Болеслав Прус
Фараон (35)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Беше вече месец тот (краят на юни — началото на юли). Поради горещините напливът на поклонници в Пи-Баст и околностите му взе да намалява. Но в двора на Рамзес продължаваха да се веселят и да говорят за случилото се в цирка.

Придворните хвалеха смелостта на княза, нетактич-ните се възхищаваха от силата на Саргон, жреците със сериозен израз на лицето казваха, че престолонаследникът не е трябвало да се бърка в борбата с бикове. За това имало други хора, платени, които съвсем не се радват на всеобщо уважение.

Рамзес или не чуваше различните мнения, или не им обръщаше внимание. В паметта му се бяха отпечатали два епизода от зрелището: асириецът му изтръгна победата над бика и ухажваше Кама, която посрещаше това много благосклонно.

Понеже не беше прилично да покани при себе си финикийската жрица, един ден той й изпрати писмо, с което съобщаваше, че иска да я види, и питаше кога ще го приеме. По същия куриер Кама отговори, че ще го чака същия ден вечерта.

Щом се появиха звезди, князът се измъкна тайно (както му се струваше) от двореца и тръгна.

Градината на светилището на Астарта беше почти пуста, особено около дома на жрицата. В къщата беше тихо и горяха само няколко светлинки.

Когато князът почука несмело, жрицата му отвори сама. Тя му целуна ръцете в тъмното преддверие и пошепна, че би умряла, ако тогава, в цирка, освирепялото животно му беше причинило нещо лошо.

— Но сега трябва да си спокойна — отвърна сърдито престолонаследникът, — любовникът ти ме спаси.

Когато влязоха в една стая, князът забеляза, че Кама плаче.

— Какво значи това? — попита той.

— Отвърна се от мене сърцето на нашия господар — рече тя. — И може би с основание.

Престолонаследникът се усмихна горчиво.

— Защо? Любовница ли си му вече, свещена девойко, или ти предстои да станеш такава?…

— Любовница?… Никога!… Но може да стана жена на тоя ужасен човек.

Рамзес скочи от мястото си.

— Сънувам ли?… — извика той. — Или Сет ме е проклел?… Ти, жрица, която пазиш огъня при олтара на Астарта, която под страх на смъртно наказание трябва да останеш девица, ще се жениш?… Вярно, че финикийското лицемерие е по-лошо, отколкото разправят хората!

— Чуй ме, господарю — рече Кама, като бършеше очите си, — и ме укори, ако заслужавам. Саргон иска да ме вземе за жена, за своя първа жена. Според нашите закони при крайно изключителни случаи жрица може да се ожени, но само за мъж с царска кръв. А Саргон е сродник на цар Асар…

— И ти ще се ожениш за него?

— Какво мога да сторя, щом върховният жречески съвет на Тир ми заповяда?… — отвърна тя и отново се обля в сълзи.

— А защо тоя съвет държи толкова за Саргон? — попита князът.

— Изглежда, че много държи — каза тя с въздишка. — Говори се, че асирийците щели да завладеят Фи-никия. Саргон щял да стане сатрап…

— Ти си полудяла!… — възкликна князът.

— Казвам това, което зная. В нашия храм вече втори път уреждат молебени, за да отмине това нещастие от Финикия. Първия път го правихме, преди ти, господарю, да дойдеш при нас…

— А сега защо пак?…

— Защото се говори, че тия дни пристигнал в Египет халдейският жрец Истубар с писма, с които цар Асар назначава Саргон за свой посланик и пълномощник да сключи с вас договор за завладяването на Финикия.

— Но аз… — прекъсна я князът.

Искаше да каже „нищо не зная“, но се въздържа. Почна да се смее и отвърна:

— Кама, кълна ти се в честта на моя баща, че докато съм жив, Асирия няма да заграби Финикия. Това достатъчно ли е?

— О, господарю!… Господарю!… — извика тя и се хвърли в краката му…

— И сега сигурно няма да станеш жена на тоя грубиян?

— Ах! — трепна тя. — Има ли нужда да ме питаш?

— И ще бъдещ моя… — прошепна князът.

