Болеслав Прус
Фараон (46)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

След половин час видяха гъстите огньове на египетската армия и скоро отредът на княза пристигна в лагера. От всички страни тръбите засвириха тревога, войниците грабнаха оръжието си и сред викове почнаха да се строяват. Офицерите се хвърляха ничком в краката на престолонаследника и както предишния ден след победата, вдигнаха го на ръце и тръгнаха да обикалят с него частите. Стените на теснината трепереха от възгласите: „Да живееш вечно, победителю!… Боговете са с тебе!…“

Свети Ментезуфис се приближи, обкръжен от факли. Щом го видя, престолонаследникът се изтръгна от ръцете на офицерите и се завтече към жреца.

— Знаеш ли, отче свети — извика Рамзес, — уловихме либийския вожд Техена!…

— Жалка придобивка — отвърна сурово жрецът, — за която главнокомандуващият не биваше да зарязва армията, особено като се има предвид, че всеки момент може да пристигне нов неприятел.

Князът почувствува цялата справедливост на укора, но именно затова в него избухна негодувание. Той сви юмруци, очите му заблестяха.

— В името на майка си мълчи, господарю!… — прошепна Пентуер, който беше застанал зад него.

Престолонаследникът толкова се учуди от неочакваната намеса на съветника си, та за миг изстина и веднага разбра, че най-правилно ще бъде да признае грешката си.

— Ти казваш истината, ваше достойнство — отвърна князът. — Нито армията трябва да напуска вожда си, нито вождът — армията. Смятах обаче, че ти ще ме заместиш, свети човече, който тук си представител на министъра на войната…

Спокойният отговор смекчи Ментезуфис, затова жрецът вече не припомни на княза миналогодишните маневри, при които престолонаследникът също бе изоставил войската и с това бе изпаднал в немилост пред фараона.

Тутакси до тях се приближи Патрокъл, който силно крещеше. Гръцкият командир беше пак пиян и отдалеко викаше на княза:

— Гледай, престолонаследнико, какво направи свети Ментезуфис… Ти обяви пощада за всички либийски войници, които напуснат нападателите и се върнат в армията на негово величество… Тия хора избягаха при мене и благодарение на това аз разбих лявото неприятелско крило… Но достопочтеният Ментезуфис заповяда всички да бъдат избити… Загинаха близо хиляда пленници, все наши бивши войници, които щяха да бъдат помилвани!…

Кръвта отново нахлу в главата на княза, но Пентуер, който все още стоеше зад него, прошепна:

— Мълчи, в името на боговете, мълчи!…

Но Патрокъл нямаше съветник и продължаваше да вика:

— Отсега ние завинаги загубихме доверието на чуждите, пък — и на нашите… В края на краищата и нашата армия ще се разстрои, щом разбере, че начело на нея стоят предатели…

— Жалък наемнико — отвърна студено Ментезуфис, — как смееш да говориш така за войската и за доверените хора на негово величество?… Откак свят светува, не е чувано такова богохулство!… И аз се страхувам, че боговете ще си отмъстят за нанесеното оскърбление…

Патрокъл се засмя грубо.

— Докато спя между гърци, не се боя от отмъщението на нощните богове… А когато съм буден, нищо не могат да ми направят дневните…

— Върви, върви да спиш… между твоите гърци, пияницо — каза Ментезуфис, — та да не би заради теб да падне гръм и върху нашите глави…

— Върху твоята бръсната глава, ненаситни човече, няма да падне, защото ще я помисли за нещо друго!… — отвърна пияният грък, но щом видя, че князът не го подкрепя, той се върна в лагера си.

— Наистина ли, отче свети — попита Рамзес жреца, — си заповядал да избият пленниците въпреки обещанието ми, че ще бъдат помилвани?…

— Ваше височество не беше в лагера — отвърна Ментезуфис — и не носи отговорност за това действие. А аз спазвам нашите военни закони, които заповядват да убиваме войниците-предатели. Войници, които по-рано са служили на негово величество, а после са се присъединили към неприятеля, трябва да бъдат убивани незабавно. Така гласи законът.

— А ако аз бях тук?

— Като главнокомандуващ и син на фараона, вие можете да спирате действието на известни закони, които аз трябва да изпълнявам — отвърна Ментезуфис.

— Не можа ли да почакаш, докато се върна?

— Законът заповядва да се убиват незабавно и аз изпълних това изискване.

