Болеслав Прус
Фараон (66)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

На двадесети паофи Мемфис изглеждаше като във време на тържествен празник. Всяка работа спря, дори носачите не носеха товари. Цялото население излезе по площадите и улиците или се трупаше край храмовете, главно около светилището на Птах, което беше най-укрепено. Там се бяха събрали духовни и светски сановници под ръководството на Херхор и Мефрес.

Недалеко от храмовете стоеше войската в свободен строй, за да могат войниците да разговарят с народа.

Между простолюдието и войската обикаляха множество продавачи с кошове хляб и със стомни и кожени мехове с вино. Те черпеха народа безплатно. Ако някой ги попиташе защо не вземат пари, едни отговаряха, че негово величество черпи поданиците си, а други казваха:

— Яжте и пийте, правоверни египтяни, защото не се знае дали ще дочакаме утрешния ден!…

Това бяха продавачи, наети от жреците.

Навъртаха се и много агенти. Едни гласно убеждаваха слушателите, че жреците се бунтуват против фараона и дори искат да го отровят, защото обещал на народа седмия ден за почивка. Други шушукаха, че фараонът бил полудял и влязъл в заговор с чужденците да разори храмовете на Египет. Първите подканваха народа да нападне светилищата, където жреците и номарсите се съвещавали как да потискат занаятчиите и селяните. Вторите изказваха опасение, че ако бъдат нападнати храмовете, може да се случи голямо нещастие.

Въпреки това, неизвестно откъде, при стената на светилището на Птах се появиха няколко грамадни греди и купища камъни.

Сериозните мемфиски търговци, които се разхождаха между тълпата, не се съмняваха, че суматохата между народа беше предизвикана изкуствено. Дребни писари, полицаи, офицери от работническите полкове и преоблечени десетници от войската дори не криеха вече служебното си положение и това, че искат да тласнат народа да завладее светилищата. От друга страна, при все че парасхити, просяци, слуги в светилищата и низши жреци искаха да се прикриват, всеки разумен човек виждаше, че и те подстрекават простолюдието към насилие!…

Разумните мемфиски граждани бяха учудени от това държане на жреческите привърженици, а довчерашният ентусиазъм на народа започна да изстива. Чистите египтяни не можеха да проумеят какво става и кой всъщност предизвиква размириците. Хаосът се засилваше от полуумни религиозни маниаци, конто тичаха голи по улиците, изтезаваха телата си до кръв и викаха:

— Горко на Египет!… Безбожието надхвърли мярката и наближава часът на съда!… Боговете ще покажат своята мощ на дръзките нарушители на закона!…

Войската се държеше спокойно и чакаше народът да нахлуе в светилищата. От една страна, такава заповед беше излязла от двореца, а от друга — офицерите предвиждаха в светилищата клопка и предпочитаха да гине простолюдието, а не войниците. Войниците и без това щяха да, имат много работа.

Но въпреки виковете на агитаторите и виното, раздавано безплатно, тълпата се колебаеше: селяните поглеждаха към занаятчиите, занаятчиите към селяните, а всички очакваха нещо.

Внезапно към един часа на обед от страничните улици се изсипа към светилището на Птах пияна банда, въоръжена със секири и колове. Това бяха рибари, гръцки моряци, пастири, либийски скитници, дори затворници от каменните кариери в Тура. Начело на бандата вървеше грамаден работник с факла. Той застана пред вратата на светилището и започна да вика към народа със силен глас:

— Знаете ли, правоверни египтяни, за какво се съвещават тук първожреците и номарсите?… Те искат да накарат негово величество да отнеме по една ечемична питка на ден от всеки работник, а селяните да натовари с нов данък, по драхма на глава… Затова, казвам ви, вършите глупост и подлост, като стоите със скръстени ръце!… Трябва най-после да изловим тия плъхове и да ги предадем в ръцете на фараона, нашия господар, защото безбожниците се сговарят да му сторят зло!… Ако нашият владетел бъде принуден да се подчини на съвета на жреците, кой тогава ще се застъпи за честния народ?…

— Истината казва!… — обадиха се от тълпата.

— Господарят ще нареди да ни се даде седмият ден за почивка…

— И ще ни дари със земя…

— Той винаги е имал милостиво сърце за простите хора!… Помните ли как преди две години освободи селяните, дадени под съд за нападението на чифлика на еврейката?…

— Аз сам видях как той преди две години наби един писар, който събираше от селяните несправедлив данък…

— Да живее вечно нашият господар, Рамзес XIII, покровителят на угнетените!…

— Я погледнете — обади се отдалече глас: — добитъкът се прибира сам от пасбищата, сякаш наближава вечер…

— Остави добитъка!… Напред срещу жреците!…

— Хей, вие! — извика великанът при портата на светилището. — Отворете доброволно, та да разберем за какво се съвещават първожреците и номарсите!…

— Отворете!… Защото ще изкъртим портата!…

— Чудна работа — извикаха гласове отдалеч: — птиците се прибират за спане… А всъщност е едва пладне…

— Нещо лошо става във въздуха!…

— Богове!… Нощта вече настъпва, а аз още не съм набрала салата за обед — учудваше се едно момиче.

