Болеслав Прус
Фараон (57)

СЕДМА ГЛАВА

Към средата на месец фаментут (януари) започна пролетта. Целият Египет се зеленееше от поникващата пшеница, а по изораните черни късове земя сновяха множество селяни, които засяваха детелина, бакла, фасул и ечемик. Във въздуха се носеше уханието на портокалов цвят. Водата спадна съвсем и всеки ден откриваше нови площи земя.

Приготовленията за погребението на Озирис-Мер-амен-Рамзес бяха привършени.

Достопочтената мумия на царя беше вече затворена в бял ковчег, горната част на който отлично възпроизвеждаше чертите на покойника. Фараонът сякаш гледаше с емайловите си очи, а божественото му лице изразяваше тиха тъга, но не за света, който беше напуснал, а за хората, осъдени да се мъчат през временния си живот.

Изображението на фараона имаше на главата си египетска шапка на бели и сини ивици, на шията — нанизи от скъпоценни камъни, на гърдите — образ на човек, коленичил с разперени ръце, на краката — изображения на божества, на свещени птици, а очите му не гледаха никакво лице, а сякаш се взираха някъде далеч.

Така подготвените останки на фараона лежаха върху скъпоценно ложе, в малък кедров параклис, чиито стени бяха покрити с надписи, които разказваха за живота и делата на покойника. Над останките висеше великолепен ястреб с човешка глава, а при ложето денем и нощем бдеше жрец, преоблечен като Анубис — бога на погребението, с глава на чакал.

Освен това беше приготвен и тежък базалтов саркофаг, който представляваше външен ковчег на мумията. Саркофагът също имаше формата и чертите на починалия фараон и бе покрит с надписи и изображения на молещи се хора, свещени птици и скарабеи.

На 17 фаментут мумията заедно с параклиса и саркофага беше пренесена от квартала на умрелите в царския дворец и сложена в най-голямата зала.

Залата веднага се изпълни с жреци, които пееха тъжни химни, с придворните и слугите на починалия фараон и преди всичко с неговите жени, които ридаеха толкова високо, че крясъците им се чуваха чак на отвъдния бряг на Нил.

— О, господарю!… О, господарю наш!… — викаха те. — Защо ни напускаш?… Ти си толкова хубав, толкова добър!… Ти, който с такова удоволствие разговаряше с нас, сега мълчиш! Защо?… Нали обичаше да бъдеш сред нас, защо днес си толкова далеч?

В същото време жреците пееха:

Хор I. „Аз съм Тум и съм единствен…

Хор II. Аз съм Ра в своя пръв блясък…

Хор I. Аз съм бог, който сам се създава…

Хор II. Който сам се назовава и никой от боговете не може да ме спре!…

Хор I. Зная името на великия бог, който е там…

Хор II. Защото аз съм великата птица Бену, която опитва това, което съществува…“^[1]

След два дни ридания и богослужения пред двореца спря голяма кола във форма на лодка. Краищата й бяха украсени с овнешки глави и с ветрила от щраусови пера, а над скъпоценния балдахин се извисяваха орел и змията уреус, символи на фараоновата власт.

На тая кола сложиха свещената мумия въпреки ожесточената съпротива на дворцовите жени. Едни от тях се вкопчваха в ковчега, други заклинаха жреците да не им отнемат добрия господар, трети си дращеха лицата и скубеха косите, дори биеха хората, които носеха останките.

Крясъкът беше страшен.

Най-после погребалната кола прие божественото тяло и потегли сред множеството народ, изпълнил огромното пространство между двореца и Нил. И тук имаше хора, изцапани с кал, изподраскани, покрити с траурни наметала, чиито ридания стигаха до небето. А наред с тях, според траурния ритуал, по целия път бяха поставени хорове.

Хор I. „В страната на залеза, към дома на Озирис, в страната на залеза отиваш ти, който беше най-пръв измежду хората и който мразеше лицемерието.

Хор II. В страната на залеза! Не ще разцъфне вече човекът, който така обичаше истината и се отвращаваше от лъжата.

Хорът на коларите. В страната на залеза, волове, които теглите траурната кола, в страната на залеза!… Вашият господар иде след вас.

Хор III. В страната на залеза, в страната на залеза, към земята на праведните! Мястото, което възлюби, стене и плаче за тебе.

Тълпа от народ. Върви в мир към Абидос!… Дано стигнеш в мир до тиванската страна на залеза!…

Хор на оплаквачките. О, господарю наш, о, господарю наш, когато ти отиваш в страната на залеза, самите богове плачат.

