Болеслав Прус
Фараон (6)

ПЕТА ГЛАВА

Докато свитата на престолонаследника се приближаваше към Мемфис, слънцето се наклоняваше на запад, а от безчислените канали и далечното море се надигаше вятър, наситен с прохладна влага. Пътят отново се спусна към плодородни местности, а по полето и из храсталаците се виждаха безкрайни редици хора, които продължаваха да работят, при все че пустинята вече се бе обагрила в розов цвят, а по билата на хълмовете сякаш бяха лумнали огньове.

Внезапно Рамзес се спря и обърна коня си. Свитата му веднага го заобиколи, висшите офицери го обкръжиха на конете си, бавно, с равна крачка се приближиха и редиците на маршируващите полкове.

В пурпурните лъчи на залязващото слънце князът напомняше статуя на бог. Войниците го гледаха с гордост и любов, а командирите го слушаха в захлас.

Князът вдигна ръка, всичко замлъкна, а той заговори:

— Достойни военачалници, храбри офицери, послушни войници! Днес благодарение на помощта на боговете изпитах насладата да командувам бойци като вас. Радост изпълва княжеското ми сърце. А понеже желанието ми е вие, командири, офицери и войници, да споделяте винаги моето щастие, отпускам по една драхма на всекиго от войниците, които тръгнаха на изток, и на тия, които се връщат с нас от източната граница. Освен това — по една драхма на гръцките войници, които днес под моя команда ни откриха излаз от теснината, и по една драхма на войниците от ония полкове на достойния Нитагер, които се опитаха да ни отрежат пътя към шосето.

Сред войската закипя.

— Да живее нашият вожд!… Да живее наследникът на фараона, да живее вечно!… — викаха силно войниците, а най-гръмогласно гърците.

Князът продължи:

— За разпределяне между низшите офицери от моята армия и от армията на достойния Нитагер отпускам пет таланта. Най-сетне за разпределяне между негово достойнство министъра и военачалниците отпускам десет таланта…

— Аз се отказвам от моята част в полза на войската — отговори министърът.

— Да живее престолонаследникът!… Да живее министърът!… — завикаха офицерите и войниците.

Червеният слънчев диск вече докосна пясъците на западната пустиня. Рамзес се сбогува с войската и препусна галоп към Мемфис, а негово достойнство Херхор седна сред радостни възгласи в лектиката си и също заповяда да изпреварят маршируващите части.

Когато се отдалечиха дотолкова, че отделните гласове се сляха в една обща глъчка, която напомняше шума на водопад, министърът се наведе към писаря Пентуер и рече:

— Помниш ли всичко?

— Да, достойни господарю.

— Твоята памет е като гранита, върху който пишем историята, а твоята мъдрост — като Нил, който залива и оплодотворява всичко — каза министърът. — При това боговете са те надарили с най-голямата добродетел: мъдро смирение…

Писарят мълчеше.

— Следователно ти по-добре от другите можеш да оцениш постъпките и ума на престолонаследника — да живее вечно!

Министърът помълча малко. Той нямаше обичай да говори толкова продължително.

— Затова кажи ми, Пентуер, и запиши това: подобава ли на един престолонаследник да изразява пред войската своята воля?… Така може да постъпва само фараон или предател, или… лекомислен младеж, който с еднаква лекота върши невъздържани дела и богохулствува.

Слънцето залезе и след малко настана звездна нощ. Над неизброимите канали на Долен Египет започна да се сгъстява сребърна мъгла, която лекият вятър отнасяше чак в пустинята, разхлаждаше отрудените войници и поеше погиващите от жажда растения.

— Още нещо, Пентуер — продължи министърът, — помисли си и ми кажи, откъде престолонаследникът ще вземе двадесет таланта, за да удържи обещанието си, което така лекомислено даде днес пред войската? Но откъдето и да вземе тия пари, струва ми се, а навярно и ти мислиш същото, че е опасно престолонаследник да прави подаръци на войската, и то тъкмо в деня, когато негово величетво няма с какво да плати заплатите на завръщащите се от Изток полкове на Нитагер. Аз не те питам за мнението ти, защото го зная, както и ти знаеш моите най-скрити мисли. Моля те само да запомниш това, което си видял, та да го разкажеш пред колегията на жреците.

— Скоро ли ще бъде свикана тя? — попита Пентуер.

— Засега още няма причина. Ще се опитам най-напред да обуздая побуялото биче с помощта на бащината ръка на негово величество… Ще бъде жалко за момчето, защото е много способно и буйно като южния вятър. Само че ако вятърът, вместо да отвее неприятелите на Египет, почне да поваля неговата пшеница и да изтръгва палмите…

Министърът замлъкна, а свитата му потъна в тъмната алея с високи дървета, която водеше към Мемфис.

В това време Рамзес пристигаше в двореца на фараона.

