Болеслав Прус
Фараон (19)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

От деня, когато Рамзес стана наместник в Долен Египет, за него започна такъв труден живот, за какъвто дори не му беше идвало наум, въпреки че се бе родил и израсъл в царския дворец.

Него буквално го тиранизираха, а тирани бяха просителите от всевъзможен вид и от най-различни обществени слоеве.

Още първия ден, като видя тълпата, която в блъсканицата неволно тъпчеше тревните площи в градината, чупеше дърветата, дори рушеше зида около вилата му, престолонаследникът повика стража. Но на третия ден трябваше да избяга от дома си в двореца, където многобройните постове и преди всичко високите стени затрудняваха достъпа на обикновените хора.

През десетте дни, които предшествуваха заминаването му, пред очите на Рамзес минаха представителите на целия Египет и едва ли не на целия тогавашен свят.

Най-напред при него допускаха най-високопоставените личности. Идваха да го поздравят първожреци от храмовете, министри, финикийски, гръцки, еврейски, асирийски, нубийски посланици, на които не можа да запомни дори облеклото. После се занизаха управители на съседни номеси, съдии, писари, висши офицери от корпуса „Менфи“ и разни едри земевладелци.

Тия хора не искаха нищо — само изразяваха радостта си. Но като ги слушаше от сутрин до обед и от обед до вечер, на княза почваше да му се вие свят, а ръцете и краката му изтръпваха от умора.

После заприиждаха представители на по-низшите класи с дарове: търговци със злато, кехлибар, чуждестранни платове, благовония и плодове. Сетне банкери и лихвари. След тях — архитекти с планове за нови строежи, скулптори с проекти за разни статуи и барелефи, каменоделци, грънчари, обикновени дърводелци и изкусни мебелисти, ковачи, леяри, кожари, винари, тъкачи, дори парасхити, които балсамираха телата на умрелите.

Шествието от хора, които поднасяха поздравления, не се беше още свършило, а вече се проточи цяла армия от просители. Инвалиди, офицерски вдовици и сираци молеха за пенсии, благородници търсеха длъжности на придворни за синовете си. Инженери идеха с проекти за нови начини на напояване, лекари предлагаха нови средства против всякакви болести, астролози носеха хороскопи. Роднини на затворници подаваха молби за намаляване на наказанията, осъдени на смърт — за помилване, болни молеха престолонаследника да се докосне до тях или да им даде от слюнката си.

Идваха най-сетне красиви жени, както и майки на прекрасни дъщери и молеха наместника — едни смирено, други нахално — да ги вземе у дома си. Някои дори определяха каква заплата искат, като хвалеха моминската си чистота и своите таланти.

След като Рамзес цели десет дни гледа нови и нови лица и слуша молбите, които сигурно можеха да бъдат удовлетворени само със съкровищата на целия свят или от някаква божествена мощ, се почувствува напълно изтощен. Не можеше да спи и беше толкова изнервен, че го дразнеше дори бръмченето на мухите, а понякога и не разбираше какво му говорят.

Тук отново му дойде на помощ Херхор. Той нареди да съобщят на знатните хора, че князът няма да приема вече никого, а срещу народа, който въпреки неколкократните подкани не се разотиваше, изпрати рота нумидийски войници с тояги. Те успяха да задоволят човешката алчност несравнимо по-лесно от Рамзес. Не се мина дори един час и просителите изчезнаха от площада като дим, а някои от тях през следващите няколко дни слагаха студени компреси на главите си или върху други натъртени места по телата си.

След тоя пръв опит за упражняване на върховната власт престолонаследникът почувствува дълбоко презрение към хората и изпадна в пълно безразличие.

Два дни лежа на канапето с ръце под глава, загледан безсмислено в тавана. Той вече не се чудеше защо августейшият му баща прекарва времето си пред олтарите на боговете, но не можеше да разбере по какъв начин Херхор успява да се справи с тия грамади от най-различни въпроси, които като бурята не само превъзхождат силите на човека, но дори могат да го смажат.

