Болеслав Прус
Фараон (45)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

В гласа на Пентуер имаше толкова доброжелателство, че учуденият княз млъкна и му позволи да тръгне с него.

Намираха се в пустинята; на двеста-триста крачки зад тях стоеше армията, на няколкостотин пред тях бягаха либийците. Но колкото и да биеха конете, и тия, които бягаха, и тия, които ги преследваха, се движеха с големи усилия. Отгоре ги обливаше непоносима слънчева жега, в устата, носа и особено в очите се вбиваше дребен, но бодлив прах, а на всяка стъпка краката на конете хлътваха в нагорещения пясък. Във въздуха цареше мъртва тишина.

— Няма да бъде все така — каза престолонаследникът.

— Ще става все по-лошо — отговори Пентуер. — Виждаш ли, ваше височество — посочи той към бегълците, — че техните коне газят до над колене в пясъка.

Князът се засмя, защото в тоя момент излязоха на малко по-твърда почва и изминаха стотина крачки тръс. Ала веднага ново пясъчно море прегради пътя им и те пак трябваше да се движат крачка по крачка.

Пот обля хората, конете се покриха с пяна.

— Горещо! — прошепна престолонаследникът.

— Слушай, господарю — обади се Пентуер, — днешният ден не е добър за хайка в пустинята. Още от сутринта свещените насекоми бяха много неспокойни, а после изпаднаха в летаргия. Моето жреческо ножче пък влезе съвсем малко в глинената ножница; това означава необикновена жега. А тия две явления: горещината и летаргията на насекомите, предсказват буря. По-добре е да се върнем, защото не само вече загубихме лагера от очи, но дори никакъв шум от него не долита до нас.

Рамзес погледна жреца почти презрително.

— И ти мислиш, пророче — каза той, — че аз бих могъл да се върна с празни ръце поради страх от горещината и бурята, когато вече заявих, че ще уловя Мусаваса?

Продължиха ездата. На едно място почвата отново стана твърда и благодарение на това се приближиха до бегълците на един хвърлей с прашка.

— Хей, вие там!… — извика престолонаследникът. — Предайте се…

Либийците дори не се обърнаха, а продължиха да се движат с усилие по пясъка. За миг можеше да се помисли, че Рамзес и хората му ще ги настигнат. Но изведнаж отредът на престолонаследника отново попадна в дълбок пясък, а бегълците ускориха хода си и изчезнаха в неравния терен.

Азиатците проклинаха, князът стисна зъби.

Накрай конете взеха да затъват все повече и да спират; ездачите се видяха принудени да слязат и да тръгнат пеш. Внезапно един от азиатците почервеня и падна на пясъка. Князът нареди да го покрият с плащ и каза:

— Ще го вземем на връщане.

С големи усилия достигнаха върха на една пясъчна височина и видяха либийците. И за тях пътят беше убийствен: спрели им бяха два коня.

Лагерът на египетските войски се беше скрил напълно зад вълнообразния терен и ако Пентуер и азиатците не умееха да се ориентират по слънцето, не биха могли да го намерят.

От свитата на княза падна втори ездач и от устата му заизлиза кървава пяна. Оставиха и него заедно с коня. На всичко отгоре сред пясъците се показа група скали; либийците се загубиха между тях.

— Господарю — каза Пентуер, — там може да има засада…

— Ако ще и смъртта да ме чака там!… — отвърна престолонаследникът с променен глас.

Жрецът го изгледа възхитен: той не бе очаквал такава упоритост от княза.

До скалите не беше далеко, но пътят беше неописуемо тежък. Не само трябваше да се върви пеш, но и да се издърпват конете от пясъка. Всички газеха до над глезените; случваха се обаче места, където можеше да се хлътне и над коленете.

А на небето слънцето пламтеше непрекъснато — страшното слънце на пустинята; всеки негов лъч не само пареше и ослепяваше, но и бодеше. Дори най-издръжливите азиатци падаха от умора: на едного подпухнаха устните и езикът, на друг главата бучеше, а пред очите му се въртяха черни петна, трети го обзе непреодолимо желание за сън. Всички усещаха болки в ставите и престанаха да чувствуват горещината. Ако запитаха някого дали е горещо, той не би могъл да отговори.

