите на фараона!

— Не може да бъде!…

— Нарича върховния съвет предатели…

— Не…

— А от някого узнал за пристигането на Бероес и дори за срещата му с Мефрес, Херхор и Пентуер в светилището на Сет…

Първожрецът Сем се хвана с две ръце за главата и почна да тича из килията.

— Невъзможно!… — викаше той. — Невъзможно!… Навярно някой е урочасал тоя младеж… Дали не е оная финикийска жрица, която той открадна от светилището?…

Тая бележка се стори на Ментезуфис много сполучлива и той погледна към Мефрес. Но раздразненият първожрец не се поддаде на това предположение.

— Ще видим — отвърна той. — Най-напред трябва да се направи следствие, за да знаем какво е вършил князът всеки ден след завръщането си от светилището на Хатор. Твърде голяма свобода имаше той, твърде много връзки с неверните и с неприятелите на Египет. А ти, достойни Сем, ще ни помогнеш…

В резултат на това решение следващия ден първожрецът Сем нареди да се призове народът на тържествено богослужение в светилището на Птах.

По ъглите на улиците, по площадите, дори на полето заставаха глашатаи и свикваха народа с тръби и флейти. А когато се съберяха достатъчен брой слушатели, съобщаваха им, че в светилището на Птах в продължение на три дни ще има молебен и процесии, та добрият бог да благослови египетското оръжие и да смаже либийците, а на вожда им, Мусаваса, да изпрати проказа, слепота и безумие.

Всичко стана, както искаха жреците. От ранно утро до късна нощ прости хорица с различни професии се трупаха около стените на светилището; аристокрацията и богатите граждани се събираха във външното преддверие, а жреците от тукашния и съседните номеси принасяха жертви на бога Птах и казваха проточени молитви в олтара.

Три пъти на ден се извършваше тържествено шествие, през време на което носеха в златна лодка със завески статуята на божеството. Простолюдието падаше по лице и на висок глас изповядваше греховете си, а многобройните пророци, пръснати сред множеството, го подпомагаха в разкаянието, като задаваха разни въпроси. Същото нещо се вършеше и в преддверието на светилището. Но понеже знатните и богати хора не обичаха да се самообвиняват на всеуслошание, светите отци отвеждаха каещите се настрани и тихо ги увещаваха и съветваха. На обед богослужението биваше най-тържествено. Защото тогава войниците, които се отправяха на запад, идваха тук, за да получат благословията на първожреца и да опреснят силата на своите амулети, които имаха свойството да отслабват неприятелските удари.

Понякога в светилището проехтяваха гръмотевици, а нощем над пилоните святкаше. Това беше знак, че божеството е чуло нечии молитви или пък разговаря с жреците.

Когато след завършването на тържествата тримата сановници, Сем, Мефрес и Ментезуфис, се събраха на тайно съвещание, положението беше вече изяснено.

Религиозните служби бяха донесли на светилището четиридесет таланта доход, но около шестдесет таланта бяха изразходвани за подаръци или за изплащане дълговете на разни лица от аристокрацията и висшите офицерски среди.

Събрани бяха следните сведения:

Сред войската се носел слух, че щом княз Рамзес се качи на престола, ще започне война срещу Асирия и тая война ще донесе на участниците в нея големи печалби. Говорело се, че дори най-обикновеният войник нямало да се върне от този подход с по-малко от хиляда драхми.

Между населението се мълвяло, че когато след победата фараонът се върнел от Ниневия, щял да даде роби на всички селяни и за няколко години ще освободи Египет от данъци.

Аристокрацията пък смятала, че новият фараон преди всичко ще изземе от жреците всички имения, станали собственост на светилищата срещу сключени заеми, и ще ги върне на аристокрацията. Говорело се също, че бъдещият фараон щял да управлява самостоятелно, без участието на върховния жречески съвет.

Накрая във всички обществени слоеве царяло убеждението, че за да си осигури помощта на финикийците, княз Рамзес повярвал в богиня Астарта и й се молел особено ревностно. Във всеки случай сигурно беше, че престолонаследникът веднъж нощем е посетил светилището на Астарта и там видял някакви чудеса. А между богатите азиатци се носели слухове, че Рамзес направил големи дарения на светилището, срещу което оттам му дали една жрица, за да укрепва вярата му.

