Болеслав Прус
Фараон (33)

СЕДМА ГЛАВА

На другия ден князът стана късно, изкъпа се, облече се сам и заповяда да извикат при него Тутмозис.

Нагизден, намазан с благовония, Тутмозис дойде веднага. Той загледа внимателно княза, за да разбере настроението му и за да придаде съответен израз на лицето си.

Но по лицето на Рамзес бе изписана само умора.

— Е, какво — попита той Тутмозис, като се прозяваше, — сигурен ли си, че ми се е родил син?

— Свети Мефрес ми съобщи тая новина.

— Охо!… Откога пророците се занимават с моя дом?

— Откак ваше достойнство проявява към тях своята милост.

— Така ли?… — попита князът и се замисли.

Той си припомни вчерашната сцена в светилището на Астарта и я сравняваше с подобни зрелища в светилището на Хатор.

„Викаха ме — каза си той — и тук, и там. Но там килията ми беше много тясна и стените дебели, а тук тоя, който викаше, всъщност Кама, можеше да се скрие зад колоната и да шепне… Освен това тук беше много тъмно, а в моята килия — светло…“

Внезапно той се обърна към Тутмозис:

— Кога е станало това?

— Кога се е родил достойният ти син ли?… Като че ли преди десет дни… Майката и детето са здрави и изглеждат великолепно… При раждането е присъствувал лично Менес, лекарят на достопочтената ти майка и на негово достойнство Херхор…

— Хо-хо… — отвърна князът и отново се замисли: „И тук, и там ме докосваха еднакво сръчно… Имаше ли някаква разлика?… Изглежда, че имаше, може би затова, че тук бях приготвен да гледам чудеса, а там не… Но тук ми показаха второ мое аз, което там не можеха да направят… Много умни са жреците!… Интересно кой ме представяше така сполучливо, божество или човек?… О, много умни са жреците и аз дори не зная на кои от тях да вярвам: на нашите или на финикийските?…“

— Слушай, Тутмозис — рече той на глас, — слушай, Тутмозис… Трябва да дойдат тук… Трябва да видя сина си… Най-сетне никой вече няма да има право да се смята за нещо повече от мене…

— Веднага ли трябва да дойде достопочтената Сара и синът й?…

— Нека дойдат колкото е възможно по-скоро, щом само здравето им позволи. В пределите на двореца има множество удобни сгради. Трябва да се избере място сред дърветата, тихо и хладно, защото настъпва сезонът на горещините… Искам и аз да покажа на света сина си!…

И той отново изпадна в размишления, което чак почна да безпокои Тутмозис.

„Да, умни са! — мислеше Рамзес. — Че мамят народа дори по най-безсъвестен начин, това знаех. Бедният свещен Апис! Колко бодвания получава той през време на процесията, когато селяните лежат по корем пред него… Но да мамят мене, това не бих повярвал… Гласовете на боговете, невидимите ръце, обливаният със смола човек, всичко това беше разпяване! … После започна истинската песен на Пентуер: за загубата на земите и населението, за чиновниците, за финикийците, и то само за да се отвратя от войната…“

— Тутмозис — каза той внезапно.

— Падам пред тебе ничком…

— Трябва постепенно да се придвижат насам полковете от крайморските градове… Искам да им направя преглед и да ги възнаградя за верността им.

— А ние, благородниците, не сме ли ти верни? — попита смутено Тутмозис.

— Благородниците и войската, това е едно и също нещо.

— А номарсите, чиновниците?…

— Знаеш, Тутмозис, дори чиновниците са верни — каза князът. — Какво говоря, дори финикийците!… При все че на много други постове има предатели…

— За бога, по-тихо!… — прошепна Тутмозис и страхливо назърна в другата стая.

