Болеслав Прус
Фараон (59)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Като напусна Абидос, Рамзес XIII замина с кораб нагоре по реката до градовете Тан-та-рен и Канех, които се намират почти един срещу друг: единият на източния, другият — на западния бряг на Нил.

В Тан-та-рен имаше две прочути неща: езеро, в което отглеждаха крокодили, и светилище на Хатор с висше училище. Тук изучаваха медицина, религиозно пение, богослужение и астрономия.

Фараонът посети и двете места. Той се ядоса, когато го накараха да гори благовония пред свещените крокодили, които смяташе за смрадливи и глупави гадини. А когато през време на жертвоприношението един от тях се измъкна доста напред и хвана със зъби дрехата на владетеля, Рамзес така го удари по главата с бронзовата лъжица, че животното затвори за миг очи и разпери крайници; после се отдръпна и влезе във водата, сякаш разбра, че младият фараон не обича интимности дори от страна на боговете.

— Дали не извърших светотатство? — попита Рамзес първожреца.

Сановникът погледна изпод око да не би някой да подслушва и отвърна:

— Ако знаех, ваше величество, че ще му принесете такава „жертва“, щях да ви поднеса тояга, а не кадилница. Тоя крокодил е най-непоносимото животно в цялото светилище… Веднъж грабна едно дете…

— И го изяде?…

— Родителите бяха доволни!… — каза жрецът.

— Кажи ми — попита фараонът, след като помисли, — как вие, умни хора, можете да почитате животни, които, от друга страна, когато няма поклонници, налагате с тояги?…

Първожрецът се огледа още веднъж и като видя, че наблизо няма никого, отговори:

— Навярно вие, владетелю, не ще подозирате изповедниците на единия бог, че вярват в светостта на животните… Това, което се върши, се прави за тълпата… Бикът Апис, който уж жреците почитат, е най-прекрасният бик в цял Египет и поддържа расата на нашите говеда. Ибисите и щъркелите чистят от мърша нашите полета; благодарение на котките мишките не унищожават зърнените ни запаси, а благодарение на крокодилите имаме добра вода в Нил; без тях ние бихме се тровили от нея… В това време лекомисленото и невежо простолюдие не разбира ползата от тия животни и би ги унищожило в течение на една година, ако не бихме ги запазили чрез религиозните обреди. Ето това е тайната на нашите светилища, предназначени за животни, и на нашите богослужения към тях. Ние почитаме това, което населението трябва да пази, защото има полза от него.

В светилището на Хатор фараонът премина бързо през дворовете на медицинското училище и без особен ентусиазъм изслуша хороскопа, който му съставиха астролозите. А когато жрецът-астроном му показа златното табло, на което беше нарисувана небесната карта, владетелят попита:

— Колко често се сбъдват предсказанията, които прочитате по звездите?

— Понякога се сбъдват.

— А ако предсказвахте на хората по дърветата, камъните или течението на водата, пак ли щеше да се сбъдва?

Първожрецът изпадна в трудно положение.

— Нека ваше величество не ни смята за измамници. Ние предсказваме на хората бъдещето им, защото то ги интересува и защото, честно казано, астрономията ги привлича само с това.

— А вас с какво ви привлича?

— Ние познаваме положението и движението на звездите по небесния свод…

— Каква полза ще принесе това някому?…

— Ние сме принесли значителни услуги на Египет. Ние му сочим главните посоки, според които се издигат постройките и се копаят каналите. Без помощта на нашата наука корабите, които плават по морето, не биха могли да се отдалечават от бреговете. Най-сетне ние изработваме календара и изчисляваме бъдещите явления по небето. Ето и сега наскоро ще имаме затъмнение…

Но Рамзес вече не го слушаше; обърна се и излезе.

„Как може — мислеше фараонът — да се издигат светилища за такива детски развлечения, а на това отгоре резултатите да се дълбаят на златни табла?… Светите мъже вече не знаят за какво да се заловят от безделие!…“

Като прекара кратко време в Тан-та-рен, владетелят се прехвърли отвъд Нил, в град Канех.