— Значи, желаеш смъртта ми?… — отвърна тя ужасена. — Ех!… Щом искаш това, готова съм…

— Желая да живееш… — шепнеше той, пламнал от страст — да живееш и да ми принадлежиш…

— Това е невъзможно…

— А върховният жречески съвет в Тир?

— Той може само да ме ожени…

— Но ти ще влезеш в моя дом.

— Ако вляза там не като твоя жена, ще умра… Но съм готова… дори да не видя утрешното слънце…

— Бъди спокойна… — отговори сериозно князът, — Който е придобил благоволението ми, на него никой не може да му стори зло.

Кама отново коленичи пред него.

— Как може да стане това?… — попита тя и скръсти ръце.

Размес беше толкова възбуден, така забравяше положението и дълга си, че беше готов да обещае женитба на жрицата. Въздържа го от тая постъпка не разсъдъкът, а някакъв глух инстинкт.

— Как може да стане това?… Как може да стане това?… — шепнеше Кама, като го поглъщаше с очи и целуваше краката му.

Князът я вдигна, настани я далеко от себе си и отвърна с усмивка:

— Питаш ме как може да стане това… Ще ти обясня. Преди да стана пълнолетен, последен мой учител беше един стар жрец, който знаеше на памет множество чудни истории из живота на боговете, царете, жреците, дори на низшите чиновници и селяните.

Тоя старец, известен с благочестието и чудесата си, не зная защо, не обичаше жените, дори се боеше от тях. Затова много често ми говореше за изменчивостта на жената, а веднъж, за да ми докаже каква силна власт имате вие над мъжете, ми разказа следната история.

Някакъв млад, беден писар, който нямал в торбата си дори меден утен, а само една ечемична питка, пътувал от Тива за Долен Египет, за да дири работа. Казали му били, че в тая част на Египет живеят най-богатите големци и търговци и стига да има късмет, може да си намери добра работа и да забогатее.

И ето, вървял той по брега на Нил (за кораб нямал с какво да плати) и си мислел:

„Колко лекомислени са хората, които, след като наследят от родителите си един талант, два таланта или дори десет таланта, вместо да увеличават богатството си чрез търговия или като дават заеми с висока лихва, пилеят парите си? Аз, ако имах една драхма… Ех, една драхма е малко… Но ако имах един талант или още по-добре няколко ниви, щях да ги увеличавам от година на година и към края на живота си щях да бъда богат колкото най-богатия номарх.

Но какво да правя!… — казвал си той с въздишка. — Боговете, изглежда, покровителствуват само глупците; а пък аз съм изпълнен с мъдрост от перуката до босите си пети. А ако и в моето сърце се крие някакво зърно глупост, то е само затова, че наистина не бих могъл да пропилея богатство и дори не бих знаял как да се заловя за такова безбожно дело.“

Като разсъждавал така, бедният писар минал край една глинена колиба, пред която седял човек, нито млад, нито стар, с поглед, който прониквал чак до глъбините на сърцето. Писарят, мъдър като щъркел, веднага се сетил, че това сигурно е някой бог, поклонил се и рекъл:

— Поздравявам те, достопочтени собственико на тоя прекрасен дом. Съжалявам само, че нямам нито вино, нито месо, за да го поделя с тебе в знак на уважение и да ти докажа, че всичко, което имам, е и твое.

На Амон — това бил той в човешки образ — се харесала любезността на младия писар. Той го изгледал и попитал:

— Какво мислеше, като идваше насам? Защото виждам мъдрост върху челото ти, а пък аз съм от тия, които събират думите на истината, както яребицата пшеничните зърна.

Писарят въздъхнал.

— Мислех — казал той — за своята бедност и за тия лекомислени богаташи, които, неизвестно защо и как, пропиляват богатствата си.

— А ти не би ли ги пропилял? — попитал богът все още в човешки образ.

— Погледни ме, господарю — рекъл писарят. — Аз имам продупчено наметало, а по пътя загубих сандалите си, но папируса и мастилницата винаги нося със себе си, като своето собствено сърце. Защото и като ставам, и като си лягам да спя, повтарям, че е по-добре да бъдеш умен бедняк, отколкото глупав богаташ.