Князът беше толкова смаян, че прекъсна по-нататъшния разговор и се отправи към шатрата си. Едва там, след като се строполи на стола, каза на Тутмозис:

— Но аз още от днес съм роб на жреците!… Те избиват пленниците, заплашват офицерите ни, не зачитат дори поетите от мен обещания… Нищо ли не казахте на Ментезуфис, когато заповяда да избият тия нещастници?…

— Той се оправдаваше с военния закон и с някакви нови заповеди на Херхор…

— Но нали всъщност аз съм тук главнокомандуващ, при все че се отделих за половин ден.

— Ти недвусмислено предаде командуването на мен и на Патрокъл — отвърна Тутмозис. — Но когато пристигна свети Ментезуфис, трябваше да отстъпим, защото той има по-висок чин от нас…

Князът си помисли, че улавянето на Техена беше изкупено с много големи нещастия. В същото време почувствува силно значението на закона, който не позволява на главнокомандуващия да напуска войската. Той трябваше да признае в себе си, че не е прав, но това още повече дразнеше неговата гордост и го изпълваше с ненавист към жреците.

„И така — казваше си той, — аз съм в плен, преди дори да съм станал фараон (дано негово величество баща ми да живее вечно!). Тогава ще трябва още днес да се измъквам от това пленничество и преди всичко — да мълча… Пентуер е прав: да мълча, винаги да мълча, а гнева си да крия в своята душа като скъпоценност. Но когато той се натрупа… О, пророци, тогава вие ще ми платите!…“

— Не питате, ваше височество, за резултата от сражението! — обади се Тутмозис.

— Ах, да… Какъв е?

— Повече от две хиляди пленници, повече от три хиляди убити, а са избягали само няколкостотин.

— Колко голяма е била тогава либийската армия? — каза учудено князът.

— Шест-седем хиляди души.

— Не може да бъде… Нима в това сблъскване е загинала цялата войска?…

— И все пак така е; битката беше страшна — отвърна Тутмозис. — Ти ги обгради от всички страни, а останалото извършиха войниците и… достопочтеният Ментезуфис… Надгробните надписи на най-славните фараони не споменават за такова поражение на неприятелите на Египет.

— Върви вече да спиш, Тутмозис, изморен съм — прекъсна го князът, защото почувствува, че тщеславие замайва главата му.

„Значи, аз спечелих такава победа?… Невъзможно!…“ — помисли той.

После се хвърли върху една кожа, но въпреки смъртната си умора не можеше да заспи.

Само четиринадесет часа бяха изтекли, откак бе дал знак да се почне битката… Едва четиринадесет часа… Невъзможно!… И спечели такава битка!… Но той дори не видя сражението, а само жълтия гъст облак прах, от който се изливаха потоци нечовешки крясъци. Ето и сега вижда тоя облак, чува врявата, усеща зноя, а никаква битка няма…

После видя необхватната пустиня, сред която се движеше по пясъка с болезнено усилие. Той и хората му имаха най-добрите коне в цялата армия, но въпреки това пълзяха като костенурки… А пък каква жега… Нима може човек да издържи на такъв огън…

Но ето че се надига тайфун, закрива света, гори, хапе, задушава… От фигурата на Пентуер се сипят бледи искри… Над главите трещят гръмотевици — явление, което не беше виждал никога досега… После тиха нощ в пустинята… Грифон, който тича бързо, тъмен силует на сфинкс върху варовиковото възвишение…

„Толкова неща видях, толкова преживях — мислеше Рамзес. — Бях при строежа на нашите светилища, дори при раждането на големия сфинкс, който вече няма възраст, и… всичко това се е случило само за четиринадесет часа?…“

Още една последна мисъл проблесна в главата на княза: „Човек, който е преживял толкова, не може да живее дълго…“

Студени тръпки го побиха от главата до петите и той заспа. На другия ден се събуди няколко часа след изгрев слънце. Нещо го бодеше в очите, боляха го всички кости, покашляше, но мисълта му беше ясна и сърцето пълно със смелост.

На вратата на шатрата стоеше Тутмозис.

— Какво има?… — попита князът.

— Разузнавачите от либийската граница донасят странни вести — отвърна Тутмозис. — Насам към теснината се приближавала голяма тълпа, но това не било войска, а хора без оръжие, жени и деца начело с Мусаваса и с най-знатните либийци…

— Какво може да означава това?

— Изглежда, искат да молят за мир.

— Само след една битка ли?… — учуди се князът.

— Но каква битка!… При това страхът увеличава в очите им нашата войска… Те се чувствуват слаби и се боят от нападение и смърт…

— Да видим дали това не е военна хитрост!… — отвърна князът, след като помисли. — А нашите как са?

