Болеслав Прус
Фараон (58)

ОСМА ГЛАВА

След като напусна Пиом, фараонът и свитата му плуваха петнадесетина дни нагоре по Нил, на юг, заобиколени от рой лодки, поздравявани с радостни възгласи, обсипвани с цветя.

По бреговете на реката, върху фона от зелени ниви, се редяха в непрекъсната верига глинени къщи, смокинови горички, букети от палми. Твърде често се появяваха белите къщи на някакво градче или по-голям град с разноцветни постройки и с огромни пилони на храмовете.

На запад стената на либийските планини се очертаваше не особено ясно; но от изток арабската планинска верига се приближаваше все повече към реката. Можеха да се видят стръмните изпоразломени тъмни, жълти или розови скали, които по форма напомняха развалини от укрепления или храмове, построени от великани.

По течението на Нил срещаха островчета, които сякаш вчера се бяха показали изпод водата, а днес вече бяха покрити с буйна растителност и населени от неизброими ята птици. Когато шумната свита на фараона се приближаваше, уплашените птици хвръкваха, виеха се над лодките и крясъците им се сливаха с мощните възгласи на народа. Над всичко и всички се извисяваше лазурното небе, а от слънцето струеше такава животворна светлина, че в нейните потоци черната земя добиваше блясък, а камъните се оцветяваха с всички багри на дъгата.

Времето на фараона течеше весело. Отначало малко го дразнеха непрестанните викове, но после така свикна с тях, че вече не им обръщаше внимание. Можеше да чете разни книжа, да се съвещава, дори да спи.

На тридесет-четиридесет мили от Пиом, на левия бряг на Нил, се намираше големият град Сиут, в който Рамзес XIII прекара няколко дни. Той и без това трябваше да се спре, защото мумията на починалия фараон още се намираше в Абидос, където край гроба на Озирис се извършваха тържествени богослужения.

Сиут беше един от най-богатите градове на Горен Египет. Тук изработваха прочути съдини от бяла и черна глина и тъчеха платна, тук се намираше най-големият пазар, на който докарваха стоки от оазисите, пръснати из пустинята. Тук най-сетне беше и славното светилище на Анубис — божеството с вълча глава.

На втория ден след пристигането си в тоя град негово величество прие жреца Пентуер, началник на комисията, която проучваше положението на народа.

— Какво ново има да ми съобщиш? — попита го владетелят.

— Това, че цял Египет благославя ваше величество. Всички, с които разговарях, са изпълнени с надежда и казват, че вашето царуване ще възроди държавата…

— Искам — отвърна фараонът — моите поданици да бъдат щастливи, а народът да си отдъхне. Искам Египет да има, както някога, осем милиона население и да си възвърне земите, изтръгнати му от пустинята. Искам трудолюбивият човек да почива всеки седми ден и всеки земеделец да притежава парче земя…

Пентуер падна ничком пред добрия господар.

— Стани — каза Рамзес. — Ще ти кажа обаче, че аз прекарах часове на тежка тъга. Защото виждам страданията на моя народ, желая да подобря положението му, а в същото време ми съобщават, че съкровището е празно. А ти най-добре знаеш, че без да имам в наличност няколко десетки хиляди таланта, аз не бих могъл да се реша на подобни подобрения. Но днес съм спокоен: имам начин да взема необходимите средства от Лабиринта…

Пентуер погледна учудено владетеля.

— Пазителят на съкровището ми обясни какво трябва да направя — продължи фараонът. — Трябва да свикам общо събрание на всички съсловия, по тринадесет души от всяко съсловие. И ако те заявят, че Египет е изпаднал в нужда, Лабиринтът ще ми достави средствата… Богове! — добави той. — Срещу няколко… срещу едно от тия съкровища, които се намират там, народът може да се радва на петдесет почивни дни през годината!… Навярно никога тия съкровища няма да бъдат употребени за нещо по-добро…

Пентуер поклати глава.

— Господарю — каза той, — шест милиона египтяни, а аз и моите приятели най-напред, ще се съгласим да черпите средства от това съкровище. Но… не се самоизмамвайте, ваше величество!… Защото сто най-висши сановници в държавата ще се противопоставят на това и тогава Лабиринтът няма да даде нищо…

— Значи, те искат навярно да стана просяк пред някой от храмовете?… — избухна фараонът.

— Не — отвърна жрецът. — Те ще се боят да не би, веднъж наченато, съкровището да бъде опразнено. Те ще обвиняват най-верните слуги на ваше величество в съучастие в печалбите, които могат да се получат от този източник… А тогава завистта ще им подшепне: защо и вие да не спечелите нещо?… Не ненавист към вас, господарю, а взаимно недоверие, алчност — ето какво ще ги тласне към съпротива.