„По какъв начин можеш да изпълниш плановете си, когато тълпа от просители сковава волята ти, разяжда мисълта и ти пие кръвта?… След десет дни съм болен, след година навярно ще оглупея… На такъв пост човек не може да мисли за никакви проекти, а е принуден просто да се пази да не подлудее…“

Той беше толкова разтревожен от безпомощността си като управник, че повика Херхор и смутено му разказа за своите грижи.

Сановникът изслуша усмихнато оплакванията на младия кормчия на държавния кораб и накрая каза:

— Известно ли ти е, княже, че тоя огромен дворец, в който живеем, е издигнат само от един строител на име Сенеби, който обаче умрял, преди сградата да бъде окончателно готова. Но ти навярно искаш да разбереш как тоя вечно жив архитект е могъл да изпълни плана си, без никога да се измори и да загуби веселото си настроение.

— Интересно?…

— Защото не е вършил всичко сам; не е дялал греди и камъни, не е правил тухли, не ги е носил по скелите, не е зидал. Той само е чертаел плановете, а и за тая работа си е имал помощници.

А ти, княже, искаш да свършиш всичко сам, сам да изслушаш и да удовлетвориш всички молби. Това е свръхчовешките сили.

— Но как можех да постъпя другояче, когато между просителите се намират несправедливо засегнати или невъзнаградени за заслугите им хора? Та нали основата на държавата е справедливостта — отвърна князът.

— Колко души дневно можеш да изслушаш, княже, без да се измориш? — попита Херхор.

— Ами… двадесетина…

— Щастливец! Аз изслушвам най-много от шест до десет души, но това не са просители. Те не ми говорят за дреболии, а ми докладват най-важното, което става в армията, в именията на фараона, в съдилищата, в различните номеси, а също така по религиозните въпроси и за движението на водите на Нил. Те не ми докладват незначителни неща, защото всеки от тях, преди да се яви при мене, е трябвало да изслуша поне десетина писари от по-низш ранг. Всеки от тия писари или управители е събирал сведения от десет подписари или подуправители, които от своя страна са изслушали доклади от по десетина по-низши чиновници.

И така, като разговаряме всеки ден с десетина души, аз и негово величество узнаваме най-важното, което се е случило на сто хиляди места в страната и по света.

Стражарят, поставен да пази част от някоя улица в Мемфис, вижда само няколко къщи. Десетникът познава цялата улица, стотникът — целия квартал, градоначалникът — целия град. А фараонът пък стои над всички — все едно на най-високия пилон пред храма на Птах — и вижда не само Мемфис, но и градовете Сохем, Он, Херну, Тура, Тетаун, техните околности и част от западната пустиня.

Наистина от тая височина негово величество не вижда онеправданите или невъзнаградените, но ще забележи тълпите безработни; няма да забележи войника в кръчмата, но ще познае дали полкът е на обучение; няма да види какво си готви за обед някой селянин или гражданин, но ще забележи пожара, който избухва в някой квартал.

Тоя държавен ред — продължаваше оживено Херхор — представлява нашата слава и мощ. Когато Снофру, един от фараоните от първата династия, попитал някакъв жрец какъв паметник да си издигне, жрецът отговорил:

„Начертай, господарю, на земята един квадрат и нареди на него шест милиона камъни — те ще представляват египеският народ. Върху тоя пласт сложи шестдесет хиляди дялани камъка — това ще са твоите низши чиновници. Върху тях сложи шест хиляди изгладени камъка — това ще са висшите ти чиновници. Върху тях нареди шестдесет камъка, покрити с резба — те ще са най-близките ти съветници и военачалници, а на върха сложи един грамаден блок със златно изображение на слънцето — и това ще си ти самият.“

Така и сторил фараонът Снофру и по тоя начин била създадена най-старата стълбовидна пирамида — вярно изображение на нашата държава, — от нея водят началото си всички останали. Това са вековечни постройки, от върховете на които се вижда светът от край до край и които ще будят удивление и у най-далечните поколения.