Хор на жреците. Той е щастлив, най-почи-таният между хората, защото съдбата му позволява да си почине в гробница, която сам си е приготвил…

Хор на коларите. В страната на залеза, волове, които теглите траурната кола, в страната на залеза!… Вашият господар иде след вас…

Тълпа от народ. Върви в мир към Абидос… Върви в мир към Абидос, към западното море!“^[2]

На всеки няколкостотин крачки бе застанала войскова част, която посрещаше владетеля с глухите удари на барабани, а го изпращаше с пронизителните звуци на тръби. Това не беше погребение, а триумфален поход към страната на боговете.

На известно разстояние зад колата вървеше Рамзес XIII, обкръжен от голяма свита военачалници, а зад него — царица Никторис, подкрепяна от две дворцови дами. Нито синът, нито майката плачеха, защото им беше известно (нещо, което простият народ не знаеше), че починалият господар се намира вече при Озирис и е толкова доволен от пребиваването си в родината на блаженството, че не би искал да се върне на земята.

След няколко часа поход, съпровождан от непрестанни крясъци, погребалната кола с останките спря на брега на Нил.

Тук те бяха свалени от колата във форма на ладия и пренесени на позлатен кораб, покрит с резба и рисунки, с бели и с пурпурни платна.

Дворцовите жени се опитаха още веднъж да отнемат мумията от жреците; още веднъж се обадиха всички хорове и военни музики. После на кораба с мумията се качиха царица Никторис и двадесетина жреци, народът започна да хвърля букети и венци — чуха се ударите на веслата…

За последен път Рамзес XII напускаше своя дворец, за да се отправи по Нил към гробницата в Тива. А по пътя, като грижлив владетел, щеше да се отбие във всички прочути места, за да се прости с тях.

Пътуването продължи много дълго. До Тива имаше около сто мили, плаваше се срещу течението на реката и по тоя път мумията трябваше да посети петнадесетина светилища и да вземе участие в тържествени богослужения.

Няколко дни след заминаването на Рамзес XII на вечна почивка Рамзес XIII тръгна след него, за да възкреси с фигурата си примрелите от скръб сърца на своите поданици, да приеме техните почести и да принесе жертви на боговете.

Подир починалия владетел бяха потеглили, всеки на собствен кораб, всички първожреци, много висши жреци, най-богатите земевладелци и по-голямата част от номарсите. Затова новият фараон си мислеше не без горчивина, че неговата свита ще бъде твърде малобройна.

Стана обаче другояче. Редом с Рамзес XIII се оказаха всички военачалници, голям брой чиновници, много дребни благородници и цялото нисше духовенство. Този факт повече учуди, отколкото зарадва фараона.

Това обаче беше само началото. Защото, когато корабът на младия владетел заплава по Нил, срещу него излязоха толкова много големи и малки, бедни и богати лодки, че почти закриха водата. В тях седяха голи семейства на селяни и занаятчии, нагиздени търговци, пъстроцветно облечени финикийци, сръчни гръцки моряци, дори и асирийци и хети.

Тази тълпа вече не крещеше, а виеше, не се радваше, а лудееше. На кораба на фараона постоянно се качваха делегации, за да целунат палубата, която бяха докосвали краката на владетеля, и да поднесат дарове: шепа жито, парче тъкан, обикновена глинена кана, няколко птици и преди всичко цветя. Затова, докато фараонът отмине Мемфис, неговият кораб трябваше няколко пъти да бъде опразван от подаръците, за да не потъне.

По-младите жреци говореха помежду си, че освен Рамзес Велики никой друг фараон не е бил поздравяван с такова въодушевление.

Така измина цялото пътуване от Мемфис до Тива, а опиянението на народа, вместо да отслабва, се засилваше. Селяните напускаха нивите си, а занаятчиите — работилниците, за да се нарадват на новия владетел; за неговите намерения се бяха създали вече легенди. Очакваха се големи промени, макар че никой не знаеше какви. Едно само беше сигурно, че строгостта на чиновниците отслабна, че финикийците вече не събираха толкова безогледно данъци и че обикновено покорният египетски народ започна да надига глава срещу жреците.

— Само да позволи фараонът — говореше се по кръчмите, по нивите и пазарищата — и веднага ще турим светите мъже на мястото им… Те са виновни, че плащаме големи данъци, че раните по нашите гърбове никога не заздравяват!…

Седем мили южно от Мемфис, между разклоненията на либийските планини, се намираше областта Пиом или Фаюм; тя се отличаваше с това, че бе създадена от човешки ръце.