Почвата под краката пак стана твърда и свитата на Рамзес навлезе между скалите. Князът, който беше най-бодър от всички, чу пръхтене на кон, сви встрани и в сянката, хвърляна от възвишението, видя група хора, проснати кой както беше паднал. Бяха либийците.

Един от тях, двадесетгодишен младеж, носеше везана риза в пурпурен цвят, златна огърлица на шията и богато украсен меч. Той сякаш лежеше безчувствен; очите му бяха обърнати с бялото нагоре, а на устата му имаше малко пяна. Рамзес позна в него водача. Той се приближи, дръпна огърлицата от шията му и откачи меча.

Като видя това, един стар либиец, който, изглежда, беше по-малко изморен от другите, се обади:

— При все че си победител, египтянино, отнеси се с уважение към княжеския син, който ни беше главнокомандуващ.

— Това син на Мусаваса ли е? — попита князът.

— Ти каза истината — отвърна либиецът, — това е Техена, син на Мусаваса, наш пълководец, който е достоен да стане дори египетски княз.

— А къде е Мусаваса?

— Мусаваса е в Гляукус и събира голяма армия, която ще отмъсти за нас.

Другите либийци не се обаждаха; те дори не благоволяваха да погледнат към победителите си. По заповед на княза азиатците ги разоръжиха без трудности и сами седнаха в сянката на скалата.

В тоя миг тук нямаше нито приятели, нито врагове, а смъртно изморени хора; смъртта дебнеше всички, но те желаеха само да си починат.

Като забеляза, че Техена все още е в безсъзнание, Пентуер коленичи пред него и се наведе над главата му така, че никой да не може да види какво прави. Тутакси Техена започна да диша тежко, да се мята и отвори очи; после седна, затърка челото си като пробуден от дълбок сън, от който още не се е отърсил.

— Техена, военачалнико на либийците — каза Рамзес, — ти и твоите хора сте пленници на негово величество фараона.

— По-добре ме убий веднага — измърмори Техена, — Щом ще трябва да загубя свободата си.

— Когато баща ти, Мусаваса, се покори и сключи мир с Египет, ти ще бъдеш пак свободен и щастлив…

Либиецът извърна глава и легна, равнодушен към всичко. Рамзес седна при него и след малко изпадна в някаква летаргия; вероятно заспа.

Сепна се след около четвърт час малко по-бодър. Погледна към пустинята и извика от възхищение: на хоризонта се виждаше потънала в зеленина страна, вода, гъсти палмови дървета, а малко по-високо — градчета и храмове…

Всички наоколо спяха: и азиатците, и либийците. Само Пентуер стоеше на една издадена скала и заслонил очи с ръка, гледаше някъде.

— Пентуер!… Пентуер!… — извика Рамзес. — Виждаш ли там оня оазис?…

Той скочи и се завтече към жреца, чието лице беше загрижено.

— Виждаш ли оазиса?…

— Това не е оазис — отвърна Пентуер, — това е блуждаещ в пустинята дух на някаква страна, която вече не съществува на света… Но онова там… то е истина!… — добави той и посочи с ръка към юг.

— Планини?… — попита князът.

— Погледни по-добре.

Князът впи продължително поглед и внезапно каза:

— Струва ми се, че тая тъмна маса се издига нагоре… Изглежда, че погледът ми е изморен.

— Това е Тифон — прошепна жрецът. — Само боговете могат да ни спасят, ако пожелаят…

И наистина Рамзес усети по лицето си полъх, който сред горещината на пустинята му се стори топъл. Отначало съвсем лек, тоя полъх почна да се засилва, да става все по-топъл, а в същото време тъмната ивица се издигаше към небето с удивителна бързина.

— Какво ще правим? — попита князът.

— Тия скали — отвърна жрецът — ще ни запазят от засипване, но няма да спрат нито праха, нито жегата, която непрекъснато ще се засилва. А след ден, два…

— Значи, тайфунът духа толкова дълго?

— Понякога три, дори четири дни… Случва се да духа и само няколко часа и изведнъж секва, като орел, пронизан от стрела. Но това, разбира се, става много рядко.

Князът загуби настроение, но не се уплаши. А жрецът извади изпод дрехата си малко зелено флаконче и продължи:

— Ето тук има еликсир… Той трябва да ти стигне за няколко дни… Колкото пъти ти се доспи или почувствуваш страх, изпий капка от него. По тоя начин ще се подкрепиш и ще издържиш…

— А ти?… А другите?…

— Съдбата ми е в ръцете на единствения. А колкото до другите хора… Те не са престолонаследници!