Дворецът се издигаше на един хълм вън от града, сред парк, в който растяха чудни дървета: боабаби от юг, кедри, борове и дъбове от север. Благодарение на изкуството на градинарите те живееха по няколко десетки години и достигаха значителна височина.

Сенчестата алея водеше нагоре към портата, която беше висока колкото триетажна сграда. От двете страни на тая порта се издигаха грамадни сгради, подобни на кули, с форма на пресечена пирамида; всяка от тия сгради беше широка четиридесет крачки и висока пет етажа. Нощем те изглеждаха като две огромни шатри от пясъчник. Тия чудновати здания имаха плоски покриви с квадратни прозорчета на приземието и етажите. От върха на едната пирамида стражата наблюдаваше земята, а от другата дежурен жрец наблюдаваше звездите.

Надясно и наляво от тия кули, наричани пилони, се простираха стени или по-скоро дълги едноетажни постройки с тесни прозорци и плосък покрив, по който се движеха насам-натам часовои. От двете страни на главната порта се издигаха две статуи, чиито глави достигаха първия етаж; пред тия статуи също ходеха часовои.

Когато, придружен от няколко конници, престолонаследникът приближи двореца, постът го позна въпреки тъмнината. След миг от пилона изтича някакъв дворцов служител с бяла пола, тъмна наметка и перука, която беше толкова голяма, че по-скоро приличаше на качулка.

— Дворецът е вече затворен, нали? — попита князът.

— Ти каза истината, достойни господарю — отвърна служителят. — Негово величество облича боговете за сън.

— А после какво ще прави?

— Ще благоволи да приеме министъра на войната Херхор.

— След това?…

— След това негово величество ще гледа балет в голямата зала, после ще се изкъпе и ще прочете вечерните си молитви.

— Не е ли наредено да бъда приет и аз? — попита престолонаследникът.

— Утре след военния съвет.

— А цариците какво правят?

— Първата царица се моли в стаята на умрелия си син, а вашата достойна майка приема финикийския посланик, който й е донесъл дарове от жените на град Тир.

— Има ли и момичета?

— Имало няколко. Всяка носела скъпоценности на стойност десет таланта.

— А кой броди по това време там с факли? — рече князът и посочи с ръка надолу към парка.

— Смъкват от дървото брата на ваше достойнство, който седи там от обед.

— И не иска да слезе?

— Не, сега ще слезе, защото при него отиде смешникът на първата царица и му обеща да го заведе във винопродавницата, където се събират и пият парасхитите^[1].

— А за днешните маневри чули ли сте вече нещо?…

— Говореха в министерството, че щабът бил отрязан от корпуса.

— И какво още?

Служителят се поколеба.

— Говори каквото си чул.

— Чухме още, че по тоя повод ваше достойнство сте заповядали да ударят петстотин тояги на един офицер и да обесят водача.

— Всичко е лъжа!… — полугласно каза един от адютантите на престолонаследника.

— Войниците също говорят помежду си, че това трябва да е лъжа — отвърна по-смело служителят.

Престолонаследникът обърна коня и се отправи към долната част на парка, където се намираше неговият малък дворец. Всъщност това беше павилион на два етажа, изграден от дърво с форма на огромен куб, с две веранди върху множество стълбове — долна и горна, които обграждаха в кръг сградата. Вътре горяха светилници, та можеше да се види, че стените са от ажурена дърворезба. Завеси от пъстра тъкан предпазваха жилището от вятъра. Покривът и на тая постройка беше плосък, с парапет наоколо; върху него имаше няколко шатри.

Престолонаследникът влезе в дома си, сърдечно приветствуван от полуголите слуги; едни от тях изтичаха с факли, а други паднаха ничком пред него. Долу той свали прашните си дрехи, изкъпа се в каменната вана и се загърна в бяла тога, която закопча под шията си, а на кръста я превърза с препаска. После на горния етаж вечеря пшенична питка, шепа фурми и чаша леко пиво, а след това се изкачи на терасата, отпусна се на ложе, покрито с лъвска кожа, и заповяда на слугите да го оставят сам, а щом Тутмозис пристигне, веднага да го изпратят горе.

Около полунощ пред дома спря лектика и от нея слезе адютантът Тутмозис. Когато той се изкачи тежко на терасата, князът скочи от ложето.

— Ти ли си?… Е, какво?… — извика Рамзес.

— Значи, още не спиш?… — отвърна Тутмозис. — О, богове, след цяла седмица трепане!… Мислех, че ще подремна поне до изгрев слънце…

— Какво става със Сара?…

— Тя ще бъде тук в други ден или ти — у тях в чифлика, на другия бряг на реката.

— Чак в други ден!…

— Чак ли?… Моля те, Рамзес, да се наспиш. Твърде много черна кръв се е насъбрала в сърцето ти и затова така ти е пламнала главата.