— Охо!… — засмя се князът. — Откъде тая тревога? Значи, и за тебе не е тайна, че имаме предатели…

— Зная за кого говори ваше достойнство — отвърна Тутмозис, — защото винаги си бил предубеден…

— За кого?…

— За кого!… Досещам се. Но смятах, че след помиряването ти с Херхор, след дългото ти пребиваване в светилището…

— Какво е светилището?… И там, пък и в цялата страна се убеждавах винаги в едно и също: че най-добрите земи, най-трудолюбивото население и неизмеримите богатства не са собственост на фараона…

— По-тихо!… По-тихо!… — прошепна Тутмозис.

— Но аз винаги мълча, винаги лицето ми е усмихнато, позволи ми поне тук да говоря… Най-сетне дори във върховния съвет бих имал право да кажа, че в тоя Египет, който принадлежи изцяло на моя баща, аз, неговият наследник и наместник, трябваше да заема сто таланта от някакво си тирско князче… Не е ли това позор!…

— Но откъде ти хрумна това днес?… — шепнеше Тутмозис, който гледаше колкото може по-бързо да приключи тоя опасен разговор.

— Откъде ли?… — повтори князът и млъкна, за да потъне отново в размишления.

„Ако мамеха само мене — мислеше той, — нямаше да бъде кой знае какво: аз съм само наследник на фараона и не мога да бъда допускан до всички тайни. Но кой ще ми гарантира, че по същия начин не са постъпвали и с моя достопочтен баща?… Тридесет и няколко години той им е вярвал безгранично, прекланял се е пред чудесата, принасял е щедри жертви на боговете, за да… премине богатството му и властта в ръцете на амбициозни лукавци! И никой не му е отворил очите… Защото фараонът не може като мене да влиза нощем във финикийските светилища, защото най-сетне никой няма достъп до негово величество…

А кой ще ми гарантира днес, че жреческото съсловие не се стреми да събори трона, както каза Хирам? Нали баща ми ме предупреди, че финикийците са най-откровени, когато имат полза от това. Разбира се, те са заинтересовани да не бъдат изгонени от Египет и да не попаднат под властта на Асирия… Асирия — това е глутница побеснели лъвове!… Откъдето минат, нищо няма да остане освен развалини и трупове като след пожар!…“

Внезапно Рамзес повдигна глава: отдалеко долетяха звуци на флейти и рогове.

— Какво значи това? — попита той Тутмозис.

— Голяма новина!… — отвърна придворният с усмивка. — Азиатците приветствуват знаменит поклонник, дошъл чак от Вавилон…

— От Вавилон?… Кой е той …

— Нарича се Саргон…

— Саргон?… — прекъсна го князът. — Саргон!… Ха! Ха! Ха!… — започна Рамзес да се смее. — Какво представлява той?…

— Голям сановник от двора на цар Асар. Води със себе си десет слона, стада най-прекрасни пустинни жребци, тълпи роби и слуги.

— А защо идва тук?

— Да се поклони на чудотворната богиня Астарта, почитана от цяла Азия — отвърна Тутмозис.

— Ха!… Ха!… Ха!… — смееше се князът, припомнил си предсказанието на Хирам за пристигането на асирийския посланик. — Саргон… Ха!… Ха!… Саргон, родственикът на цар Асар, станал изведнъж толкова набожен, че тръгва на неудобно пътуване в продължение на цели месеци само за да почете богиня Астарта в Пи-Баст… Но в Ниневия той би могъл да намери по-големи богове и по-учени жреци… Ха!… Ха!… Ха!…

Тутмозис гледаше смаяно княза.

— Какво ти е, Рамзес?…

— Ето чудото! — каза князът. — Такова чудо не е записано в хрониките на никое светилище… Помисли само, Тутмозис… В момент, когато размишляваш как да уловиш крадеца, който често те обира — в тоя момент злодеят отново слага ръка върху сандъка ти, и то пред твоите очи, при хиляди свидетели… Ха!… Ха!… Ха!… Саргон — благочестив поклонник!…

— Нищо не разбирам… — прошепна обърканият Тутмозис…

— И няма нужда да разбираш — отвърна наместникът. — Запомни само, че Саргон е пристигнал тук на поклонение пред светата Астарта…

— Струва ми се, че всичко, за което говориш ти — каза Тутмозис, като сниши глас, — че всички тия неща са много опасни…

— Затова не споменавай на никого за тях.