Но крясъкът на пияната банда и ударите на гредите в медната порта на светилището заглушиха тия забележки.

Ако тълпата не беше така улисаиа да гледа какво правят нападателите, щеше да забележи, че в природата ставаше нещо необикновено.

Слънцето светеше, по небето нямаше нито едно облаче, а въпреки това дневната светлина започна да намалява и да лъха хлад.

— Дайте насам още една греда!… — викаха нападателите на светилището. — Портата започна да се огъва!…

— Силно!… Още веднъж!…

Тълпата наоколо ревеше като буря… Тук-таме от нея започнаха да се откъсват малки групи и да се присъединяват към нападателите. Най-сетне цялата маса народ постепенно се приближи до светилището. Въпреки че беше обед, мракът навън се засилваше; в градините на светилището Птах започнаха да кукуригат петли. Но яростта на тълпата беше вече толкова голяма, че почти никой не забелязваше тия промени.

— Гледайте! — викаше някакъв просяк. — Наближава денят на съда… Богове…

Искаше да говори още, но ударен по главата с тояга, падна на място.

По стената на светилището почнаха да се катерят голи, но въоръжени хора. Офицерите строиха войниците си, с надежда, че скоро ще се наложи да подпомогнат атаката на простолюдието.

— Какво означава това?… — шепнеха войниците и се заглеждаха в небето. — Няма облаци, а наоколо е като през време на буря.

— Бий!… Троши!… — викаха под стената на светилището.

Ударите на гредите се чуваха все по-често.

В тоя миг на терасата над портата се появи Херхор, заобиколен от свита жреци и светски сановници. Предостойният първожрец беше облечен в златоткан фелон и носеше короната на Аменхотеп, с царската змия.

Херхор изгледа грамадните маси народ, който беше обкръжил светилището, и като се наведе към атакуващата банда, рече:

— Които и да сте, правоверни египтяни или езичници, призовавам ви в името на боговете да оставите светилището на мира…

Шумът сред народа изведнъж утихна; чуваха се само ударите на гредите върху медната порта.

— Отворете портата! — извика отдолу великанът. — Искаме да се уверим дали не заговорничите против нашия господар…

— Сине мой — отговори Херхор, — падни ничком и се моли на боговете да ти простят това кощунство.

— Ти моли боговете да те запазят — извика водачът на бандата, грабна камък и го запокити нагоре към първожреца.

В същия миг от един прозорец на пилона бликна тънка струя от някаква течност, прилична на вода, и обля лицето на великана.

Бандитът се олюля, размаха ръце и падна.

От тия, които стояха най-близо до него, се изтръгна вик на ужас, но по-далечните редици, които не бяха разбрали какво се бе случило, отговориха със смях и проклятия.

— Изкъртете портата!… — викаха открая и градушка от камъни полетя към Херхор и свитата му.

Херхор издигна нагоре двете си ръце. А когато тълпата отново утихна, първожрецът извика със силен глас:

— Богове! Под ваша закрила предавам светите обители, срещу които са се надигнали предатели и богохулници…

Миг по-късно отнякъде над светилището се разнесе свръхчовешки глас:

— Отвръщам лицето си от прокълнатия народ и нека мрак падне върху земята!…

Тогава стана нещо ужасно: докато гласът говореше, слънцето постепенно загуби блясъка си. А заедно с последната дума стана тъмно като нощ. Под небето светнаха звезди, а на мястото на слънцето се виждаше черен кръг, заобиколен с обръч от пламъци…

Страхотен вик се изтръгна от сто хиляди гърди. Тия, които щурмуваха портата, хвърлиха гредите, селяните паднаха на земята…

— Настана денят на съда и на смъртта!… — извика разхълцан глас в края на улицата.

— О, богове!… Милост!… О, свят мъж, отвърни бедствието!… — викаше тълпата.

— Горко на войските, които изпълняват заповеди на безбожни началници!… — извика силният глас от светилището.

В отговор целият народ падна ничком, а двата полка, строени при светилището, бяха обзети от паника. Редиците се разстроиха, войниците започнаха да хвърлят оръжие и като обезумели побягнаха към реката. Едни, които тичаха като слепи в тъмнината, се пребиваха о стените на къщите; други падаха на паважа и биваха стъпквани до смърт от другарите си. След няколко минути, вместо стегнати колони войска, по площада се търкаляха копия и секири, а при входовете на улиците се издигаха купища ранени и трупове.