— А баша й?…

— Той е някакъв почтен и разумен човек. Нарича се Гедеон. Когато му казах, че искаш да вземеш дъщеря му, падна на земята и почна да си скубе косата. Разбира се, аз изчаках това излияние на бащинска болка, похапнах малко, пих вино и… най-сетне пристъпихме към преговорите. Най-напред разплаканият Гедеон се кълнеше, че предпочита да види дъщеря си мъртва, отколкото любовница на когото и да било. Тогава му казах, че ще получи при Мемфис, край Нил, чифлик, който носи два таланта годишен доход и не плаща данъци. Възмути се. Тогава му заявих, че ще получава още по един талант годишно в злато и сребро. Той въздъхна и спомена, че дъщеря му е учила три години в Пи-Байлос. Дадох още един талант. Тогава Гедеон, все още неутешим, подхвърли, че губи извънредно доброто си място на управител у господаря си Сезофрис. Казах му, че няма нужда да напуща тая служба, и му добавих десет дойни крави от твоите обори. Челото му се проясни малко и той ми призна под най-голяма тайна, че някой си Хайрес, който бил много голям господар и носел ветрилото над номарха на Мемфис, обърнал вече внимание на Сара. Аз пък обещах да му дам един бик, една малка златна огърлица и една голяма гривна. И така, твоята Сара ще ти струва: един чифлик и по два таланта годишно в пари, десет крави, бик, огърлица и златна гривна — еднократно. Това ще дадеш на баща й, благородния Гедеон; а на нея самата — каквото пожелаеш.

— А Сара какво каза? — попита князът.

— Докато ние преговаряхме, тя се разхождаше между дърветата. А когато свършихме и се почерпихме с хубаво еврейско вино, тя каза на баща си… знаеш ли какво?… Че ако не ти я бил дал, щяла да се качи на някоя скала и да се хвърли с главата надолу. Сега вече навярно ще спиш спокойно — завърши Тутмозис.

— Съмнявам се — рече престолонаследникът, облегна се на парапета и се загледа в най-затънтената част на парка. — Знаеш ли — по пътя видяхме един, който се беше обесил!…

— О!… Това е по-лошо от скарабеи! — подхвърли Тутмозис.

— Обесил се от отчаяние, понеже войската му засипала канала, който той копал в пустинята десет години.

— Ех, тоя човек вече спи дълбок сън… Мисля, че и за нас е време…

— Тоя човек е бил онеправдан — каза князът. — Трябва да намерим децата му, да ги откупим и да им дадем парче земя под наем.

— Но това трябва да се направи в пълна тайна — подхвърли Тутмозис. — Защото иначе всички селяни ще почнат да се бесят и тогава на нас, техните господари, никой финикиец няма да ни заеме и един меден утен дори.

— Не се шегувай. Ако беше видял лицето на тоя селянин, и ти като мене не би могъл да заспиш…

Внезапно някакъв не особено силен, но отчетлив глас се обади долу от гъсталака:

— Бог, единственият и всемогъщият, който няма име в човешкия език, нито статуи в храмовете, да те благослови, Рамзес!…

Смаяни, двамата младежи се наведоха.

— Кой си ти?… — извика князът.

— Аз съм онеправданият египетски народ — бавно и спокойно отговори гласът.

После всичко утихна. Никакво помръдване, никакво шумолене на клонки не издаваше човешко присъствие на това място.

По заповед на княза слугите изтичаха с факли, пуснати бяха кучетата и претърсени всички храсти около дома на престолонаследника. Но нямаше никого. Развълнуваният княз питаше Тутмозис:

— Кой ли би могъл да бъде… Да не би духът на тоя селянин?…

— Дух?… — отговори адютантът. — Никога не съм чувал духове да говорят, при все че много пъти съм бил на стража пред храмове и гробници. По-скоро бих допуснал, че тоя, който ни се обади, е някакъв твой приятел.

— Защо се крие тогава?

— Тебе какво те засяга това? — рече Тутмозис. — Всеки от нас има десетки, ако не стотици невидими врагове. Затова да благодарим на боговете, че имаш попе един невидим приятел.

— Няма да заспя днес… — прошепна развълнуван князът.

— Я остави… Вместо да тичаш по терасата, послушай ме и си легни. Знаеш ли, сънят е важно божество И не му прилича да гони тия, които бягат от него като елени. А когато си легнеш на удобното ложе, сънят, който обича удобството, ще седне при тебе и ще те покрие с широкия си плащ; с него той закрива не само очите на хората, но и паметта им.

Докато говореше така, Тутмозис настани Рамзес на ложето, сетне донесе една подставка от слонова кост във форма на тънък полумесец и намести върху него главата на княза…

После спусна платнените завеси на шатрата, легна на пода, а след няколко минути и двамата вече спяха.