Болеслав Прус
Фараон (63)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В началото на месец паофи (юли-август) негово величество, кралица Никторис и дворът се върнаха от Тива в мемфиския дворец.

Към края на пътуването, което и тоя път ставаше по Нил, Рамзес XIII често изпадаше в замисленост, а веднъж каза на Тутмозис:

— Забелязвам нещо странно… Народът се трупа по двата бряга пак така многоброен, а може би и по-многоброен, отколкото при нашето отиване. Но възгласите са значително по-слаби, зад нас плават много по-малко лодки, а и на цветя хората са много скъпи…

— Божествена истина изрекоха устата ти, господарю — отвърна Тутмозис. — Народът наистина изглежда поизморен, но това е поради страхотната жега…

— Мъдри са словата ти!… — похвали го фараонът, а лицето му се проясни.

Но Тутмозис не вярваше на собствените си думи. Той чувствуваше всичко това, но още по-лошо беше, че същото чувствуваше и цялата свита на фараона — а именно че народните маси бяха поохладнели към своя владетел.

Дали това беше вследствие на слуховете за лошата болест на Рамзес или поради някои други причини — Тутмозис не знаеше. Но той беше уверен, че тук имат пръст жреците.

„Колко глупава е тълпата! — мислеше той, без да възпира презрението в сърцето си. — Доскоро се давеха само за да зърнат лицето на негово величество, а днес скъпят дори възгласите си… Нима са забравили вече и за седмия почивен ден, и за собствената земя?…“

Веднага след пристигането си в двореца фараонът заповяда да бъдат свикани представителите, които трябваше да вземат решение за използуване съкровищата на Лабиринта. В същото време той поръча на преданите си чиновници и полицейски служители да започнат агитация срещу жреците и в полза на седмия ден за почивка.

Изведнъж в целия Долен Египет забръмча като в кошер. Селяните предявиха искания не само за празничния ден, но и да им се плаща за обществените работи, които вършеха. По кръчми и из улици занаятчиите ругаеха жреците, че искали да ограничат свещената власт на фараона. Броят на престъпленията порасна, но престъпниците не искаха да отговарят пред съда. Писарите станаха смирени и никой от тях не смееше да удари простия човек, защото знаеше, че битият ще му отвърне също с удар. Даренията за храмовете намаляха, а боговете, които пазеха границите на номесите, биваха все по-често замервани с камъни и кал, дори събаряни.

Жреците, номарсите и техните поддръжници изпаднаха в ужас. Напразно съдиите обявяваха по пазарища и пътища, че според стародавните закони земеделците и занаятчиите, дори и търговците, не бива да се занимават със сплетни, които ги откъсват от плодотворната работа; сред смях и викове простолюдието замерваше съдебните вестоносци с гнили зеленчуци и костилки от фурми.

Тогава аристокрацията почна да се тълпи в двореца и паднала ничком пред краката на фараона, молеше за спасение.

— Ние — викаха те — се чувствуваме, като че ли земята се разтваря под собствените ни крака… Като че ли светът се свършва!… Стихиите са се разбушували, умовете са в раздвоение и ако не ни спасиш ти, господарю, преброени са часовете на нашия живот!…

— Моето съкровище е празно, армията ми е малка, полицията отдавна не е получавала заплати — отвърна фараонът. — Ако искате спокойствие и сигурност, ще трябва да ми доставите средства. Но понеже моето царствено сърце е изпълнено с болка поради вашите тревоги, ще направя всичко, което ми е възможно, и се надявам, че ще успея да възстановя реда в страната.

И наистина негово величество заповяда войската да бъде вдигната и разместена по най-важните пунктове на страната. В същото време той изпрати заповед на Нитагер да повери източната граница на помощника си и заедно с пет от най-добрите си полкове да дойде в Мемфис.

Владетелят направи всичко това не толкова за да запази аристокрацията от простолюдието, а за да има подръка големи сили, в случай че първосвещениците разбунтуват срещу него Горен Египет и полковете, издържани от храмовете.

