Болеслав Прус
Фараон (34)

ОСМА ГЛАВА

Няколко дни по-късно князът изпрати любимеца си да покани Кама при него. Тя дойде веднага в добре закрита лектика.

Рамзес я прие в отделна стая.

— Една вечер — каза той — бях пред дома ти.

— О, Астарта!… — извика жрицата. — На какво трябва да благодаря за тая височайша милост?… И какво ви попречи, достойни господарю, та не благоволихте да извикате своята робиня?…

— Имаше там някакви говеда. Като че ли асирийци.

— Значи, вие, ваше достойнство, сте се безпокоили вечер?… Никога не бих посмяла да допусна, че нашият владетел се намира на няколко крачки от мене под открито небе.

Князът се изчерви. Колко учудена щеше да бъде тя, ако научеше, че князът беше прекарал десет вечери под прозорците й!

А може би Кама знаеше това, ако се съди по полу-усмихнатата й уста и хитро сведените очи.

— И така, Кама — рече князът, — ти приемаш у дома си асирийци?

— Това е голям сановник!… — възкликна Кама. — Това е Саргон, сродник на асирийския цар, той подари пет таланта на нашата богиня…

— И ти му се отблагодаряваш сега, нали? — попита я престолонаследникът саркастично. — А понеже той е толкова знатен велможа, финикийските богове няма да те накажат със смърт.

— Какво говорите, господарю?… — отвърна тя и скръсти ръце. — Нима вие не знаете, че азиатецът, ако ще и в пустинята да ме намери, няма да вдигне върху мен ръка, дори ако бих му се отдала сама. Те се боят от боговете…

— Защо тогава идва при тебе тоя смрадлив… не, тоя набожен азиатец?

— Увещава ме да се преместя в светилището на Астарта във Вавилон.

— Ще отидеш ли?

— Ще отида… ако вие, господарю, заповядате… — отговори Кама и закри лице с воала си.

Князът я хвана мълчаливо за ръка. Устните му трепереха.

— Не ме докосвайте, господарю — прошепна тя развълнувано. — Вие сте мой повелител, моя и на всички финикийци в тая страна опора, но… бъдете милостив…

Наместникът я пусна и почна да се разхожда из стаята.

— Горещ ден, нали?… — рече той. — Казват, че имало страни, където през месец мехир от небето пада на земята бял пух, който причинява хлад, а от огъня се превръща във вода. О, Кама, помоли боговете си да ми изпратят малко от тоя пух!… Какво говоря?… Ако покриеха с него целия Египет, всичкият тоя пух щеше да се превърне във вода, но — не би изстудил сърцето ми…

— Защото ти си като божествения Амон, ти си слънцето, скрито в човешки образ — отвърна Кама. — Тъмнината се пръсва там, накъдето обърнеш лицето си, а под блясъка на очите ти растат цветя.

Князът отново се приближи до нея.

— Но бъдете милостив — прошепна тя. — Вие сте добър бог, не можете да сторите зло на жрицата си…

Князът отново се отдръпна и направи движение, като че ли искаше да се отърси от някакъв товар. Кама, която го гледаше изпод полупритворените си клепачи, се усмихна незабелязано.

Когато мълчанието продължи твърде много, тя попита:

— Ти заповяда да ме повикат, мой повелителю. Аз съм тук и чакам да ми обявиш волята си.

— Ах, да!… — сепна се князът. — Кажи ми, жрицо… Аха!… Кой беше тоя в светилището ви, който така приличаше на мен?…

Кама сложи пръст на устата си.

— Свещена тайна… — прошепна тя.

— Едно е тайна, друго забранено — отвърна Рамзес. — Нека поне узная дали е човек или дух?…

— Дух.

— И тоя мой дух ли пееше под прозорците ти?…

Кама се усмихна.

— Аз не искам да посягам върху тайните на вашето светилище… — продължи князът.

— Ти си обещал това на Хирам, господарю — подхвърли жрицата.

— Добре! Добре! — прекъсна я раздразнено наместникът. — За това чудо няма да говоря нито с Хирам, нито с когото и да било друг освен с тебе… Но ти, Кама, кажи на тоя дух или човек, който така много прилича на мен, да напусне Египет колкото може по-скоро и да не се показва на никого. Защото, виждаш ли… в никоя държава не може да има двама престолонаследници.