Там нямаше прочути светилища, крокодили и златни табла със звезди. Вместо това процъфтяваха грънчарството и търговията. От тоя град два пътя водеха до Червеноморските пристанища Косеир и Беренице, а трети за порфирените планини, откъдето докарваха статуи и едър строителен камък.

Канех беше пълен с финикийци, които посрещнаха владетеля с небивало въодушевление и му поднесоха в дар разни скъпоценности на стойност десет таланта.

Въпреки това фараонът остана само един ден в Канех; от Тива му съобщиха, че достопочтената мумия на Рамзес XII се намира вече в двореца Луксор и чака за погребение.

По онова време Тива беше грамаден град и заемаше повърхност около дванайсет квадратни километра. Там се намираше най-голямото светилище на Амон в Египет, както и много обществени и частни сгради. Главните улици бяха широки, прави и покрити с каменни плочи, по бреговете на Нил минаваха булеварди, сградите бяха четириетажни и пететажни.

Понеже всяко светилище и всеки дворец имаше грамадна порта с пилони, наричаха Тива „градът със стоте порти“. Всъщност това беше, от една страна, град със силно развити занаяти и търговия, а от друга — като че праг към вечността, защото по хълмовете и между хълмовете на западния бряг на Нил се намираха безброй жречески, господарски и царски гробници.

Това свое великолепие Тива дължеше на двама фараони: Аменофис III или Мемнон, който намерил „глинен град, а оставил каменен“, и на Рамзес II, който довършил и разширил постройките, започнати от Аменофис.

Южно от града, на източния бряг на Нил, се намираше цял квартал от грамадни царски постройки: дворци, вили, храмове, върху развалините на които и до днес се издига градчето Луксор. В тоя квартал останките на фараона очакваха последната церемония.

Когато Рамзес XIII пристигна, цяла Тива излезе да го посрещне; в къщите останаха само старци и хроми, а из уличките — крадци… Тук за пръв път народът разпрегна колесницата на фараона и почна да я тегли сам. Пак тук фараонът за пръв път чу викове и укори срещу жреците, което го зарадва, а също и молби, всеки седми ден да бъде празник; това направи впечатление на владетеля. Той желаеше да даде такъв подарък на трудещите се египтяни, но не мислеше, че намеренията му са станали толкова известни и че народът чака да бъдат изпълнени.

Пътуването на разстояние една миля продължи няколко часа през плътно притискаща се тълпа. Колесницата на фараона се спираше много често сред множеството и не можеше да тръгне, преди гвардията на негово величество да вдигне тия, които лежаха проснати на земята.

Като стигна най-сетне до дворцовите градини, където зае една от по-малките вили, фараонът беше толкова уморен, че тоя ден отказа да се занимава с държавните работи. На другия ден изгори благовония пред мумията на баща си, която се намираше в главния дворец, и каза на Херхор, че тялото може да бъде пренесено в гробниците. Това обаче не стана веднага.

От двореца покойникът беше внесен в светилището на Рамзес, където почива едно денонощие. После с голяма тържественост мумията бе пренесена в светилището на Амон Ра.

Подробностите на погребалния обред бяха същите, както в Мемфис, но несравнимо по-тържествени.

Царските дворци, които се намираха в южната част на града на десния бряг на Нил, бяха свързани със светилището на Амон Ра в северната част на града с единствен по рода си път. Този път представляваше алея, дълга два километра, много широка, по която не само растяха грамадни дървета, но имаше и два реда сфинксове. Едни от тях бяха с лъвски тела и човешки глави, други — с овнешки глави. По пътя имаше няколкостотин такива статуи.

