Болеслав Прус
Фараон (40)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Финикийската жрица не донесе много щастие на Рамзес.

Когато той дойде за пръв път да я посети в двореца, заеман досега от Сара, мислеше, че ще бъде посрещнат с възхищение и благодарност. Вместо това Кама го прие почти сърдито.

— Какво значи това? — извика тя. — Не се е минал и половин ден, а ти вече възвърна благоволението си към мръсната еврейка?…

— Нима тя не живее в помещението на слугите? — отвърна князът.

— Но моят управител ми каза, че нямало вече да ми мие краката…

Като чу това, престолонаследникът изпита неприятно чувство.

— Виждам, че не си доволна — каза той.

— И няма да бъда — избухна Кама, — докато не унизя тази еврейка… Докато, коленичила в краката ми, за да ми служи, не забрави, че някога ти е била първа жена и господарка на тоя дом… Докато прислугата ми не престане да ме гледа със страх и недоверие, а нея — със съжаление…

Финикийката почваше все по-малко да се харесва на Рамзес.

— Кама — каза той, — помисли върху това, което ще ти кажа. Ако в моя дом слуга ритне кучка, която кърми кученца, аз бих го изгонил… А ти си ритнала по лицето жена и майка… В Египет майката е свещено нещо, Кама. Добрият египтянин уважава най-много три неща на земята: боговете, фараона и майката…

— Горко ми!… — викна Кама и се хвърли на леглото. — Ето ми наградата за това, че аз, бедната, се отрекох от богинята си… Само преди седмица слагаха цветя в краката ми и кадяха пред мен благовония, а днес…

Князът излезе от стаята и посети финикийката едва след няколко дни.

Но пак я намери в лошо настроение.

— Моля те, господарю — възкликна тя. — Грижи се малко повече за мене!… Ето и прислугата почва да ме пренебрегва, войниците ме гледат под око и се боя да не би някой в кухнята да сложи отрова в храната ми…

— Бях зает с войската — отвърна князът — и не можех да те посещавам…

— Не е вярно! — отговори Кама сърдито. — Вчера беше под моята тераса, а после отиде към помещението за прислугата, където живее тази еврейка… Искаше да ми покажеш…

— Стига! — пресече я престолонаследникът. — Не съм бил нито под твоята тераса, нито в помещението. Ако ти се е сторило, че си ме видяла, това значи, че твоят любовник, онзи подъл грък, не е напуснал Египет, а дори се осмелява да се върти из градината ми…

Финикийката слушаше ужасена.

— О, Асторет!… — викна тя внезапно. — Спаси ме!… О, земя, скрий ме!… Ако тоя мизерник, Ликон, се е върнал, заплашва ме голямо нещастие…

Князът се засмя, но вече нямаше търпение да слуша вайканията на бившата жрица.

— Остани в мир — каза той на излизане — и не се чуди, ако тия дни ти доведа твоя Ликон вързан като чакал. Тоя дързък човек ме изкара вече из търпение.

Щом се върна у дома си, князът извика Хирам и началника на полицията в Пи-Баст. Той им разказа, че гъркът Ликон, който прилича много на него, се върти около дворците и заповяда да го уловят. Хирам твърдеше, че щом финикийците се присъединят към усилията на полицията, гъркът ще бъде хванат. Но началникът на полицията поклати глава.

— Съмняваш ли се? — попита го князът.

— Да, господарю. В Пи-Баст живеят много набожни азиатци и според тях жрица, която е изоставила олтара, заслужава смърт. И ако тоя грък се е заклел да убие Кама, те ще му помагат, ще го скрият и ще го улеснят да избяга.

— Какво ще кажеш ти, княже? — попита престолонаследникът Хирам.

— Достойният началник на полицията е прав — отвърна старецът.

— Но нали вие освободихте Кама от обета й! — възкликна Рамзес.

— За финикийците — отвърна Хирам — гарантирам, че няма дори да докоснат Кама, а ще преследват гърка. Но какво да направим с другите поклонници на Астарта?…

— Позволявам си да мисля — каза началникът на полицията, — че засега тая жена не я заплашва нищо. А ако бъде смела, бихме могли да я използуваме и примамим гърка тук, в дворците на ваше достойнство, и да го хванем.