Внезапно Рамзес се плесна по челото. Досега говореше така, за да смути Кама, но сега му дойде съвсем сериозна мисъл.

— Интересно — каза той, като втренчено загледа Кама в очите — защо сънародниците ти ми показват моя жив образ?… Дали искат да ме предупредят, че ми имат заместник?… Наистина учудва ме постъпката им.

Кама се хвърли в краката му.

— О, господарю! — прошепна тя. — Ти, който носиш на гърдите си нашия най-висш талисман, нима можеш да допуснеш, че финикийците биха извършили нещо против тебе?… Но помисли само… В случай на опасност за тебе или ако пожелаеш да заблудиш неприятелите си, нима такъв човек няма да ти бъде полезен?… Финикийците само това искаха да ти покажат в храма…

Князът помисли и сви рамене.

„Да — рече си той. — Ако ми станеше нужда от нечия защита!… Но нима финикийците смятат, че аз няма да се справя сам?… В такъв случай лош покровител са си избрали.“

— Господарю — прошепна Кама, — нима не ти е известно, че Рамзес Велики е имал двама двойници — за враговете си?… И тия две царски сенки загинали, а той продължил да живее…

— Достатъчно… — прекъсна я князът. — А за да знаят народите на Азия, че аз съм милостив, подарявам, Кама, пет таланта за игри в чест на Астарта и скъпоценна чаша за храма й. Още днес ще ги получиш.

Той кимна с глава и отпрати жрицата.

След като тя излезе, вълна от нови мисли нахлу в главата му.

„Наистина финикийците са много хитри. Ако тоя мой жив двойник е човек, могат да ми направят от него великолепен подарък, а аз някога ще върша с него чудеса, за каквито сигурно не е чувано в Египет. Фараонът живее в Мемфис, а в същото време се показва в Тива или в Танис!… Фараонът се движи с армията към Вавилон и асирийците почват да трупат там главните си сили; в същото време фараонът с друга армия завладява Ниневия… Асирийците сигурно ще бъдат страшно учудени от подобна изненада…“

И отново в него се пробуди глуха омраза към силните азиатци, и отново видя своята триумфална колесница да преминава през бойното поле, осеяно с асирийски трупове и кошове, пълни с отсечени ръце.

Сега войната стана за душата му такава необходимост, както хлябът за тялото. Защото чрез нея не само можеше да обогати Египет, да напълни съкровището и спечели вековечна слава, но и да удовлетвори несъзнателното досега, а днес силно раздуханото пламенно желание да се унищожи Асирия.

Докато не бе видял тия бойци с рошави бради, Рамзес не мислеше за тях. Но днес те му пречеха. Нямаше място на този свят и за него, и за тях — някой трябваше да отстъпи: те или той.

Каква роля бяха изиграли за новоовладялото го настроение Хирам и Кама — той не си даваше сметка. Само инстинктивно чувствуваше, че трябва да воюва с Асирия, както прелетната птица чувствува, че през месец пахоно трябва да отлети на север.

Жаждата за война бързо овладяваше княза. Той почна да говори малко, усмихваше се рядко, при пиршествата седеше замислен, а същевременно все по-често пребиваваше сред войската и аристокрацията. Виждайки благосклонното отношение на наместника към военните, аристократическата младеж, па дори и възрастни хора почнаха да постъпват в полковете. Това направи впечатление на свети Ментезуфис и той изпрати на Херхор следното писмо:

„Откак асирийците пристигнаха в Пи-Баст, престолонаследникът е като в треска, а дворът му е настроен много войнствено. Пият и играят на кости както по-рано; но всички захвърлиха тънките дрехи и перуки и при все че е страшна жега, ходят с войнишки шапки и кафтани.

Боя се да не би това войнствено настроение да оскърби достопочтения Саргон.“

Херхор веднага му отговори:

„Не е беда, че нашите изнежени аристократчета са станали толкова войнолюбиви през време на пребиваването на асирийците, които от това ще си съставят по-добро мнение за нас. Изглежда, озарен от боговете, най-достойният наместник е отгатнал, че именно сега, когато са ни дошли пратеници на войнствен народ, трябва да дрънкаме мечовете.