От двете страни на алеята се бяха струпали безбройни тълпи народ от Тива и околностите, а по средата на пътя бавно се движеше погребалното шествие. Напред вървяха музиките на различни полкове, групи оплаквачки, хорове от певци, всички занаятчийски и търговски цехове, пратеници на няколко десетки номеса със своите богове и отличителни знаци, представители на двадесетина народа, които поддържаха връзки с Египет… И отново музика, оплаквачки и жречески хорове.

И тоя път мумията на фараона се намираше в златна лодка, но несравнимо по-скъпа от тая в Мемфис. Колата, която я возеше, беше впрегната в осем чифта бели волове, тя беше два етажа висока и почти се губеше под купищата венци, букети, щраусови пера и скъпоценни тъкани. Обграждаха я гъсти кълба дим от благовония, което създаваше впечатление, че Рамзес XII се показва на своя народ вече като бог, в облаци.

От пилоните на всички тивански храмове се чуваха звуци, подобни на гръмотевици, както и мощни, траурни удари на бронзови гонгове.

Въпреки че алеята на сфинксовете беше свободна и широка, макар че шествието се ръководеше от египетски военачалници, следователно ставаше при най-голям ред, все пак, за да премине тия два километра, които отделяха двореца от храма на Амон, бяха необходими три часа.

Едва когато мумията на Рамзес XII беше внесена в светилището, Рамзес XIII излезе от двореца на златна колесница, теглена от два буйни коня. Като видя любимия си владетел, народът, който стоеше край алеята и през време на процесията се бе държал спокойно, огласи всичко наоколо с такива силни възгласи, че заглушиха гръмотевиците и звуците от върховете на храмовете.

Дойде момент, когато въодушевеното простолюдие поиска да изтича насред алеята и да заобиколи владетеля. Но със знак на ръката Рамзес спря това живо наводнение и попречи на светотатството.

В продължение на около петнадесет минути фараонът измина пътя и застана пред огромните пилони на най-великолепното светилище в Египет.

Както Луксор беше цял квартал от царски дворци в южната част на града, така Карнак представляваше квартал на боговете в северната част. А центърът на Карнак беше светилището на Амон Ра.

Самата сграда на храма заемаше повече от двадесет декара повърхност, а градините и езерата, които я заобикаляха — над двеста и двадесет декара. Пред храма се издигаха два пилона, високи по десет етажа. Дворът, заобиколен от аркада, заемаше към единадесет декара, а колонната зала, в която се бяха събрали привилегированите съсловия, беше голяма пет и половина декара. Това не беше сграда, а цял квартал.

Тая зала, или хипостилът, имаше повече от сто и петдесет крачки дължина и седемдесет и пет ширина, а таванът й се подпираше от сто и петдесет и четири колони. От тях дванадесетте средищни имаха по петнадесет крачки обиколка и пет-шест етажа височина!…

Статуите, сложени на различни места из храма, край пилоните и около свещеното езеро, бяха с пропорции, съответствуващи на огромния храм.

Пред грамадната порта достойният Херхор — първожрец на това светилище — очакваше фараона. Заобиколен от цял щаб жреци, той поздрави почти гордо владетеля, а когато гореше пред него благовония, не го гледаше. После заведе фараона през двора в хипостила и даде заповед да бъдат пуснати делегациите в светилището.

По средата на хипостила се намираше лодката с мумията на умрелия владетел, а от двете й страни, един срещу друг — два еднакво високи трона. На единия седна Рамзес XIII, заобиколен от генералите и номарсите, на другия — Херхор, обкръжен от жреците. После пър-вожрецът Мефрес подаде на Херхор короната на Аменхотеп и младият фараон видя за втори път върху главата на Херхор златната змия, символ на царската власт.

Рамзес побледня от гняв и помисли:

„Дано не става нужда да ти смъквам уреуса заедно с главата!…“

Но мълчеше, защото знаеше, че в това най-голямо египетско светилище Херхор е господар и владетел, равен на боговете, едва ли не по-висш от самия фараон.