Като чу това, владетелят се успокои, дори се усмихна.

— Ако е така, както казваш, драги Пентуер, бъди спокоен — каза той. — В тоя момент напълно ясно ми стана защо Амон е установил властта на фараона и му е дал свръхчовешка мощ. За да не могат, види се, стотина дори най-знатни негодници да погубят държавата.

Рамзес стана от стола и добави:

— Кажи на моя народ да работи и да бъде търпелив… Кажи на верните ми жреци да служат на боговете и да развиват науката, която е слънце на света. А ония упорити и подозрителни сановници остави на мен… Горко им, ако разгневят сърцето ми!

— Господарю — каза жрецът, — аз съм ваш верен слуга…

Но когато се сбогува и излизаше, по лицето му бе изписана загриженост.

На петнадесет мили от Сиут, нагоре по реката, дивите аравийски скали почти докосват Нил, но либийските планини отстоят толкова далече от него, че долината там е едва ли не най-широката в Египет.

На това именно място, съвсем близо един до друг, се намираха два свещени града, Тинис и Абидос. Там се е родил Менес, първият фараон на Египет; там, преди сто хиляди години, е било погребано свещеното тяло на Озирис, убит подло от брата си Тифон.

Там най-сетне за спомен от тия велики събития незабравимият навеки фараон Сети е построил светилище, в което се стичаха поклонници от цял Египет. Всеки правоверен трябваше поне веднъж в живота си да докосне с чело тая благословена земя. А истински щастлив беше оня, мумията на когото можеше да направи пътешествие до Абидос и да бъде сложена дори далеко от стените на светилището.

Мумията на Рамзес XII прекара там няколко дни; защото той беше владетел, който се отличаваше с набожността си. Затова нямаше нищо чудно, че и Рамзес XIII започваше управлението си, като отдаваше почести на гроба на Озирис.

Светилището на Сети не принадлежеше нито към най-старите, нито към най-великолепните в Египет, но се отличаваше с чистия си египетски стил. Негово величество Рамзес XIII посети и принесе в него жертви, съпроводени от първожреца Сем.

Земите, които принадлежаха на светилището, заемаха около седемдесет и пет хектара; там имаше рибни езера, цветни, овощни и зеленчукови градини и най-сетне къщи или по-скоро малки дворци на жреците. Навсякъде растяха палми, смокини, портокали, тополи, акации; те образуваха или алеи, които отиваха по посока на четирите страни на света, или горички от млади дървета, посадени на редове и с почти еднаква височина.

Дори растенията под зоркото око на жреците не се развиваха по собствен инстинкт, за да образуват неправилни, но живописни групи; дори те се нареждаха по прави линии, по успоредни линии или образуваха геометрични фигури.

Палмите, тамариндите, кипарисите и миртите бяха като войници, строени в редици или колони. Тревата — подстриган и украсен с картини от цветя килим, и то не от какъв да е цвят, а от този, който беше необходим. Народът, който гледаше отгоре тревните площи на светилищата, виждаше в тях цъфтящи образи на богове или на свещени животни; мъдрецът пък намираше афоризми, написани с йероглифи.

Централната част на градините заемаше правоъгълник, дълъг деветстотин метра и широк триста. Тоя правоъгълник беше заобикоен от не особено висока стена, която имаше една видима и няколко тайни вратички. През видимата врата набожният народ влизаше в двор с каменна настилка; насред двора се издигаше храмът на Озирис: правоъгълна сграда, четиристотин и петдесет крачки дълга и сто и петдесет широка.

От портата за народа до храма водеше алея от сфинксове с лъвски тела и човешки глави. Те бяха наредени в две редици, по десет от всяка страна, и се гледаха в очите. Между тях можеха да минават само най-висшите сановници.

В края на алеята на сфинксовете, пак срещу портата за народа, се издигаха два обелиска, тоест тънки и високи четириъгълни колони от гранит, на които беше записана цялата история на фараона Сети.

Едва зад обелиските се издигаше грамадната порта на храма, от двете страни на която имаше огромни сгради във формата на пресечени пирамиди, наричани пилони. Те приличаха на две широки кули, а стените им бяха изпъстрени с рисунки, които изобразяваха победите на Сети или жертвите, които е принасял на боговете.

През тая порта селяните нямаха право да минават; тя беше само за богатите граждани и за привилегированите класи. През нея се влизаше в перистила, тоест в двор, заобиколен от коридор с множество колони. Перистилът можеше да побере около десет хиляди богомолци.