Никоя загубена битка не беше завършвала с подобно поражение.

— Богове!… О, богове!… — стенеше и плачеше народът. — Смилете се над невинните…

— Озирис!… — извика от терасата Херхор. — Смили се и покажи лицето си на нещастния народ…

— За последен път ще се вслушам в молбата на моите жреци, защото съм милостив!… — отговори свръхчовешкият глас от светилището.

И в същата секунда мракът изчезна, а слънцето възвърна блясъка си.

Нов вик, нов плач и нови молитви се чуха сред тълпата. Опиянени от радост, хората приветствуваха възкръсналото слънце. Непознати хора се прегръщаха, неколцина издъхнаха, а всички се влачеха на колене към светилището и целуваха благословените му стени.

Отгоре над портата стоеше предостойният Херхор, загледан в небето, а двама жреци поддържаха светите му ръце, с които бе разгромил тъмнината и спасил народа си от гибел.

Същата сцена, с някои изменения, се разигра навсякъде в целия Долен Египет. На двадесети паофи във всеки град народът от сутринта почна да се събира край светилищата и във всеки град към обед някоя банда атакуваше светата порта. Навсякъде над портата към един часа се появяваше първожрецът на храма със свита, проклинаше безбожниците и предизвикваше затъмнение. А когато тълпата бягаше в паника или падаше на земята, първожреците се молеха на Озирис да покаже лицето си и тогава дневната светлина отново заливаше земята.

По тоя начин, благодарение на слънчевото затъмнение, мъдрата партия на жреците и в Долен Египет разклати авторитета на Рамзес XIII. Само за няколко минути правителството на фараона се изправи на ръба на пропастта, без дори да знае за това. Можеше да го спаси само голям ум и точно познаване на положението. За жалост точно това липсваше в царския дворец, където тъкмо в най-тежкия момент почна всевластно да владее случайността.

На двадесети паофи негово величество стана едновременно с изгрева, а за да бъде по-близо до театъра на действията, премести се от централната сграда на двореца във вила, която беше само на един час път от Мемфис, като се върви пеш. От едната страна на тая вила се намираха казармите на азиатските войски, а от другата — дворецът на Тутмозис и съпругата му — прекрасната Хеврон. Заедно с владетеля тук дойдоха верните му сановници и първият гвардейски полк, в който фараонът имаше пълно доверие.

Рамзес XIII беше във великолепно настроение. Той се изкъпа, закуси с апетит и започна да изслушва вестоносците, които всеки петнадесет минути пристигаха от Мемфис.

Докладите им бяха отегчително еднообразни. Под ръководството на Херхор и Мемфис първожреците и някои номарси се бяха затворили в светилището на Птах. Войската беше бодра, а народът — развълнуван. Всички благославяха фараона и чакаха заповед за нападение.

Когато в десет часа четвъртият вестител повтори същото, фараонът сви вежди.

— Защо чакат?… — попита владетелят. — Да атакуват веднага.

Куриерът отговори, че главната група, която трябва да нападне светилището и да изкърти медната врата, още не се е събрала.

Това обяснение не хареса на господаря. Той поклати глава и изпрати в Мемфис офицер, за да ускори нападението.

— Какво означава това забавяне?… — възмути се фараонът. — Мислех, че войската ми ще ме събуди с известие, че е овладяла светилището… В такива случаи бързината на действията е главното условие за успеха.

Офицерът замина, но край светилището на Птах нищо не се промени. Народът чакаше нещо, а главната група още я нямаше на площада.

Можеше да се помисли, че някоя друга воля задържаше изпълнението на заповедите.

В десет часа сутринта във вилата на фараона пристигна с лектика царица Никторис. Достопочтената царица се вмъкна почти насила в стаята на сина си и с плач падна пред нозете на господаря.

— Какво желаеш, майко? — попита Рамзес, който с усилие прикриваше нетърпението си. — Забрави ли, че за жените няма място във военния лагер?

— Днес няма да мръдна оттук, няма да те оставя нито за миг!… — извика тя. — Наистина ти си син на Изида и тя те пази… Но въпреки това ще умра от безпокойство.

— Какво ме заплашва? — попита фараонът и сви рамене.

— Жрецът, който наблюдава звездите — заговори с плач царицата, — казал на една от прислужниците, че ако днес… ако днешният ден премине щастливо за тебе, ще живееш и ще царуваш сто години…

— Аха!… Къде е тоя познавач на съдбата ми?

— Избяга в Мемфис… — отговори царицата.

