Болеслав Прус
Фараон (48)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Жрецът изгледа изкосо престолонаследника и го намери много променен. Рамзес беше бледен, като че ли бе отслабнал през тия няколко часа, а очите му бяха загубили блясъка си и хлътнали дълбоко.

Като чу какво искат гърците, Ментезуфис не се поколеба нито миг да им предаде тялото на Патрокъл.

— Гърците са прави — каза светият мъж. — Ние бихме могли да измъчваме сянката на Патрокъл след смъртта му. Но те са глупци, щом допускат, че който и да е египетски или халдейски жрец би си позволил подобно престъпление. Нека вземат тялото на съотечествелика си щом смятат, че под защитата на техните обичаи той ще бъде по-щастлив след смъртта!…

Князът изпрати веднага офицер със съответна заповед, а Ментезуфис задържа. Очевидно искаше да му каже нещо, но се колебаеше.

След дълго мълчание Рамзес попита неочаквано:

— Навярно знаеш, свети пророче, че една от моите жени, Сара, е умряла, а синът й е бил убит?…

— Това е станало — отвърна Ментезуфис — същата нощ, когато напуснахме Пи-Баст…

Князът скочи.

— В името на вековечния Амон!… — извика той. — Това се е случило толкова отдавна, а вие нищо не сте ми споменавали?… Дори че съм бил заподозрян в убийството на детето си?…

— Господарю — каза жрецът, — в навечерието на сражение главнокомандуващият няма нито баща, нито дете, никого освен армията си и неприятеля. Как бихме могли да те тревожим с подобни вести в такъв сериозен момент?

— Това е вярно — отвърна князът, след като помисли. — Ако биха ни изненадали днес, не зная дали бих могъл да ръководя войската… И изобщо не зная дали ще намеря някога спокойствие…

Толкова малко… толкова хубаво дете!… Или тая жена, която е пожертвувала живота си за мен, макар че жестоко я бях онеправдал!… Никога не съм предполагал, че се случват подобни нещастия и че човешкото сърце може да ги понесе…

— Времето лекува всичко… Времето и молитвата — прошепна жрецът.

Князът поклати глава и в шатрата отново настъпи такава тишина, че се чуваше как се изсипва пясъкът от клепсидрата.

Престолонаследникът отново се сепна.

— Кажи ми, отче свети — обади се той, — ако това не е голяма тайна, каква разлика има всъщност между изгарянето на умрелия и превръщането му в мумия? Аз наистина съм учил това в училище, но не разбирам тая работа, на която гърците отдават толкова голямо значение.

— Ние му отдаваме много по-голямо, най-голямо значение… — отвърна жрецът. — За това свидетелствуват нашите градове на мъртвите, които заемат голяма част от западната пустиня. Свидетелствуват пирамидите — гробовете на фараоните от древната ни държава и грамадните гробници-паметници, изсечени в скалите за царете от нашето време.

Погребението и гробът, това е важен, извънредно важен въпрос за човека. Защото, докато в телесното облекло ние живеем петдесет-сто години, нашите сенки съществуват десетки хиляди години, чак до пълното си очистване.

Асирийските варвари ни се смеят, че посвещаваме по-голямо внимание на мъртвите, отколкото на живите; но те биха се вайкали за своята небрежност към умрелите, ако им беше известна, както на нас, тайната на смъртта и на гроба…

Князът трепна.

— Ти ме плашиш — рече той. — Нима забрави, че аз имам между мъртвите две същества, които не са погребани според египетския обред?…

— Напротив. Точно сега им правят мумиите. И както Сара, така и твоят син ще имат всичко, което би могло да им послужи за дългия път.

— Наистина ли?… — попита Рамзес, сякаш зарадван.

— Уверявам ви, че е така — отвърна жрецът — и че ще бъде направено всичко необходимо, за да ги намерите щастливи, господарю, когато и на вас ви омръзне земният живот.

Престолонаследникът се развълнува силно от тия думи.

— Значи, ти мислиш, отче свети — попита той, — че аз ще намеря някога сина си и ще мога да кажа на тая жена: „Сара, признавам, че бях прекалено строг към тебе…“?

— Аз съм така сигурен в това, както съм сигурен, че в момента ви виждам пред мен, достойни господарю.