На десети паофи в царския дворец и в околностите му зацари голямо оживление. Делегатите, които трябваше да признаят правото на фараона да черпи от съкровището на Лабиринта, се събраха, а освен тях надойдоха и много хора, които искаха поне да присъствуват на това необикновено за Египет тържество.

Шествието на делегатите започна рано сутринта. Най-напред вървяха голи селяни с бели шапчици и набедреници; всеки носеше в ръка наметало от грубо платно, за да покрие плещите си в присъствието на фараона. Следваха ги занаятчии, облечени като селяните, от които се отличаваха с малко по-фините си наметала и с тес-ничките си престилчици, покрити с пъстра везба.

Следваха търговците, някои от които с перуки, а всички с дълги наметала. Тук вече можеше да се видят по ръцете и краката скъпи гривни, а на пръстите — пръстени. Подир търговците вървяха офицери с шапчици и дрехи на черти: черни и жълти, сини и бели, сини и червени. Двама носеха на гърдите си месингови ризници вместо дрехи.

Едва след известно време шествието продължи: появиха се тринадесет благородници с големи перуки и дълго до земята облекло. След тях вървяха номарсите с дрехи, обшити с пурпурни ширити, и с корони на главите. Шествието завършваха жреци с бръснати глави и лица и с кожи от пантери през рамо.

Делегатите влязоха в голямата зала на фараоновия дворец, където имаше седем пейки, наредени една зад друга: най-ниската — за селяните, най-високата — за жреческото съсловие.

След малко се появи и негово величество Рамзес XIII, носен в лектика. Щом го видяха, делегатите паднаха ничком. Когато владетелят на двата свята седна на високия трон, той разреши на верните си поданици да станат и да заемат своите места. После в залата влязоха и седнаха на по-ниски тронове първожреците Херхор и Мефрес и пазителят на Лабиринта с кутийка в ръка. Блестяща свита от генерали обкръжи фараона, зад когото застанаха двама висши държавни служители с ветрила от паунови пера.

— Правоверни египтяни! — обади се владетелят на двата свята. — Както знаете, моят двор, войската ми и моите чиновници се намират в нужда, която не може да бъде задоволена от обеднялото ми съкровище. Аз не говоря за разходи във връзка с моята свещена личност, защото се храня и обличам като войник, а всеки генерал или велик писар има повече прислужници и жени от мене.

Между събраните се чу шум на одобрение.

— Обичай беше досега — продължи Рамзес, когато съкровището се нуждае от средства, да наложи по-големи данъци на трудещото се простолюдие. Аз обаче познавам своя народ и неговото бедствено положение и затова не само не бих искал да го натоварвам с нови тежести, но бих искал да му направя някои облекчения…

— Да живееш вечно, господарю наш! — извикаха от няколкото по-ниски пейки.

— За щастие на Египет — каза фараонът — нашата държава има съкровища, с помощта на които може да се засили армията, да се заплати на чиновниците, да се обдари народът, дори да се изплатят всички дългове към храмовете или към финикийците. Това съкровище, събрано от моите прославени прадеди, се намира в подземията на Лабиринта, но то може да бъде наченато само ако вие всички, правоверни, като един човек признаете, че Египет се намира в нужда и че аз, владетелят, имам право да разполагам със съкровищата на своите предшественици…

— Признаваме!… Молим те да вземеш колкото е необходимо, господарю!… — викаха хората от всички пейки.

— Достойни Херхор! — обърна се владетелят към първожреца. — Желае ли свещеното жреческо съсловие да каже нещо по тоя въпрос?…

— Много малко — отвърна първожрецът, като ставаше. — Според стародавните закони съкровището на Лабиринта може да бъде докоснато само ако държавата не притежава никакви други средства… Но днес не е така. Защото, ако властта анулира дълговете към финикийците, нараснали поради недостойна лихва, не само ще напълни съкровището на ваше величество, но и простолюдието, което работи за финикийците, ще си отдъхне от тежкия труд…

По пейките отново зашумяха одобрително.