В това ни устройство — продължи министърът — се крие и нашето превъзходство над съседите. Етиопците също са многоброен народ като нас. Но техният цар сам се грижеше за своя добитък, сам биеше с тояга поданиците си и нито знаеше колко са те, нито можа да ги събере, когато навлязоха нашите войници. Етиопия не беше сплотена държава, а грамадна тълпа от недис-циплинирани хора. Затова днес са наши васали.

Либийският княз сам разглежда всяко дело, особено между заможните хора, и толкова време хаби за това, че почти не може да се огледа около себе си. Затова под носа му върлуват цели банди разбойници, които трябва ние да унищожаваме.

Помни и това, господарю, че ако Финикия имаше един владетел, който да знае какво се върши и да се разпорежда във всички градове, тая страна нямаше да ни плаща нито един утен данък. А какво щастие е за нас, че царете на Ниневия и Вавилон имат само по един министър и са тъй изморени от претрупаността си, както ти днес. Те искат сами да знаят всичко, да съдят, да заповядват и поради това са забавили държавните работи с цели сто години. Но ако се намереше някой мерзавец египетски писар, който да отиде там, да обясни на тия царе грешките им в управлението и да въведе нашата чиновническа йерархия, нашата пирамида, тогава за двадесетина години Юдея и Финикия ще паднат в ръцете на асирийците, които след няколко десетки години ще връхлетят и върху нас от изток и север, по суша и по море, с мощна армия, с която едва ли ще можем да се справим.

— Тогава да използуваме безредието и да ги нападнем още днес? — извика князът.

— Ние още не сме се излекували от по-раншните си победи — отговори студено Херхор и стана да се сбогува с Рамзес.

— Но нима победите са ни направили по-слаби? — избухна престолонаследникът. — Нима не донесохме планини от съкровища?…

— А не се ли поврежда брадвата, с която сечем дърва?… — попита Херхор и излезе.

Князът разбра, че първият министър, въпреки че сам е командуващ армията, иска мир на всяка цена.

— Ще видим!… — прошепна на себе си той. Няколко дни преди да замине, Рамзес бе повикан при негово величество. Фараонът седеше на кресло в мраморната зала, четирите входа на която се охраняваха от нубийска стража. В залата нямаше никого другиго.

Отстрани на креслото му бе сложено ниско столче за княза и масичка, отрупана с документи, писани на! папирус. По стените имаше цветни барелефи — сцени от земеделския труд, — а по ъглите на залата бяха поставени статуи на Озирис с меланхолична усмивка на уста.

Когато по заповед на баща си престолонаследникът седна, негово величество се обади:

— Ето ти тук, княже, твоите документи като военачалник и наместник. Чувам, че първите дни на управление са те изморили?…

— Винаги ще намеря сили, за да служа на ваше величество.

— Ласкател!… — усмихна се фараонът. — Но помни, че аз не искам да се преуморяваш от работа… Забавлявай се, младостта иска развлечения… Ала това не значи, че няма да има важни въпроси за уреждане.

— Готов съм.

— Първо… Първо, ще ти открия моите грижи. Нашето съкровище не е в добро състояние: постъпленията от данъци с всяка изминала година намаляват, особено от Долен Египет, а в същото време разходите растат…

Фараонът се замисли.