— Иди тогава при нея — каза князът — и й изложи плана си. А ако уловиш тоя негодник, ще ти дам десет таланта…

След като престолонаследникът се сбогува, Хирам се обърна към началника на полицията:

— Началнико, аз зная, че ти си учил и двете писма и си мъдър като жрец. Когато искаш, чуваш през стените и виждаш в тъмното. Затова знаеш мислите и на селянина, който черпи вода с ведро, и на занаятчията, който донася на пазара сандали за продан, и на големеца, който, заобиколен от слугите си, се чувствува така безопасно, както детето в лоното на майката…

— Ти казваш истината, ваше достойнство — отвърна чиновникът. — Боговете действително са ме надарили с чудния дар на ясновидец.

— Точно така — продължи Хирам. — Благодарение на свръхестествените си способности ти навярно си отгатнал, че светилището на Астарта ще ти отпусне двадесет таланта, ако уловиш тоя негодник, който има дързостта да прилича на княза, нашия господар. Освен това храмът ще ти подари и други десет таланта, ако из Египет не се разпространи вестта, че жалкият Ликон прилича на престолонаследника. Непристойно и обидно е обикновен смъртен да напомня с външността си човек с божествен произход. Затова нека си остане между нас това, което чу за Ликон и за преследването на тоя безбожник от наша страна.

— Разбирам — отвърна началникът. — Може да се случи такъв престъпник да умре, преди да го предадем на съда.

— Ти ме разбра — каза Хирам и му стисна ръка. — А каквото и съдействие да поискаш от финикийците, ще го имаш.

Разделиха се като двама приятели, тръгнали за едър лов, за които не е важно кое копие ще улучи жертвата, стига тя да не попадне в чужди ръце.

След няколко дни Рамзес отново посети Кама, но я намери в състояние, близко до умопобъркване. Тя се криеше в най-малката стая на двореца си, гладна, не-вчесана, дори неумита, и даваше на прислугата си най-противоречиви заповеди. Ту нареждаше да се съберат всички при нея, ту ги изгонваше. Нощем викаше при себе си стражата, но след миг бягаше от войниците на тавана и крещеше, че искали да я убият.

Това й държане уби напълно любовта в душата на княза, остана му само чувството на грижи и неприятности. И сега, когато управителят на двореца и офицерът му разказаха за чудатостите на Кама, той се хвана за главата и прошепна:

— Наистина постъпих зле, като отнех тая жена от богинята й. Само богиня може да понася търпеливо нейните капризи.

Въпреки това той отиде при Кама и я намери отслабнала, разчорлена и трепереща.

— Горко ми!… — извика тя. — Обкръжена съм от врагове. Жената, която ме облича, иска да ме отрови, а фризьорката — да ме зарази с някаква тежка болест… Войниците само чакат случай да забият копие или меч в гърдите ми, а в кухнята — сигурна съм, че вместо гозби ми варят магьоснически билки… Всички дебнат да ме убият.

— Кама!… — прекъсна я князът.

— Не ме наричай така!… — прошепна тя ужасена. — Защото това ще ми донесе нещастие…

— Но откъде тия мисли в главата ти?…

— Откъде ли!… Да не мислиш, че не виждам как бродят денем около двореца разни непознати хора и изчезват, преди да успея да извикам прислугата?… А нощем нима не чувам шепоти зад стената?…

— Така ти се струва.

— Проклетници!… Проклетници! — извика тя разплакана. — Всички говорите, че така ми се струва… А пък оня ден някаква престъпна ръка ми хвърли в спалнята един воал, който носих половин ден и едва тогава познах, че не е мой… че никога не съм имала такъв воал…

— Къде е тоя воал? — попита князът вече обезпокоен.

— Изгорих го, но най-напред го показах на прислужничките си.

— Е, и какво от това, дори ако не е бил твой, нали нищо не ти се е случило?

— Засега нищо. Но ако бях държала в къщи тоя парцал няколко дни, сигурно щях да се отровя или да се разболея от някаква неизлечима болест… Аз познавам азиатците много добре и зная как постъпват те!…

Отегчен и нервиран, князът си тръгна веднага, въпреки молбите на Кама да остане. Ала когато попита прислугата за воала, прислужницата призна, че не е бил на Кама и наистина бил подхвърлен от някого.

Престолонаследникът заповяда да се удвои стражата в двореца и около него и се върна разстроен у дома си.

„Никога не бих повярвал — мислеше той, че една слаба жена може да предизвика такава бъркотия. Четири току-що уловени хиени вдигат по-малко шум, отколкото тая финикийка!…“

В къщи князът намери Тутмозис. Той преди малко беше пристигнал от Мемфис и едва бе успял да се изкъпе и преоблече.

— Какво ще ми кажеш? — попита Рамзес любимеца си, отгатнал, че не носи добри новини. — Видя ли негово величество?