— Не искам тая течност — каза князът и отблъсна флакончето.

— Трябва да я вземеш!… — извика Пентуер. — Помни, че египетският народ е възложил на тебе своите надежди… Помни, че над тебе бди неговата благословия…

Черният облак закриваше вече половината небе, а горещият вихър духаше толкова силно, че князът и жрецът трябваше да слязат в подножието на скалата.

— Египетският народ?… Благословия?… — повтаряше Рамзес.

Внезапно той запита високо:

— Ти ли преди една година ми говори през нощта в градината?… То беше веднага след маневрите…

— Тоя ден, когато ти съжали обесилия се от отчаяние селянин, защото му бяха засипали канала — отвърна жрецът.

— Ти ли спаси чифлика ми и еврейката Сара от тълпата, която искаше да я убие с камъни?…

— Аз — каза Пентуер. — Но ти скоро след това освободи от затвора невинните селяни и не позволи на Дагон да измъчва хората ти с нови данъци. За тоя народ — каза жрецът, — за милосърдието, което винаги си проявявал към него, аз и днес ще те благословя… Може би само ти единствен ще оцелееш тук, но помни… помни, че те спасява потиснатият египетски народ, който чака спасение от тебе…

Изведнъж притъмня, от юг се изсипа дъжд от горещ пясък и се вдигна толкова силен вятър, че обърна един кон, който стоеше на открито. Всички — и азиатците, и либийските пленници, се събудиха, но всеки се прилепи по-добре о подножието на скалата и мълчеше, обзет от тревога.

В природата ставаше нещо страшно. Над земята се спусна нощ, а по небето в луд бяг се гонеха рижи или черни пясъчни облаци. Сякаш пясъкът от цялата пустиня оживя, вдигна се нагоре и сега летеше нанякъде с бързината на камък, хвърлен с прашка.

Горещо беше като в баня: кожата по ръцете и лицето се пукаше, езикът съхнеше, дишането предизвикваше болки в гърдите. Дребните песъчинки пареха като искри.

Пентуер приближи насила флакончето до устата на княза. Рамзес изпи няколко капки и почувствува странна промяна: болката и горещината престанаха да го измъчват, мисълта отново затече свободно.

— И това може да продължи няколко дни?…

— Четири — отвърна жрецът.

— А вие, мъдреци, довереници на боговете, не притежавате ли начин да спасявате хората от такава буря?…

Пентуер се замисли и каза:

— На света има само един мъдрец, който би могъл да воюва със злите духове… Но него го няма тук!…

Тайфунът духаше вече половин час с невъобразима сила. Стана тъмно почти като нощ. Понякога вятърът отслабваше, черните кълба се отдръпваха и на небето се виждаше кървавото слънце, а на земята — зловеща рижа светлина.

Но горещият, душен вихър се засилваше отново. Облаците прах ставаха все по-гъсти, мъртвешката светлина угасваше, а във въздуха се понасяше боботене и грохот, каквито човешкото ухо не познаваше.

До залез слънце оставаше малко време, но силата на бурята и непоносимият зной продължаваха да растат. От време на време над хоризонта се появяваше грамадно кърваво петно, сякаш цялата земя почваше да гори.

Внезапно князът забеляза, че Пентуер не е при него. Напрегна слух и чу гласа му:

— Бероес!… Бероес!… Ако не ти, кой ще ни помогне?… Бероес!… В името на единствения, всемогъщия, който няма начало, нито край, призовавам те…

Откъм северната страна на пустинята се чу гръм. Князът изтръпна; защото за египтянина гръмотевиците бяха почти толкова рядко явление, както появяването на комета.

— Бероес!… Бероес!… — повтаряше със силен глас жрецът.

Престолонаследникът впери поглед по посока на гласа и видя тъмна човешка фигура с вдигнати ръце. От главата, пръстите, дори от облеклото на тая фигура непрекъснато изскачаха светлосини искри.

— Бероес!… Бероес!…

Продължителен гръм се чу по-близо, а сред облаците пясък блесна светкавица и обля пустинята с червена светлина.

Нов гръм и нова светкавица.

Рамзес почувствува, че силата на вихъра отслабва, а горещината намалява. Пясъкът, който се виеше горе на кълба, започна да пада на земята, небето стана пепеливо, после рижо, накрая — млечнобяло. Сетне всичко утихна, а след малко отново избумтя гръмотевица и от север духна студен вятър.