— Твоят съвет е изпълнен с мъдрост, свети човече — каза спокойно фараонът, — но е опасен. Защото, ако моят ковчежник, достопочтените номарси и аристокрацията се научат веднъж да анулирват чужди вземания, днес те няма да платят дълговете си към финикийците, а утре биха могли да забравят дълговете си към фараона и храмовете. А кой ще ми гарантира, че и простолюдието, поощрено от примера на големците, няма да помисли, че също има право да забрави задълженията си към нас?…

Ударът беше толкова силен, че негово достойнство Херхор дори се наведе на стола си и млъкна.

— А ти, върховен пазач на Лабиринта, искаш ли да кажеш нещо?… — попита фараонът.

— Аз имам тук кутийка — отвърна той — с бели и черни камъчета. Всеки делегат ще получи по две такива камъчета и ще пусне едно от тях в тая съдинка тук. Който желае ваше величество да използува съкровището на Лабиринта, ще сложи черното камъче, който желае да не бъде докосвана собствеността на боговете — ще пусне бялото.

— Не се съгласявай, господарю, на това — прошепна ковчежникът на владетеля. — По-добре е всеки делегат да каже открито какво му е в душата…

— Ще трябва да уважаваме стария обичай — намеси се Мефрес.

— Не, нека пускат камъчета в съдинката — реши владетелят. — Моето сърце е чисто, а намеренията ми — непоклатими.

Светите Мефрес и Херхор размениха погледи.

Пазачът на Лабиринта тръгна, придружен от двама генерали, да обикаля пейките и да връчва на делегатите по две камъчета: черно и бяло. Бедняците се смутиха силно, като видяха пред себе си такива големи сановници. Някои селяни паднаха ничком на земята, без да смеят да вземат камъчетата. Трябваше да им се обясни с големи усилия, че те могат да пуснат в съдинката само едното камъче: бялото или черното.

— Но аз бих искал да угодя и на боговете, и на негово величество… — прошепна един стар пастир.

Накрай сановниците успяха да обяснят на селяните какво се иска от тях. Гласуването започна. Всеки делегат се приближаваше до съдинката и пускаше камъчето си така, че другите не можеха да видят цвета му.

В това време великият ковчежник, коленичил зад трона, шепнеше на владетеля:

— Всичко е загубено!… Ако гласуването беше явно, щяхме да имаме единодушие, но сега да ми изсъхне ръката, ако в съдинката не се намерят двадесетина бели камъчета!…

— Успокой се, мой верен слуга — отвърна с усмивка Рамзес. — Аз имам подръка повече полкове от гласовете, които могат да бъдат против нас.

— Но защо?… Защо?… — въздишаше ковчежникът. — Без единодушие няма да ни отворят Лабиринта…

Рамзес непрекъснато се усмихваше.

Гласуването свърши. Пазачът на Лабиринта вдигна съдинката и изсипа съдържанието й върху един златен поднос.

При деветдесет и един гласували имаше осемдесет и три черни камъчета и само осем бели.

Генералите и чиновниците изтръпнаха, първожреците гледаха събраните тържествуващо, но бързо ги обзе безпокойство, защото лицето на Рамзес беше весело.

Никой не смееше да заяви гласно, че проектът на негово величество е отхвърлен. Но фараонът се обади съвсем спокойно:

— Правоверни египтяни, мои добри слуги! Вие изпълнихте моята заповед и благоволението ми е с вас. Два дена поред ще бъдете гости на дома ми. А когато получите подаръците си, ще се върнете при своите семейства и занятия. Мир вам и благословия!…

Като каза това, владетелят напусна залата заедно със свитата си, а първожреците Херхор и Мефрес се спогледаха неспокойно.

— Той никак не се разтревожи — прошепна Херхор.

— Казвах, че е бясно куче!… — отвърна Мефрес. — Той няма да се спре и пред насилие; затова, ако не го изпреварим…

— Боговете ще защитят нас и своите обиталища…

Вечерта в стаята на Рамзес XIII се събраха най-верните му слуги: великият ковчежник, великият писар, Тутмозис и Калипос — командир на гръцкия корпус.