— Сигурно не се съмняваш, че аз няма да спомена нито думичка, но уверен ли си, княже, дали сам няма да се издадеш?… Бърз си като светкавица…

Престолонаследникът сложи ръка на рамото му.

— Бъди спокоен — каза той и го загледа в очите. — Дано само ми бъдете верни, вие, благородниците и войската, и ще видите чудни събития, а… тогава ще се свърши за вас тежкото време!…

— Ти знаеш, че сме готови да загинем по твоя заповед — отвърна Тутмозис и сложи ръка на гърдите си.

Изразът на лицето му беше така необикновено сериозен, та князът разбра, и то не за пръв път, че в това разпасало се конте се крие енергичен мъж, на чийто меч и разум човек може да разчита.

От тоя момент князът никога вече не води такива странни разговори с Тутмозис. Но верният приятел и слуга отгатна, че в посещението на Саргон се крият някакви важни държавни интереси, разрешаванн самоволно от жреците.

Впрочем от известно време цялата египетска аристокрация, номарсите, висшите чиновници и командири много тихо, но наистина много тихо шепнеха помежду си, че настъпват големи събития. Защото финикийците под клетва да запазят тайна им разказваха за някакви си договори с Асирия, в резултат на които Финикия ще загине, а Египет ще се покрие с позор и сигурно някога ще стане васал на Асирия.

Възмущението сред аристокрацията беше голямо, но никой не се издаваше. Напротив, както в двора на престолонаследника, така и при номарсите на Долен Египет се забавляваха великолепно. Можеше да се помисли, че поради горещините хората ги е обзела лудост не само да се забавляват, но и да развратничат. Не минаваше ден без зрелища, пиршества и триумфални шествия, нямаше нощ без илюминации и викове. Не само в Пи-Баст, но във всеки град станаха на мода шествията по улиците с факли, музика и преди всичко с пълни кани. Нахлуваха в къщите и издърпваха заспалите жители, за да пиянствуват, а понеже египтяните обичаха да гуляят, гуляеше всичко живо.

През цялото време, докато Рамзес пребиваваше в светилището на Хатор, финикийците, обзети от някакъв панически страх, прекарваха дните в молитви и отказваха кредит на всички. Но след разговора на Хирам с наместника набожността и предпазливостта изведнъж ги напусна и те започнаха по-щедро от всякога да дават заеми на египетските големци.

Дори най-старите хора не помнеха такова изобилие на злато и стоки, каквото имаше в Долен Египет по това време, и особено такива малки лихви срещу заемите.

Строгото и прозорливо жреческо съсловие обърна внимание на лудостта на най-висшите обществени класи. Но се излъга, когато определи нейните източници, а свети Ментезуфис, който всеки няколко дни изпращаше сутрин доклади на Херхор, непрекъснато му донасяше, че отегчен от благочестивия си живот в светилището на Хатор, сега престолонаследникът се забавлява до забрава, а с него и цялата аристокрация.

Достопочтеният министър дори не отговаряше на тия съобшения, което показваше, че той смята разгулния живот на княза за нещо естествено, а може би дори полезно.

При такова настроение сред най-близко обкръжаващите го хора Рамзес се ползуваше с голяма свобода. Почти всяка вечер, когато препилите придворни губеха съзнание князът се измъкваше от двореца.

Наметнат с тъмен офицерски плащ, той преминаваше бързо пустите улици и отиваше извън града в градините на светилището на Астарта.

Там намираше пейката срещу двореца на Кама и скрит между дърветата, гледаше горящите факли, слушаше пеенето на обожателите на жрицата и… мечтаеше за нея.

Луната изгряваше все по-късно, новолунието наближаваше, нощите бяха сиви, светлинните ефекти изчезнаха, но Рамзес въпреки това непрекъснато виждаше яснотата на оная първа нощ и чуваше страстните строфи на гърка.