Измъчените от горещината азиатци и либийци се свестиха.

— Бойци на фараона — обади се внезапно един стар либиец, — чувате ли тоя шум в пустинята?…

— Пак ли буря?

— Не, дъжд вали!…

Наистина от небето паднаха няколко студени капки, после зачестиха, докато накрая рукна дъжд като из ведро, съпровождан от светкавици.

Между войниците на Рамзес и пленниците настана луда радост. Без да обръщат внимание на светкавиците и гръмотевиците, измъчените преди минута от зной и жажда хора тичаха като деца под струите на дъжда. Миеха в тъмнината себе си и конете, събираха вода в шапки и кожени торби, а преди всичко пиеха, пиеха!…

— Не е ли това чудо?… — извика княз Рамзес. — Ако не беше тоя благословен дъжд, щяхме да загинем сред пустинята в горещите прегръдки на тайфуна.

— Случва се понякога — отвърна стрият либиец — южният песъчлив вятър да раздразни ветровете, които се разхождат над морето, и да предизвика дъжд.

Тия думи засегнаха неприятно Рамзес; той приписваше изобилния дъжд на молитвите на Пентуер. Затова се обърна към либиеца и попита:

— Ами случва ли се от човешка фигура да бликат искри?

— Винаги бива така, когато вее пустинният вятър — каза либиецът. — Та нали и тоя път видяхме искри, които изскачаха не само от хората, но и от конете.

В гласа на либиеца имаше такава увереност, че князът се приближи до офицера на своята конна група и прошепна:

— Наблюдавайте либийците…

Едва каза това и нещо зашумя в тъмнината, а след миг се чу тропот. Когато светкавица освети пустинята, видяха човек, който бягаше на кон.

— Вържете тия негодници — викна князът — и убийте всеки, който се съпротивява… Горко ти, Техена, ако този мизерник доведе тук братята ти!… Ще загинеш в най-тежки мъчения. Й ти, и твоите хора…

Въпреки дъжда, гръмотевиците и тъмнината войниците на Рамзес вързаха бързо либийците, които не оказаха никаква съпротива.

Може би чакаха заповедта на Техена, но той беше толкова унил, че дори не мислеше за бягство.

Постепенно бурята утихваше и пронизващ студ смени дневната жега в пустинята. Хората и конете пиха вода до насита и напълниха торбите; фурми и сухари имаше достатъчно, затова и настроението беше добро. Гръмотевиците отслабнаха, все по-рядко пламваха тихи светкавици. Облаците по северната част на небето почнаха да се разпръсват, тук-там светнаха звезди.

Пентуер се приближи до Рамзес.

— Да се връщаме в лагера — каза той. — Можем да стигнем там за няколко часа, преди беглецът да доведе неприятеля.

— Как ще намерим пътя в такава тъмнина? — попита князът.

— Имате ли факли? — обърна се жрецът към азиатците.

Факли, тоест дълги въжета, напоени с горящи вещества, имаше, но нямаше огън. Защото дървеният уред, който служеше за запалване, се беше намокрил.

— Трябва да чакаме до сутринта — каза нетърпеливият княз.

Пентуер не отговори. Той извади от торбата си някаква малка съдинка, взе от един войник факла и отиде настрани. След малко се чу тихо съскане и факлата… пламна!

— Голям магьосник е тоя жрец!… — измърмори старият либиец.

— Ти направи вече второ чудо пред очите ми — каза князът на Пентуер. — Можеш ли да ми обясниш как става това?…

Жрецът поклати глава.

— Питай ме всичко, господарю — отвърна той, — и аз ще ти отговарям, доколкото ми стигат знанията. Само никога не искай да ти обяснявам тайните на нашите светилища.

— Дори и ако те провъзглася за свой съветник ли?

— Дори и тогава. Никога няма да бъда предател, а и да поискам да стана такъв, ще ме уплашат наказанията…

— Наказанията?… — повтори князът. — Аха!… Спомням си скрития в подземието на светилището на Хатор човек, върху когото жреците изливаха разтопена смола. Нима те наистина вършеха това?… И тоя човек наистина ли умря в мъки?…

Пентуер мълчеше, сякаш не чуваше въпросите. После извади бавно от чудната си торба малка статуйка на божество с разперени ръце. Тя висеше на връв; жрецът я спусна бавно и зашепна молитва, като следеше внимателно статуйката. След известен брой люлеения и въртения тя увисна спокойно.