Докато населението изпълваше двора, а зад пурпурната завеса, която отделяше останалата част на храма на смъртните, звучаха арфи и тихо пеене, Рамзес разглеждаше залата. Цялата гора от грамадни колони, покрити отгоре додолу с рисунки, тайнственото осветление, таванът, увиснал някъде под небето, всичко това му направи угнетяващо впечатление.

„Какво значи — помисли той — да спечелиш битката при Содовите езера?… Да построиш такава сграда — това се казва дело!… И ето, те са построили…“

В тоя момент Рамзес почувствува мощта на жреческото съсловие. Нима той, неговата войска, дори целият народ биха могли да съборят това светилище?… А щом е трудно да се справи със сградата, нима ще бъде по-лесно да усмири нейните строители?…

Тия неприятни разсъждения прекъсна гласът на първожреца Мефрес.

— Ваше величество — говореше старецът, — вие, предостойни доверенико на боговете (тук той се поклони на Херхор), вие, номарси, писари, рицари и народе! Предостойният първожрец на това светилище, Херхор, ви повика, за да преценим по стар обичай земните постъпки на починалия фараон и да му откажем или признаем правото на погребение…

Гняв нахлу в главата на фараона. Не стига, че така го пренебрегват на това място, но се осмеляват и да разглеждат делата на баща му, да решават дали да го погребат, или не!…

Но той се успокои. Това беше само формалност, и то стара колкото египетските династии. Не ставаше дума да съдят, а да похвалят умрелия.

По знак, даден от Херхор, първожреците седнаха на столчета. Но нито номарсите, нито генералите, които обкръжаваха трона на Рамзес, седнаха: за тях нямаше столове.

Фараонът запомни и това унижение; но той така се владееше вече, че не можеше да се познае дали е забелязал пренебрежението към неговите приближени.

В това време свети Мефрес обсъждаше живота на умрелия владетел.

— Рамзес XII — говореше той — не е извършил нито един от четиридесет и двата гряха, затова съдът на боговете ще издаде за него благоприятна присъда. А понеже благодарение на изключителната грижливост на жреците мумията на фараона е снабдена с всички амулети, молитви, предписания и заклинания, няма никакво съмнение, че умрелият фараон е вече в жилището на боговете, седи до Озирис и сам е Озирис. Божествената същност на Рамзес XII се разкри още през земния му живот. Той царува повече от тридесет години, даде на народа дълъг мир и построи или довърши много храмове. Освен това сам беше първожрец и надминаваше по благочестие най-благочестивите жреци. През неговото царуване главната грижа беше да се почитат боговете и да се издига свещеното жреческо съсловие. Затова небесните сили го обичаха, а едно от таванските божества, Хонсу, благоволи, по молба на фараона, да се отправи за страната Бухтен и там изгони злия дух от царската дъщеря.

Мефрес пое дъх и продължи:

— Като ви доказах, ваши достойнства, че Рамзес XII беше бог, ще попитате защо това висше същество слезе на египетската земя и прекара няколко десетки години в нея?

Целта му беше да оправи света, който е много разпуснат поради упадъка на вярата.

Защото кой днес се занимава с благочестие, кой мисли да изпълнява волята на боговете?

В далечния север виждаме големия асирийски народ, който вярва само в силата на меча и вместо да се занимава с мъдрост и богослужение, покорява народите. По-близо до нас са финикийците, чийто бог е златото, а богослужението — измамата и лихвата. А другите народи, като хетите на изток, либийците на запад, етиопците на юг и гърците — на Средиземно море, са варвари и разбойници. Вместо да работят, те крадат, а вместо да изучават мъдростта, пият, играят на кости или спят като отруден добитък.

На света има само един народ, истински набожен и мъдър — египетският; но вижте какво става тук.

Поради нахлуването на чужденците, лишени от вяра, религията у нас западна. Благородниците и сановниците на чаша вино се подиграват с боговете и с вечния живот, а простолюдието оплесква с кал свещените статуи и не принася дарове на светилищата.