От двора лицата от съсловието на благородниците можеха да влизат в първата зала — хипостила; тя имаше потон, опрян на две редици високи колони, и можеше да побере около две хиляди участници в богослужението. Тази зала беше последната граница за светските хора. Най-висшите сановници — но такива, които не са получили жречески сан — имаха право да се молят само тук и от това място да гледат покритата статуя на бога, която се намираше в залата на „откровението“.

Зад тази зала се намираше стаята на „жертвените маси“, където жреците слагаха пред боговете донесените от правоверните дарове. Следваше стаята за „почивка“, където отдъхваше божеството, когато се връщаше или отиваше на процесия; последното помещение беше параклисът или светилището, в което живееше божеството.

Обикновено параклисът беше много малък и тъмен, понякога изсечен от един камък. От всички страни го заобикаляха също така малки параклисчета, запълнени с одежди и вещи, със съдини и скъпоценности на божеството, което в това си недостъпно скривалище спеше, къпеше се, мажеше се с благовония, ядеше и пиеше и дори приемаше млади и хубави жени.

В светилището имаха право да влизат само върховният жрец и фараонът, ако е получил жреческо посвещение. Обикновеният смъртен можеше да загуби живота си, ако влезе там.

Стените и колоните на всяка зала бяха покрити с надписи и обяснителни картини. В коридора, който обкръжаваше двора (перистила), бяха написани имената и нарисувани портретите на всички фараони: от Менес, първия владетел на Египет, до Рамзес XII. В хипостила, тоест в залата за благородниците, беше представена нагледно географията на Египет и на покорените народи заедно със статистически данни. В залата на „откровението“ се намираше календар и резултатите от астрономическите наблюдения; в стаите на „жертвените маси“ и „за почивка“ имаше картини, които представяха религиозни обреди, а в светилището — предписание как да се призовават отвъдземните същества и как да се овладяват явленията в природата.

Тоя последен вид свръхчовешка наука се предаваше с толкова объркани фрази, че дори жреците от времето на Рамзес XII не ги разбираха. Само халдеецът Бероес можеше и трябваше да възкреси замиращата мъдрост.

Като отпочина два дни в двореца в Абидос, Рамзес XIII се приготви да отиде в храма. Той носеше бяла риза, златна ризница, престилчица на оранжеви и сини ивици, стоманен меч на бедрото и златен шлем на главата. Фараонът седна в колесницата, конете на която, накичени с щраусови пера, бяха водени от номарси, и обкръжен от свита, се отправи бавно към дома на Озирис.

Където и да погледнеше: по полето, по реката, по покривите на къщите, дори по клоните на смокините и на тамариндите, навсякъде гъмжеше от хора и се разнасяше немлъкващ вик, който наподобяваше рев на буря.

Като стигна до храма, фараонът спря конете и слезе пред портата за народа, което се хареса извънредно много на обикновените граждани и зарадва жреците. После премина пеш алеята на сфинксовете и след като изслуша приветствията на светите мъже, запали благовония пред статуите на Сети, които се намираха от двете страни на голямата порта.

В перистила първожрецът обърна внимание на негово величество на изкусно нарисуваните портрети на фараоните и посочи мястото, предназначено за неговия портрет. В хипостила той му обясни значението на географските карти и на статистическите данни. В стаята на „откровението“ Рамзес изгори благовония пред грамадната статуя на Озирис а първожрецът му посочи стълбовете, посветени на отделните планети: Меркурий, Венера, Луна, Марс, Зевс и Сатурн. Те бяха седем на брой и се намираха около статуята на слънчевия бог.

— Ти ми казваш — попита Рамзес, — че планетите са шест, а пък тук виждам седем стълба…

— Седмият стълб представлява земята, която също е планета — прошепна първожрецът.

Учуденият фараон поиска обяснение, но мъдрецът мълчеше, като показваше с жестове, че устата му е запечатана за повече обяснения.

В стаята на „жертвените маси“ прозвуча тиха, но прекрасна музика, при която хор от жрици изпълни тържествен танц. Фараонът свали златния си шлем и скъпоценната си ризница и я подари на Озирис, като поиска тия дарове да останат в съкровищницата на бога, а не да бъдат отнесени в Лабиринта.

В замяна на тая щедрост първожрецът подари на владетеля най-красивата петнадесетгодишна танцьорка, която, изглежда, беше много доволна от тая съдба.

Когато фараонът се озова в залата „за почивка“, той седна на трона, а неговият заместник по религиозните въпроси Сем влезе, съпроводен от звуците на музика и сред дим от кадилници, в светилището, за да излезе оттам божеството.

След половин час при оглушителния звън на звънци в мрака на стаята се появи златна лодка, покрита със завеси, които от време на време се раздвижваха, сякаш зад тях седеше живо същество.