— Както либийците ни замерваха с камъни край Соловите езера, така днес жреците ни засипват със заплахи… Бъди спокойна, майко! Бъбривостта е по-малко опасна, отколкото стрелите и камъните.

От Мемфис дотича нов вестител със съобщение, че всичко е в ред, но че главната група за нападение още не е готова.

По хубавото лице на фараона се появиха признаци на гняв. За да успокои владетеля, Тутмозис се обади:

— Простолюдието не е войска. Не е научено да се събира в определен час, а когато върви, влачи се като кал и не слуша команди. Ако беше възложено на войската да заеме светилищата, досега тя щеше да бъде вече там…

— Какви са тия приказки, Тутмозис?… — извика царицата. — Де се е чуло египетска войска да…

— Ти забрави — каза Рамзес, — че съгласно моите заповеди войската няма да напада, а ще охранява храмовете от нападението на простолюдието…

— Точно затова закъсняват действията — отговори нетърпеливо Тутмозис.

— Ето ги царските съветници! — избухна царицате. — Господарят действува мъдро, като брани боговете, а вие, вместо да успокоявате, поощрявате го към насилие…

Кръвта нахлу в главата на Тутмозис. За щастие от стаята го извика адютантът и му съобщи, че на портата е задържан един стар човек, който желае да говори с негово величество.

— Сега у нас всеки човек желае да приказва само с фараона — мърмореше адютантът, — сякаш фараонът е кръчмар…

Тутмозис помисли, че при Рамзес XII никой не би се осмелил да се изразява по тоя начин за владетеля… Ала се престори, че не внимава какво му се говори.

Старият човек, задържан от охраната, беше финикийският княз Хирам. Беше наметнат с прашен войнишки плащ, а сам — изморен и ядосан.

Тутмозис нареди да го пуснат, а когато двамата се намериха сами в градината, той му каза:

— Мисля, че ваше достойнство ще се изкъпе и преоблече, преди да измоля аудиенция при негово величество?

Побелелите вежди на Хирам настръхнаха, а очите му станаха още по-кървавочервени.

— След това, което видях — отговори твърдо той, — мога да мина и без да моля за аудиенция.

— Не носиш ли писмата на първожреците от Асирия?

— За какво ви са тия писма, щом сте се подобрили с жреците?…

— Какво плещиш, ваше достойнство? — нахвърли се Тутмозис.

— Аз зная какво говоря!… — каза Хирам. — Измъкнахте от финикийците десетки хиляди таланта, уж за да освобождавате Египет от владичеството на жреците, а днес вместо това ни ограбвате и избивате… Погледни какво става от морето до първия водопад: навсякъде вашето простолюдие преследва финикийците като кучета, защото такава е заповедта на първожреците…

— Ти полудя ли, финикиецо!… Точно в тоя момент нашият народ превзема светилището на Птах в Мемфис…

Хирам махна с ръка.

— Няма да го превземат! — отговори той. — Заблуждавате ни или вас ви заблуждават… Нали щяхте най-напред да превземете Лабиринта и съкровището му, и то на двадесет и трети паофи… Вместо това прахосвате днес силите си при светилището на Птах, а Лабиринтът пропадна. Какво става тук?… Къде е тук разумът?… — продължи развълнуван финикиецът. — За какво са тия нападения срещу празни сгради… Изглежда, че ги нападате само за да засилят охраната на Лабиринта!

— И Лабиринта ще вземем — прекъсна го Тутмозис.

— Нищо няма да вземете, нищо!… Един-единствен човек можеше да вземе Лабиринта, но вие ще му попречите с днешните необмислени действия в Мемфис…

Тутмозис се спря на пътя.

— Защо всъщност се сърдиш? — попита той късо Хирам.

— За безредието, което цари у вас… За това, че вече не сте правителство, а куп офицери и сановници, които жреците тласкат, накъдето си искат и когато искат. От три дена в целия Долен Египет владее такъв страхотен хаос, че простолюдието напада нас, финикийците, вашите единствени приятели… И защо?… Защото кормилото на управлението се изплъзна от ръцете ви и вече го взеха жреците…

— Говориш така, понеже не познаваш положението — отговори Тутмозис. — Наистина жреците ни пречат и устройват нападения срещу финикийците, но властта е в ръцете на фараона, общият ход на събитията върви съгласно с неговите заповеди…

— И днешното нападение на светилището на Птах също ли? — попита Хирам.

— Да. Аз лично присъствувах на тайния съвет, когато фараонът заповяда светилищата да се превземат днес, вместо на двадесет и трети…

— Но — прекъсна го Хирам — тогава ти заявявам, началнико на гвардията, че сте пропаднали… Аз зная със сигурност, че днешното нападение е решено на заседание на първожреците и номарсите, състояло се в светилището на Птах на тринадесети паофи.