— Говори… говори ми за това!… — извика князът. — Човек не се грижи за гробовете, докато не сложи в тях частица от себе си… А пък мене ме сполетя това нещастие, и то тъкмо когато мислех, че с изключение на фараона няма по-могъщ от мене!

— Вие ме попитахте, господарю — започна Ментезуфис, — каква е разликата между изгарянето на умрелия и превръщането му в мумия? Точно такава, каквато е разликата между разкъсването на дрехата и скриването й в сандъка. Ако дрехата е запазена, тя може да бъде използувана много пъти; но когато имаш само една дреха, ще бъде лудост да я гориш…

— Аз не разбирам това — подхвърли князът. — Вие не го преподавате дори във висшето училище…

— Но можем да го кажем на наследника на фараона. Вие, ваше височество, знаете — продължи жрецът, — че човешкото същество се състои от три части; тяло, искра божия и сянка, тоест Ка, която свързва тялото с искрата божия. Когато човек умира, сянката му, както и искрата божия, се отделят от тялото. Ако човек е живял праведно, неговата искра божия веднага би отишла заедно със сянката му пред боговете за вечен живот. Но всеки човек греши, опетнява се на тоя свят и поради това сянката му, Ка, трябва да се очиства понякога в продължение на хиляди години, а се очиства, като блуждае невидима по нашата земя, между хората, и върши добри дела. Ех, разбира се, че сенките на големите престъпници дори в задгробния живот си позволяват грехове и накрая погубват и себе си, и заложената в тях божия искра.

За вас, ваше височество, навярно не е тайна, че тая сянка, Ка, прилича напълно на човека, само че изглежда като изтъкана от много нежна мъгла. Сянката има глава, ръце, туловище, може да се разхожда, да говори, да хвърля или да вдига предмети, да се облича като човек и дори, особено през първите няколкостотин години след смъртта, трябва от време на време да се подкрепя с храна. А по-късно й стигат изображенията на храните…

Но главната си сила сянката черпи от тялото, което остава след нея на земята. Затова, ако хвърлим тялото в гроба, то изгнива бързо и сянката трябва да се храни с прах и гнилоч. Ако изгорим тялото, сянката има само пепел за храна. Но когато направим от тялото мумия, когато, значи, балсамираме тялото за хиляди години, сянката Ка е винаги здрава и силна и периода на очистването си прекарва спокойно, дори приятно…

— Чудни неща!… — прошепна престолонаследникът.

— В продължение на хилядолетни изследвания жреците са узнали много важни подробности за задгробния живот. Те са се убедили, че когато вътрешностите остават в тялото на умрелия, сянката му Ка има страшен апетит и се нуждае от толкова храна, колкото живият човек; а ако й липсва храна, тогава тя се хвърля върху живите и смуче кръвта им. Но когато от мъртвото тяло се извадят вътрешностите, както правим ние, тогава сянката съществува почти без храна: нейното собствено тяло, балсамирано и напълнено със силно ухаещи билки, й стига за милиони години.

Забелязано е също така, че когато гробът на умрелия е празен, сянката копнее за света и се влачи нещастна по земята. Но когато в следсмъртния олтар сложим облеклото, вещите, оръжието, съдинките и инструментите, които умрелият е обичал, когато покрием стените с рисунки, изобразяващи пиршества, ловуване, богослужения, войни и изобщо случки, в които покойният е взел участие, когато освен това добавим и статуйки на членовете на семейството му, на прислугата, конете, кучетата и добитъка — тогава сянката не излиза без нужда на белия свят, защото го намира в своя дом на мъртвите. Най-сетне установено е, че много сенки, дори след като са преминали периода на очистването, не могат да влязат в страната на вечното щастие, понеже не знаят нужните молитви, заклинания и не умеят да разговарят с боговете. Ние избягваме това, като увиваме мумиите в папируси, на които са написани сентенции, и слагаме в ковчезите „Книгата на мъртвите“.

С една дума, нашият погребален обред осигурява на сянката сили, предпазва я от неудобства и копнеж по земята, улеснява я да влезе между боговете и пази живите хора от злините, които биха могли да им нанесат сенките. Нашата голяма грижа за умрелите има тъкмо тая цел: затова им издигаме едва ли не дворци, а в тях — най-уютни жилища.

