Болеслав Прус
Фараон (60)

ДЕСЕТА ГЛАВА

След погребението на фараона Египет се върна към обикновения си начин на живот, а Рамзес XIII се зае отново с държавните работи.

През месец епифи (април-май) новият владетел посети градовете отвъд Тива, разположени покрай Нил. Беше в Сни, град с извънредно развити занаяти и търговия, където се намираше светилището на Кнепх, тоест „душата на света“. Посети Едфу, светилището на десететажни пилони, което притежаваше грамадна библиотека от напируси и по чиито стени бяха изписани и нарисувани като някаква енциклопедия тогавашната география, астрономия и богословие. Отби се в каменните кариери в Хенну; в Нуби, тоест Ком Омбо, принесе жертва на Хор, бог на светлината, и на Себек, дух на мрака. Беше на остров Аб, който между черните скали приличаше на смарагд; там се раждаха най-хубавите фурми и го наричаха столица на слоновете, защото на него бе съсредоточена търговията със слонова кост. Отби се най-сетне в град Сунну, разположен при първия водопад на Нил, и посети грамадните кариери за гранит и сиенит, в които цепеха скалите с помощта на клинове, напоени с вода, и дялаха обелиски, високи девет етажа.

Навсякъде, където се покажеше новият владетел на Египет, поданиците го приветствуваха с небивало въодушевление. Дори престъпниците в каменните кариери, чиито тела бяха покрити с незаздравели рани, вкусиха от щастието, защото фараонът заповяда да им дадат три дни почивка.

Рамзес XIII можеше да бъде доволен и горд, понеже никой фараон дори във време на триумфално завръщане не беше посрещан така, както той при тая мирновременна обиколка. Затова номарсите, писарите и първожреците, като видяха безграничната привързаност на населението към новия фараон, се огънаха пред неговата власт и шепнеха помежду си:

— Простолюдието прилича на стадо бикове, а ние — на умни и трудолюбиви мравки. Затова да почитаме новия господар, та да се радваме на здравето и живота си и да запазим къщите си от унищожение…

По тоя начин съпротивата на сановниците, която преди няколко месеца беше много силна, днес затихна и отстъпи място на безгранична покорност. Цялата аристокрация, цялото жреческо съсловие падна ничком пред Рамзес XIII; само Мефрес и Херхор не се огънаха.

И затова, когато фараонът се върна от Сунну в Ти-ва, още първия ден главният ковчежник му донесе неприятни новини.

— Всички светилища — каза той — отказаха кредит на съкровището и най-покорно молят ваше величество да заповядате в течение на две години да им бъдат върнати сумите, които са дали взаем…

— Разбирам — отвърна владетелят, — това е работа на свети Мефрес!… Колко им дължим?

— Около петдесет хиляди таланта.

— Петдесет хиляди таланта трябва да платим в течение на две години!… — повтори фараонът. — И какво още?…

— Данъците постъпват много бавно — продължи ковчежникът. — От три месеца получаваме едва четвърт от това, което ни се дължи…

— Какво се е случило?…

Ковчежникът беше смутен.

— Чувах — призна най-сетне, — че някакви хора казвали на селяните, че през време на владичеството на ваше величество можели да не плащат данъци…

— Охо-хо! — извика Рамзес, като се смееше. — Струва ми се, че тия хора приличат на достойния Херхор… Какво, да не би да иска да ме умори от глад?… С какво покривате тогава текущите разходи? — попита той.

— По заповед на Хирам заемат ни финикийците — отговори ковчежникът. — Взели сме осем хиляди таланта…

— А разписки давате ли им?

— И разписки, и залози… — въздъхна ковчежникът. — Те казват, че това било просто формалност; в същото време обаче се настаняват в чифлиците на ваше величество и грабят от селяните, каквото им падне.

Упоен от приема от страна на населението и от покорността на големците, фараонът вече дори не се сърдеше на Херхор и Мефрес. Времето на сръдните беше минало, дойде часът за действие и Рамзес още същия ден си изготви план.