Благочестието е заместено с разкош, мъдростта — с разпуснатост. Всеки иска да носи грамадни перуки, да се маже с редки благовония, да има златоткани ризи и престилки, да се кичи с огърлици и гривни, със скъпоценни камъни. Пшеничната питка вече не му стига: той иска сладкиши с мляко и мед; с пивото мие краката си, а жаждата гаси с чуждестранни вина.

Затова всички благородници задлъжняха, а населението бият и претоварват с работа, ту тук, ту там почнаха да избухват бунтове. Какво казвам: ту тук, ту там?… От известно време благодарение на някакви тайнствени подбудители из цял Египет се чуват възгласи:

„Дайте ни след всеки шест дни почивка!… Не ни бийте без съд!… Дайте ни по една леха земя в собственост!…“

Това е указание, че нашата държава отива към провал и трябва да се намери спасение… А спасението е само в религията, която ни учи, че народът трябва да работи, светите мъже, които знаят волята на боговете, трябва да му сочат пътя, а фараонът и неговите санов-ници да бдят работата да се върши добросъвестно.

Това ни учи религията; по тия принципи управляваше държавата равният на боговете Озирис-Рамзес XII. И ние, първожреците, като признаваме неговата набожност, ще издълбаем следния надпис на гроба му и в светилищата:

„Вол Хор, силен Апис, обединител на короните на царството, златен ястреб, управляващ със сабя, победител на девет народа, цар на Горен и Долен Египет, владетел на двата свята, син на слънцето Амен-мен-Рамзес, любимец на Амон Ра, господар и владетел на Тиваида, син на Амон Ра, осиновен от Хор, а заченат от Хормах, цар на Египет, владетел на Финикия, повелител на девет народа.“^[1]

Когато присъствуващите одобриха с възгласи това предложение, иззад завесата изтичаха танцьорки и изпълниха пред саркофага свещен танц, а жреците запалиха благовония. После снеха мумията от лодката и я внесоха в олтара на Амон, където Рамзес XIII нямаше право да влиза.

Скоро богослужението свърши и събраните напуснаха светилището.

Като се връщаше в двореца Луксор, младият фараон беше така потънал в мисли, че почти не забелязваше неизброимото множество и не чуваше неговите възгласи.

„Не мога да мамя собственото си сърце — каза си Рамзес. — Първожреците се отнасят с пренебрежение към мене, което не се е случвало досега на никой фараон; нещо повече, те дори ми сочат по какъв начин мога да спечеля благоволението им. Те искат да управляват държавата, а аз да следя за изпълнението на заповедите им… Но ще бъде другояче: аз ще заповядвам, а вие трябва да изпълнявате. Или ще загина, или ще сложа върху вратовете ви моя царски крак…“

Два дни мумията на Рамзес XII стоя в светилището на Амон Ра на такова божествено място, че дори първожреците, с изключение на Херхор и Мефрес, не можеха да влизат там. Пред умрелия светеше само една лампа, пламъкът на която беше подклаждан по някакъв странен начин и никога не гаснеше. Над умрелия се издигаше символът на душата, ястреб с човешка глава. Дали това беше машина, или наистина живо същество, това никой не знаеше. Едно беше сигурно, че жреците, които бяха имали смелостта да погледнат крадешком зад завесата, видели, че това същество висело във въздуха без подпора и при това движело уста и очи.

Настана време церемонията на погребението да продължи и златната лодка да понесе умрелия вече към отвъдната страна на Нил. Най-напред обаче тя премина по главната улица на Тива, обкръжена от грамадна свита: жреци, оплаквачки, войска и население, сред дим от благовония, музика, плач и пение.

Главната улица на Тива като че ли беше най-хубавата улица в египетската държава: широка, гладка, със засадени дървета по нея. Четириетажните и дори пет-етажните сгради по нея бяха покрити отгоре додолу с мозайка или с разноцветни барелефи. Затова на тия сгради сякаш бяха окачени грамадни пъстри килими и като че ли бяха покрити с колосални картини, представящи работата на търговците, занаятчиите, моряците, а също и далечни страни и хора.