Някога това място било пустиня, вдлъбната и заобиколена амфитеатрално от голи планини. Едва фараон Аменхемат, 3500 години преди Христа, се заел с дръзкия проект да бъде превърната в плодородна област.

За тая цел той отделил източната част на вдлъбнатината, като я преградил със здрав насип, висок колкото двуетажна къща, дебел в основата около сто крачки и дълъг повече от четиридесет километра.

По тоя начин било създадено водохранилище, което могло да побере три милиарда кубически метра, три кубически километра вода, а площта му заемала около триста квадратни километра. Това водохранилище служело за напояване на два милиона декара земя; освен това, когато прииждала реката, то поемало излишъка вода и предпазвало значителна част от Египет от внезапно наводнение.

Това огромно водохранилище се наричало Меридовото езеро и било причислявано към чудесата на света. Благодарение на него пустинната долина се превърнала в плодороден край, наричан Пиом, с двеста хиляди души благоденствуващо население. Наред с палмите и пшеницата в тая област отглеждали ненадминати по красотата си рози, маслото на които се разпращало по цял Египет и в чужбина.

Съществуването на Меридовото езеро било свързано с друго чудо, работа на египетските инженери: с канала Йосиф.

Тоя канал, широк двеста крачки и дълъг няколко десетки мили, минавал на запад от Нил. На две мили разстояние от реката той служел за напояване на земята в съседство с либийските планини и отвеждал водата до Меридовото езеро.

Около областта Пиом се издигали няколко стари пирамиди и множество по-малки гробници. А на източната й граница близо до Нил се намирал прочутият Лабиринт (Лопе-ро-хунт). И той бил построен от Аменхемат във форма на огромна подкова и заемал пространство хиляда крачки дълго и шестстотин широко.

Тази сграда била най-голямата съкровищница на Египет. Там почивали мумиите на много славни фараони, прочути жреци, военачалници и строители. Пак там лежели останки на почитани животни, най-вече на крокодили. Там най-после се е пазело трупаното векове наред богатство на египетската държава, богатство, за което днес трудно можем да имаме представа.

Лабиринтът не бил нито недостъпен отвън, нито охраняван особено строго; пазел го малък отред от войската на жреците и няколко жреци с изпитана честност. Сигурността на съкровището се е състояла всъщност в това, че с изключение на тия няколко души никой не знаел къде да го търси в Лабиринта, който се делял на два етажа — надземен и подземен — и всеки от тях имал по хиляда и петстотин стаи!…

Всеки фараон, всеки първожрец, най-после всеки главен ковчежник и върховен съдия е бил длъжен веднага, след като поемал поста си, да разгледа със собствените си очи съкровището на държавата. Но въпреки това никой от сановниците не само че не би могъл да го намери сам, но дори не би могъл да се ориентира къде лежи то — дали в главната сграда или в някое крило, над земята или под земята.

Имало и такива хора, на които им се струвало, че съкровището наистина лежи под земята, но далеко извън истинския Лабиринт. А не липсвали и хора, които смятали, че съкровището лежи под дъното на езерото, та в случай на нужда да го залее водата. Но никой сановник на страната не обичал да се занимава с този въпрос, понеже знаел, че покушението срещу богатството на боговете влече след себе си смърт.

Най-сетне непосветените може би биха успели да открият пътя, ако страхът не парализирал мисълта им. Смърт на тая земя и смърт вечна заплашвала и него, и семейството на тоя, който се осмели с безбожен ум да разкрива подобни тайни.

Когато дойде по тия места, Рамзес XIII посети преди всичко областта Фаюм. Тя изглеждаше като дълбока тепсия, на чието дъно се намираше езерото, а по бреговете — хълмове. Накъдето и да обърнеше поглед, навсякъде виждаше сочна зелена трева, изпъстрена с цветя, с китки от палми, горички от смокини и тамаринди, сред които от изгрев до залез слънце се носеха песни на птици и весели човешки гласове.

Може би това беше най-щастливият кът на Египет.

Народът посрещна фараона с небивало въодушевление. Той и свитата му бяха засипвани с цветя, подариха му няколко глинени съдинки с най-скъпи благовония и злато и скъпоценни камъни за десет таланта.

Владетелят остана два дена в тоя великолепен край, където радостта сякаш цъфтеше по дърветата, носеше се във въздуха, оглеждаше се във водата на езерото. Припомниха му обаче, че трябва да посети Лабиринта.