А щом съм такъв, щом мога да пиша на двете писма и да направя най-сложни сметки, щом зная всички растения и всички животни, които съществуват под небето, можеш ли да помислиш, че аз, толкова умен човек, ще съм способен да пропилея богатство?

Богът се замислил и рекъл:

— Думите ти текат бързо като Нил при Мемфис; но ако наистина си толкова умен, напиши ми „Амон“ по двата начина.

Писарят извадил мастилницата, четчицата и за късо време на вратата на колибата написал „Амон“ по двата начина така изразително, че дори безсловесните животни се спирали, за да почетат бога.

Богът бил доволен и добавил:

— Ако ти смяташ така добре, както пишеш, направи ми следната търговска сметка: ако за една яребица ми дават четири кокоши яйца, колко яйца ще трябва да ми дадат за седем яребици?

Писарят събрал камъчетата, наредил ги в различни редици и преди слънцето да залезе, отговорил, че за седем яребици трябва да се дадат двадесет и осем кокоши яйца.

Всемогъщият Амон чак се усмихнал, че вижда пред себе си такъв голям мъдрец и рекъл:

— Виждам, че си ми казал истината за мъдростта си. Ако се окажеш и постоянен в добродетелта, ще направя така, че да бъдеш щастлив през целия си живот, а след смъртта синовете ти ще сложат твоята сянка в прекрасна гробница. Кажи сега — какво богатство искаш, което не само няма да пропилееш, но и ще го умножиш?

Писарят паднал пред краката на милостивия бог и отвърнал:

— Ако имах поне тая колиба и четири мери земя, щях да бъда богат.

— Добре — рекъл богът, — но най-напред се огледай дали това ще ти стигне.

Завел го той в колибата и му казал:

— Ето ти тук четири кепета и четири престилки, две наметала за лошо време и два чифта сандали. Тук е огнището, тук пейката, на която можеш да спиш, ето ти стъпа за чукане пшеница и нощви за хляб…

— А това какво е? — попитал писарят и посочил някаква фигура, покрита с платно.

— Това е единственото нещо, което не бива да пипаш, защото ще загубиш богатството си — отвърнал богът.

— О!… — викнал писарят. — То може да си седи тук хиляда години и няма да го бутна… Извинете, ваша милост, какъв е тоя чифлик, дето се вижда там?…

И се навел през прозореца на колибата.

— Ти добре рече — казал Амон. — Това е чифлик, и то хубав чифлик. Има просторна къща, петдесет мери земя, двадесетина глави добитък и десет роби. Ако би искал да притежаваш тоя чифлик…

Писарят паднал пред краката на бога.

— Има ли — попитал той — такъв човек под слънцето, който не би предпочел пшеничната питка пред ечемичната?…

Като чул това, Амон изрекъл някакво заклинание и в същия миг двамата се намерили в разкошния дом на чифлика.

— Ето ти — казал богът — легло, покрито с резба, пет масички и десет стола. Ето ти бродирани дрехи, бъчва и чаши за вино, маслена лампа и лектика…

— А това какво е — попитал писарят и посочил някаква фигура, която стояла в ъгъла, покрита с воал.

— Само това нещо — отвърнал богът — не закачай, защото ще загубиш цялото си богатство.

— Ако ще дори десет хиляди години да живея — възкликнал писарят, — няма да се докосна до тоя предмет!… Защото смятам, че след мъдростта най-хубавото нещо е богатството… А какво е това, дето се вижда там? — попитал той след малко и посочил огромен дворец сред градината.

— Това е княжеско имение — отвърнал богът. — Състои се от дворец, петстотин мери земя, сто роби и няколкостотин глави добитък. Това е голямо имение, но ако смяташ, че твоят ум ще се справи…

Писарят отново паднал в краката на Амон и се облял в радостни сълзи.

— О, господарю!… — възкликнал той. — Има ли някъде такъв безумец, който вместо чаша пиво да не иска бъчва вино?

— Думите ти са достойни за мъдрец, който може да решава най-трудни задачи — рекъл Амон.