При светлината на факлите Рамзес учудено наблюдаваше тия действия.

— Какво правиш? — попита той жреца.

— Мога само това да кажа на ваше височество — отвърна Пентуер, — че с едната си ръка божеството сочи звездата Есхмун^[1]. Нощно време тя води финикийските кораби през моретата.

— Значи, и финикийците имат такъв бог?

— Не, те дори не знаят за него. Богът, който винаги сочи с едната си ръка звездата Есхмун, е известен само на нас и на халдейските жреци. С негова помощ всеки пророк може денем и нощем, в хубаво и в лошо време да намери пътя по море или в пустинята.

По заповед на княза, който вървеше със запалена факла редом с Пентуер, отредът и пленниците тръгнаха подир жреца на североизток. Идолът, окачен на връвчицата, се люлееше, но протегнатата ръка сочеше къде се намира свещената звезда, покровителка на заблудените пътници.

Вървяха пеш с бързи крачки, като водеха зад себе си конете. Беше толкова студено, че дори азиатците духаха на ръцете си, а либийците трепереха.

Изведнъж нещо захрущя под краката им. Пентуер се спря и се наведе.

— На това място — каза той — дъждът е образувал плитка локва. И сега виж, достойни господарю, какво е станало с водата…

Като каза това, той се изправи и показа на княза нещо като стъклена пластинка, която се топеше в ръцете му.

— Когато е много студено — добави Пентуер, — водата става на прозрачен камък.

Азиатците потвърдиха думите на жреца и добавиха, че далеко на север водата много често се превръщала в камък, а парата в бяла сол, която обаче нямала никакъв вкус, само щипела пръстите и предизвиквала болка в зъбите.

Небето откъм север вече се изясни и откри съзвездието Малка мечка, а в него звездата Есхмун. Жрецът отново прочете молитва, скри в торбата идолчето, което ги бе водило, и заповяда да се угасят факлите, като оставиха една връв само да тлее, за да поддържа огъня, а постепенното и изгаряне да определя колко часа са изминали.

Князът каза на отреда си да бди и като взе Пентуер под ръка, излезе с него няколко десетки крачки напред.

— Пентуер — обади се Рамзес, — от тоя момент те назначавам за свой съветник, още отсега, а и за тогава, когато боговете пожелаят да ми дадат короната на Горен и Долен Египет…

— С какво съм заслужил това благоволение?

— Пред очите ми направи неща, които свидетелствуват за голямата ти мъдрост и за твоята мощ над духовете. Освен това ти беше готов да спасиш живота ми. И при все че си решил да криеш от мене много неща…

— Прости, достойни господарю — прекъсна го жрецът. — Когато ти потрябват предатели, ще ги намериш срещу злато и скъпоценности дори между жреците. Но аз не искам да бъда от тях. Помисли сам: нима, като изменям на боговете, можеш да бъдеш сигурен, че няма да постъпя така и с тебе?

Рамзес се замисли.

— Мъдри са думите ти — отвърна той. — Чудно ми е все пак защо ти, жрецът, храниш симпатия към мене? Преди една година ме благослови, а сега не ми позволи да отида сам в пустинята и ми оказа големи услуги…

— Защото боговете ме предупредиха, че ти, достойни господарю, ако пожелаеш, можеш да изтръгнеш от беднотията и унижението нещастния египетски народ.

— Какво те интересува тебе простолюдието?

— Аз произхождам от него… Баща ми и моите братя по цели дни са черпели вода от Нил и са ги биели с тояги…

— С какво мога аз да помогна на тоя народ? — попита престолонаследникът.

Пентуер се оживи.

— Твоят народ — заговори той развълнувано — работи прекалено много, плаща непосилни данъци, бедствува и е угнетяван. Тежка е съдбата на селянина!…

„Червей изяжда половината от реколтата му, носорог — другата половина; по полето има множество мишки, скакалци нападат нивите, добитъкът ги тъпче, врабците ги изкълвават. А каквото остане на хармана, крадци го задигат. О, жалка съдба на земеделеца!… Сега пък на брега пристига писарят и иска зърното, помощниците му са донесли тояги, а негрите — палмови пръчки. Казват: «Дай тук зърното!» — «Нямам никакво зърно.» Тогава го бият, разпъват го и го връзват, хвърлят го в канала, топят го с главата надолу. Жена му и децата му също връзват пред неговите очи. А съседите бягат, за да спасят житото си.“^[2]

— Сам съм виждал това — отвърна замислено князът — и дори прогоних един такъв писар. Но нима мога да бъда навсякъде, за да предотвратявам несправедливостта?