Той напусна Пиом с въздишка и като пътуваше, все поглеждаше назад. Но скоро вниманието му бе погълнато от огромна сива сграда, величествено разположена на един хълм.

Пред вратата на вековечния Лопе-ро-хунт го поздрави група жреци с лица на аскети и малка войскова част. Всеки войник от нея беше напълно избръснат.

— Тия хора изглеждат като жреци!… — възкликна Рамзес.

— Защото всеки един от тях е получил нисше посвещение, а стотниците — висше — отговори първожрецът на сградата.

Като се вгледа внимателно в лицата на тия странни войници, които не ядяха месо и живееха в безбрачие, фараонът долови, че притежават проницателен ум и овладяна енергия. Разбра също, че на това място неговата свещена личност не прави никакво впечатление.

„Много съм любопитен да зная как Саменту ще се добере дотук?…“ — каза си владетелят.

Той разбра, че тия хора не може нито да се сплашат, нито да се подкупят. От тях лъхаше такава самоувереност, като че ли всеки имаше в свое разпореждане непобедими полкове от духове.

„Ще видим — помисли той — дали моите гърци и азиатци ще се изплашат от тия богобоязливи мъже. За щастие те са толкова диви, че няма дори да проникнат в тържествения израз на лицата им.“

По молба на жреците свитата на Рамзес XIII остана пред вратата, сякаш под надзора на войниците с бръснатите глави.

— И меча си ли трябва да оставя тук? — попита фараонът.

— Той няма да ни нанесе никаква вреда — отвърна върховният пазител.

Младият владетел беше готов най-малкото да удари с меча си благочестивия мъж заради тоя отговор. Но се въздържа.

През грамаден двор, между два реда сфинксове, фараонът и жреците влязоха в главната сграда. Тук, в извънредно просторното, но малко тъмнично преддверие, имаше осем врати и пазителят попита:

— През кои врати ваше величество желае да стигне до съкровището?

— През онези, които ще ни отведат най-бързо до него.

Всеки от петимата жреци взе по две връзки факли, но само един запали светлина. До него застана върховният пазител, като държеше в ръце дълга броеница, по зърната на която бяха изписани някакви знаци, Рамзес тръгна подир тях, обкръжен от останалите трима жреци.

Първожрецът с броениците се обърна надясно и влезе в голяма зала, стените на която бяха покрити с надписи и фигури. Оттам стигнаха до един тесен коридор, който водеше нагоре, и се озоваха в друга зала с голям брой врати. Тук пред тях се отмести плоча на пода и разкри отвор, през който се спуснаха долу и отляво през един тесен коридор се отправиха към стая без врата.

Водачът обаче докосна един йероглиф и стената пред тях се отмести.

Рамзес искаше да си даде сметка за посоката, по която се движат, но скоро вниманието му се уплете. Виждаше само, че бързо преминават големи зали, малки стаи, тесни коридори, че се изкачват нагоре или се спускат надолу, че някои зали имат много врати, а други изобщо нямат. В същото време забеляза, че на всеки нов вход водачът прехвърля едно зърно от дългата си броеница или при блясъка на факлите сравнява знаците по зърната на броеницата със знаците по стените.

— Къде сме сега — попита внезапно фараонът, — в подземие или на повърхността?…

— Намираме се във властта на боговете — отговори един от спътниците му.

След няколко завоя и проходи фараонът пак се обади:

— Но ние бяхме вече тук, струва ми се, два пъти!…

Жреците мълчаха; само оня, който носеше факлата, освети последователно стените, а Рамзес, вглеждайки се по-внимателно, призна в себе си, че сигурно тук не са били още.

В една малка стаичка без врати факлите бяха наведени и фараонът забеляза на земята изсъхнали и почернели останки, увити в почти изгнила дреха.

— Това е трупът на един финикиец — каза пазителят на сградата, — който през 16-а династия се опитал да се промъкне в лабиринта и стигнал дотук.

— Убит ли е бил? — попита фараонът.

— Умрял от глад.

Бяха вървели половин час, когато жрецът, който носеше факлата, освети една ниша в коридора, в която също лежаха изсъхнали останки.

— Това е трупът на един нубийски жрец — каза пазителят, — който по време на дядото на ваше величество се опитал да влезе тук…

Фараонът не попита какво е станало с него. Струваше му се, че се намира някъде много дълбоко и че сградата го притиска с тежестта си. Той не мислеше вече да се ориентира в тия стотици коридори, зали и стаи. И дори не желаеше да си обясни по какво чудо се разтварят пред него каменните стени или потъват подовете.