— Да, тия жени… тия жени, Рамзес, поглъщат богатствата не само на смъртните хора, но и моите. Притежавам няколкостотин жени, а всяка иска да има колкото може повече прислужнички, шивачки, фризьор, роби за лектиките си, роби за стаите, коняри, лодкари, дори свои любимци и деца… Да, и деца!… Когато се върнах от Тива, една от тия дами, която не си спомням, ми препречи пътя и като ми посочи едно здраво тригодишно дете, поиска да му определя издръжка, защото било мой син… Тригодишен син — можеш ли си представи, ваше достойнство?… Разбира се, не можех да споря с жената, и то по такъв деликатен въпрос. Но за един благородник е по-лесно да бъде любезен, отколкото да намери пари за всяко причудливо искане… — Той поклати глава, почина си и продължи: — В това време приходите ми в сравнение с тия в началото на моето царуване са намалели наполовина, особено в Долен Египет. Питам: какво значи това?… Отговарят ми — народът обеднял, населението намаляло, морето засипало част от обработваемата земя на север, а пустинята — на изток, имало няколко неплодородни години — с една дума, беда след беда, а на хазната почва да й се вижда дъното…

Затова те моля да изясниш тоя въпрос. Огледай се, запознай се със сведущи и откровени хора и създай от тях следствена комисия. Но когато почнат да ти представят доклади, не вярвай много-много на папирусите, ами лично проверявай това-онова. Чувам, че имаш зорко око на пълководец. Ако е така, с един поглед ще разбереш колко е вярно това, което казват членовете на комисията.

Но не бързай да си съставяш мнение и преди всичко не го изказвай. Записвай си всяко важно заключение, което се появи в главата ти. След няколко дни отново разгледай същия въпрос и пак си запиши какво мислиш. Това ще те научи да бъдеш внимателен при преценките си и правилно да схващаш нещата.

— Ще бъде, както заповядваш, ваше величество — каза престолонаследникът.

— Втората задача, с която има да се справиш, е по-трудна. В Асирия става нещо, което безпокои правителството ми.

Нашите жреци разправят, че отвъд северното море имало някаква пирамидална планина, която в подножието си обикновено била покрита със зеленина, а на върха — със сняг. Тая планина имала странни навици. След дълги години спокойствие тя внезапно започвала да дими, да се тресе, да бучи, а после изхвърляла толкова течен огън, колкото вода има в Нил. Тоя огън се разливал в няколко посоки по склоновете й и унищожавал върху грамадни площи труда на земеделците.

Та и Асирия, мой княже, е такава планина. Цели векове в нея цари мир и тишина. Ала изведнъж там се разбушува вътрешна буря, неизвестно откъде се изливат огромни армии и унищожават спокойните си съседи.

Днес около Ниневия и Вавилон се забелязва кипеж: планината пуши. Трябва да проучиш доколко тоя пушек е признак за изригване и обмисли какви предпазни мерки ще трябва да се вземат.

— Дали ще мога да се справя?… — попита тихо князът.

— Трябва да се научиш да гледаш — каза фараонът. — А ако искаш да видиш добре, не се задоволявай с това, което виждат твоите очи, а си осигури помощта и на чужди.

Не се ограничавай само с мненията на египтяните, защото всеки народ и всеки човек вижда по свой начин нещата и не долавя цялата истина. Затова изслушай какво мислят за асирийците финикийци, евреи, хети и египтяни и внимателно прецени в себе си кое от техните разсъждения се схожда с твоето.

Ако всички ти кажат, че от Асирия идва опасност, ще знаеш, че наистина е така. Но ако хората ти говорят различно — и тогава бъди бдителен, защото мъдростта учи да предвиждаш по-скоро лошото, отколкото доброто.

— Говориш, ваше величество, като боговете — прошепна Рамзес.

— Стар съм, а и от височината на трона се виждат неща, които смъртните дори и не предчувствуват. Ако запиташ слънцето какво мисли за световните работи, то би ти разказало още по-интересни неща.

— Между хората, от които трябва да поискам мнение за Асирия, не спомена гърците, татко — подхвърли престолонаследникът.

Фараонът поклати глава с добродушна усмивка.