— Ти, господарю, можеш да заповядаш да не измъчват хората без нужда. Можеш да намалиш данъците, да определиш почивни дни за селяните. Можеш най-сетне да дариш всяко семейство поне с две-три лехи земя, реколтата от която да принадлежи само на него и да служи за изхранването му. В противен случай и занапред селяните ще се хранят с лотос, папирус и умряла риба, докато накрай народът ти се изроди… Но ако ти проявиш към него милост, той ще закрепне.

— Точно така ще направя! — извика князът. — Добрият стопанин не позволява добитъкът му да умира от глад, да работи пряко сили или да го бият без основание… Това трябва да се промени!…

Пентуер се спря.

— Обещаваш ли ми това, достойни господарю?…

— Заклевам се! — отвърна Рамзес.

— Тогава и аз ти се кълна, че ще бъдеш най-славният фараон, пред когото ще избледнее дори Рамзес Велики! — извика жрецът, който вече не се владееше.

Князът се замисли.

— А какво ще направим двама срещу жреците, които ме ненавиждат?…

— Те се боят от тебе, господарю — отговори Пентуер. — Боят се да не би много рано да започнеш война с Асирия…

Жрецът наведе глава и разпери ръце, но мълчеше.

— Тогава аз ще ти кажа!… — викна раздразнен князът. — Те не желаят войната, защото се боят да не се върна от нея победител с много богатства и роби… Те от това се боят, понеже искат всеки фараон да бъде слабо оръдие в ръцете им, ненужна вещ, която могат да изхвърлят, щом пожелаят… Но с мене няма да бъде така!… Аз или ще направя това, което искам, за което имам право като син и наследник на богове, или… ще загина…

Пентуер отстъпи назад и прошепна заклинание.

— Не говори така, достойни господарю — каза той смутено, — да не би злите духове, които блуждаят из пустинята, да подхванат думите ти… Запомни, владетелю, че думата е като камък, хвърлен с прашка; удари ли о стена, връща се назад и може да се насочи срещу тебе…

Князът махна презрително с ръка.

— Все ми е едно — отвърна той. — Няма стойност такъв живот, при който всеки би стеснявал волята ми… Ако не боговете, то пустинните ветрове; ако не злите духове, то жреците… Каква ще бъде тогава властта на фараона?… Искам да върша това, което желая, и да давам отчет само пред вековечиите си прадеди, а не пред всяка бръсната глава, която уж обяснява намеренията на боговете, а всъщност заграбва властта и пълни съкровищата си с моите богатства!…

Неочаквано на няколко десетки крачки от тях се чу странен вик, нещо средно между цвилене и блеене и премина някаква огромна сянка. Тя се носеше като стрела и доколкото можеше да се забележи, имаше дълга шия и гърбато туловище.

Хората от свитата на княза зашепнаха ужасени.

— Това е грифон. — Много добре видях крилете му… — казваха азиатците.

— Пустинята гъмжи от чудовища!… — добави старият либиец.

Рамзес беше объркан; на него също му се видя, че прелетялата сянка имаше глава на змей и нещо като къси криле.

— В пустинята явяват ли се чудовища? — попита той жреца.

— Сигурно — каза Пентуер, — в такова безлюдно място се навъртат зли духове в най-странни образи. Но струва ми се, че това, което премина покрай нас, беше животно. То прилича на оседлан кон, само че е по-голямо и по-бързо. Жителите на оазисите разправят, че това животно може изобщо да не пие вода или пък съвсем рядко. Ако е така, бъдещите поколения ще могат да използуват това странно животно, което днес буди само страх, за пътувания през пустинята.

— Аз не бих посмял да седна на гърба на такъв урод! — отвърна князът и поклати глава.

— Същото са казвали прадедите ни за коня, който е помогнал на хиксосите за завладеят Египет, а днес е станал необходимост за нашата армия. Времето променя човешкото мнение!… — каза Пентуер.