„Саменту нищо няма да направи — казваше на себе си той. — Или ще загине както тия двама, за които трябва дори да му кажа.“

Той никога досега не беше изпитвал такава угнетеност, такова чувство на безпомощност и нищожество. Понякога му се струваше, че жреците ще го оставят в някоя от тия тесни стаи без врати. Тогава го обхващаше отчаяние: посягаше към меча, готов да ги съсече. Но веднага си спомняше, че без тяхна помощ не ще излезе оттук, и затова навеждаше глава.

О, ако можеше само за миг да зърне дневната светлина!…

Колко страшна трябва да е смъртта сред тия три хиляди стаи, пълни с мрак!…

Понякога душите на героите преживяват мигове на дълбоко униние, за което обикновеният човек няма и най-малка представа.

Вървяха още около един час, докато най-сетне влязоха в ниска зала с осмоъгълни колони. Тримата жреци, които заобикаляха фараона, се пръснаха встрани и Рамзес забеляза, че единият от тях се прилепи до едната колона и сякаш изчезна във вътрешността й.

След малко на една от стените се откри тесен отвор. Тогава жреците се върнаха по местата си, а водачът им заповяда да запалят четири факли. После всички се насочиха към отвора и внимателно се провряха през него.

— Ето помещенията със съкровищата… — каза пазителят на сградата.

Жреците запалиха бързо факлите, прикрепени към колоните и стените, и Рамзес видя редица грамадни стаи, пълни с най-разнообразни предмети с неоценима стойност. В тази сбирка всяка династия, ако не всеки фараон, е трупала най-необикновеното и най-скъпото, което е имала.

Тук имаше колесници, лодки, легла, маси, сандъци и тронове от злато или обковани със злато, инкрустирани със слонова кост и седеф и така богато украсени с цветно дърво, че детайлите им сигурно са били изработвани от маисторите-занаятчии десетки години. Имаше ризници, щитове и колчани за стрели, които блестяха от скъпоценни камъни. Имаше кани, съдини и лъжици от чисто злато, скъпи дрехи и балдахини.

Благодарение на сухия и чист въздух всичко се бе запазило от векове, без да се измени.

Между забележителностите фараонът забеляза сребърния модел на асирийския дворец, подарен на Рамзес XII от Саргон. Като обясняваше на фараона кой дар от кого е, първожрецът следеше внимателно неговото лице. Но вместо възхищение от съкровищата той забеляза недоволство.

— Кажи ми, ваше достойнство — попита фараонът внезапно, — каква е ползата от тези съкровища, затворени в тъмница?

— В тях се крие голяма сила, в случай че Египет се намери в опасност — отвърна първожрецът. — Срещу няколко от тия шлемове, коли, мечове можем да купим благоразположението на всички асирийски сатрапи. Може би и цар Асар не ще устои, ако му доставим предмети за тронната зала или за оръжейната му.

— Мисля, че те биха предпочели да заграбят всичко с меч от нас, отколкото нещичко от съкровищата заради разположението си към нас — подхвърли владетелят.

— Само да се опитат!… — каза жрецът.

— Разбирам… Изглежда, имате начини да унищожите съкровищата. Но в такъв случай от тях няма да се ползува никой.

— Това не е моя работа — отвърна върховният пазител. — Пазим, което ни е предадено, и постъпваме, както ни е заповядано.

— Няма ли да е по-добре, ако се употреби една малка част от тия съкровища, за да бъде подсилена държавната хазна и да се измъкне Египет от лошото положение, в което се е озовал днес? — попита фараонът.

— Това не зависи от нас.

Фараонът сви вежди. Той разглежда известно време предметите, но без голямо въодушевление, и накрая попита отново:

— Добре. Тия изкусни произведения могат да послужат, за да спечелим разположението на асирийските велможи. Но ако избухне война с Асирия, срещу какво ще получим зърнени храни, хора и оръжие от народите, които не разбират много от художествени произведения?

— Отворете съкровищницата!… — каза първожрецът.

И тоя път жреците се пръснаха: двама сякаш изчезнаха във вътрешността на колоните, а единият се покачи по стълба на едната стена и почна да прави нещо около една малка скулптура там.

Пак се отвори скрита врата и Рамзес влезе в същинската съкровищница.

И тя представляваше просторна стая, изпълнена с безценни съкровища. В нея имаше глинени бъчви, пълни със златен пясък, буци злато, наредени като тухли, и златни пръчки на връзки. Сребърните буци, наредени край единия зид, образуваха нещо като стена, широка няколко лакътя и висока до тавана.