Всички тия новини беше събрал достопочтеният Сем заедно с жреците си. А светите отци Мефрес и Ментезуфис му съобщиха друга новина, получена от Мемфис, а именно, че халдейският жрец и чудотворец Бероес бил посрещнат в подземията на светилището на Сет от жреца Осохор. Два месеца по-късно Осохор оженил дъщеря си и я дарил с редки скъпоценности, а също така купил на младоженците голям чифлик. Понеже той нямал значителни доходи, съществувало подозрение, че е подслушал разговора на Бероес с египетските сановници, а после продал тайната за договора на финикийците и получил от тях много пари.

Като чу това, първожрецът Сем каза:

— Ако свети Бероес е наистина чудотворец, трябва преди всички него да попитате дали Осохор е издал тайната…

— Бероес е питан за това нещо — отвърна Мефрес, — но светият мъж казал, че по тоя въпрос предпочита да мълчи. Добавил също, че дори някой да е подслушвал преговорите и да е съобщил за тях на финикийците, нито Египет, нито Халдея ще пострадат от това. Дори ако се намерел виновникът, трябвало да се прояви милосърдие към него.

— Свет!… Наистина свет човек!… — прошепна Сем.

— А какво мислите, ваше достойнство — обърна се Мефрес към Сем, — за престолонаследника и за безпокойствата, които предизвикаха неговите постъпки?…

— Ще кажа същото, което каза Бероес; престолонаследникът няма да причини зло на Египет, затова трябва да сме снизходителни…

— Тоя хлапак се подиграва с боговете и с чудесата, влиза в чужди светилища, бунтува народа… Това не са дребни неща!… — каза огорчено Мефрес, който не можеше да забрави, че Рамзес се бе подиграл грубиянски с неговите набожни прояви.

Първожрецът Сем обичаше Рамзес, затова отвърна с добродушна усмивка:

— Кой селянин в Египет не би искал да има роб, та да се отърве от тежкия труд и се отдаде на приятно безделие? Та кой ли човек на света не мечтае да не плаща данъци? Нали с това, което плаща на съкровището, жена му, той и децата биха могли да се облекат добре, пък и да си доставят разни удоволствия.

— Безделието и разточителството развалят човека — обади се Ментезуфис.

— Кой войник — продължи Сем — не би искал война и не мечтае за хиляда драхми печалба, а може би и за повече?

После, питам ви, отци, кой фараон, кой номарх, кой благородник плаща с готовност направените дългове и не гледа накриво към богатствата на светилищата?…

— Това е безбожна алчност! — прошепна Мефрес. — И най-сетне — каза Сем — кой престолонаследник не е мечтал да ограничи значението на жреците, кой фараон в началото на царуването си не е искал да се отърси от влиянието на върховния съвет?

— Думите ти са изпълнени с мъдрост — каза Мефрес, — но докъде могат да ни доведат те?

— Дотам, та да не обвинявате престолонаследника пред върховния съвет. Защото няма такъв съд, който би осъдил княза за това, че селяните са готови да не плащат данъци или че войниците искат война. По-скоро може вас да укорят. Защото, ако бяхте следили всеки ден княза и бяхте възпирали дребните му простъпки, нямаше да има днес цяла пирамида от обвинения, които на това отгоре не се основават на нищо.

При подобни случаи злото не е в това, че хората са склонни към грях, защото тая склонност са я имали винаги. Опасното е другаде — че ние не сме ги наблюдавали. Нашата свещена река, майката на Египет, много бързо би засипала с тиня каналите, ако инженерите престанеха да бдят над нея.

— А какво ще кажете, ваше достойнство, за хулите, които князът си позволи в разговора с нас? Ще му простите ли отвратителните подигравки с чудесата?… — попита Мефрес. — Ами че тоя хлапак оскверни тежко моята набожност…

— Сам се осквернява оня, който разговаря с пияница — отвърна Сем. — Освен това, ваши достойнства, не сте имали право да разговаряте за най-важните дела на държавата с нетрезвия княз… Вие дори сте направили грешка, като сте назначили пиян човек за командир на армията. Защото военачалникът трябва да бъде трезв.

— Прекланям се пред вашата мъдрост — каза Мефрес, — но гласувам да внесем жалба срещу престолонаследника във върховния съвет.

— А пък аз гласувам против такава жалба — отвърна енергично Сем. — Съветът трябва да узнае всички постъпки на наместника, но не във формата на жалба, а на обикновен рапорт.

— И аз съм против жалбата — обади се Ментезуфис. Като видя, че има срещу себе си два гласа, първожрецът Мефрес оттегли искането си за жалба срещу княза. Но той запомни нанесената му обида и затаи злобата в сърцето си.

Той беше умен и набожен старец, но твърде отмъстителен. По-скоро би простил, ако му отрежеха ръката, отколкото ако някой засегнеше жреческото му достойнство.