После произнесъл някакви заклинателни слова и двамата с писаря се намерили в двореца.

— Ето ти — казал добрият бог — трапезария с позлатени канапета и столове, с масички от разноцветно дърво. Долу има кухня за петима готвачи, склад за хранителни продукти, в който ще намериш всякакви меса, риби и сладкиши, най-сетне — мазе с най-хубаво вино. Ето ти тук спалнята с подвижен покрив; когато спиш, с него робите ти ще те разхлаждат. Обръщам ти внимание на леглото: то е от кедър, подпира се на четири лъвски лапи, изкусно излени от бронз. Тук е гардеробът, пълен с ленени и вълнени дрехи; а в сандъците ще намериш пръстени, огърлици, гривни…

— А това какво е?… — попитал внезапно писарят и посочил някаква фигура, покрита с воал, везан със златни и пурпурни конци.

— От това именно трябва най-много да се пазиш — отвърнал богът. — Ако го докоснеш, огромното ти богатство ще пропадне. А в Египет наистина няма много имения като това. Трябва също да ти кажа, че в съкровището имаш десет таланта в злато и скъпоценни камъни.

— Повелителю мой!… — викнал писарят. Позволи ми да поставя на най-видно място в двореца твоя образ, пред който ще паля благовония три пъти дневно.

— Но онова избягвай! — отвърнал Амон и посочил покритата с воал фигура.

— Освен ако си загубя ума и стана по-лош от дива свиня, за която между виното и помията няма никаква разлика — рекъл писарят. — Нека тая фигура под воала се кае тук сто хиляди години — аз няма да я пипна, щом е такава волята ти.

— Помни, че ще загубиш всичко!… — извикал богът и изчезнал.

Щастливият писар тръгнал да се разхожда из двореца си и поглеждал през прозорците. Надникнал в съкровището и претеглил на ръка златото: било тежко; разгледал скъпоценните камъни — били истински. Заповядал да му донесат ядене: веднага дотичали роби, окъпали го, избръснали го и го облекли в тънки дрехи.

Хапнал и пийнал като никога, защото гладът и вкусните гозби засилвали апетита му. После запалил благовония пред статуята на Амон и я накичил със свежи цветя. След това седнал при прозореца.

На двора цвилели два коня, впрегнати в колесница, цялата покрита с резба. На друго място група хора с копия и мрежи в ръце успокоявали ловни кучета, които, усетили предстоящия лов, немирно се дърпали. Пред хамбара един писар получавал зърно от земеделците, край обора пред друг писар се отчитали надзирателите на пастирите.

В далечината се виждала маслинова горичка, висок хълм, обрасъл с лозя, пшенични ниви, а навсякъде по полето — гъсто засадени финикови палми.

„Наистина! — казал си той. — Аз съм днес толкова богат, колкото заслужавах. Едно само ме учудва: как толкова години можах да издържа в унижение и нищета! Но трябва да си призная — продължавал той мислено, — че не знам дали ще съумея да увелича това огромно богатство; пък и аз нито се нуждая от повече, нито ще имам време да се занимавам с търговски сделки.“

В стаите обаче скоро му доскучало и той излязъл навън, разгледал градината, обиколил полето, поговорил със слугите, които падали пред него ничком; а те били така облечени, че вчера сам той би смятал за голяма чест да им целува ръцете. Но понеже и това го отегчило, върнал се в двореца и почнал да разглежда запасите храни в склада и в мазето, а също и разните предмети из стаите.

— Хубаво е всичко това — казвал си той, — но щеше да бъде още по-хубаво, ако предметите бяха от чисто злато, а каните — от скъпоценни камъни.

По едно време очите му неволно се обърнали към ъгъла, където стояла покритата с бродиран воал фигура и въздишала.

„Въздишай си, въздишай!“ — мислел той и взел кадилницата да изгори благовония пред статуята на Амон.

