Болеслав Прус
Фараон (50)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Към изгрев слънце на двадесет и първи хатор в лагера при Содовите езера пристигна от Мемфис заповед, според която три полка трябваше да се отправят за Либия и да останат там като гарнизони в градовете, а другата египетска армия и престолонаследникът да се приберат в къщи.

Войската приветствува с радостни възгласи това нареждане; няколкодневното пребиваване в пустинята беше почнало вече да й дотяга. Въпреки подвоза на доставки от Египет и от покорена Либия храната не беше достатъчна; водата в набързо изкопаните кладенци се изчерпи; слънчевият пек обгаряше телата, а червеникавият пясък дразнеше дробовете и очите. Войниците почнаха да боледуват от дизентерия и от злокачествено възпаление на клепачите.

Рамзес заповяда да се вдигне лагерът. Той изпрати в Либия три полка чисти египтяни, като поръча на войниците да се отнасят добре с жителите и никога да не се движат поединично. После остави незначителни войскови части в укреплението и стъкларниците, а главната армия насочи към Мемфис.

Въпреки страшния пек в девет часа сутринта двете войски бяха вече на път — едната на север, другата на юг.

Тогава до престолонаследника се приближи свети Ментезуфис и му каза:

— Добре ще бъде, ако ваше височество пристигне по-рано в Мемфис. На половината път ще ви чакат отпочинали коне…

— Значи, баща ми е тежко болен?… — извика Рамзес.

Жрецът наведе глава.

Князът предаде на Ментезуфис върховното командуване, като го помоли да не изменя с нищо издадените вече разпореждания, без да се посъветва със светските военачалници. А сам той взе Пентуер, Тутмозис и двадесет азиатски конници измежду най-добрите и препуснаха в тръс към Мемфис.

За пет часа те изминаха половината път и както беше казал Ментезуфис, намериха там отпочинали коне и нов военен отред. Азиатците останаха тук, а князът с двамата си другари и новата свита продължиха пътя си след кратка почивка.

— Горко ми! — оплакваше се елегантният Тутмозис. — Не стига, че от пет дни не съм се къпал и не зная какво е розово масло, но трябва да направя и два бързи прехода в един ден!… Уверен съм, че когато стигнем, никоя танцьорка няма да ме погледне…

— Ти да не си по-добър от нас? — попита князът.

— По-слаб съм! — въздъхна Тутмозис. — Вие, княже, сте привикнали с ездата като хиксос, а Пентуер би могъл да пътува дори върху нажежен меч. Но аз съм с толкова деликатен организъм…

На залез слънце пътниците се изкачиха на някакъв висок хълм, откъдето пред тях се откри необикновена картина. Далече напред се виждаше въззелената долина на Египет, а на тоя фон като редица червени пламъци светеха триъгълните пирамиди. Малко по-надясно от пирамидите, нажежени като в огън, горяха върховете на пилоните на Мемфис, цял обвит в синкава мъгла.

— Да вървим, да вървим!… — настояваше Рамзес.

След малко червената пустиня отново ги обгради и отново засвети нанизът пирамиди, докато всичко не се разтопи в бледия здрач.

Когато настъпи нощта, пътниците стигнаха в просторната страна на мъртвите, която се простираше върху площ от няколко десетки версти по лявата страна на реката.

Тук през епохата на древното царство египтяните бяха погребвали за вечни времена: фараоните — в огромни пирамиди, князете и сановниците — в по-малки пирамиди, обикновените хора — в глинени колиби. На това място почиваха милиони мумии не само на хора, но и на кучета, котки, птици, с една дума — на всички твари, които са били свидни на човека приживе.

По времето на Рамзес гробището за фараоните и големците беше пренесено в Тива, а при пирамидите погребваха само селяните и работниците от най-близките околности.

Между пръснатите наоколо гробове князът и свитата му срещнаха група хора, които се движеха като сенки.

— Кои сте вие? — попита командирът на ескорта.

— Бедни слуги на фараона; връщаме се от нашите мъртъвци… Занесохме им малко рози, пиво и питки…

— Или сте влизали в чужди гробове?

— О, богове! — извика един от групата. — Нима можем да извършим подобно светотатство?… Само разпуснатите тиванци (да им изсъхнат ръцете!) безпокоят мъртвите, за да пропият после по кръчмите имуществото им.

— Какво означават ония огньове там, на север? — намеси се князът.