Неведнъж той ставаше от пейката, за да тръгне направо за жилището на Кама, но го обземаше срам. Чувствуваше, че не е удобно един престолонаследник да посещава дома на жрица, при която може да отива всеки поклонник, стига да е дал по-щедър дар за светилището. А което беше по-чудно — боеше се да не би видът на Кама, заобиколена с кани и нещастни почитатели, да изтрие прекрасната картина от лунната нощ. Тогава, когато я беше изпратил Дагон, за да омилостиви гнева на княза, Кама се стори на Рамзес младо момиче, доста привлекателно, но все пак човек не можеше да загуби ума си по него. Ала когато за пръв път през живота си той, военачалникът и наместникът, трябваше да седи пред дома на тая жена, когато нощта го накара да мечтае, когато чу горещите признания на друг мъж, тогава, също за пръв път през живота му, в него се роди особено чувство: смесица от желание, копнеж и ревност.

Ако би могъл да има Кама винаги, когато поиска, тя щеше да му омръзне бързо, дори може би нямаше да тича след нея. Но смъртта, която стоеше пред прага на спалнята й, влюбеният певец и най-сетне унизителното положение на най-висш сановник пред жрица — всичко това го караше да изпада в състояние, което досега беше непознато на Рамзес, но затова пък го и привличаше.

Ето защо от десет дни той почти всяка вечер идваше в градините на богиня Астарта, като закриваше лице пред минувачите.

Една вечер, когато на пиршество пи много вино, Рамзес се измъкна от двореца. Твърдо бе решил тоя ден да влезе в жилището на Кама, а обожателите й — нека си пеят под прозорците.

Той тръгна бързо през града, но в градините на светилището забави крачка, защото отново почувствува срам.

„Къде се е чуло и видяло — помисли той — наследникът на фараона да тича подир жени, като беден писар, който не може да заеме отникъде дори десет драхми? Всички сами идваха при мене, значи, и тази трябва да дойде.“

И той поиска да се върне.

„И все пак тая не може да дойде — казваше си, — защото ще я убият…“

Князът се спря разколебан.

„Кой би я убил?… Хирам ли, който не вярва в нищо, или Дагон, който сам вече не знае какъв е?… Да, но тук има множество финикийци и минават стотици хиляди фанатични и диви поклонници. В очите на тия глупци Кама би извършила светотатство, ако почне да ме посещава…“

И той отново тръгна към двореца на жрицата. И наум не му дойде, че и него може да заплашва опасност. Той, който, без да извади меч, може само с погледа си да повали целия свят в своите крака! Той, Рамзес, и опасност!…

Когато князът излезе измежду дърветата, забеляза, че домът на жрицата е по-силно осветен и по-шумен от обикновено. И наистина стаите и терасите бяха препълнени с гости, а и около двореца кръжеше множество.

„Каква е тази тълпа?“ — помисли князът.

Множеството беше необикновено. Недалече от къщата стоеше грамаден слон, а на гърба му позлатена лектика с пурпурни завески. До слона пръхтяха, цвилеха и ровеха нетърпеливо с копита двадесетина коня с дебели шии и крака, със свързани на долния им край опашки и с метални начелници, които приличаха на шлемове.

Между неспокойните, почти диви животни се суетяха няколко десетки хора, каквито Рамзес още не беше виждал. Те имаха рошави коси, големи бради, остри шапки с наушници. Едни бяха облечени с дълги дрехи от дебело сукно, които достигаха до глезените им, други — с къси куртки и панталони, а някои носеха ботуши. Всички бяха въоръжени с мечове, лъкове и копия.

Като видя тия чужденци, силни, несръчни, които се смееха просташки, миришеха на лой и приказваха на някакъв непознат и твърд език, князът кипна. Както лъвът, когато види друго животно, макар и да не е гладен, се приготвя за скок, така и Рамзес почувствува към тия хора страшна ненавист, въпреки че с нищо не бяха се провинили пред него. Дразнеха го езикът им, облеклото им, миризмата им, дори конете им. Кръв нахлу в главата му и той посегна към меча си, за да скочи върху тях и ги избие — и тях, и животните им. Но се сепна.