Жреците паднаха ничком, а Рамзес впи внимателен поглед в прозирните завеси. Една от тях се поотвори и фараонът видя необикновено красиво дете, което го погледна с такива умни очи, че владетелят на Египет почувствува едва ли не страх.

— Това е Хор — шепнеха жреците. — Хор, изгряващото слънце… Той е син и баща на Озирис, мъж на майка си, която е негова сестра.

Започна шествие, но само във вътрешната част на храма. Напред вървяха арфисти и танцьорки, зад тях бял вол със златен диск между рогата. После два хора от жреци и сред тях първожреците, които носеха божеството, подире им пак хорове и накрая фараонът в лектика, носена от осем жреци.

Когато шествието обиколи всички зали и коридори на храма, божеството и Рамзес се върнаха в стаята за почивка. Тогава завесите, които покриваха светата лодка, се отвориха за втори път и красивото дете се усмихна на фараона. След това Сем отнесе лодката с божеството в параклиса.

„Дали да стана първожрец?“ — помисли владетелят, на когото детето се беше толкова харесало, че искаше да го вижда колкото може по-често.

Но когато излезе от светилището и видя слънцето и грамадното множество ликуващ народ, той си призна, че не разбира нищо. Нито откъде се бе взело детето, което не приличаше на никое от египетските, нито откъде е тая свръхчовешка мъдрост в очите му, нито какво означава всичко това?…

Внезапно той си спомни убитото си дете, което можеше да бъде също така красиво, и пред сто хиляди свои поданици владетелят на Египет се разплака.

— Повярва!… Фараонът повярва!… — заговориха жреците. — Едва влезе в обиталището на Озирис, и ето че сърцето му се развълнува!

Него ден един слепец и двама паралитици, които се молеха отвъд стената на светилището, оздравяха. Затова жреческият съвет реши тоя ден да бъде вписан в числото на чудотворните и на външната стена на сградата да се нарисува картина, представляваща разплакания фараон и излекуваните сакати.

Късно следобед Рамзес се върна в двореца си, за да изслуша докладите. А когато всички сановници напуснаха кабинета на владетеля, дойде Тутмозис и каза:

— Жрецът Саменту желае да изрази почитанията си на ваше величество.

— Добре, доведи го.

— Той ви моли, господарю, да го приемете в шатрата си сред военния лагер и твърди, че стените на двореца обичат да подслушват…

— Интересно какво иска… — каза фараонът и съобщи на придворните, че ще прекара нощта в лагера. Преди залез слънце владетелят замина с Тутмозис при верните си войски и намери там своята шатра, пред която по поръчение на Тутмозис стояха на пост азиатци.

Вечерта Саменту дойде, облечен с наметало на поклонник, и като поздрави почтително негово величество, прошепна:

— Струва ми се, че през целия път след мене вървеше някакъв човек, който се спря недалеко от шатрата на ваше величество. Дали това не е пратеник на първожреците?…

По заповед на фараона Тутмозис изтича навън и действително намери един чужд офицер.

— Кой си ти? — попита го Тутмозис.

— Аз съм Еунана, стотник от полка на Изида… Нещастният Еунана, ваше достойнство не ме ли помни?… Преди повече от една година на маневрите при Пи-Байлос открих свещените скарабеи…

— Ах, ти ли си!… — прекъсна го Тутмозис. — Но твоят полк не се намира в Абидос?

— Водата на истината тече от твоята уста. Ние се намираме в околностите на Мен, където жреците ни заповядаха да поправяме един канал — като селяни или евреи…

— Откъде си се взел тук?

— Измолих от началниците няколко дни отпуск — отвърна Еунана — и като елен, зажаднял за извор, се завтекох насам благодарение пъргавостта на краката си.

— Какво искаш?

— Искам да моля милосърдие от негово величество срещу обръснатите глави, които не ме повишават, понеже съм отзивчив към страданията на войниците.

Тутмозис се върна озадачен в шатрата и повтори на фараона разговора си с Еунана.

— Еунана?… — повтори владетелят. — Вярно, помня го. Той ни създаде тогава неприятности с тия скарабеи, но пък получи и петдесет тояги по милостта на Херхор. Ти казваш, че се оплаква от жреците?… Дай го тук!…

Фараонът каза на Саменту да мине в другата преграда на шатрата и изпрати Тутмозис да доведе Еунана.

Нещастният офицер тутакси се яви. Той падна ничком, а после, коленичил и въздишайки, заговори:

— „Всеки ден при изгрев и залез се моля на Ра-Хар-хамис и на Амон, и на Ра, и на Птах, и на другите богове и богини. За твоето здраве, владетелю на Египет! За да бъдеш вечно жив! За да преуспяваш, а аз да мога да гледам поне блясъка на твоите пети“^[1]…

— Какво иска той? — попита фараонът Тутмозис, като спази за пръв път етикета.