Князът се замисли и накрая рече:

— Аз разбирам, че вие проявявате голяма милост към безсилните и беззащитни сенки, като се грижите така за тях. Но… кой ще ме убеди, че съществуват сенки…

Това, че съществува безводна пустиня — продължи князът, — зная, защото я виждам, защото съм затъвал в пясъците й и съм изпитвал нейния зной. Зная също, че съществуват страни, в които водата се вкаменява, а парата се превръща в бял пух, защото са ми говорили очевидци, на които мога да се доверя…

Но откъде знаете вие за сенките, които никой не е видял, и за следсмъртния им живот, щом никой човек не се е върнал оттам?

— Лъжете се, ваше височество — отвърна жрецът. — Сенките са се показвали много пъти на хората и дори са им разказвали своите тайни.

Човек може да живее в Тива десет години и да не види дъжд; може да живее на земята сто години и да не срещне сянка. Но ако някой би живял стотици години в Тива или хиляди години на земята, той много пъти би видял дъжд и не една сянка!…

— А кой живее хиляди години?… — попита князът.

— Живяло е, живее и ще живее свещеното жреческо съсловие — отговори Ментезуфис. — То се е заселило преди тридесет хиляди години край Нил, то през това време е изследвало небето и земята, то е създало нашата мъдрост и е начертало плановете на всички ниви, бентове, канали, пирамиди и светилища…

— Това е вярно — прекъсна го князът. — Жреческото съсловие е мъдро и могъщо, но къде са сенките?… Кой ги е видял и кой е разговарял с тях?…

— Знай, господарю — продължи Ментезуфис, — че сянка съществува във всеки жив човек. А както има хора, които се отличават с огромна сила или с извънредно силен поглед, така има и хора, които притежават необикновения дар да отделят от себе си още като живи своята собствена сянка…

Нашите тайни книги са изпълнени с най-достоверни разкази по тоя въпрос. Не един пророк е могъл да потъва в сън, подобен на смърт. Тогава сянката му се е отделяла от тялото и за миг се е пренасяла в Тир, Ниневия, Вавилон; оглеждала е това, което е трябвало, подслушвала е съвещания, които са ни интересували, и след като пророкът се събуждал, давал е най-подробен отчет. Не един зъл магьосник, като заспивал, изпращал сянката си в дома на мразен от него човек и там тя обръщала всичко наопаки или унищожавала покъщнината и плашела цялото семейство.

Случвало се е човек, нападнат от сянката на магьосник, да я удари с копие или меч. Тогава в дома на нападнатия се появявали кървави следи, а по тялото на магьосника се показвали същите рани, които са били нанесени на сянката.

Много пъти също така сянката на жив човек се е показвала заедно с него само на няколко крачки от тялото…

— Зная ги аз тези сенки!… — прошепна иронично князът.

— Трябва да добавя — продължи Ментезуфис, — че не само хората, но и животните, растенията, камъните, постройките и различните вещи имат свои сенки. Само че (чудно нещо!) сянката на мъртвия предмет не е мъртва, а жива: тя се движи, мести се от място на място, дори мисли и проявява това с помощта на различни знаци, най-често — с чукане.

Когато човек умре, неговата сянка живее и се явява на хората. В нашите книги са записани хиляди такива случаи. Едни сенки са искали храна, други се разхождали из жилището, работели в градината и ловували в планините със сенките на своите кучета и котки. А трети сенки са плашели хората, унищожавали са имуществата им, изсмуквали кръвта им, дори съблазнявали живите към разпуснат живот… Ала имало и добри сенки: на майки, които се грижат за децата, на паднали войници, които предупреждават къде има неприятелска засада, на жреци, които са ни откривали важни тайни…

Още през времето на осемнадесетата династия сянката на фараона Хеопс (който сега се кае, задето е потискал народа при строежа на пирамидата си) се появявала в нубийските златни мини и понеже се смилила над страданията на работещите там затворници, посочила им нов извор на вода.