— Гърците!… Гърците!… — каза той. — Велико бъдеще очаква тоя народ. В сравнение с нас те са още деца, но каква душа имат само!…

Помниш ли моята статуя, издялана от гръцкия ваятел?… Тя е мое второ аз, жив човек!… Цял месец я държах в двореца, но накрая я подарих на храма в Тива. Ще повярваш ли, че ме беше обзел страх да не би моят каменен двойник да стане и да поиска половината власт… Каква бъркотия би настъпила тогава в Египет!…

Гърците!… Виждал ли си ти техните вази, дворците, които строят?… От глината и камъка излиза нещо, което радва моята старост и ме кара да забравям болестта си…

А пък езикът им?… О, богове, та това е и музика и скулптура, и живопис, взети заедно!… Истина ти казвам, че ако на Египет е съдено някога да загине, както умира човек, ще го наследят гърците. И биха втълпили на света, че всичко това е тяхно дело и че ние изобщо не сме съществували… И все пак те са само ученици от нашите начални училища, защото, както ти е известно, ние нямаме право да запознаваме чужденците с висшите знания.

— Въпреки това, татко, изглежда, че не вярваш на гърците?

— Защото те са особен народ; човек не може да вярва нито на финикийците, нито на тях. Когато поиска, финикиецът ще види и ще ти каже самата истина… Но никога не можеш да знаеш кога иска да каже истината. А гъркът е простодушен като дете, винаги е готов да говори истината, но то не е по силите му.

Те виждат света по-иначе от нас. В техните чудни очи всяко нещо блести, обагря се и постоянно мени цвета си, както небето и водата в Египет. Може ли тогава човек да се обляга на тяхното мнение?

През времето на тиванската династия далече на север съществувало градчето Троя; такива градчета у нас има с хиляди. Тоя курник бил нападан от разни гръцки скитници и те така омръзнали на малобройните жители, че те взели, та подпалили тая малка крепост и се преселили другаде.

Обикновена разбойническа история!… Но виж какви песни пеят гърците за Троянската война. Ние се смеем на тия техни чудесии и геройства, защото нашето правителство имало подробни сведения за това, което станало. Виждаме съвсем очевидните лъжи и все пак… слушаме тия песни, както детето слуша приказките на бавачката си, и… не можем да се откъснем от тях!…

Това са гърците: родени лъжци, но приятни, при това и храбри. Всеки от тях по-скоро ще пожертвува живота си, отколкото да каже истината. Не за интерес както финикийците, а от душевна потреба.

— А какво да мисля за финикийците? — попита престолонаследникът.

— Те са умни хора, трудолюбиви и смели, но търговци. За тях целият живот е в печалбата — да е голяма, колкото може по-голяма!… Финикиецът е като водата: много донася, много отнася и се промъква навсякъде. Трябва да им се дава колкото е възможно по-малко и преди всичко да се внимава да не се промъкват в Египет през пролуки, скришом.

Ако им платиш добре и ги обнадеждиш, че ще спечелят още повече, те ще станат отлични агенти. Което знаем за тайните вълнения в Асирия, научили сме го от тях.

— А евреите? — прошепна князът и наведе очи.

— Съобразителен народ, но мрачни фанатици и кръвни врагове на Египет. Едва когато усетят на врата си подкования с гвоздеи сандал на Асирия, ще се обърнат към нас. Дано само не бъде късно! Но човек може да се ползува от услугите им. Разбира се, не тук, а в Ниневия и Вавилон.

Фараонът беше вече изморен. На сбогуване князът падна ничком пред него. Негово величество го прегърна бащински, след което престолонаследникът се отправи към майка си.

Царицата беше в кабинета си и тъчеше тънко платно за облекло на статуите на боговете, а придворните дами шиеха и бродираха облеклото или правеха букети. Млад жрец гореше тамян пред статуята на Изида.

— Идвам, майко — каза князът, — да ти благодаря и да се сбогувам.