— Негово величество благоволява да те попита какво искаш — повтори Тутмозис.

Лицемерният Еунана, все така коленичил, се обърна към Тутмозис и продължи:

— Вие, ваше достойнство, сте око и ухо на господаря, който ни дава радост и живот, затова ще ви отговоря като на съда на Озирис.

Аз служа в жреческия полк на божествената Изида от десет години, воювал съм шест години в източните области. Моите връстници станаха вече полковници, а аз все още съм само стотник и все още ме бият с тояги по поръчение на богобоязливите жреци.

И защо е тая неправда към мене?

„Денем сърцето ми е обърнато към книгите, а нощем чета; защото глупец е тоя, който изоставя книгите бързо като бягаща газела; той има ум колкото магаре, което постоянно бият с тояги, подобен е на глух, който не чува и на когото трябва да се говори с ръце. Въпреки моята любов към науката аз не съм високомерен поради знанията си, но се съветвам с всички, защото от всекиго мога да науча по нещичко, а достопочтените мъдреци обкръжавам с почит…“^[2]

Фараонът се раздвижи нетърпеливо, но продължи да слуша, понеже знаеше, че египтянинът смята бъбривостта за свое задължение и най-висша чест към началствата си.

— „Ето какъв съм аз — продължаваше Еунана. — В чуждия дом не заглеждам жените, на слугите давам да ядат, каквото трябва, но що се отнася до мене, не се карам при подялбата. Лицето ми винаги изразява задоволство, а пред началниците се държа с почит и не сядам, когато по-възрастен човек от мене стои прав. Аз не съм нахален и не влизам неканен в чужда къща. Мълча за това, което види окото ми, защото зная, че сме глухи за тия, които обичат да изричат много думи.

Мъдростта учи, че тялото на човека прилича на склад, пълен с различни отговори. Затова винаги избирам доброто и говоря доброто, а лошото крия затворено в тялото си. Не повтарям чуждите клевети, а колкото се отнася до възложените ми мисии, винаги ги изпълнявам по най-добър начин…“^[3]

И какво съм получил срещу всичко това?… — приключи Еунана с възбуден глас. — Гладувам, облечен съм в дрипи, а по гръб не мога да лежа — така съм пребит.

Чета в книгите, че жреците възнаграждавали храбростта и съобразителността. Това трябва да е било някога много отдавна, защото днешните жреци обръщат гръб на съобразителните, а храбростта и силата прогонват от офицерите…

— Аз ще заспя, както слушам тоя човек! — каза фараонът.

— Еунана — добави Тутмозис, — ти убеди негово величество, че си начетен, а сега кажи, само че по-накратко, какво желаеш.

— Стрелата няма да стигне по-бързо целта, отколкото моята молба — до божествените пети на негово величество — отвърна Еунана. — Така ми омръзна службата при бръснатите глави, с такова огорчение препълниха жреците сърцето ми, че ако не бъда прехвърлен във войските на фараона, ще се пробода със собствения си меч, пред който неведнъж и не сто пъти са треперели враговете на Египет. Предпочитам да бъда десетник, предпочитам да бъда прост войник на негово величество, отколкото стотник в жреческите полкове, на тях само свиня или куче може да им служи, но не и правоверен египтянин!…

Последните думи Еунана изрече с такава ярост, че фараонът каза на Тутмозис по гръцки:

— Вземи го в гвардията. Офицер, който не обича жреците, може да ни бъде полезен.

— Негово величество, господарят на двата свята заповяда да бъдеш приет в неговата гвардия — повтори Тутмозис.

— Здравето и животът ми принадлежат на нашия господар Рамзес, да живее вечно! — извика Еунана и целуна килима, който бе проснат под краката на фараона.

Когато щастливият Еунана излизаше гърбом от шатрата, като падаше ничком на всеки няколко крачки и благославяше властта, фараонът каза:

— Повдигаше ми се от тая му бъбривост… Трябва да науча египетските войници и офицери да се изразяват късо, а не като учени писари.

— Дано има само тоя недостатък!… — прошепна Тутмозис, на когото Еунана направи неприятно впечатление.

Владетелят повика при себе си Саменту.

— Бъди спокоен — каза той на жреца. — Тоя офицер, който е вървял подире ти, не те е следил. Той е много глупав, за да може да изпълнява такъв род поръчения… Но може да има тежка ръка в случай на нужда!… Е — добави фараонът, — кажи сега, кое те кара да бъдеш толкова предпазлив?

— Аз вече почти зная пътя до съкровището в Лабиринта — отвърна Саменту.

Фараонът поклати глава.