С една дума, това не беше улица, а по-скоро безкрайна галерия от картини, варварски като рисунки, ярки по багри.

Погребалното шествие се придвижи около два километра от север на юг. Близо до средата на града то се спря, а после зави на запад, към Нил.

На това място сред реката се намираше голям остров, към който водеше мост, построен върху лодки. За да не се случи някое нещастие, генералите, които командуваха процесията, още веднъж строиха шествието, като нареждаха хората по четирима и им заповядаха да се движат много бавно и да избягват да стъпват ритмично. За тая цел музиките, които вървяха начело, свиреха песни с различен такт.

След няколко часа процесията премина първия мост, после острова, после втория мост и се намери на левия, западния бряг на Нил.

Ако източната половина на Тива може да се нарече град на боговете и на царете, то западната беше квартал на гробищни светилища и на гробници.

Шествието се движеше от Нил към хълмовете по средищния път. На юг от тоя път се издигаше светилище в памет на победата на Рамзес III; стените на това светилище бяха покрити с рисунки, които изобразяваха победените народи: хети, аморейци, филистимяни, етиопци, араби и либийци. Малко по-долу се издигаха две гигантски статуи на Аменхотеп II, височината на които, макар че изобразяваха владетеля седнал, отговаряше на пет етажа. Една от тия статуи се отличаваше с чудна особеност: когато лъчите на изгряващото слънце я докоснеха, издаваше звуци като арфа, струните на която се късат.

Още по-близо до пътя, все от лявата му страна, се намираше Рамесему — не особено голямо, но великолепно светилище на Рамзес II. Преддверието му пазеха четири изправени статуи с царските отличия в ръце. А на двора също се издигаше статуя на Рамзес II, висока четири етажа.

Пътят продължаваше да върви с лек наклон все нагоре и все по-ясно се виждаха стръмните възвишения, с дупки като сюнгер: това бяха гробовете на египетските сановници. При входа за тях, между стръмните скали, се издигаше крайно своеобразното светилище на царица Хатасу. Тая сграда имаше четиристотин и петдесет крачки дължина. От заобиколения със стени двор се влизаше по стъпала в друг двор, обкръжен от колони, под който имаше подземен храм. А от двора с колоните пак по стъпала се влизаше в храм, изсечен в скала, под която имаше подземия.

Така светилището имаше два етажа: по-нисък и по-висок; всеки от тия етажи се делеше на горна и долна част. Стълбищата бяха грамадни и вместо парапет имаха две редици сфинксове; пред всяко стълбище стояха на стража по две статуи в седнало положение.

От светилището на Хатасу започваше мрачна теснина, която водеше от гробовете на сановниците до царските гробници. А между тия два квартала се намираше изсеченият в скалата гроб на първожреца Ретеменхоф; стаите и коридорите на тая гробница заемаха около единадесет декара повърхност под земята.

Пътят в теснината ставаше толкова стръмен, че хората трябваше да помагат на воловете, които теглеха погребалната лодка, като я тикат. Шествието се движеше сякаш по корниз, изсечен в скалата, най-сетне се спря на просторна площадка, петнадесетима етажа над дъното на теснината.

Тук се намираше вратата на подземната гробница, която фараонът си беше строил през тридесетте години царуване. Тоя гроб представляваше цял дворец със стаи за господаря, семейството му и прислугата, с трапезария, спалня и баня, с параклиси, посветени на различни божества, и най-сетне — кладенец, на дъното на който се намираше малка стаичка, където щеше да почива навеки мумията на фараона.

При блясъка на ярките факли се виждаха стените на всички стаи, покрити с молитви и картини, които изобразяваха всичките дела, занимания и развлечения на покойния: лов, строежи на светилища и канали, триумфални шествия, тържества в чест на боговете, сражения на войската с неприятели, народа по време на работа.