Последните облаци по небето изчезнаха и настана светла нощ. Макар и да нямаше луна, беше толкова ясно, че върху фона на белия пясък можеха да се различат общите очертания на предметите; дори на дребните или много далечни предмети.

Пронизващият студ също намаля. Известно време свитата се движеше мълчаливо, като потъваше до глезените в пясъка. Внезапно между азиатците отново се вдигна шум и се чуха викове:

— Сфинкс!… Гледайте, сфинкс!… Ние няма да излезем вече живи от пустинята, щом постоянно ни се показват призраци.

Наистина върху белия варовиков хълм съвсем ясно се очертаваше силует на сфинкс. Лъвско тяло, грамадна глава с египетска шапка и сякаш с човешки профил.

— Успокойте се, варвари — каза старият либиец. — Та това не е сфинкс, а лъв, но няма да ви стори нищо, защото е зает с жертвата си.

— Вярно, че е лъв! — потвърди князът и се спря. — Но колко много прилича на сфинкс…

— Та нали той е баща на нашите сфинксове — подхвърли полугласно жрецът. — Лицето му напомня чертите на човек, а гривата му — перука…

— И нашият голям сфинкс, тоя под пирамидите, също ли прилича?…

— Много векове преди Менес — каза Пентуер, — когато още не е имало пирамиди, на онова място се издигала скала, която наподобявала легнал лъв, сякаш боговете искали по тоя начин да отбележат къде започва пустинята.

Тогавашните свети жреци наредили майстори да обработят по-добре скалата и да попълнят с изкуствен градеж това, което й липсвало. А майсторите, които по-често виждали хора, отколкото лъвове, направили лицето човешко и така се родил първият сфинкс…

— На който отдаваме почести като на бог… — усмихна се князът.

— И с право — отвърна жрецът. — Защото първите очертания на това творение са направени от боговете, а хората са го довършили пак по внушение на боговете. Със своята грандиозност и тайнственост нашият сфинкс напомня пустинята; той прилича на духовете, които блуждаят в нея, и като тях вселява ужас в хората. Той наистина е син на боговете и баща на страха…

— А всъщност всичко има земно начало — отвърна князът. — Нил не извира от небето, а от някакви планини, които се намират отвъд Египет. Пирамидите, за които Херхор ми казваше, че били образ на нашата държава, са строени по подобие на скалистите върхове. Пък и нашите храмове със своите пилони и обелиски, със своя мрак и хладина нима не напомнят пещерите и скалите покрай Нил?… Колкото пъти при лов съм се обърквал сред източните скалисти възвишения, винаги съм попадал на някакви натрупани камъни, което ми е напомняло храмовете. Много пъти дори по грапавите им стени съм виждал йероглифи, написани от ръката на вихрите и дъжда…

— Това е, ваше височество, доказателство, че нашите храмове са били издигани по пример, даден от самите богове — каза жрецът. — И както дребната костилка, хвърлена в земята, ражда висока до небето палма, така образът на скала, на пещера, на лъв, дори на лотос, посят в душата на благочестив фараон, ражда алеи от сфинксове, храмове и могъщи колони. Това са божествени, а не човешки дела. И щастлив е тоя владетел, който, като гледа наоколо си, умее да открие в земните неща божията мисъл и по-ясно и разбрано да я представи на следващите поколения.

— Само че такъв владетел трябва да има власт и голямо богатство — подхвърли хапливо Рамзес, — а не да зависи от това, което се явява на жреците…

Пред тях сега се простираше дълго пясъчно възвишение, на което се появиха няколко ездачи.

— Наши ли са или либийци?… — попита князът. От възвишението се обади рог, на който отговориха отреда на княза. Конниците се спуснаха толкова бързо, колкото им позволяваше дълбокият пясък. Когато се приближиха, един от тях извика:

— С вас ли е престолонаследникът?…

— Тук е, жив и здрав! — отговори Рамзес. Ездачите слязоха от конете и паднаха ничком.

— О, ерпатре! — обади се старшият на отреда. — Твоята войска разкъсва дрехите си и посипва с пепел главите си, защото мисли, че си загинал… Цялата конница се пръсна из пустинята, за да търси следите ти, и едва на нас, недостойните, боговете позволиха да те поздравим първи…

Князът назначи старшия на отреда за стотник и заповяда на другия ден да представи подчинените си за награда.