— Ти разказваш интересни неща, отче свети — отвърна Рамзес, — позволи ми сега аз да ти кажа нещо. Една нощ в Пи-Баст ми показаха „моята сянка“… Тя приличаше напълно на мене и беше облечена като мен. Но наскоро аз се убедих, че това не е никаква сянка, а жив човек, някой си Ликон, подъл убиец на сина ми…

Своите престъпления той започна от това, че плашеше финикийката Кама. Определих награда за залавянето му… Ала нашата полиция не само не го хвана, но дори му позволи да открадне Кама и да убие невинното дете…

Днес чувам, че Кама е уловена, но за тоя подлец не зная нищо. Навярно живее на свобода здрав, читав и се ползува от откраднатите скъпоценности, а може би дори се готви за ново престъпление!…

— Толкова души преследват тоя негодник, че в края на краищата той трябва да бъде уловен — каза Ментезуфис. — А щом веднъж попадне в ръцете ни, Египет ще му плати за терзанията, които причини на неговия престолонаследник. Повярвайте ми, господарю, вие можете предварително да му простите всички престъпления, защото отмъщението ще съответствува на големината им.

— Бих предпочел сам да го държа в ръцете си — отвърна князът. — Винаги е опасно да имаш такава „сянка“ приживе!…^[1]

Не особено доволен от завършека на своята беседа, свети Ментезуфис се сбогува с княза. След него в шатрата влезе Тутмозис и съобщи, че гърците вече издигат клада за своя командир и че петнадесетина либийски жени се съгласили да плачат през време на погребалната церемония.

— Ние ще присъствуваме на церемонията — отвърна престолонаследникът. — А знаеш ли, че синът ми е убит?… Толкова малко дете!… Когато го носех, то се смееше и протягаше към мен ръчички! Просто непонятно е колко подлост може да се вмести в човешкото сърце! Ако тоя негодник Ликон се беше нахвърлил върху мен, щях да го разбера, дори бих му простил… Но да убива дете…

— А за саможертвата на Сара казаха ли ти, господарю? — попита Тутмозис.

— Да. Струва ми се, че тя беше най-вярната от жените ми и че аз постъпих зле с нея… Но как е възможно — извика князът и удари с юмрук по масата — досега да не уловят тоя Ликон?… Финикийците ми се бяха заклели… Обещах награда на началника на полицията… Тук сигурно се крие нещо!

Тутмозис се приближи до княза и прошепна:

— При мен дойде пратеник на Хирам, който се опасява от гнева на жреците, та се крие и се готви да напусне Египет… Хирам узнал от полицейския началник в Пи-Баст, че… Ликон е заловен… Но тихо — добави уплашеният Тутмозис.

За миг гняв обзе княза, но тутакси се овладя.

— Заловен?… — повтори той. — Но защо е тая тайнственост?…

— Защото полицейският началник е трябвало да го предаде на свети Мефрес, който му заповядал това от името на върховния съвет…

— Аха!… — повтори престолонаследникът. — Значи, достопочтеният Мефрес и върховният съвет се нуждаят от човек, който да прилича толкова много на мене!… Аха!… На детето ми и на Сара ще устроят великолепно погребение… Балсамират телата им… Но убиеца крият на сигурно място… Да, да!… И свети Ментезуфис е голям мъдрец. Днес ми разказа всичките тайни на задгробния живот, обясни ми целия погребален ритуал, като че ли съм жрец най-малко от трета степен. Но дори не спомена, че Ликон е заловен и че Мефрес е скрил тоя убиец!… Изглежда, светите мъже се грижат повече за дребните тайни на престолонаследника, отколкото за великите тайни на бъдещия живот… Да, да!…

— Струва ми се, господарю, че няма защо да се чудим — намеси се Тутмозис. — Ти знаеш — жреците вече подозират, че не ги обичаш и са предпазливи… Толкова повече…

— Какво толкова повече?…

— Че негово величество е много болен. Много…

— Аха!… Баща ми е болен, а в това време аз трябва начело на войската да пазя да не избягат пясъците от пустинята… Добре, че ми припомни!… Да, негово величество трябва да е много болен, защото жреците са особено внимателни към мен… Всичко ми показват и за всичко ми говорят с изключение на това, че Мефрес е скрил Ликон…

— Тутмозис — каза неочаквано князът, — смяташ ли и днес, че мога да разчитам на войската?…

— На смърт ще отидем, само заповядай…

— А за благородниците гарантираш ли?…

— Както и за войската.

— Добре — отвърна престолонаследникът. — Сега можем да отдадем последна почит на Патрокъл.