— О, господарю — изстена ковчежникът, — защо не постъпи както твоите вечно живи прадеди?… Ако делегатите бяха гласували явно, щяхме да имаме вече право на съкровището в Лабиринта!…

— Истината каза ваше достойнство — обади се великият писар.

Фараонът поклати глава.

— Лъжете се. Дори цял Египет да беше викнал: „Предайте на държавата съкровищата от Лабиринта“, първожреците нямаше да направят това…

— Тогава защо ги разтревожихме с това свикване на делегати?… Тази постъпка възбуди и одързости народа, който днес прилича на прииждаща река…

— Аз не се боя от наводнение — каза владетелят. — Моите полкове ще бъдат преграда за него… Но аз имам действителна полза от събирането на делегатите; то ми показа безсилието на моите противници: осемдесет и три камъчета за нас, осем за тях!… Това значи, че ако те могат да разчитат на един корпус, аз — на десет… Не си правете илюзии — продължи фараонът. — Между мене и първожреците вече започна война. Те представляват крепост, която ние призовахме да се предаде. Отказаха, следователно ще трябва да ги атакуваме.

— Да живееш вечно!… — извикаха Тутмозис и Калипос.

— Заповядай, господарю — каза великият писар.

— Ето моята воля — заяви Рамзес. — Ти, ковчежник, ще раздадеш сто таланта на полицията, началниците на отредите на работници и кметовете в номесите: Сефт, Неха-хент, Неха-пеху, Себтхет, Аа, Амент, Ка… По същите места ще раздадеш на кръчмарите и ханджиите ечемик, пшеница и вино, та народът да получава даром храна и напитки. Ще направиш това веднага, за да може запасите да бъдат там, където трябва, до двадесети паофи.

Ковчежникът се наведе доземи:

— Ти, писарю, напиши и заповядай да съобщят утре по улиците на столиците на номесите, че варварите от западната пустиня се готвят да нападнат с големи сили провинцията Фаюм…

Ти, Калипос, ще изпратиш четири гръцки полка на юг. Два ще се разположат при Лабиринта, а два ще отидат чак до Ханес. Ако жреческата войска тръгне от Тива, ще я отблъснете и няма да я допуснете да влезе във Фаюм. А когато възмутеният от жреците народ заплаши Лабиринта, твоите гърци ще го заемат.

— Но ако пазачите се противопоставят?… — обади се Калипос.

— Това би било бунт — отвърна фараонът и продължи: — А ти, Тутмозис, ще изпратиш три полка в Мемфис и ще ги разположиш при храмовете на Птах, Изида и Хор. Когато развълнуваният народ поиска да ги атакува, полковниците ти ще отворят вратите за себе си, няма да допуснат простолюдието в светилищата и ще запазят първожреците от поругание.

И в Лабиринта, и в мемфиските светилища ще се намерят жреци, които ще излязат срещу войската със зелени вейки. Полковниците ще попитат тия мъже за паролата и ще търсят съвети от тях…

— А ако някой се осмели да се съпротивява? — попита Тутмозис.

— Само бунтовници няма да изпълнят заповедта на фараона — отвърна Рамзес.

— Светилищата и Лабиринтът трябва да бъдат заети от войската на двадесет и трети паофи — продължи фараонът, като се обърна към великия писар. — Затова народът в Мемфис и във Фаюм трябва да почне да се събира още от осемнадесети — отначало на малки групи, а после на все по-многобройни. И ако към двадесети започнат малки безредици, не трябва да им се пречи, но едва на двадесет и втори и двадесет и трети могат да бъдат допуснати атаки срещу светилищата. А когато войската заеме тия места, всичко трябва да се успокои.

— Не е ли по-добре да арестуваме веднага Херхор и Мефрес? — попита Тутмозис.

— Защо?… В случая не ме интересуват те, а светилищата и Лабиринтът, за заемането на които обаче войската още не е готова. Освен това Хирам, който е получил писмата на Херхор до асирийците, ще се върне едва към двадесети… Следователно едва на двадесет и първи паофи ще имаме в ръце доказателства, че първожреците са предатели и ще съобщим това на народа.