— Че защо биха устройвали нападение срещу себе си! — попита с подигравателен тон Тутмозис.

— Навярно имат някаква изгода от това. А че те по-добре водят своите работи, отколкото вие, в това вече се уверих.

Разговорът бе прекъснат от адютанта, който повика Тутмозис при негово величество.

— Чакайте! — добави Хирам. — Войниците ви са задържали на пътя жреца Пентуер, който иска да съобщи нещо важно на фараона.

Тутмозис се хвана за главата и веднага изпрати офицери да намерят Пентуер. После изтича при фараона, а след малко се върна и каза на финикиеца да го последва.

Когато Хирам влезе в стаята на фараона, завари в нея царица Никторис, главния ковчежник, главния писар и няколко генерали. Рамзес XIII се разхождаше бързо из стаята раздразнен.

— Ето го нещастието на фараона и на Египет! — възкликна царицата, като посочи финикиеца.

— Достопочтена царице — отговори Хирам, без да се смути и като се покланяше, — времето ще покаже кой е бил верен, а кой лош слуга на негово величество…

Рамзес XIII се спря изведнъж пред Хирам.

— Носиш ли писмата на Херхор до Асирия? — попита той.

Финикиецът извади изпод плаща пакет и го подаде мълчаливо на фараона.

— Това ми трябваше! — извика владетелят тържествуващо. — Трябва веднага да се съобщи на народа, че първожреците са изменили на държавата.

— Сине мой — каза царицата с умолителен глас, — заклевам те в името на бащината ти сянка… в името на нашите богове, въздръж се няколко дни с това съобщение… С даровете на финикийците трябва да бъдем много внимателни.

— Ваше величество — каза Хирам — може дори да изгори тия писма. Аз съвсем не държа на тях.

Фараонът се позамисли и скри пакета в пазвата си.

— Е, какво чу ти в Долен Египет? — попита владетелят.

— Навсякъде преследват финикийците — отговори Хирам. — Рушат къщите ни, разграбват покъщнината ни и има вече няколко десетки убити.

— Чух!… Това е работа на жреците — каза фараонът.

— По-добре кажи, сине, че това е резултат на безбожието и алчността на финикийците — обади се царицата.

Без да гледа към нея, Хирам продължи:

— От три дена в Мемфис се намира полицейският началник на Пи-Баст с двама свои помощници и вече са попаднали на дирите на убиеца и измамника Ликон…

— Който бе възпитан във финикийските светилища! — възкликна царица Никторис.

— … Ликон — продължи Хирам, — когото първожрецът Мефрес е изтръгнал от ръцете на полицията и съда… Ликон, който в Тива се представяше за ваше величество и бягаше гол в градината като луд…

— Какво говориш?… — извика фараонът.

— Попитай, ваше величество, достопочтената царица, понеже тя го е видяла… — отговори Хирам.

Рамзес погледна майка си смутен.

— Да — каза царицата, — видях тоя негодник, но не ти казах нищо, за да ти спестя огорченията… Но трябва да добавя, че няма никакви доказателства, че Ликон е бил подставен от първожреците. Това еднакво добре са могли да сторят финикийците. Хирам се усмихна иронично.

— Майко… О, майко!… — извика с укор фараонът. — Нима за сърцето ти жреците са по-добри и от мене?

— Ти си мой син и най-скъпият ми господар — заяви царицата възбудено, — но не мога да търпя чужд човек… езичник… да клевети светото жреческо съсловие, от което ние двамата произхождаме… О, Рамзес! — извика тя и падна на колене. — Прогони злите си съветници, които те подстрекават да оскърбяваш храмовете, да вдигаш ръка срещу наследника на своя дядо Аменхотеп!… Още има време… още има време за сдобряване… за спасяването на Египет…

Неочаквано в стаята влезе Пентуер с изпокъсани дрехи.

— А ти какво ще кажеш? — попита фараонът странно спокоен.

— Днес, може би ей сега — отговори жрецът развълнувано, — ще има слънчево затъмнение…

Фараонът отстъпи назад от учудване.

— Какво ме интересува слънчевото затъмнение, и то точно в тоя момент?…

— Господарю — каза Пентуер, — и аз така мислех, докато не прочетох в древните хроники описания на затъмненията… Това е толкова ужасяващо явление, че за него би трябвало да се предупреди целият народ…

— Това е!… — възкликна Хирам.

— Защо по-рано не съобщи?… — попита Тутмозис жреца.

— Два дена ме задържаха войниците… Късно е вече да предупредим народа, но уведомете войската в двореца, та поне тя да не изпада в паника.

Фараонът плесна с ръце.