„Добър е тоя бог — мислел той, — щом оценява достойнствата на мъдреците дори когато са боси и ги възнаграждава справедливо. Какво великолепно имение ми даде!… Е, вярно е, че и аз го почетох, като написах и на двете писма името «Амон» на вратата на колибата. Или как хубаво му пресметнах колко кокоши яйца ще получи срещу седем яребици. Прави бяха учителите ми, като твърдяха, че мъдростта отваря устата дори на боговете.“

Отново погледнал в ъгъла. Покритата с воал фигура пак въздъхнала.

— Интересно — казал си писарят, — защо моят приятел Амон ми забрани да докосвам туй нещо, дето стои там в ъгъла? Е, за такова богатство имаше право да ми постави условия, при все че аз не бих направил това. Защото, щом целият дворец е моя собственост, щом мога да употребявам всичко, което е тук, защо да не мога дори да докосна онова нещо?…

То така се казва обикновено — не бива да се пипа! Но все пак бих могъл да видя…

Той се приближил до фигурата, свалил внимателно воала и видял… нещо много хубаво. Уж красив юноша, но не бил юноша… Косата — дълга до коленете, чертите нежни, погледът изпълнен със сладост.

— Какво си ти? — обърнал се той към фигурата.

— Аз съм жена — отговорила му тя с такъв тънък глас, сякаш го пронизал финикийски нож през сърцето.

„Жена? — помислил писарят. — Това не са ме учили в жреческото училище.“

— Жена?… — повторил той. — А тук какво имаш?…

— Това са очите ми.

— Очите ти?… Какво ще видиш ти с такива очи, които могат да се разтопят от каква и да е светлина?

— Моите очи не са, за да гледам с тях, а ти да ги гледаш — отговорила фигурата.

— Странни очи! — рекъл си писарят, като се разхождал по стаята.

Отново се спрял пред фигурата и попитал:

— А това какво е?

— Това е устата ми.

— О, богове! Та ти ще умреш от глад — извикал той, — с такава малка уста не можеш да се нахраниш!…

— Моята уста не е за ядене — отвърнала фигурата, — а за да я целуваш.

— Да я целувам? — повторил писарят. — И това не са ме учили в жреческото училище… А това тук… то пък какво е?

— Това са ръчичките ми.

— Ръчичките?… Добре, че не каза ръцете, защото с такива ръце ти не би могла да направиш нищо, дори да издоиш овца.

— Моите ръчички не са за работа.

— А за какво? — учудил се писарят, като пипал един по един пръстите й…

(Както аз твоите, Кама — каза престолонаследникът, милвайки малките ръце на жрицата.)

— За какво са такива ръце? — попитал писарят повторно фигурата.

— За да те прегръщам през шията.

— Искаш да кажеш: за врата?… — изкрещял ужасен писарят, когото някога жреците винаги хващали за врата, когато искали да го бият.

— Не за врата — рекла жената, — а така…

И тя го прегърнала — продължи князът — с ръце през шията, ето така… (Тук той прегърна жрицата.) И го притиснала до гърдите си… ето така… (Тук Рамзес се притисна до Кама.)

— Господарю, какво правиш?… — прошепна Кама. — Та това значи моята смърт…

— Бъди спокойна — отвърна князът, — аз само ти показвам какво е правила фигурата с писаря.

… Внезапно земята затреперала, дворецът изчезнал, изчезнали кучетата, конете и робите. Възвишението, покрито с лозя, се превърнало в гола скала, маслиновите дървета в тръне, а пшеницата — в пясък…

Когато се пробудил в обятията на любимата си, писарят разбрал, че той отново е същият бедняк, какъвто е бил вчера на пътя. Но не съжалявал за богатството си, понеже имал жена, която го обичала и галела!…

— Значи, всичко изчезнало, а само тя останала!… — възкликна наивно Кама.

— Милостивият Амон му я оставил за утеха — каза князът…

— О, Амон е милостив само към писарите! — отвърна Кама. — Но какво значи тая история?

— Отгатни. Нали чу от какво се е отказал бедният писар заради целувката на жената…

— Но от трона не би се отрекъл! — прекъсна го жри-цата.

— Кой знае?… Ако много го молят — прошепна страстно Рамзес.