— Следователно аз ще трябва да замина за Фаюм?… — попита Калипос.

— О, не. Ти и Тутмозис ще останете при мене с най-добрите полкове… Аз трябва да имам резерви, в случай че първожреците успеят да откъснат от нас част от народа.

— А ти, господарю, не се ли боиш от предателство? — попита Тутмозис.

Фараонът махна небрежно с ръка.

— Предателството е неизбежно, то сълзи като вода от пукната бъчва. Първожреците вече се досещат за моите намерения, а и аз зная техните желания… Обаче съм ги преварил в съсредоточаването на силите и затова те ще бъдат по-слабите. За десетина дни не се формират полкове…

— А магиите?… — попита Тутмозис.

— Няма магии, с които топорът да не може да се справи!… — извика Рамзес, като се смееше.

В тоя момент Тутмозис искаше да разкаже на фараона за това, което първожреците правят с Ликон. Но и тоя път го възпря мисълта, че ако владетелят се разсърди силно, ще загуби спокойствието, което го прави днес толкова мощен.

Преди сражение военачалникът не трябва да мисли за нищо друго освен за битката. А за Ликоновата работа ще има време, когато жреците се намерят в затвора.

По даден знак от негово величество Тутмозис остана в стаята, а тримата други сановници се поклониха ниско и излязоха.

— Най-сетне — въздъхна великият писар, когато се намериха с ковчежника в преддверието, — най-сетне ще се свърши властта на бръснатите глави…

— Отдавна е вече време за това — добави ковчежникът. — През последните десет години и най-простият пророк имаше по-голям авторитет, отколкото номархът на Тива или на Мемфис.

— Аз мисля, че Херхор стяга тайно лодка, за да избяга преди двадесет и трети паофи — намеси се Калипос.

— Че какво може да му се случи! — каза писарят. — Негово величество днес е страшен, но той ще им прости, след като се покорят…

— И дори по ходатайство на царица Никторис ще им остави имотите — допълни ковчежникът. — Във всеки случай в държавата ще се установи някакъв ред, какъвто вече ни липсваше.

— Струва ми се само, че негово величество върши прекалено големи приготовления — каза писарят. — Аз бих свършил всичко с гръцките полкове, без да замесвам народа…

— Млад е… Обича движението, шума… — додаде ковчежникът.

— Вижда се, че не сте войници! — обади се Калипос. — Когато става дума за бой, трябва да се струпат всички сили, защото винаги може да се очаква изненада.

— Така щеше да бъде, ако нямахме зад себе си народа — отвърна писарят. — Но при това положение каква изненада може да се очаква?… Боговете няма да слязат да защищават Лабиринта.

— Така говориш, ваше достойнство, защото си спокоен — каза Калипос, защото знаеш, че върховният вожд бди и се старае да предвиди всичко. Иначе кожата ти сигурно щеше да тръпне.

— Не виждам изненади — упорствуваше писарят. — Освен ако първожреците отново пуснат слухове, че фараонът е полудял…

— Те ще опитват различни фокуси — намеси се великият ковчежник, като се прозяваше, — но силите наистина няма да им стигнат… Във всеки случай благодаря на боговете, че ме поставиха в лагера на фараона… Но да вървим да спим…

След като сановниците излязоха от стаята на фараона, Тутмозис отвори една тайна вратичка и въведе Саменту. Владетелят прие първожреца на Сет с голяма радост, подаде му ръка за целувка и прегърна главата му.

— Мир на тебе, мой добър слуга — каза владетелят. — Какво ми носиш?…

— Бях два пъти в Лабиринта — отвърна жрецът.

— И знаеш ли вече пътя?…

— Аз го знаех отдавна, но сега открих и нещо друго. Хранилището може да се срути, да избие хората и да унищожи скъпоценностите, които представляват най-голямото богатство там…

Фараонът сви вежди.