Но не само това. Стаите бяха не само пълни с различни вещи, съдове, колесници, оръжия, цветя, месо, сладкиши, вино, но в тях имаше и много статуи. Това бяха скулптури на Рамзес XII, жреците му, министрите, жените, войниците и робите. Господарят и на оня свят не може да мине без скъпи вещи, изискана храна и верни служители.

Когато погребалната лодка се спря пред входа на гроба, жреците извадиха царската мумия от саркофага и я сложиха на земята, опряна с гръб о скалата. Тогава Рамзес XIII запали пред останките на баща си бла-говония, а царица Никторис прегърна мумията за шията и заговори с плач:

— „Аз съм твоята сестра, твоята жена Никторис, не ме напускай, о, велики! Нима ти, добри ми татко, желаеш да се отделя от тебе? Но ако аз си отида и ти останеш сам, нима ще има някой с тебе…“^[2]

В тоя миг първожрецът Херхор запали благовония пред мумията, а Мефрес изля вино и каза:

— „На твоя двойник принасяме това, Озирис-Мер-амен-Рамзес, владетелю на Горен и Долен Египет, чийто глас се слуша от великия бог…“

После се обадиха оплаквачките и жреческите хорове:

Хор I. „Оплаквайте се, оплаквайте, плачете, плачете, плачете безкрай, толкова високо, колкото можете…

Оплаквачки. О, достойни друмниче, който насочваш крачките си към земята на вечността, колко бързо те изтръгват от нас!…

Хор II. Колко красиво е това, което се прави за него! Понеже той обичаше много Хонсу от Тива, бог му позволи да стигне до запад, в света на поколения от негови слуги.

Оплаквачки. О, ти, който беше заобиколен от толкова слуги, ще бъдеш сега в земята, която ти налага самота… Ти, който имаше тънки дрехи и обичаше чисто бельо, ще лежиш сега във вчерашното си облекло!…

Хор I. В мир, в мир в страната на залеза, о господарю наш, върви в мир… Ние ще те видим отново, когато дойде денят на вечността, защото ти отиваш в страната, която събира в себе си всички хора.“^[3]

Започнаха последните церемонии.

Докараха един вол и една антилопа, които трябваше да бъдат убити от Рамзес XIII, но ги закла неговият заместник пред боговете, първожрецът Сем. Низшите жреци бързо очистиха и нарязаха животните, след което Херхор и Мефрес взеха бутовете им и ги допряха едно след друго до устата на мумията. Но мумията не искаше да яде, защото не беше още съживена и устата й беше затворена.

За да премахне тази пречка, Мефрес се изми със светена вода и покади с благовония и стипца, като говореше:

— „Ето го моя баща, ето го Озирис-Мер-амен-Рамзес. Аз съм твой син, аз съм Хор, идвам при тебе, за да те очистя и да те съживя… Сглобявам наново костите ти, споявам това, което беше пресечено, защото аз съм Хор, отмъстител за моя баща… Ти сядаш на трона на Ра и заповядваш на боговете. Защото ти си Ра, който произхожда от Нут, която всяка сутрин ражда Ра, който всеки ден ражда Мерамен-Рамзес, както Ра.“^[4]

Като говореше така, първожрецът докосваше с амулети устата, гърдите, ръцете и краката на мумията.

Сега отново се обадиха хоровете.

Хор I. „Озирис-Мер-амен-Рамзес отсега нататък ще яде и пие всичко, което ядат и пият боговете. Той сяда на тяхното място, здрав е и силен като тях…

Хор II. Той има сили във всичките си органи; не обича да е гладен, а да не може да яде, да е жаден, а да не може да пие.