— О, не!… — извика Кама и се изтръгна от обятията му. — От трона не бива да се отказва, защото какво ще стане тогава с обещанията му за Финикия!…

Двамата се загледаха в очите дълго… дълго… И в тоя момент князът почувствува, че сякаш в сърцето му се е отворила рана и от тая рана е изтекло някакво чувство. Не страст, защото страстта си беше останала, а уважението и вярата в Кама.

„Чудни са тия финикийки — помисли престолонаследникът. — Можеш да лудееш по тях, но не бива да им вярваш!…“

Той се почувствува изморен и се сбогува с Кама. На тръгване огледа стаята, сякаш му беше мъчно да се раздели с нея, и си каза:

„И все пак ти ще станеш моя и финикийските богове няма да те убият, ако мислят за своите светилища и жреци…“

Едва Рамзес напусна вилата на Кама, в стаята се втурна някакъв млад грък, удивително красив и удивително приличащ на египетския престолонаследник. Лицето му беше изкривено от ярост.

— Ликон!… — извика уплашена Кама. — Какво правиш тук?…

— Подла гадино!… — отвърна гъркът със звучен глас. — Дори месец не е минал от оная вечер, когато се кълнеше, че ме обичаш, че ще избягаш с мене в Гърция, а вече на друг любовник се хвърляш на шията… Мъртви ли са боговете, или справедливостта е избягала от тях?…

— Безумни ревнивецо — прекъсна го жрицата, — ти ще ме погубиш…

— Сигурно аз ще те убия, а не твоята каменна богиня… Ето с тия ръце — викаше той и протягаше ръце като орлови нокти — ще те удуша, ако станеш любовница…

— Чия?…

— Знам ли аз?… Навярно и на оня дъртак, асириеца, и на това князче, чиято глава ще разбия с камък, ако продължава да се влачи тук… Княз!… Малко му са всичките жени на Египет, та… му се приискали чужди жрици… Жриците са за жреците, не за чуждите…

Кама вече бе дошла на себе си.

— А ти не си ли чужд за нас? — рече тя високомерно.

— Змия!… — избухна гъркът повторно. — Аз не мога да бъда чужд за вас, щом съм отдал в служба на вашите богове гласа си, с който са ме дарили боговете… А колко пъти вече използувахте външността ми, за да заблуждавате глупавите азиатци, че египетският престолонаследник изповядва тайно вашата вяра?…

— Тихо!… Тихо!… — изсъска жрицата и му запуши устата с ръка.

Нещо в докосването й, изглежда, му подействува омагьосващо, защото гъркът се успокои и й зашепна тихо:

— Слушай, Кама. Тия дни в Себеницкия залив ще пристигне гръцки кораб, управляван от мой брат. Постарай се първожрецът да те изпрати в Пи-Уто, откъдето най-сетне ще можем да избягаме в Северна Гърция, на едно пустинно място, където още не е стъпвал финикийски крак…

— Ще стъпи, ако аз се скрия там — пресече го жрицата.

— Ако падне косъм от главата ти — прошепна разяреният грък, — кълна се, че Дагон… че всички тукашни финикийци ще загубят главите си или ще изпукат в каменните кариери! Ще разберат какво може гъркът…

— Аз пък ти казвам — отвърна със същия глас жрицата, — че докато не събера двадесет таланта, няма да мръдна оттук… А имам само осем…

— Откъде ще вземеш останалите?

— Ще ми ги дадат Саргон и наместникът.

— За Саргон съм съгласен, но за княза не!…

— Ех, че си глупав, Ликон, нима не виждаш защо ми харесва донякъде тоя хлапак!… Прилича на тебе!…

Гъркът се успокои напълно.

— Добре, добре!… — измърмори той. — Разбирам, че когато една жена има да избира между престолонаследника и такъв певец като мене, няма защо да се боя… Но аз съм ревнив и необуздан, затова те моля да не ставаш много интимна с него.

Той я целуна, измъкна се от вилата и изчезна в тъмната градина.

Кама замахна след него със стиснат юмрук.

— Жалък смешник!… — прошепна тя. — При мене ти можеш да бъдеш само роб, задължен да ми пее…