Царицата стана, прегърна сина си и му заговори през сълзи:

— Колко си се променил!… Та ти си станал вече мъж!… Толкова рядко те срещам, че бих могла да забравя чертите ти, ако не ги виждах постоянно в сърцето си. Лошо момче си ти… Толкова пъти идвах с наместника на фараона до чифлика, като мислех, че най-сетне ще престанеш да се сърдиш, а ти изведе насреща ми наложницата си…

— Прощавай… прости ми!… — повтаряше Рамзес и целуваше майка си.

Царицата го изведе в градината, където растяха редки цветя, и когато останаха сами, каза:

— Аз съм жена и ме интересува жената и майката. Мислиш ли да вземеш това момиче със себе си, когато тръгнеш?… Помни, че шумът и движението около тебе може да подействуват зле и на нея, и на детето. За бременните жени са нужни тишина и спокойствие.

— За Сара ли говориш? — попита учуден Рамзес. — Тя бременна?… Нищо не ми е споменавала…

— Може да се срамува, а може сама да не знае — отвърна царицата. — Във всеки случай пътуването…

— Но аз нямам намерение да я вземам със себе си!… — извика князът. — Само че… защо крие от мене… сякаш детето не е мое?…

— Не бъди толкова подозрителен! — сгълча го царицата. — Това е обикновена срамежливост на младо момиче… Най-сетне може да е крила състоянието си от страх да не я изоставиш…

— То се знае, че няма да я взема в двореца си! — прекъсна я князът толкова несдържано, че очите на царицата засияха, но тя ги премрежи с клепачите си.

— Ех, не бива така грубо да отблъскваш жената, която те е обичала. Зная, че си осигурил живота й. И ние ще й дадем нещо от наша страна. А детето от царска кръв трябва да бъде добре възпитано и да е богато.

— Естествено — отвърна Рамзес. — Моят пръв син, макар да няма княжески права, ще трябва да бъде поставен така, че да не се срамувам заради него! А и той да не ме укорява после.

Като се сбогува с майка си, Рамзес реши да отиде при Сара и с това намерение се върна в стаите си.

Две чувства го разтърсваха сега: гняв към Сара, че беше крила от него положението си, и гордост, че ще става баща.

Той — баща!… Това му придаваше известна важност, която сякаш укрепваше положението му на военачалник и наместник. Баща — това не е вече младо момче, което трябва да гледа с почит по-старите хора.

Князът беше възхитен и разчувствуван. Той искаше да види Сара, да я смъмри, а после да я прегърне и да я надари.

Но като се върна в своите покои, намери там двама номарси от Долен Египет, които бяха дошли да му направят доклади за номесите си. А когато ги изслуша, беше се вече изморил. Освен това тая вечер даваше прием, за който не желаеше да закъснява.

„Пак няма да отида при нея — помисли той. — Горкото момиче, не ме е виждало близо две декади…“

Той извика негъра.

— При тебе ли е клетката, която ти даде Сара, когато, посрещахме негово величество?

— Да — отвърна негърът.

— Тогава извади от нея един гълъб и веднага го пусни.

— Гълъбите са вече изядени.

— Кой ги изяде?

— Ваше достойнство. Аз казах на готвача, че птиците са от достойната Сара, и той само за тебе ги печеше или правеше пастети.

— Дано ви крокодил изяде! — викна ядосан князът. После заповяда Тутмозис веднага да се яви при него и незабавно го изпрати при Сара.

— Занеси й тия смарагдови обици, гривни за краката и ръцете и два таланта. Кажи й, че се сърдя, защото е криела от мене бременността си, но че ще й простя, ако детето бъде здраво и хубаво. А ако роди момче, ще й подаря още един чифлик!… И още… убеди я да отстрани от себе си част от евреите и да приеме поне няколко египтяни и египтянки. Не искам синът ми да се роди в такава среда и да играе с еврейски деца. Те ще го научат да поднася на баща си най-лошите фурми!… — завърши той засмян.