„Сет ме е омагьосал!…“ — помисли той.

В същия миг край него мина гол египтянин с шапчица на глава и препаска около бедрата. Князът почувствува, че в тоя момент този човек му е мил, дори скъп, защото е египтянин. Той извади от кесията си златен пръстен на стойност двадесетина драхми и го даде на роба.

— Слушай — попита князът, — какви са тия хора?…

— Асирийци — прошепна египтянинът и ненавист блесна в очите му.

— Асирийци!… — повтори князът. — Значи, това са асирийци?… А какво правят тук?…

— Техният господар Саргон ухажва жрицата, свещената Кама, а те го пазят… Дано проказа ги изяде, кучешки синове!…

— Свободен си.

Голият човек се поклони ниско на Рамзес и се завтече навярно към готварницата.

„Значи, това са асирийци?… — помисли князът, като се вглеждаше в странните фигури и се вслушваше в омразния му, макар и неразбираем език. — Значи, асирииците са вече при Нил, дошли да се побратимяват с нас или да ни измамят, а техният велможа Саргон ухажва Кама…“

Князът тръгна към къщи. Цялата му замечтаност изгасна при блясъка на новата, макар и едва току-що събудена страст. Той, благороден и спокоен човек, почувствува смъртна омраза към вековечните врагове на Египет, с които се срещна за пръв път.

След като напусна светилището на Хатор и след разговора си с Хирам почна да мисли за война с Азия, но това бяха само размишления. Египет се нуждаеше от хора, а фараонът — от богатства; и понеже войната беше най-лесният начин да се добият тия неща и съвпадаше с желанията му за слава, той взе да крои планове за война.

Но сега не го интересуваха богатствата, робите, нито славата, защото в него се беше обадил по-мощен глас от всичко това — гласът на омразата. Фараоните бяха воювали така дълго с асирийците, двете страни бяха пролели толкова много кръв и тая борба беше пуснала такива дълбоки корени в сърцата, че князът само като видя асирийските войници, се хвана за меча. Сякаш всичките духове на падналите бойци, всичките им усилия и страдания възкръснаха в душата на фа-раоновия син и зовяха за отмъщение.

Когато се върна в двореца, князът извика Тутмозис при себе си. Единият от двамата беше пиян, другият побеснял от гняв.

— Знаеш ли какво видях сега? — каза князът на любимеца си.

— Може би някого от жреците… — прошепна Тутмозис.

— Видях асирийци… О, богове!… Какво почувствувах… Какъв мръсен народ… Телата им са обвити от главата до петите с вълна като диви зверове, смърдят на стара лой, а пък какъв език, какви бради, какви коси!…

Той се разхождаше бързо из стаята, задъхан и възбуден.

— Мислех — каза Рамзес, — че презирам крадливите писари, лицемерните номарси, че мразя хитрите и амбициозни жреци… Чувствувах отвращение към евреите и се боях от финикийците… Но днес се убеждавам, че всичко онова е било играчка. Едва сега, когато видях и чух асирийците, разбрах какво е омраза. Сега разбирам защо кучето разкъсва котката, която му е минала път…

— С евреите и финикийците си привикнал, ваше достойнство, а асирийците срещаш за пръв път — обади се Тутмозис.

— Финикийците не са проблем… — продължи сякаш на себе си князът. — Финикиецът, филистимяни-нът, сашу, либиецът, дори етиопецът, всички те са нещо като членове на нашето семейство. Когато не ни плащат данъците, сърдим им се, а когато платят, забравяме… Но асириецът е нещо толкова чуждо и така вражеско, че… Няма да се почувствувам щастлив, докато не наброя сто хиляди отсечени ръце!…

Тутмозис никога не беше виждал Рамзес в подобно настроение.