— Здрави, сити, напоени, отпочинали и весели Само…

— Какво?…

— Патрокъл умрял тая нощ — прошепна Тутмозис.

— Умрял? От какво?… — извика князът и скочи.

— Едни казват, че препил, други… че това е наказание на боговете… Лицето му беше синьо, а устата — пълна с пяна…

— Както оня роб в Атрибис, помниш ли?… Наричаше се Бакура. Втурна се в залата, където пирувахме, за да се оплаква от номарха… Разбира се, още същата нощ умря от преливане!… Нали?…

Тутмозис наведе глава.

— Трябва да бъдем много предпазливи, господарю мой… — прошепна той.

— Ще се постараем — отвърна князът спокойно. — Дори няма да изразя учудване от смъртта на Патрокъл… Та и какво ли странно може да има в това, че умрял някакъв пияница, който обиждаше боговете, хм… не само тях, дори и жреците…

Но в тия иронични думи Тутмозис почувствува заплаха.

Князът много обичаше верния като куче Патрокъл. Той можеше да забрави много обиди, нанесени лично на него, но смъртта на Патрокъл нямаше да прости никога.

Преди обед в лагера на престолонаследника пристигна от Египет нов полк — тиванският; освен това от няколко хиляди души и на няколкостотин магарета бяха донесени големи запаси храна и шатри. В същото време откъм Либия пристигнаха нови разузнавачи и съобщиха, че тълпата беззащитни хора, които идат към теснината, непрекъснато расте.

По заповед на престолонаследника многобройни отреди конница изследваха околността по всички посоки — да не би някъде да се укрива неприятелска армия. Дори жреците взеха със себе си малък подвижен олтар на Амон и се изкачиха на върха на най-високия хълм, за да извършат там богослужение. А когато се върнаха в лагера, увериха престолонаследника, че наистина се приближава тълпа от няколко хиляди невъоръжени либийци, но армия няма никъде или поне в радиус от три мили.

Князът започна да се смее на тоя рапорт.

— Аз имам добри очи — каза той, — но на такова разстояние не бих могъл да видя войска.

След като се посъветваха помежду си, жреците заявиха на княза, че ако обещае да не разгласява на непосветени хора това, което види, ще се убеди, че може да се вижда много далеч.

Рамзес се закле. Тогава жреците поставиха на едно възвишение олтара на Амон и започнаха молитви. А когато князът се изми, събу сандалите си и подари на бога златна огърлица и благовония, въведоха го в един тесен и съвсем тъмен сандък и му казаха да гледа на стената.

След малко запяха религиозни песни и през това време върху вътрешната стена на сандъка се появи светло кръгче. Скоро светлата багра се помъти и князът видя песъчлива равнина, сред нея скали, а при тях азиатски постове.

Жреците запяха по-живо и картината се промени. Сега се виждаше друга част от пустинята, а там тълпа хора, не по-големи от мравки. Въпреки това движенията, облеклото, дори лицата на отделните хора се виждаха толкова ясно, че князът можеше да ги опише.

Учудването на престолонаследника нямаше граници. Той търкаше очи, пипаше движещия се образ… Внезапно извърна глава, образът изчезна и стана тъмно.

Когато излезе, старшият жрец го попита:

— Е, ерпатре, вярваш ли сега в силата на египетските богове?

— Наистина — отвърна той — вие сте толкова мъдри, че целият свят трябва да ви принася жертви и да ви оказва почести. Ако умеете също така да виждате и бъдещето, нищо не ще може да ви противостои.

При тия думи един от жреците влезе в олтара и започна да се моли. Тутакси оттам се обади глас, който каза:

— Рамзес!… Решена е съдбата на държавата; преди да настъпи пълнолуние, ти ще станеш неин владетел…

— Богове!… — извика ужасен князът. — Нима баща ми е толкова болен?…

Той падна по лице на пясъка, а един от придружаващите го жреци попита дали не иска да узнае още нето?

— Кажи, татко Амон — отвърна престолонаследникът, — дали ще се изпълнят намеренията ми?

След малко гласът от параклиса каза:

— Ако не започнеш война с Изтока, ако принасяш жертви на боговете и уважаваш техните слуги, чака те дълъг живот и пълно със слава царуване…

След тия чудеса, които се случиха посред бял ден, в открито поле, князът тръгна развълнуван към шатрата си.

„Нищо не може да се противопостави на жреците!…“ — мислеше той разтревожен. В шатрата си намери Пентуер.