— Затова — продължи Саменту, — ваше величество, благоволете да ми дадете двадесетина сигурни хора. Аз ще вляза с тях в Лабиринта през нощта пред атаката и ще заема стаите в съседство със съкровището… Особено горната…

— Ще успееш ли да ги вмъкнеш там?…

— Да, все пак ще вляза още веднъж сам в Лабиринта, за да проверя окончателно дали няма да мога сам да попреча на срутването без чужда помощ. Хората, макар и най-верните, са несигурни, а вкарването им вътре може да обърне вниманието на надзираващите кучета…

— Ако не те следят вече… — подхвърли фараонът.

— Повярвайте ми, господарю — отвърна жрецът, като сложи ръка на гърди, — че е необходимо чудо, за да могат да ме проследят. Тяхното заслепление е почти детинско. Защото те вече чувствуват, че някой иска да се промъкне в Лабиринта, но тия глупци удвояват стражата при известните на всички входове. В това време аз сам в продължение на един месец открих три тайни входа, за които те или са забравили, или съвсем не знаят. Само някакъв дух би могъл да ги предупреди, че се движа из Лабиринта, или да им посочи стаята, в която се намирам. Това е изключено при тия три хиляди стаи и коридори.

— Достопочтеният Саменту казва истината — обади се Тутмозис. — Струва ми се, че ние прекаляваме с нашата предпазливост спрямо първожреческите гадове.

— Не говори така, военачалнико — каза жрецът. — Сравнени със силите на негово величество, техните сили са шепа пясък пред цялата пустиня, но Херхор и Мефрес са много умни!… И навярно ще употребят срещу нас такова оръжие, че ние ще онемеем от слисване. Нашите храмове са пълни с тайни, които карат дори мъдреците да се замислят и смазват душата на простолюдието.

— Ще ни разкажеш ли нещо за тях? — попита фараонът.

— Аз мога с увереност да кажа, че войниците на ваше величество ще видят най-различни чудеса в храмовете. Или ще угасят светлината, или ще ги обкръжат пламъци и отвратителни чудовища… Стена ще им препречи пътя или пропаст ще се отвори под краката им. В някои коридори ще ги залее вода, в други невидими ръце ще хвърлят камъни… А какви гърмежи, какви гласове ще кънтят около тях!…

— Във всяко светилище има по-млади жреци, които ми съчувствуват, а в Лабиринта ще бъдеш ти — каза фараонът.

— И нашите топори — намеси се Тутмозис. — Нищо не струва войник, който отстъпва пред огъня или плашилата или хаби време да слуша тайнствени гласове.

— Вярно е това, което казваш — извика Саменту, — стига да вървите смело напред, чудовищата ще изчезнат, гласовете ще замлъкнат, а пламъците ще престанат да парят.

— Сега последна дума, повелителю наш — обърна се жрецът към Рамзес. — Ако загина — продължи с тъжна усмивка Саменту, — при ваше величество ще дойде един млад жрец на Сет с мой пръстен. Тогава войската да заеме Лабиринта, да изпъди пазачите и да не напуска сградата, защото тоя младеж може в течение на един месец, пък дори и за по-малко, да намери пътя до съкровищата според указанията, които ще му оставя…

Но, господарю — продължи Сементу, като коленичи, — моля ви за едно нещо: когато победите, отмъстете за мене и преди всичко не прощавайте на Херхор и Мефрес. Вие не знаете какви неприятели са те!… Ако те вземат надмощие, вие ще загинете — и не само вие, но и вашата династия…

— Но нима за победителя не е достойно да бъде великодушен?… — попита мрачно владетелят.

— Никакво великодушие!… Никаква милост!… — извика Саменту. — Докато те са живи, вас и мене господарю, ни грозят смърт и позор и дори сме застрашени с поругание на нашите трупове. Човек може ла помилва лъв, да си купи финикиец, да привърже към себе си либиец или етиопец, може да изпроси прошка от халдейски жрец, защото той се извисява като орел към висините и няма опасност да бъде улучен… Но египетски пророк, който е вкусил от разкоша и властта, не може с нищо да го спечелите. И само тяхната или вашата смърт може да сложи край на войната.

— Ти казваш истината, Саменту — отговори Тутмозис. — За щастие на негово величество, ние, войниците, ще разрешаваме вековечния спор между жреците и фараона.