— Изглежда, че идваш отдалеко, господарю, щом не знаеш. Утре престолонаследникът ни се връща заедно с победоносната войска… Велик вожд!… С едно сражение покори жалките либийци… Затова цялото население на Мемфис е излязло да го посрещне тържествено… Тридесет хиляди души… Ех, че викане ще падне!

— Сега разбирам — прошепна князът на Пентуер. — Свети Ментезуфис ме изпрати напред, за да не участвувам в триумфалния поход… Но нека бъде така засега…

Конете бяха изморени и трябваше да си отдъхнат. Затова князът прати няколко конници да наемат лодки, а останалата част от свитата спря под горичката от палми, които растяха между групата пирамиди и Сфинкса.

Тая група представляваше северният край на неизмеримо гробище. Върху площ от около един квадратен километър, обрасла по онова време с пустинна растителност, са наблъскани множество гробове и малки пирамиди, над които се издигат трите най-големи пирамиди: на Хеопс, Хефрен и Микеринос, както и Сфинксът. Тия гигантски постройки са отдалечени една от друга само на няколкостотин крачки. Трите пирамиди се издигат в една редица от североизток към югозапад, а на изток от тая линия, най-близко до Нил, се е проснал Сфинксът, в чието подножие се намира подземното светилище на Хор.

Пирамидите, особено Хеопсовата, като дело на човешкия труд, учудват със своите размери. Тя представлява остър каменен хълм, висок тридесет и пет етажа (сто тридесет и седем метра), издигнат върху квадратна основа, всяка страна на която има около триста и петдесет крачки (двеста двадесет и седем метра) дължина. Пирамидата заема петдесет и пет декара повърхност, а четирите й триъгълни стени биха могли да покрият около седемдесет и пет декара площ. За строежа на тая пирамида са употребени толкова много камъни, че с тях би могло да се изгради стена, по-висока от човешки ръст, дебела половин метър и дълга две хиляди и петстотин километра!…

Когато княжеската свита се разположи под дребните дървета, няколко войници отидоха да потърсят вода, други извадиха сухари, а Тутмозис се тръшна на земята и заспа. Князът и Пентуер се разхождаха и разговаряха помежду си.

Нощта беше доста светла, та можеше да се видят от едната страна грамадните силуети на пирамидите, от другата — фигурата на Сфинкса, който в сравнение с тях изглеждаше малък.

— Четвърти път съм вече тук — каза престолонаследникът — и винаги сърцето ми се изпълва с възхищение и жал. Когато бях ученик във висшето училище, мислех, че като стъпя на престола, ще издигна нещо по-величествено от пирамидата на Хеопс. Но днес ми се ще да се смея на своята дързост, като си помисля, че при строежа на гробницата си великият фараон е платил хиляда и шестстотин таланта само за зеленчук за работниците… Откъде бих взел аз хиляда и шестстотин таланта, пък дори и хора!…

— Не завиждай, господарю, на Хеопс — отвърна жрецът. — Други фараони са оставили по-добри дела след себе си: езера, канали, пътища, храмове и училища.

— Но нима тия неща могат да се сравнят с пирамидите?

— Разбира се, че не — отговори бързо жрецът. — В моите очи и в очите на целия народ всяка пирамида е велико престъпление, а най-голямото — Хеопсовата…

— Ти преувеличаваш — прекъсна го князът.

— Съвсем не. Тази своя голяма гробница фараонът е строил в продължение на тридесет години, през които сто хиляди души са работили по три месеца всяка година. А каква е ползата от тая работа?… Кого е нахранила тя, кого е излекувала, облякла?… Но затова пък всяка година, докато траел строежът, са загивали от десет до двадесет хиляди души… С други думи, гробницата на Хеопс е погълнала половин милион трупа… А колко кръв, сълзи, болки — кой ще ги пресметне?

Затова не се чуди, господарю, че египетският селянин до ден-днешен гледа със страх на запад, където над хоризонта се червенеят или чернеят триъгълните фигури на пирамидите. Та това са свидетелства за неговите мъки и безплоден труд…

И като си помисли човек, че така ще бъде винаги, докато не се разсипят в прах тия доказателства на човешкото тщеславие! Но кога ще стане това? От три хиляди години те ни плашат с гледката си, а стените им са още гладки и грамадните надписи — все още четливи.

— Оная нощ в пустинята ти говореше другояче — обади се князът.

— Тогава не ги виждах пред себе си. Но когато са пред очите ми както сега, обкръжават ме плачещите души на изтерзаните селяни и шепнат: „Гледай какво направиха с нас!… А нашите кости усещаха болки и нашите сърца копнееха за почивка…“

Рамзес беше неприятно засегнат от това избухване.