— Това е лоша поличба!… — прошепна той, после добави с висок глас: — Какво значи това и кога ще се случи?…

— През деня ще настане нощ… — каза жрецът. — Тя ще продължи вероятно толкова време, колкото трябва, за да се преминат петстотин крачки… А ще почне на обед… Така ми каза Менес…

— Менес? — повтори фараонът. — Известно ми е това име, но…

— Той е писал писмо по тая работа на ваше величество… Но уведомете войската!…

Тутакси прозвучаха тръби. Гвардията и азиатците се строиха и фараонът, обкръжен от щаба, съобщи на войниците за слънчевото затъмнение, като прибави да не се плашат, понеже тъмнината ще премине бързо, а той сам ще бъде с тях.

— Живей вечно! — възкликнаха войниците.

В същото време бяха изпратени няколко най-опитни конници за Мемфис.

Генералите застанаха начело на редиците, фараонът почна да се разхожда в двора замислен, цивилните сановници разговаряха шепнешком с Хирам, а царица Никторис, останала сама в стаята, падна по очи пред статуята на Озирис.

Беше вече след един часа, когато слънчевата светлина наистина почна да намалява.

— Вярно ли е, че ще настане нощ? — попита фараонът Пентуер.

— Ще настане, но за много кратко време…

— Къде ще се дене слънцето?

— Ще се скрие зад луната…

— Ще трябва да възвърна благоволението си към мъдреците, които изследват звездите — каза на себе си владетелят.

Мракът се засилваше бързо. Конете на азиатците станаха неспокойни, ята птици се спуснаха към градината и с гръмки крясъци накацаха по дърветата.

— Запей!… — изкомандува Калипос на гърците.

Забиха барабани, засвириха флейти и при тоя акомпанимент гръцкият полк запя игрива песен за дъщерята на жреца, която толкова се страхувала от призраци, че можела да спи само в казармите.

Внезапно върху жълтите либийски хълмове падна зловеща сянка и със светкавична бързина закри Мемфис, Нил и градините на двореца. Нощта покри земята, а на небето се показа черна като въглен топка, обкръжена с венец от пламъци.

Мощен крясък заглуши песента на гръцкия полк. Това бяха азиатците, които нададоха боен вик и отправиха към небето облак стрели, за да уплашат злия дух, който искаше да погълне слънцето.

— Казваш, че тоя черен кръг е луната? — попита фараонът Пентуер.

— Така смята Менес.

— Велик мъдрец е той!… А мракът скоро ли ще свърши?…

— Положително…

— Но ако луната се откъсне от небето и падне на земята?…

— Това не може да стане… Ето го и слънцето!… — извика радостно Пентуер.

Всички събрани полкове възкликнаха в чест на Рамзес XIII.

Фараонът прегърна Пентуер.

— Наистина — каза господарят — видяхме чудно явление. Но не бих искал да го видя втори път… Чувствувам, че ако не бях войник, тревога щеше да свие сърцето ми.

Хирам се приближи до Тутмозис и прошепна:

— Изпрати, ваше достойнство, веднага бързоходци в Мемфис; боя се, че първожреците са ви сторили нещо лошо…

— Смяташ ли?… Хирам кимна.

— Те не биха управлявали толкова дълго държавата — каза, — не биха надживели деветнадесетте ваши династии, ако не умееха да използуват случаи като днешния…

Като благодари на войската за доброто й държане по време на необикновеното явление, фараонът се завърна във вилата. Той беше непрекъснато замислен, говореше спокойно, дори меко, но на красивото му лице бе отразена неувереност.

И наистина в душата на Рамзес ставаше тежка борба. Фараонът започна да разбира, че жреците разполагат със сили, за които той не само че не държеше сметка, но дори не се замисляше, дори не искаше да слуша за тях.

Само за няколко минути жреците, които наблюдаваха движението на звездите, пораснаха много в неговите очи. И фараонът си каза, че все пак трябва да опознае тая чудна мъдрост, която по такъв страшен начин обърква човешките намерения.

От двореца изпращаха за Мемфис вестител след вестител, за да разберат какво се е случило там по време на затъмнението. Но вестителите не се връщаха и несигурността разпери черните си криле над царската свита. Никой не се съмняваше, че край светилището на Птах се бе случило нещо лошо, но никой не се осмеляваше да прави догадки. Изглеждаше, че и фараонът, и доверените му хора бяха доволни от всяка минута, която протичаше без известия оттам.