На другия ден той повика най-доверените си хора: първожреца Сем, пророка Пентуер, любимеца си Тутмозис и финикиеца Хирам. Когато те се събраха, Рамзес им каза:

— Навярно знаете, че светилищата поискаха да им върнем сумите, които е заел от тях моят вечно жив баща. Всеки дълг е свят, а тоя, който принадлежи на боговете, бих искал да изплатя най-напред. Но съкровището ни е празно, защото дори данъците постъпват нередовно… По тая причина смятам, че държавата се намира в опасност и съм принуден да се обърна за средства към съкровищата, пазени в Лабиринта…

Двамата жреци се раздвижиха неспокойно.

— Зная — продължи фараонът, — че според нашите свещени закони моят декрет не е достатъчен, за да ни се отворят подземията на Лабиринта. Но тамошните жреци ми обясниха какво трябва да сторя. Ще свикам представители на всички съсловия в Египет, по тринадесет души от всяко съсловие, и ще поискам от тях да одобрят моята воля…

На това място фараонът се усмихна и завърши:

— Днес ви повиках, за да ми помогнете да свикам този съвет на съсловията и ето какво ви заповядвам:

Ти, достойни Сем, ще ми избереш тринадесет жреци и тринадесет номарси… Ти, благочестиви Пентуер, ще ми доведеш от различни номеси тринадесет земеделци и тринадесет занаятчии… Тутмозис ще намери тринадесет офицери и тринадесет благородници, а княз Хирам ще се заеме да имам и тринадесет търговци.

Желая съветът да се свика колкото може по-скоро в двореца ми в Мемфис и без да губи време в празни приказки, да реши, че Лабиринтът трябва да даде средства за съкровището…

— Осмелявам се да напомня на ваше величество — намеси се първожрецът Сем, — че на този съвет трябва да присъствуват достопочтеният Херхор и достопочтеният Мефрес и че те имат право, дори задължение, да се противопоставят на всеки опит да се посегне на съкровището в Лабиринта.

— Разбира се, напълно съм съгласен с това… — отвърна живо фараонът. — Те ще кажат своите основания, а аз — моите. А съветът нека прецени дали може да съществува държава без пари и дали е разумно да се крият съкровищата в подземията, когато властта е заплашена от липса на средства?

— С няколко сапфира от тия, които се намират в Лабиринта, биха могли да се изплатят всички финикийски дългове!… — каза Хирам. — Аз отивам веднага между търговците и незабавно ще намеря не тринадесет, а тринадесет хиляди, които ще гласуват според заповедта на ваше величество…

Като каза това, финикиецът падна ничком и се сбогува с владетеля.

Когато Хирам излезе, обади се първожрецът Сем:

— Не зная дали беше добре, че тук присъствува чужденец…

— Трябваше да присъствува!… — възкликна фараонът. — Защото той не само има голямо влияние върху нашите търговци, но което е по-важно, днес той ни снабдява с пари… Исках да го убедя, че мисля за неговите вземания и имам начин да му ги върна…

Настъпи мълчание, което използува Пентуер, като каза:

— Ако ваше величество позволи, аз ще замина веднага, за да се заема със събирането на земеделци и занаятчии. Тия две съсловия ще гласуват на страната на нашия господар, но между множеството трябва да се изберат най-мъдрите.

Той се сбогува с фараона и излезе.

— А ти, Тутмозис!… — попита Рамзес.

— Господарю — каза любимецът му, — аз съм толкова сигурен в твоите благородници и войска, че вместо да говоря за тях, ще се осмеля да ти предам моя собствена молба…

— Пари ли искаш?

— Съвсем не. Искам да се женя…

— Ти?… — извика фараонът. — Коя жена е заслужила пред боговете такова щастие?

— Прекрасната Хеврон, дъщеря на най-достойния номарх на Тива — Антеф… — отвърна Тутмозис, като се смееше. — Ако ваше величество благоволи да ме сватоса с това достопочтено семейство… исках да кажа, че моята любов към вас ще се увеличи, но се отказвам, защото бих излъгал…

Фараонът го потупа по рамото.