— Моят свещен баща — каза той след малко — ми представи иначе тия неща. Когато преди пет години бяхме тук, божественият господар ми разказа следната история:

През времето на фараон Тутмос I пристигнали етиопски пратеници да преговарят за размера на данъка, който плащали. Горд народ били те! Говорели, че една загубена война не значи още нищо, че при следващата съдбата може да се усмихне на тях — и в продължение на няколко месеца се пазарили за данъка. В желанието си да ги вразуми с добро напразно мъдрият фараон им показвал нашите пътища и канали. Отговаряли му, че в тяхната страна имат достатъчно и навсякъде вода, без да им струва нещо. Напразно им откривали съкровищата на храмовете: говорели, че земята им крие много повече злато и скъпоценности, отколкото има в целия Египет. Напразно фараонът правил учения пред тях с войската си — твърдели, че етиопците са несравнимо повече, отколкото войниците На негово величество.

Тогава фараонът ги докарал на това място, където стоим сега, и им показал пирамидите.

Етиопските пратеници ги обиколили, прочели надписите и на другия ден подписали договора така, както бил поискан от тях.

Понеже не можах да разбера тая история — продължи Рамзес, — свещеният ми баща я обясни.

„Сине — каза ми той, — тия пирамиди са вековечно доказателство за свръхчовешката мощ на Египет. Ако някакъв човек поиска да издигне пирамида, той би струпал малък куп камъни, а след няколко часа би зарязал работата си и ще се запита защо му е тя. Десет, сто, хиляда души биха натрупали малко повече камъни, биха ги насипали в безпорядък и също биха ги изоставили след няколко дни. Па и защо им е тази работа?

Но когато египетският фараон, когато египетската държава намисли да натрупа куп камъни, събира хиляди хора и строи дори в продължение на няколко десетки години, докато работата се свърши.

Не е важно дали пирамидите са били необходими. Важното е, че веднъж изразена, волята на фараона бива изпълнена.“

Така е, Пентуер, пирамидата не е гроб на Хеопс, а волята на Хеопс. Воля, която има толкова изпълнители, колкото не притежава нито един цар на света, и такъв ред и настойчивост при работата, каквито са присъщи само на боговете.

Още в училище ме учеха, че човешката воля е голяма сила, най-голямата сила под слънцето. А пък човешката воля може да повдигне едва един камък. Оттук виждате колко велика е волята на фараона, който е издигнал планина от камъни само защото така му се харесало, защото така е искал, или дори без всякаква цел.

— Нима и ти, господарю, би искал по такъв начин да докажеш своята мощ?… — попита неочаквано Пентуер.

— Не — отвърна престолонаследникът без колебание. — Щом фараоните са показали веднъж силата си, те могат да бъдат вече милостиви. Освен ако някой би се опитал да се съпротивлява на техните заповеди.

„А тоя младеж е едва на двайсет и три години!“ — каза си разтревоженият жрец.

Свърнаха към реката и известно време вървяха мълчаливи.

— Легни си, господарю — каза жрецът, — поспи. Немалко път изминахме днес.

— Нима мога да заспя?… — отвърна князът. — Ту ме обкръжава множеството селяни, които според тебе са загинали при строежа на пирамидите (сякаш без тия пирамиди щяха да живеят вечно!). Ту пък мисля за моя свещен баща, който може би догаря в тоя момент… Селяните страдали!… Селяните проливали кръвта си!… Кой ще ми докаже, че моят божествен баща не се измъчва повече на скъпоценното си легло, отколкото твоите селяни, които са носели нагорещени камъни?…

Селяните! Винаги селяните!… За тебе, жрецо, само тоя заслужава съжаление, когото ядат въшките. Цяла редица фараони са влезли в гроба, някои са свършвали в болки, някои са бивали убити. Но ти не мислиш за тях, само за селяните, които имат тая заслуга, че са раждали други селяни, че са черпили кал от Нил или са пъхали в устата на кравите си ечемични топки.

А баща ми… А аз?… Нима не убиха сина ми и жена от моя дом? Нима тайфунът в пустинята беше милостив към мен или костите не ме болят след дългото пътуване?… Нима камъните на либийските праш-ници не свистяха над главата ми?… Да не би да имам някакъв договор с болестта, с болките или със смъртта, та те да бъдат към мене по-благосклонни, отколкото към твоя селянин?…

Погледни там… Азиатците спят и гърдите им дишат спокойно, но на мен, техния господар, сърцето ми е изпълнено с грижи от вчерашния и с тревоги за утрешния ден. Попитай стогодишния селянин дали през целия си живот е изпитал толкова горчивини, колкото аз през тия няколко месеца, докато властвувах като наместник и главнокомандуващ?…

Бавно от дълбочината на нощта пред тях изплуваше чудновата сянка. Беше постройка, дълга петнадесет крачки, висока три етажа, а отстрани имаше нещо като пететажна кула с необикновена форма.