Уверен съм, че това енергично държане на нашата младеж ще накара Саргон сериозно да си помисли и ще го направи по-отстъпчив при преговорите.“

За пръв път, откак съществуваше Египет, млад престолонаследник измами бдителността на жреците… Вярно, че зад него стояха финикийците и откраднатата от тях тайна за заговор с Асирия, което жреците дори не подозираха.

Но най-добрата маска на престолонаследника пред висшите жреци беше непостоянният му характер. Всички помнеха колко лесно миналата година той се беше прехвърлил от маневрите при Пи-Байлос в тихия чифлик на Сара и как напоследък се увличаше по пиршества, по административна дейност, после се отдаваше на благочестие, за да се върне отново към разгулен живот. Затова никой с изключение на Тутмозис не би повярвал, че тоя променчив младеж има някакъв план, някаква цел, към която ще се стреми с непреодолима упоритост.

А тоя път дори не трябваше да се чакат дълго нови доказателства за непостоянството на Рамзес.

Въпреки горещините в Пи-Баст Сара пристигна с целия двор и със сина си. Тя беше поотслабнала, детето малко болнаво или изморено, но и двамата изглеждаха много добре.

Князът беше възхитен. Той определи на Сара дом в най-прекрасната част на градината и почти цели дни прекарваше до люлката на сина си…

Забравени бяха пировете, маневрите и мрачната замисленост на Рамзес: благородниците от свитата му трябваше да пият и да се забавляват сами, те бързо отпасаха мечовете и отново се преоблякоха в най-елегантни дрехи. Смяната на облеклото се оказа още по-необходима и поради това, че князът ги водеше по няколко в жилището на Сара, за да им показва сина, своя син…

— Гледай, Тутмозис — обърна се той веднъж към любимеца си, — колко е хубаво това дете; същинско листче от розов цвят. И от това парче месо ще стане някога човек!… И това розово пиленце ще ходи някога, ще говори, дори ще се учи на ум и разум в жреческите училища… Виждаш ли му ръчичките, Тутмозис?… — викаше възхитен Рамзес. — Запомни добре тия малки ръце, за да разказваш за тях някога, когато му подаря полк и му възложа да носи зад мене топора ми… И това е мой син, мой роден син!…

Нищо чудно, че когато господарят говореше така, на придворните им беше мъчно, че не могат да бъдат бавачки, пък дори и кърмачки на детето, което, макар да нямаше никакви династически права, беше все пак първороден син на бъдещия фараон.

Но тая идилия се свърши много бързо, защото… не съвпадаше с интересите на финикийците.

Един ден достопочтеният Хирам дойде в двореца с голяма свита търговци, роби и бедни египтяни, на които даваше милостиня, и като застана пред престолонаследника, рече:

— Милостиви наш господарю! За да дадеш доказателство, че сърцето ти е изпълнено с милост към нас, азиатците, ти ни подари пет таланта да устроим игри в чест на божествената Астарта. Волята ти е изпълнена: ние подготвихме игрите, а сега идем с молба да благоволиш и ги почетеш с присъствието си.

Като каза това, беловласият тирски княз коленичи пред Рамзес и му подаде върху златен поднос златен ключ за ложа в цирка.

Рамзес с готовност прие поканата, а светите жреци Мефрес и Ментезуфис нямаха нищо против князът да участвува в тържествата в чест на богиня Астарта.

— Преди всичко — каза достопочтеният Мефрес на Ментезуфис — Астарта отговаря на нашата Изида или на халдейската Истар. После, щом сме позволили на азиатците да си издигнат храм на наша земя, прилично е да бъдем понякога любезни към боговете им.

— Дори сме длъжни да проявим известна учтивост към финикийците след сключването на такъв трактат с Асирия!… — подхвърли достопочтеният Ментезуфис, като се смееше.

Циркът, към който се отправи наместникът в четири часа следобед, придружен от номарха и от най-висшите офицери, беше построен в градината на светилището на Астарта. Той представляваше кръгъл плац, ограден с висока колкото два човешки боя дървена ограда, около която имаше множество ложи и пейки, разположени амфитеатрално. Постройката нямаше покрив; а над ложите бяха разперени разноцветни платна във форма на крила на пеперуда: прислужници ръсеха тия платна с ароматизирана вода и ги движеха, за да охлаждат въздуха.