В нишите и по каменните маси бяха натрупани скъпоценни камъни във всички цветове: рубини, топази, смарагди, сапфири, диаманти, най-после перли колкото орехи, дори колкото птичи яйца. За не една от тия скъпоценности можеше да се купи цял град.

— Ето това е нашето богатство в случай на нещастие — каза жрецът-пазител.

— Но какво нещастие очаквате вие? — попита фараонът. — Народът бедствува, благородниците и дворецът са задлъжнели, армията е намалена наполовина, фараонът няма пари… Нима Египет се е намирал някога в по-лошо положение?…

— Бил е в по-лошо, когато го завладяха хиксосите.

— След двадесетина години — отвърна Рамзес — ще ни покорят дори израилтяните, ако не ги изпреварят либийците и етиопците. И тогава тия прекрасни камъни, разбити на късчета, ще отидат за украса на еврейски и негърски сандали…

— Бъдете спокоен, ваше величество. В случай на нужда не само съкровищницата, но дори Лабиринтът ще изчезне без следа, заедно със своите пазители.

Рамзес окончателно разбра, че има пред себе си фанатици, които мислят само за едно: да не допуснат никого да завладее съкровището.

Фараонът седна на купчината златни тухли и каза:

— Значи, пазите това богатство за тежки времена за Египет?

— Истината казвам, достопочтени господарю.

— Добре. Но кой ще ви убеди вас, пазителите, че са дошли такива времена, ако те настъпят?

— За тая цел трябва да бъде свикан извънреден съвет от знатни египтяни, в който да участвуват: фараонът, тринадесет жреци от висша степен, тринадесет номарси, тринадесет благородници, тринадесет военачалници и по тринадесет търговци, занаятчии и селяни.

— Значи, на такъв съвет бихте предали съкровищата? — запита фараонът.

— Бихме дали потребната сума, ако целият съвет като един човек реши, че Египет е в опасност и…

— И какво?

— И ако статуята на Амон в Тива потвърди това решение.

Рамзес наведе глава, за да скрие израза на голямото си задоволство. Той вече имаше план.

„Ще успея да събера такъв съвет и да го склоня към единодушие… — каза си той. — Струва ми се, че и божествената статуя на Амон ще потвърди решението, когато обкръжа жреците с моите азиатци.“

— Благодаря ви, благочестиви мъже — каза той високо, — че ми показахте тия ценни предмети, чиято голяма стойност обаче не ми пречи да бъда най-бедният измежду царете в света. А сега моля да ме изведете оттук по някой по-къс и по-удобен път.

— Пожелаваме на ваше величество — отвърна пазителят — да прибавите в Лабиринта още толкова богатства… А що се отнася до пътя за излизане оттук, има само един и трябва да се върнем по него.

Един от жреците поднесе на Рамзес малко фурми, друг — бутилка вино, подправено с подкрепващо вещество. Силите на фараона се възвърнаха и той тръгна весело.

— Много нещо бих дал — каза Рамзес със смях, — за да разбера всички завои на тоя чуден път!…

Жрецът-водач се спря.

— Уверявам ваше величество — каза той, — че ние самите не знаем и не помним тоя път, макар че всеки от нас го е минавал по двадесетина пъти.

— Тогава как стигате дотук?

— Ползуваме се от някои указания, но ако изчезне дори в този момент едно от тях, всички ще измрем от глад…

Най-после те излязоха в преддверието, а от него на двора. Фараонът започна да се оглежда наоколо и няколко пъти пое дъх.

— Не бих искал да пазя Лабиринта дори срещу всичките му съкровища! — извика той. — Страх ме пронизва, като си помисля, че може да умра в тия каменни тъмници…

— Но може да се свикне с тях — отвърна с усмивка първожрецът.

Фараонът поблагодари на всекиго от водачите си и довърши:

— Бих искал да проявя към вас някаква милост. Искайте…

Но жреците го слушаха равнодушно, а началникът им каза:

— Прости, господарю, дързостта ми, но… какво бихме могли да пожелаем?… Нашите смокини и фурми са толкова сладки, колкото от твоята градина, водата толкова хубава, както от твоя кладенец. Ако ни привличаха богатствата, не ги ли имаме повече, отколкото всички владетели?…

„Тия с нищо не мога да привлека — помисли фараонът, — но… ще им дам решението на събранието и потвърждението на Амон.“