— Ето и Сфинкса — каза раздразнен князът. — Чисто жреческа работа!… Колкото пъти съм го виждал, и денем, и нощем, винаги ме е мъчил въпросът: какво е това и за какво е?…

Пирамидите — разбирам. Могъщият фараон е искал да покаже своята сила, а може би, и това е по-разумно, е искал да си осигури спокойствие във вечния живот, което да не наруши никой враг или крадец. Но тоя Сфинкс!… Очевидно това е нашето свещено жреческо съсловие — има много голяма и мъдра глава и лъвски нокти под нея…

Отвратителна статуя, изпълнена с двусмислие, която сякаш се гордее с това, че пред нея изглеждаме като скакалци. Нито човек, нито животно, нито скала… Какво е тя? Какво значение има?… Или тая нейна усмивка… Възхищаваш се от вечността на пирамидите — тя се усмихва; отиваш да поговориш с гробовете — тя пак се усмихва. Раззеленеят ли се полетата на Египет, или Тифон развихри огнените си жребци, роб ли потърси свобода в пустинята, или Рамзес Велики кара пред себе си победени народи — тя за всички има все една и съща мъртва усмивка.

Деветнадесет династии преминаха като сенки, но тя се е усмихвала и би се усмихвала дори ако Нил изсъхне, а Египет изчезне под пясъците.

Не е ли това чудовище още по-страшно, защото има добродушно човешко лице? Самата тая вечна статуя никога не е почувствувала жалост към нищожеството на света, изпълнен с толкова горест.

— Не си ли спомняш, господарю, лицата на боговете — намеси се Пентуер, — или не си ли видял мумиите? Всички безсмъртни гледат със същото спокойствие на преходните неща. Дори човекът, когато вече сам е отминал.

— Понякога боговете чуват нашите молби — продължи като че ли на себе си князът, — но статуята от нищо не се трогва. Тя няма никаква милост, а се подиграва и всява ужас. Ако знаех, че в устата й се крие предсказание за моето бъдеще или съвет как да издигна държавата, пак не бих посмял да я запитам. Струва ми се, че бих чул нещо страшно, изказано с безмилостно спокойствие. Ето какво е това творение и същевременно образ на жреците. По-лошо от човек, защото има лъвско тяло; по-лошо от животно, защото има човешка глава; по-лошо от скала, защото в него се крие непонятен живот.

В тоя момент до тях долетяха глухи стенещи гласове, чийто източник не можеше да се определи.

— Сфинксът ли пее?… — попита учудено князът.

— Това е от подземието на храма — отвърна жрецът. — Но защо се молят по това време?

— Кажи по-добре защо изобщо се молят, когато никой не ги чува.

Пентуер се ориентира бързо и тръгна нататък, откъдето долиташе песента. Князът намери някакъв камък и седна изморен. Той разпери ръце, наведе глава назад и се загледа в огромното лице на Сфинкса.

Въпреки че не беше светло, ясно се виждаха свръхчовешките черти, на които тъкмо тъмнината придаваше характер и живот. А князът, колкото по-дълго гледаше това лице, толкова по-силно чувствуваше, че е бил предубеден и антипатията му към него е неоснователна.

Лицето на Сфинкса не изразяваше жестокост, а по-скоро примирение. В усмивката му нямаше сарказъм, а меланхолия. Той не издевателствуваше над човешката бедност и нищожество, по-скоро не ги виждаше.

Неговите изразителни очи гледаха някъде отвисоко отвъд Нил, към страни, които за нормалния човешки поглед чезнеха зад хоризонта. Дали следеше обезпокоителното нарастване на асирийската монархия или досадната суетня на финикийците, или раждането на Гърция, или пък може би бъдещите събития, които се подготвяха край Йордан?… Кой би отгатнал?

Князът беше сигурен в едно, че той гледа, мисли и очаква нещо със спокойна усмивка, достойна за свръхестествено същество. Струваше му се още, че когато това нещо се появи на хоризонта, Сфинксът ще стане и ще тръгне да го посрещне.