— Кажи ми, съветнико — каза князът, — можете ли вие, жреците, да четете в човешкото сърце и да откривате тайните му намерения?

Пентуер поклати глава.

— По-скоро — отвърна той — човек ще види какво се крие в сърцевината на скалата, отколкото да проникне в човешкото сърце. То е затворено дори за боговете и само смъртта открива неговите мисли.

Князът си отдъхна дълбоко, но не можа да се освободи от безпокойството си. А когато вечерта трябваше да свика военен съвет, покани на него Ментезуфис и Пентуер.

Никой не спомена за внезапната смърт на Патрокъл; може би защото имаше по-важни въпроси. Бяха пристигнали либийски пратеници, които молеха от името на Мусаваса милост за неговия син Техен а и обещаваха да се подчинят на Египет и да пазят вечен мир.

— Зли хора — казваше един от пратениците — измамиха нашия народ, като говореха, че Египет е слаб, а неговият фараон — само сянка на владетел. Но вчера ние се убедихме колко силна е вашата ръка и смятаме за по-умно да ви се подчиним и да плащаме данък, отколкото да излагаме хората на сигурна смърт, а имоти-те си на унищожение.

Когато военният съвет изслуша тая реч, заповядаха на либийците да излязат от шатрата, а княз Рамзес се обърна най-напред за мнение към свети Ментезуфис, което учуди генералите.

— Вчера — каза достопочтеният пророк — бих посъветвал да се отхвърли молбата на Мусаваса, да се пренесе войната в Либия и да се унищожи гнездото на тия разбойници. Днес обаче получих такива важни вести от Мемфис, че ще гласувам за милост към победените.

— Нима моят свещен баща е болен? — попита развълнувано князът.

— Болен е. Но докато не свършим с либийците, ваше височество не бива да мисли за това…

А когато престолонаследникът наведе тъжно глава, Ментезуфис добави:

— Трябва да изпълня още едно задължение… Вчера, достойни княже, аз се осмелих да ти направя бележка, че за такава жалка придобивка като Техена командирът не биваше да напуска армията. Днес виждам, че съм се лъгал. Защото, ако ти, господарю, не беше пленил Техена, ние нямаше да имаме толкова бързо мир с Мусаваса… Твоята мъдрост се оказа по-висока, над военните закони…

Князът се замисли над разкаянието на Ментезуфис.

„Защо той говори така?… Изглежда, не само Амон знае, че моят свещен баща е болен…“

И в душата на престолонаследника отново се пробудиха старите чувства: презрение към жреците и недоверие към техните чудеса.

„Значи, не боговете ми предричаха, че скоро ще стана фараон, а е дошла вест от Мемфис и жреците в параклиса ме измамиха. А щом ме излъгаха за това, кой ще ми гарантира, че и тия гледки от пустинята, които се появиха на стената, не бяха също така измама?…“

Понеже князът непрекъснато мълчеше, което приписваха на тъгата му поради болестта на фараона, а генералите също не смееха да се обадят след решителните думи на Ментезуфис, военният съвет завърши. Реши се единодушно да се вземе колкото може по-голям данък от либийците, да се изпрати в Либия египетски гарнизон и да се прекрати войната.

Сега вече всички очакваха, че фараонът ще умре. А за да може да направи на владетеля си прилично погребение, Египет се нуждаеше от продължителен мир.

Когато напускаше шатрата на военния съвет, князът попита Ментезуфис:

— Храбрият Патрокъл угасна тая нощ; възнамерявате ли вие, свети мъже, да почетете тленните му останки?

— Той беше безбожник и голям грешник — отвърна, жрецът. — Но той има толкова големи заслуги за Египет, че трябва да му осигурим задгробен живот. Затова, ако позволиш, ваше височество, още днес ще изпратим тялото му в Мемфис, за да го направят на мумия и да го откарат в Тива за вечно пребиваване сред царските гробници.

Князът се съгласи с готовност, но подозренията му нараснаха.

„Вчера — мислеше той — Ментезуфис ме кореше като ленив ученик и трябва да благодаря на боговете, че не ме наби с тояга; а днес ми говори като послушен син на баща си и едва ли не пада ничком пред мен. Не е ли това знак, че към шатрата ми се приближава властта, а с нея и часът, когато ще си видим сметките?…“

При тези мисли гордост изпълваше душата на княза, а в сърцето му нарастваше все по-силен гняв срещу жреците. Тоя гняв беше по-лош, защото беше тих като скрит в пясъка скорпион, който с отровното си жило клъцва невнимателен крак.