Когато наместникът се появи в ложата си, присъствуващите в цирка азиатци и египтяни нададоха гръмки викове. После зрелището започна с шествие на музиканти, певци и танцьорки.

Князът се огледа. От дясната му страна беше ложата на Хирам и на най-видните финикийци, отляво — ложата на финикийските жреци и жрици; сред тях Кама, която заемаше едно от първите места, правеше впечатление с богатото си облекло и с красотата си. Тя носеше прозрачна, окичена с разноцветни бродерии дреха, златни гривни на ръцете и краката си, а на главата си имаше диадема във форма на лотосов цвят, изработена с голямо майсторство от скъпоценни камъни.

Кама се поклони ниско заедно с другите жреци на княза, а след това се обърна наляво и подхвана оживено разговор с някакъв чужденец с великолепна осанка и леко прошарена коса. Брадата и косите на тоя човек и на другарите му бяха сплетени в множество малки плитки.

Рамзес дойде в цирка почти право от стаята на сина си и беше във весело настроение. Но когато видя, че Кама разговаря с някакъв чужд човек, той се намръщи и попита Тутмозис:

— Не знаеш ли кой е оня дългият, с когото любезничи жрицата?…

— Това е именно знаменитият вавилонски поклонник, достопочтеният Саргон.

— Но той е старик! — рече князът.

— Той е сигурно по-стар от двама ни, взети заедно, но е прекрасен мъж.

— Нима може да бъде хубав такъв варварин?… — възмути се наместникът. — Сигурен съм, че смърди на лой…

И двамата млъкнаха: князът от гняв, Тутмозис от страх, че се осмели да похвали човек, който не се харесваше на господаря му.

В това време на арената се изреждаха гимнастици, укротители на змии, танцьори, фокусници и шутове, които предизвикваха възхищение и възгласи у зрителите.

Но наместникът беше мрачен. В душата му оживяха временно заспалите страсти: омразата към асирийците и ревността му към Кама.

„Как може — мислеше той — тая жена да кокетничи с толкова стар човек, който на това отгоре има лице с цвят на ощавена кожа, неспокойни черни очи и брада на козел?…“

Веднъж само князът загледа по-внимателно какво става на арената.

Излязоха няколко голи халдейци. Най-възрастният заби в земята три къси копия с остриетата нагоре и е движения на ръцете приспа най-младия. После другите взеха приспания на ръце и го сложиха върху копията така, че едното подпираше главата му, второто — кръста, третото — краката.

Приспаният беше вцепенен като дърво. Старецът направи над него още няколко движения с ръце и издърпа копието, на което се подпираха краката. После издърпа копието изпод плещите и накрая това, върху което лежеше главата.

И ето, посред бял ден, пред няколко хиляди свидетели, приспаният халдеец увисна без никаква подпора в хоризонтално положение във въздуха, на няколко лакти над земята. Накрая старецът го тласна към земята и го разбуди.

Всички в цирка бяха изумени; никой не смееше да викне, нито да ръкопляска. Само от някои ложи хвърляха цветя.

Рамзес също беше учуден. Той се наведе към ложата на Хирам и прошепна на стария княз:

— А това чудо бихте ли могли да направите в храма на Астарта?

— Аз не зная всички тайни на нашите жреци — отвърна Хирам объркан, — но знам, че халдейците са много хитри…

— Но ние всички видяхме, че тоя младеж висеше във въздуха.

— Ако не са ни омагьосали — каза неохотно Хирам и загуби настроение.

След кратка почивка, през време на която по ложите на сановниците разнесоха свежи цветя, студено вино и сладкиши, започна най-важната част от зрелището — борба с бикове.

Под звуците на тръби, барабани и флейти на арената беше изкаран едър бик с покривало на главата, за да не вижда. После се втурнаха няколко голи хора, въоръжени с копия и един — с къс меч.

По даден от княза знак прислугата, която докара бика, се разбяга, а един от копиеносците раздра покривалото върху главата на бика. Няколко мига животното стоеше като смаяно, после почна да тича подир копиеносците, които го бодяха и дразнеха.

Тая безплодна борба продължи около петнадесет минути. Хората мъчеха бика, а той, запенен, облян с кръв, се изправяше на два крака или гонеше неприятелите си по цялата арена, без да може да настигне някого.