Какво ще бъде това и кога ще стане?… Тайна, чието значение се рисуваше ясно върху лицето на вечния. Но то трябва да стане внезапно, щом Сфинксът векове наред нито за миг не е притворил очи, а гледа, все гледа…

В това време Пентуер намери прозореца, през който от подземието се разнасяше тъжната жреческа песен:

Хор I. „Стани, лъчезарен като Изида, както се издига Сотис сутрин на небосклона, в началото на всяка година.

Хор II. Бог Амон-Ра ми беше отдясно и отляво. Сам той ми даде в ръцете владичеството над целия свят и помогна да победя неприятелите си.

Хор I. Ти беше още млад, носеше сплетени коси, но в Египет не ставаше нищо без твоя заповед и под никоя сграда не се слагаше крайъгълен камък, без да присъствуваш.

Хор II. Дойдох при тебе, господарю на боговете, велики боже, владетелю на слънцето. Тум ми обещава, че ще се появи слънцето и аз ще приличам на него, а Нил — че ще достигна до трона на Озирис и ще го притежавам навеки.

Хор I. Ти се върна в спокойствието, уважаван от боговете, владетелю на двата свята, Ра-Мер-амен-Рам-зес. Обещавам ти вечно владичество, царете ще дойдат при тебе и ще ти се поклонят.

Хор II. О, ти, ти, Озирис-Рамзес! Вечно жив син на небето, роден от богинята Нут. Нека майка ти те обкръжи с тайната на небето и ти позволи да станеш бог, о ти, ти, Озирис-Рамзес.“^[1]

— Значи, свещеният владетел е вече умрял!… — каза си Пентуер.

После се отдалечи от прозореца и тръгна към мястото, където седеше престолонаследникът, потънал в мечти.

Жрецът коленичи пред него, падна ничком и извика:

— Бъди поздравен, фараоне, владетелю на света!…

— Какво говориш?!… — извика князът и скочи.

— Дано единственият и всемогъщ бог излее върху тебе мъдрост и сила, а върху народа ти щастие…

— Стани, Пентуер… Значи, аз… значи, аз… Внезапно той хвана жреца за ръка и го обърна към Сфинкса.

— Погледни го — каза Рамзес.

Но нито в лицето, нито в стойката на колоса беше настъпила някаква промяна. Един фараон бе прекрачил границата на вечността, друг изгряваше като слънце, но каменното лице на бога или на чудовището си оставаше все същото. На устата — добродушна усмивка към земните сили и слава, в погледа — очакване на н е щ о, което предстои да дойде, но не се знае кога.

Скоро двамата войници се върнаха от реката и съобщиха, че лодките ще бъдат готови.

Пентуер отиде между палмите и извика:

— Станете!… Станете!…

Зорките азиатци веднага скочиха и се заловиха да оседлават конете. Стана и Тутмозис, като започна силно да се прозява.

— Бррр!… — измърмори той. — Колко е студено… Сънят е хубаво нещо!… Подремнах си малко и вече мога да пътувам чак до края на света, но стига да не е за Содовите езера… Бррр!… Забравих вече вкуса на виното и струва ми се, че ръцете ми почват да обрастват с косми като на чакал… А до двореца имаме още около два часа. Щастливи са селяните!… Спят си, безделниците, един до друг чак до това време, не се нуждаят от къпане и никой не отива на работа, докато жена му не го нахрани с ечемична каша. А аз, знатен господар, трябва като крадец да скитам нощем из пустинята, без да имам в устата си капка вода…

Конете бяха готови и Рамзес възседна своя. Тогава Пентуер се приближи, улови жребеца на владетеля за юздите и го поведе, като тръгна сам пеш.

— Какво значи това?… — попита смаян Тутмозис.

Но веднага се опомни, притече се и хвана от другата страна юздите на Рамзесовия кон. Така вървяха всички, мълчаливи, учудени от държането на жреца, но чувствуваха, че се беше случило нещо важно.

След няколкостотин крачки пустинята изведнъж се свърши, а пред пътниците се просна дълъг път между ниви.

— Възседнете конете — каза Рамзес, — трябва да побързаме.

— Негово величество заповяда да възседнем конете! — извика Пентуер.

Присъствуващите се втрещиха. Но Тутмозис се окопити бързо, сложи ръка на меча си и викна:

— Да живее вечно всемогъщият и милостив наш вожд, фараон Рамзес!

— Да живее вечно!… — изреваха азиатците и раздрънкаха оръжие.

— Благодаря ви, мои верни войници — отвърна владетелят.

Миг по-късно отредът конници летеше към реката.