— Това е тежка работа — прошепна той. — Цял час обикалях по разни коридори и зали като мишка, гонена от котка. И ще призная, че не само не можах да проумея тоя път, но и не бих тръгнал сам. Смъртта на светло може да бъде весела; но смърт в тия бърлоги, където дори къртица би се объркала…бррр!…

— И все пак ние трябва да намерим и да завладеем тоя път — каза Саменту.

— А ако пазачите сами ни дадат частта, която ни е необходима?… — попита фараонът.

— Те няма да направят това, докато Мефрес, Херхор и поддръжниците им са живи. Повярвайте, господарю, че тия сановници искат да ви завият в пелени като бебе…

Фараонът побледня от гняв.

— Те да гледат да не ги увия аз във вериги!… По какъв начин искаш да откриеш пътя?

— Тук, в Абидос, в гроба на Озирис намерих целия план на пътя до съкровището — каза жрецът.

— А откъде знаеше, че тоя план е тук?

— От надписите в моя храм на Сет.

— А кога намери плана?

— Когато мумията на вечноживия баща на ваше величество беше в светилището на Озирис — отвърна Саменту. — Придружавах достопочтените останки и по време на дежурството си през нощта в залата, където те почиваха, влязох в олтара.

— Ти трябва да бъдеш военачалник, а не първожрец!… — извика Рамзес, като се смееше. — И вече ти е известен пътят в Лабиринта?

— Той ми е известен отдавна, а сега събрах и необходимите указания.

— Можеш ли да ми обясниш?

— Разбира се, дори при случай ще покажа на ваше величество плана. Тоя път — продължи Саменту — преминава в зигзаг четири пъти през целия Лабиринт; започва от най-горния етаж, а свършва в най-ниското подземие, но освен това има и множество завои. Затова е толкова дълъг.

— А как ще преминеш от една зала в друга, когато там има множество врати?…

— На всяка врата, която води към целта, се намира частица от надписа:

„Горко на изменника, който се помъчи да проникне в най-висшата държавна тайна и протегне светотатствена ръка към богатството на боговете. Тялото му ще стане мърша, духът му няма да изпита мир, а ще скита по тъмни места, разкъсван от собствените си грехове…“

— И ти не се ли плашиш от тоя надпис?

— А ваше величество плаши ли се, когато види либийските копия?… Тия заплахи са добри за простолюдието, а не за мене, който бих могъл да напиша още по-страшни проклятия…

Фараонът се замисли.

— Прав си — каза той. — Копието не може да направи нищо на тоя, който съумее да го отбие, а погрешният път няма да заблуди мъдреца, който знае словото на истината…

Какво ще направиш обаче, та камъните да се отдръпват пред тебе в стените, а колоните да се превръщат във врати?…

Саменту сви презрително рамене.

— В моето светилище — отвърне той — има също така незабележими входове, които се отварят дори по-трудно, отколкото в Лабиринта. Който знае думите на тайната, той ще стигне всякъде, както сполучливо каза ваше величество.

Фараонът опря глава върху ръката си и се замисли.

— Ще ми бъде жал за тебе — каза той, — ако те сполети нещастие по тоя път…

— В най-лошия случай ще намеря там смъртта, но нима тя не заплашва дори фараоните?… А и вие, ваше величество, не тръгнахте ли смело към Содовите езера, без да сте сигурен, че ще се върнете оттам?… Освен това — продължи жрецът — аз не мисля, че ще трябва да преминавам целия път, по който вървят посетителите на Лабиринта. Ще намеря по-близки точки и докато трае една молитва към Озирис, ще стигна там, където вие сте могли да прочетете тридесет молитви, докато сте вървели…

— Нима там има и други входове?

— Разбира се, че има, и аз трябва да ги намеря — отвърна Саменту. — Та нали няма да вляза като ваше величество денем, нито през главната порта…

— А как?

— На външната стена има тайни вратички, които аз зная, но които мъдрите надзиратели на Лабиринта не пазят никога… Нощем постовете на двора са малобройни и те така вярват в покровителството на боговете и в страха на простолюдието, че обикновено спят… Освен това три пъти между залез и изгрев слънце жреците отиват в храма за молитва, а войниците се молят под открито небе… Преди да свършат едното богослужение, аз ще бъда в сградата…

— А ако се объркаш?…

— Имам плана.

— Ами ако планът е подправен? — каза фараонът, без да може да скрие загрижеността си.

— А ако ваше величество не придобие съкровището на Лабиринта?… Ако финикийците се разколебаят и не дадат обещания заем?… Ако войската почне да гладува, а надеждите на простолюдието останат излъгани?… Благоволете да ми вярвате, господарю мой — продължи жрецът, — че в коридорите на Лабиринта аз ще бъда в по-голяма безопасност, отколкото вие в своята държава…

— Но тъмнината… тъмнината!… И стените, които не можеш да пробиеш, и дълбочината, и тия стотици пътища, по които човек ще се заблуди… Повярвай ми, Саменту: борбата с хората е играчка, но борбата с тъмнината и тайнствеността е страшно нещо!…

Саменту се усмихна.