— Хайде… хайде!… Няма нужда да ме уверяваш в нещо, в което съм сигурен — каза той. — Утре ще отида при Антеф и, бога ми, струва ми се, че след няколко дни ще уредя сватбата ти. А сега можеш да вървиш при своята Хеврон…

Като остана само със Сем, негово величество попита:

— Лицето ти е мрачно… Съмняваш ли се, че ще се намерят тринадесет жреци, готови да изпълнят заповедите ми?…

— Аз съм сигурен — отговори Сем, — че почти всички жреци и номарси ще направят това, което е необходимо за щастието на Египет и за да бъде задоволена волята на ваше величество… Благоволете обаче да не забравяте, господарю, че когато става реч за съкровището в Лабиринта, последен ще има думата Амон…

— Статуята на Амон в Тива ли?…

— Да.

Фараонът махна презрително с ръка.

— Амон — каза той — това са Херхор и Мефрес… Зная, че те няма да се съгласят, но не мисля заради упорството на двама души да жертвувам държавата.

— Ваше величество се лъже — отвърна сериозно Сем. — Наистина много често статуите на боговете правят това, което искат техните първожреци, но… не винаги!… В нашите светилища, господарю, понякога стават необикновени и тайнствени неща… Понякога статуите на боговете сами вършат и говорят каквото искат…

— В такъв случай аз съм спокоен — прекъсна го фараонът. — Боговете знаят състоянието на държавата и четат в моето сърце… Аз искам Египет да бъде щастлив, а понеже се стремя само към тая цел, никой мъдър и добър бог не може да ми пречи.

— Дано се сбъднат думите на ваше величество!… — прошепна първожрецът.

— Ти искаш да ми кажеш още нещо — каза Рамзес, като виждаше, че неговият религиозен заместник не бърза да се сбогува.

— Да, господарю. Длъжен съм да ви припомня, че веднага след като поеме властта и погребе предшественика си, всеки фараон трябва да помисли за издигането на две постройки: на гробница за себе си и на светилище за боговете.

— Именно! — възкликна владетелят. — Много пъти вече съм мислил за това, но като нямам пари, не бързам да издавам съответните заповеди. Сам разбираш — добави той оживено, — че ако построим нещо, то трябва да бъде голямо — нещо, което да накара Египет дълго време да не ме забравя…

— Пирамида ли искате да имате, ваше величество?…

— Не. Няма да мога да построя по-голяма пирамида от Хеопс, нито по-голямо светилище от това на Амон в Тива. Моята държава е слаба, за да извърши такива гигантски дела… Затова аз трябва да направя нещо съвсем ново, защото ще ти кажа, че, от друга страна, тия наши постройки вече ми досаждат. Всички си приличат като хората, а се различават една от друга като че ли само по размери, както възрастният човек от детето.

— Тогава?… — попита учудено първожрецът.

— Разговарях с гърка Дион, най-прочутият архитект у нас, и той похвали моя план — продължи фараонът. — За гробница искам да си построя кръгла кула с външно стълбище, като тая, която имало във Вавилон… Ще издигна и светилище, но не за Озирис или Изида, а за единствения бог, в който вярват всички: египтяни, халдейци, финикийци и евреи… Искам това светилище да прилича на двореца на цар Асар, модела на който Саргон донесе на баща ми…

Първожрецът поклати глава.

— Това са велики, ала неосъществими намерения, господарю… — отвърна той… — Вавилонските кули са нетрайни поради формата си и лесно се прекатурват; а нашите постройки трябва да изтраят дълги векове. На единствения бог не може да се издига храм, защото той не се нуждае нито от дрехи, нито от храна, нито от питие, а целият свят е негово жилище. Тогава как може да има светилище, което да го побере? Къде може да се намери жрец, който ще се осмели да му принася жертви?…

— Е, тогава ще изградим обиталище за Амон Ра — обади се фараонът.