В това време царица Никторис седна до владетеля и му зашепна:

— Разреши ми да действувам, Рамзес… Жените са направили на нашата държава не една услуга… Спомни си само царица Никторис от шестата династия или Макара, която създаде флотата в Червеното море!… На нашия пол не му липсва нито разум, нито енергия, затова разреши ми да действувам… Ако светилището на Птах не е превзето, а жреците поругани, ще те сдобря с Херхор. Ще се ожениш за дъщеря му и царуването ти ще бъде изпълнено със слава… Помни, че твоят дядо, свети Аменхотеп, беше също първожрец и наместник на фараона и че самият ти кой знае дали щеше да царуваш днес, ако светото жреческо съсловие не бе пожелало да има своя кръв на трона… Така ли му благодариш ти за властта?…

Фараонът я слушаше, но непрекъснато мислеше, че все пак мъдростта на жреците е велика сила, а борбата с тях — трудна!…

Едва към три часа се яви първият вестоносец от Мемфис, адютант на полка, който се намираше край светилището. Той съобщи на фараона, че светилището не е превзето поради гнева на боговете; че народът се е разбягал, че жреците тържествуват, дори че във войската е настанало безредие през тая страшна, макар и къса нощ.

После адютантът дръпна настрани Тутмозис и му съобщи направо, че войската е деморализирана, че поради паниката има толкова ранени и убити, колкото след някоя битка.

— Какво става сега с войската?… — попита изтръпнал Тутмозис.

— Разбира се — отговори адютантът, — че успяхме да съберем и строим войниците. Но и дума не може да става да ги използуваме срещу светилищата, особено сега, когато жреците превързват ранените… Сега войникът е готов да пада ничком, щом види бръсната глава и кожа на пантера, и много време ще изтече, докато някой от тях се осмели да прекрачи свещената порта…

— А жреците какво правят?…

— Благославят войниците, хранят ги, поят ги и се преструват, че войската не е виновна за нападението срещу светилището, а че това е работа на финикийците…

— И вие търпите тая деморализация на полковете?… — извика Тутмозис.

— Та нали негово величество ни заповяда да защищаваме жреците от простолюдието… — отвърна адютантът. — Ако ни беше разрешено да превземем храмовете, щяхме да бъдем в тях от десет часа сутринта, а първожреците щяха да седят в мазетата.

В тоя миг дежурният офицер уведоми Тутмозис, че пак някакъв жрец дошъл от Мемфис и иска да говори с негово величество.

Тутмозис огледа госта. Той беше доста млад човек, с лице като че изрязано от дърво. Каза, че идва при фараона от името на Саменту.

Рамзес веднага прие жреца; а той падна ничком и подаде на владетеля пръстен. Като видя тоя пръстен, фараонът побледня.

— Какво значи това?… — попита фараонът.

— Саменту не е вече жив… — отговори пратеникът.

Известно време Рамзес не можа да промълви нито дума.

После каза:

— Как стана това?…

— Изглежда — отговори жрецът, — Саменту е бил открит в една от залите на Лабиринта и сам се е отровил, за да избегне мъченията… И изглежда, че го е открил Мефрес с помощта на един грък, който много приличал на ваше величество…

— Пак Мефрес и Ликон! — извика Тутмозис с гняв. — Господарю — обърна се той към фараона, — нима никога няма да се освободиш от тия предатели?…

Негово величество свика отново таен съвет в стаята си. Той включи в него Хирам, а също и жреца с пръстена на Саменту. Пентуер не пожела да участвува в съвещанието, а достопочтената царица Никторис сама се сметна за поканена.

— Виждам — прошепна Хирам на Тутмозис, — че след като прогоните жреците, жените ще поемат управлението на Египет!…

След като сановниците се събраха, фараонът даде думата на пратеника на Саменту. Младият жрец не поиска да каже нищо за Лабиринта. Вместо това за-разправя нашироко, че светилището на Птах съвсем не е защищавано и че стигат няколко десетки войници, за да изловят всички, които се крият там.

— Тоя човек е предател!… — извика царицата. — Сам е жрец, а ви подстрекава да извършите насилие над жреците…

Но по лицето на пратеника не трепна нито един мускул.

— Достопочтена царице — отговори жрецът, — щом Мефрес е погубил моя покровител и учител Саменту, щях да бъда куче, ако не подиря отмъщение. Смърт за смърт!…

— Харесва ми тоя младеж! — прошепна Хирам.

В събранието сякаш лъхна по-ведър въздух. Генералите се изправиха, цивилните сановници загледаха жреца с любопитство, дори лицето на фараона се оживи.

— Не го слушай, сине мой!… — молеше царицата.

— Как смяташ ти? — обърна се внезапно фараонът към младия жрец. — Какво би сторил сега свети Саменту, ако беше жив?…

— Сигурен съм — отговори енергично жрецът, — че Саменту щеше да влезе в светилището на Птах, щеше да покади пред боговете благовония, но и щеше да накаже предателите и престъпниците…

— А аз пак повтарям, че ти си най-долният предател!… — извика царицата.