— Ваше величество — отвърна той — не знае нищо за моя живот… На двадесет и пет години аз бях жрец на Озирис…

— Ти? — учуди се Рамзес.

— Аз. И ще ви кажа защо преминах да служа на Сет. Изпратиха ме на Синайския полуостров, за да по-строя там малък параклис за минните работници. Строежът продължи шест години. Аз имах много свободно време, та скитах из планините и посещавах пещерите.

Какво ли не видях аз там!… Коридори, дълги колкото да ходиш по няколко часа; тесни входове, през които трябваше да се пълзи по корем; толкова огромни стаи, че във всяка от тях би могло да се помести цяло светилище. Също подземни реки и езера, сгради от кристали, съвсем тъмни пещери, в които не можех да видя дори собствената си ръка, или пък толкова светли, сякаш в тях грееше второ слънце…

Колко пъти ми се случваше да се объркам в неизброимите проходи, колко пъти ми угасва факелът, колко пъти се подхлъзвах в невидима пропаст!… Случваше се да прекарам по няколко дни в подземията, като се хранех с печен ечемик и лижех влагата от мокрите скали, без да съм уверен, че ще се върна на белия свят.

Затова пък добих опит, погледът ми се изостри и дори обикнах тия пъклени места. И днес ми става смешно, като си помисля за детинските скривалища на Лабиринта… Човешките сгради са къртичини пред неизмеримите постройки, издигнати от тихите и невидими духове на земята.

Но веднъж попаднах на нещо страшно, което ме накара да променя службата си.

На запад от Синайските мини са скупчени клисури и планини, в които често се разнасят подземни гръмотевици, земята трепери, а понякога се виждат и пламъци. Воден от любопитство, аз отидох там за по-дълго време, започнах да търся и благодарение на една незначителна пукнатина открих цяла верига грамадни пещери, под сводовете на които би могла да се побере най-голямата пирамида.

Като скитах така там, до мене достигна много силен дъх на гнило, който беше толкова неприятен, че поисках да избягам. Но си наложих и влязох в пещерата, откъдето идваше тоя дъх, и видях…

Благоволете, господарю, да си представите човек, чиито крака и ръце са два пъти по-къси от нашите, но пък са дебели, нестройни и свършват с животински нокти. Прибавете на тая фигура широка, отстрани сплескана опашка, нарязана отгоре като гребен на петел; добавете й много дълга шия, а на нея — кучешка глава. Най-сетне облечете това чудовище с ризница, покрита на гърба със завити бодли…

Сега помислете, че тая фигура стои на крака, като се е опряла с ръце и гърди на скалата.

— Нещо много грозно — намеси се фараонът. — Аз веднага бих го убил…

— То не беше грозно — каза жрецът и потрепера. — Защото помислете, господарю, че това чудовище беше високо като обелиск…

Рамзес XIII направи жест на недоволство.

— Саменту — каза той, — струва ми се, че ти си посещавал такива пещери насън.

— Кълна ви се, господарю, в живота на децата си — извика жрецът, — че казвам истината!… Така е, това животно с кожа на гадина, покрито с бодлива ризница, легнало на земята, можеше да има заедно с опашката около петдесет крачки дължина… Въпреки страха и отвращението аз се връщах няколко пъти в бърлогата му и го разглеждах най-внимателно…

— Значи, то бе живо?

— Не. То беше вече труп, много стар, но запазен като нашите мумии… Пазеше го това, че въздухът беше много сух, а може би и земни соли, които не познавам. Това беше моето последно откритие — продължи Саменту. — Не влизах повече в пещерите, по-дълго размишлявах. „Озирис — казвах си — създава големи същества: лъвове, слонове, коне, а Сет ражда змии, прилепи, крокодили… Чудовището, което видях, е навярно творение на Сет; а понеже надвишава по размери всичко, което познавам под слънцето, значи, че Сет е по-силен бог от Озирис.“

Тогава повярвах в Сет и като се върнах в Египет, прехвърлих се в неговото светилище. А когато разказах на жреците за своето откритие, те ми обясниха, че знаят извънредно много такива чудовища.

Саменту пое дъх и продължи:

— Ако някога ваше величество поиска да посети нашето светилище, ще ви покажа в гробовете странни и страшни същества: гъски с глави на гущер и с крила на прилеп, гущери, които приличат на лебеди, но са по-големи от щрауси, крокодил, три пъти по-дълъг от тия, които живеят в Нил, жаби, големи като кучета… Това са или мумии, или скелети, намерени в пещерите и пазени в нашите гробници. Населението мисли, че ние ги почитаме, а всъщност само изучаваме какви са и пазим да не се разпаднат.