— Може, стига да не е като двореца на цар Асар. Защото това е асирийска сграда и на нас, египтяните, не ни прилича да подражаваме на варварите…

— Не те разбирам… — прекъсна го малко раздразнен владетелят.

— Послушайте ме, господарю — каза Сем. — Вгледайте се в охлювите, всеки от които има различна черупка; един — завита, но плоска, друг — завита, но продълговата, трети — подобна на кутия… Така и всеки народ строи различни сгради, които отговарят на неговата кръв и настроения.

Благоволете също така да си спомните, че египетските сгради са толкова различни от асирийските, колкото финикийците от асирийците.

Основна форма на всяка сграда у нас е пресечената пирамида, най-трайната от всички форми, както Египет е най-трайната от всички държави. А у асирийците основната форма е кубът, който се руши лесно.

Надменният и лекомислен асириец слага своите кубове един върху друг и строи многоетажна сграда, под тежестта на която земята хлътва. А скромният и умен египтянин нарежда своите пресечени пирамиди една до друга. По тоя начин у нас нищо не виси във въздуха, а всяка част от сградата се опира на земята.

Поради това нашите постройки са дълги и вечно траят, а асирийските — високи и крехки като държавата им, която сега се издига бързо, но след няколко века от нея ще останат само развалини.

Асириецът е креслив самохвалец и затова в своите сгради той излага всичко навън: колони, изображения и статуи, докато смиреният египтянин крие най-прекрасните статуи и колони вътре в храма, като мъдрец, който пази дълбоко в сърцето си възвишените мисли, чувства и желания, а не кичи с тях своите гърди и плещи. У нас всичко хубаво е скрито; у тях всичко се излага на показ. Ако можеше, асириецът би разрязал стомаха си, за да покаже на света какви редки гозби яде…

— Говори… говори още… — обади се Рамзес.

— Нямам още много нещо да кажа — продължи Сем. — Искам само да ти привлека вниманието, господарю, върху общата форма на нашите и асирийските сгради.

Когато преди години бях в Ниневия и разглеждах издигащите се високо над земята горди асирийски кули, струваше ми се, че това са разлудували се коне, които са скъсали юздите си и са се изправили на два крака, но всеки миг ще паднат, пък може и да си счупят краката.

Благоволете да погледнете, ваше величество, някъде от високо египетско светилище. Какво напомня то? Човек, който се моли, легнал на земята.

Двата пилона представляват двете ръце, вдигнати към небето. Двете стени, които опасват двора — са като две рамена. „Колонната“ или „небесната“ зала — това е главата; стаите на „богоявлението“ и на „жертвените маси“ — това са гърдите, а тайното обиталище на бога — сърцето на благочестивия египтянин.

Нашето светилище ни учи какви трябва да бъдем.

„Имай длани, мощни като пилони — говори ни то, — а рамене, здрави като стени. Нека разумът в главата ти бъде широк и богат като преддверието на светилището, душата — чиста като стаите на «богоявлението» и на «жертвите», а в сърцето си носи бога, египтянино!…“

А асирийските сгради говорят на своя народ:

„Изкатервай се над другите хора, асириецо, вири глава по-високо от другите!… Ти няма да направиш нищо велико на света, но поне ще оставиш развалини…“

Бихте ли имали смелост, господарю — завърши пър-вожрецът, — да издигнете у нас асирийски постройки, да подражавате на народ, от който Египет се отвращава и на който гледа с презрение!…

Рамзес се замисли. Въпреки урока на Сем той и сега смяташе, че все пак асирийските дворци са по-хубави от египетските. Но толкова ненавиждаше асирийците, че сърцето му почна да се колебае.

— В такъв случай — отвърна той — не ще бързам със строежа на светилище и на гробницата си. А вие, мъдреци, които имате хубави чувства към мен, обмислете плановете на такива постройки, които да предадат името ми на най-далечните поколения.

„Свръхчовешка гордост изпълва душата на тоя младеж!…“ — каза си първожрецът и се сбогува тъжен с фараона.