Хор I. О, богове, дайте на Озирис-Мер-амен-Рамзес хиляди-хиляди делви вино, хиляди облекла, хлябове и волове…

Хор II. О, вие, които живеете на земята и ще трябва да минете през тук, ако животът ви е мил, а смъртта отвратителна, ако желаете вашите достойнства да преминат върху потомството ви, четете тая молитва за погребания тук покойник…

Мефрес. О, вие, големци, вие, пророци, вие, князе, писари и фараони, вие, други хора, които в продължение на милион години ще дойдете след мене, ако някой от вас сложи на мястото на моето своето име, бог ще го накаже с унищожение на тая земя…“^[5]

След това заклинание жреците запалиха факли, взеха мумията на фараона и я сложиха отново в ковчега, заедно с ковчега в каменния саркофаг, очертанията на който имаха човешки форми. После въпреки виковете, отчаянието и съпротивата на оплаквачките, пренесоха тоя грамаден товар в гробницата.

Като преминаха при светлината на факлите няколко коридора и стаи, те се спряха в една, където се намираше кладенецът. Тука спуснаха саркофага в отвора и после сами влязоха в долните подземия. Там настаниха саркофага в тясната стаичка и бързо зазидаха отвора така, че дори най-опитното око да не открие входа за гроба. После се върнаха горе и също така внимателно зазидаха входа за кладенеца.

Всичко това жреците направиха сами, без свидетели, така добре, че мумията на Рамзес XII почива до ден-днешен в тайното си жилище, запазена както от крадци, така и от съвременното любопитство. В течение на двадесет и девет века много царски гробници бяха поругани, но тая остана непобутната.

Докато една група жреци зазиждаше останките на благочестивия фараон, друга група освети подземните стаи и покани живите на пиршество.

В трапезарията влязоха: Рамзес XIII, царица Никторис, първожреците Херхор, Мефрес и Сем, както и двадесетина цивилни и военни сановници. По средата на стаята бяха сложени маси, отрупани с храна, вино и цветя, а до стената — издялана от порфир статуя на умрелия владетел. Той сякаш гледаше присъствуващите и с меланхолична усмивка ги канеше да ядат.

Пиршеството започна със свещен танц, съпроводен от песента на една от най-висшите жрици:

— „Използувайте дните на щастието, защото животът продължава само един миг… Използувайте щастието, защото, като влезете в гроба, там ще останете навеки, през времетраенето на всеки ден!…“^[6]

След жрицата един пророк заговори с напевен глас и при акомпанимента на арфи:

— „Светът постоянно се изменя и обновява. Това е мъдро нареждане на съдбата, достойно за удивление решение на Озирис — че докато с течение на времето тялото се похабява и гине, след него остават други тела…

Фараоните, тия богове, които са били преди нас, почиват в своите пирамиди; мумиите и двойниците им останаха. При все че дворците, които те построиха, не се намират вече на някогашните си места, изобщо ги няма…

Затова не се поддавай на отчаяние, но се отдай на своите желания и щастие и не изхабявай сърцето си, докато не дойде за тебе денят, когато ще молиш, а Озирис, богът, чието сърце вече не бие, ще пожелае да изслуша молбите ти…

Тъгата на целия свят няма да върне щастието на човека, който лежи в гроба; използувай дните на щастието и не бъди ленив в радостта. Наистина няма човек, който би могъл да вземе със себе си своите блага в другия свят — наистина няма човек, който би отишъл там и би се върнал!…“^[7]

Пиршеството се свърши и достойните събрани, след като покадиха още веднъж статуята на умрелия, тръгнаха обратно за Тива. В храма при гробницата останаха само жреци, за да принасят редовно жертва на господаря, както и стража, която да пази гроба от светотатствените покушения на крадците.

От тоя миг Рамзес XII остана сам в тайната си стая. През едно малко, скрито в скалата прозорче до него едва достигаше здрач; вместо щраусови пера над повелителя шумоляха крилата на огромни прилепи; вместо музика нощем се разнасяха жални виения на хиени и понякога мощен глас на лъв, който от своята пустиня поздравяваше фараона в гроба.