— Ще ти повярвам, когато сам видя — отвърна фараонът. — Но кажи ми, откъде са се взели такива същества в пещерите?…

— Господарю — каза жрецът, — светът, в който живеем, много пъти се е изменял. В самия Египет дори намираме развалини на градове и на светилища, зарити дълбоко в земята. Било е време, когато Долен Египет е представлявал морски залив, а Нил е текъл по цялата широчина на нашата долина. Още по-отдавна тук, където се намира държавата ни, е било море… А нашите прадеди са населявали местата, които днес са погълнати от западната пустиня…

В още по-стари времена, преди десетки хиляди години, не е имало хора като нас, но същества, прилични на маймуни, които обаче умеели да строят колиби, да поддържат огън, да се бият с тояги и камъни. Тогава не е имало нито коне, нито волове, а слоновете, носорозите и лъвовете са превишавали по големина три, дори четири пъти днешните си наследници.

Но и грамадните слонове не са най-старите чудовища. Преди тях са живеели огромни влечуги, които са летели, плавали и ходели. Преди тях пък на тоя свят е имало само охлюви и риби, а още по-преди — само растения, но такива, каквито днес вече няма…

— А още по-рано? — попита Рамзес.

— Още по-рано земята е била пуста и празна и духът божи се е носел над водата.

— Чувал съм нещо за това — каза фараонът, — но няма да повярвам, докато не ми покажеш мумиите на чудовищата, които се намират във вашето светилище.

— Позволете, ваше величество, да довърша разказа си — каза Саменту. — Та когато в Синайските пещери видях тоя грамаден труп, обзе ме такъв страх, че няколко години не бих влязъл в никаква пещера. Но когато жреците на Сет ми обясниха откъде са се взели тия странни същества, страхът ми изчезна, а любопитството ми се засили. И днес за мене няма по-приятно развлечение от това да скитам из подземия и да търся пътища в тъмнина. Затова Лабиринтът няма да ми създаде повече усилия, отколкото разходката из царската градина.

— Саменту — каза господарят, — аз ценя извънредно много твоята свръхчовешка смелост и мъдрост. Ти ми разказа толкова интересни неща, че мене наистина ме обзе желание да разгледам пещерите и може би някога ще замина заедно с тебе за Синайския полуостров.

В същото време обаче аз се боя дали ще се справиш с Лабиринта и за всеки случай ще свикам съвет на египтяните, за да ме упълномощят да използувам съкровището.

— Това не пречи — отвърна жрецът. — Но и моята работа ще бъде необходима, понеже Мефрес и Херхор няма да се съгласят да предадат съкровището.

— А ти сигурен ли си, че ще успееш?… — упорито питаше фараонът.

— Откак Египет съществува — убеждаваше го Саменту, — не е имало човек, който да е притежавал толкова средства за победа в тая борба, която за мене не е дори борба, а развлечение.

Едни се плашат от тъмнината, която аз обичам и дори виждам в нея. Други не могат да намират посоката между многобройните стаи и коридори, което за мене е много лесно. Трети не знаят тайните как да отварят скрити врати, с които аз съм запознат.

И ако нямах нищо повече от това, което изброих, пак за месец или два щях да открия пътя в Лабиринта. Но притежавам и подробен план на тия проходи, зная и думите, които ще ме преведат от зала в зала. Какво тогава може да ми попречи?…

— И все пак в дъното на сърцето ти се спотайва съмнение: ти се уплаши от офицера, който ти се сторило, че върви след тебе…

Жрецът вдигна рамене.

— Аз не се боя от никого и от нищо — отвърна той спокойно, — само съм предпазлив. Предвиждам всичко и дори предвиждам, че ще ме уловят…

— Тогава те чакат страшни мъки!… — прошепна Рамзес.

— Никакви. Просто от подземието на Лабиринта ще си отворя вратата към страната, където цари вечна светлина.

— И няма ли да чувствуваш недоволство от мене?

— За какво?… — попита жрецът. — Аз искам да стигна до велика цел: да заема в държавата мястото на Херхор…

— Заклевам се, че ще го заемеш!…

— Ако не загина — отвърна Саменту. — А понеже до върховете на планините се стига, като се върви край пропасти, какво значение може да има това, че вървейки, може да подхлъзна крак и да падна? Вие, господарю, ще се заемете със съдбата на децата ми.

— Тогава върви — каза фараонът. — Ти си достоен да бъдеш мой пръв помощник.