Най-сетне падна, осмян от публиката.

Отегчен, князът вместо към арената гледаше към ложата на финикийските жреци. И видя, че Кама се беше преместила по-близо до Саргон и водеше с него оживен разговор. Асириецът я поглъщаше с поглед, а тя, усмихната и засрамена, понякога му шепнеше нещо, наведена така, че косите й се смесваха с чорлите на варварина, а понякога се извръщаше от него с престорен гняв.

Рамзес почувствува болка в сърцето си. За пръв път му се случваше една жена да дава в негово присъствие предпочитание на друг мъж. И на това отгоре на почти стар човек и асириец!…

В това време сред публиката се разнесе глух шум. Въоръженият с меч човек на арената каза да му вържат лявата ръка на гърдите, останалите провериха копията си и беше пуснат втори бик.

Когато един копиеносец свали покривалото от очите му, бикът се обърна и се огледа наоколо, сякаш искаше да изброи противниците си. А когато почнаха да го бодат с копията си, той се отдръпна до оградата, за да се запази отзад. После наведе глава и заследи изпод око движенията на нападателите си.

Отначало копиеносците се прокрадваха предпазливо отстрани, за да го мушнат. Но тъй като животното продължаваше да стои неподвижно, те придобиха смелост и почнаха да притичват все по-близо пред очите му.

Бикът още повече наведе глава, но стоеше като вкопан в земята. Публиката започна да се смее, но внезапно веселостта й се промени в тревожен вик. Бикът издебна удобен момент, скочи тежко напред, улучи един от копиеносците и с един замах на рогата си го хвърли нагоре.

Човекът падна на земята с изпотрошени кости, а бикът препусна към другата страна на арената и пак зае отбранителна позиция.

Копиеносците отново го обкръжиха и почнаха да го дразнят, а в това време прислужници от цирка се завтекоха на арената, за да вдигнат стенещия ранен. Въпреки удвоените мушкания на копията бикът стоеше неподвижно; но когато трима слуги взеха на рамене загубилия съзнание копиеносец, той връхлетя като вихър върху тях, изпосъбори ги на земята и започна страшно да ги тъпче с копита.

Между публиката настъпи суматоха: жените плачеха, мъжете проклинаха и хвърляха върху бика каквото им попаднеше подръка. По арената падаха тояги, ножове, дори дъски от пейките.

Тогава срещу разяреното животно се впусна човекът с меча. Но копиеносците бяха загубили ума и дума, не го подкрепяха както трябва, та бикът го повали и започна да гони другите.

Случило се беше нещо нечувано досега в цирковете: на арената лежаха петима души, другите се защищаваха неумело и бягаха от животното, а публиката ревеше от гняв или от страх.

Изведнъж всичко утихна, зрителите наставаха и се наведоха, ужасеният Хирам побледня и разпери ръце… От ложите на сановниците изскочиха двама души: княз Рамзес с изтеглен меч и Саргон с къса брадва.

Бикът тичаше наоколо по арената с наведена глава и вирната опашка, вдигайки облаци прах. Той се впусна направо срещу княза; но сякаш отблъснат от величието на фараоновия син, отмина Рамзес, хвърли се върху Саргон и… падна на място!… Сръчният и страшно силен асириец го беше повалил с един удар на топора си между очите.

Публиката зави от радост и почна да обсипва с цветя Саргон и жертвата му. В това време Рамзес стоеше с изваден меч, учуден и разгневен; той гледаше как Кама грабеше от съседите си цветя и ги хвърляше на асириеца.

Саргон приемаше равнодушно възхищението на публиката. Той ритна с крак бика, за да се увери, че не е вече жив, после направи няколко крачки към княза, каза нещо на своя език и се поклони с достойнството на големец.

Кървава мъгла изплува пред очите на Рамзес: с готовност би забил меча си в гърдите на тоя победител. Но се овладя, помисли миг и като сне от шията си златна огърлица, подаде я на Саргон.

Асириецът се поклони още веднъж, целуна огърлицата и я сложи на шията си. А князът, посинял от гняв, тръгна към вратичката, през която артистите излизаха на арената, и сред гръмките възгласи на публиката напусна цирка с чувство на дълбоко унижение.