— Изпълнявам само своя дълг — отговори непоколебимият жрец.

— Тоя човек е наистина ученик на Саменту!… — додаде Хирам. — Само той вижда ясно какво ни е останало да правим.

Военните и цивилните сановници признаха, че Хирам е прав, а главният писар добави:

— Щом започнахме борбата с жреците, трябва да я завършим; толкова повече днес, когато притежаваме писмата, които доказват, че Херхор е преговарял с аси-рийците, което е голямо предателство спрямо държавата.

— Той провежда политиката на Рамзес XII — намеси се царицата.

— Но аз съм Рамзес XIII!… — отговори фараонът вече нетърпеливо.

Тутмозис стана от стола.

— Господарю — каза той, — разреши ми да действувам. Опасно е да се удължава това състояние на несигурност, което цари сред правителството, а би било престъпно и глупаво да не се използува случаят. Щом тоя жрец казва, че светилището не е защищавано, разреши ми да отида в него с шепа хора, които ще подбера сам…

— Тръгвам с тебе — прибави Калипос. — От дълъг опит зная, че тържествуващият неприятел е най-слабият. Ако нахлуем веднага в светилището на Птах…

— Няма нужда да нахлувате; ще влезете там като изпълнители на заповедите на фараона, който ви заповядва да затворите предателите — обади се главният писар. — За това дори няма нужда от сила… Малко ли пъти един полицай се хвърля върху цял куп крадци и хваща, колкото си иска…

— Моят син — обади се царицата — отстъпва под напора на вашите съвети… Но той не иска насилие, забранява ви…

— Е, щом е така — обади се младият жрец на Сет, — ще съобщя на ваше величество още нещо.

Той въздъхна дълбоко няколко пъти, но въпреки това довърши със сподавен глас:

— Партията на жреците разгласява из улиците на Мемфис, че…

— Че какво?… Говори смело — каза фараонът.

— Че ваше величество е побъркан, че няма посвещение в жречески сан, нито дори в царски и че… могат да ви свалят от престола…

— От това именно се страхувах — прошепна царицата.

Фараонът скочи от фотьойла.

— Тутмозис! — извика с глас, в който прозвуча възстановена енергия. — Вземай колкото искаш войска, иди в светилището на Птах и ми доведи тук Херхор и Мефрес, обвинени в тежко предателство. Ако се оправдаят, ще им възвърна моята милост, иначе…

— Помисли ли добре?… — прекъсна го царицата.

Тоя път фараонът, възмутен, не й отговори, а сановниците започнаха да викат:

— Смърт на предателите!… Откога в Египет фараонът трябва да жертвува верните си слуги, за да си изпроси благоволението на негодниците!…

Рамзес XIII връчи на Тутмозис пакета с писмата на Херхор до Асирия и каза с тържествен глас:

— До усмиряването на жреческия бунт предавам моята власт на началник-гвардията, Тутмозис. Сега ще слушате него, а ти, достопочтена майко, отправяй към него забележките си.

— Мъдро и справедливо действува господарят!… — възкликна главният писар. — Не подобава на фараона да се разправя с бунт, а липсата на силна власт може да ни погуби.

Всички сановници се поклониха на Тутмозис. Царица Никторис падна пред краката на сина си със стон.

Придружен от генералите, Тутмозис излезе на двора. Там заповяда на първи гвардейски полк да се строи и каза:

— Трябват ми няколко десетки хора, които са готови да загинат за славата на нашия господар.

Излязоха повече войници и офицери, отколкото трябваше. Начело беше Еунана.

— Готови ли сте да отидете на смърт? — попита Тутмозис.

— Ще умрем, господарю, с теб за негово величество!… — извика Еунана.

— Няма да умрете, но ще победите подли престъпници — отговори Тутмозис. — Войниците, които вземат участие в тая акция, ще станат офицери, а офицерите ще напреднат с две степени по-високо. Това ви казвам аз, Тутмозис, главнокомандуващ по заповед на фараона.

— Живей вечно!…

Тутмозис нареди да впрегнат двадесет и пет колесници от тежката кавалерия и доброволците да седнат в тях. Сам той заедно с Калипос възседнаха коне и скоро целият кортеж се изгуби в облаци прах към Мемфис.

Като видя това от прозореца на царската вила, Хирам се наведе пред фараона и прошепна:

— Едва сега вярвам, че ваше величество не сте били в заговор с първожреците.

— Да не си полудял?… — избухна владетелят.

— Простете, господарю, но днешното нападение срещу светилищата беше нагласено от жреците. По какъв начин вмъкнаха в него и ваше величество, не разбирам.

Беше вече пет часът след пладне.