— Видях слънчевия бог на Египет — отвърна Тутмозис — и ето какво ми каза той…

— Говори!

— Така ми каза нашият господар… — продължи Тутмозис, като скръсти ръце на гърди и наведе глава. — Така каза господарят: „Тридесет и четири години теглих тежката кола на Египет и сега съм толкова уморен, че вече копнея за своите велики прадеди, които пребивават в Западната страна. Скоро аз ще напусна тая земя и тогава синът ми Рамзес ще седне на трона и ще прави с държавата това, което му подскаже мъдростта…“

— Така ли каза моят свещен баща?

— Това са неговите думи и аз ги повторих точно — отвърна Тутмозис. — Няколко пъти господарят ми подчерта, че не ти оставя никакви нареждания за бъдещето, та да можеш да управляваш Египет, както намериш за добре…

— О, свет човек!… Нима той наистина е толкова зле?… Защо в такъв случай не ми позволява да отида при него? — попита престолонаследникът огорчен.

— Ти трябва да бъдеш тук, защото може да потрябваш.

— А договорът с Асирия? — попита Рамзес.

— Подписан е така, че Асирия може без пречки от наша страна да води война на изток и север. Но въпросът за Финикия остава открит, докато ти се качиш на трона.

— О, благословен!… О, свет владетел!… — възкликна престолонаследникът. — От какво ужасно наследство ме избави ти…

— И така, въпросът за Финикия остава открит — продължи Тутмозис. — Но наред с това стана нещо недобро. За да даде доказателство на Асирия, че няма да й пречи във войната със северните хора, негово величество заповяда да се намали армията ни с двадесет хиляди наемници…

— Какво каза… — викна смаян престолонаследникът.

Тутмозис поклати тъжно глава.

— Казах истината — рече той. — Дори четири либийски полка са вече разпуснати…

— Но това е безумие!… — почти изрева Рамзес и закърши ръце. — Защо се обезсилваме сами? И къде ще отидат тия хора?…

— Там е работата, че те вече отидоха в либийската пустиня и или ще нападнат либийците, което ще ни създаде неприятности, или ще се съединят с тях и заедно ще ударят западните ни граници…

— Аз нищо не съм чул!… Какво са направили те?… И кога са го сторили?… Никаква вест не е дошла до нас… — викаше князът.

— Защото разпуснатите наемници отидоха в пустинята направо от Мемфис, а Херхор забрани да се говори за това на когото и да било…

— Значи, дори Мефрес и Ментезуфис не знаят нищо?… — попита наместникът.

— Те знаят — отвърна Тутмозис.

— Те знаят, а аз не зная!…

Изведнъж князът се успокои, но побледня, а по младото му лице се изписа страшна ненавист. Той хвана за ръцете довереника си и като ги стискаше силно, зашепна:

— Слушай… Кълна се в свещената глава на баща си и в главата на майка си… в паметта на Рамзес Велики… във всички богове, каквито съществуват, че ако през моето управление жреците не се огънат пред волята ми, ще ги смажа…

Тутмозис слушаше ужасен.

— Или аз, или те!… — завърши князът. — Египет не може да има двама господари…

— И обикновено е имал само един: фараона — обади се довереникът му.

— А ти ще ми бъдеш ли верен?…

— Аз, всички благородници, цялата армия, кълна ти се!…

— Добре — завърши престолонаследникът. — Нека разпускат наемните полкове… нека подписват договори… нека се крият от мене като прилепи, нека мамят всички ни… Но ще дойде време… А сега, Тутмозис, почини си от пътуването и ела довечера на пиршество… Тия хора така ме омотаха, че аз мога само да се забавлявам… Щом е така, ще се забавлявам… Ала ще дойде ден и аз ще им покажа кой е владетел на Египет: те или аз!…

От тоя ден пиршествата отново започнаха. Князът сякаш се срамуваше от войската и не участвуваше в ученията. Затова пък дворецът му бе пълен с благородници, офицери, фокусници и певици, а нощем ставаха страшни оргии — звуците на арфите се смесваха с пиянските крясъци на пируващите и със спазматичния смях на жените.

Рамзес покани Кама на един от тия пирове, но тя отказа. Князът се обиди, а Тутмозис, като забеляза това, рече:

— Казаха ми, господарю, че Сара загубила благоволението ти?

— Не ми споменавай за тая еврейка — отвърна престолонаследникът. — Сигурно знаеш какво е направила със сина ми?

— Зная — каза любимецът, — но струва ми се, че това не е станало по нейна вина. Чувах в Мемфис, че твоята достопочтена майка, царица Никторис, и достойният министър на войната, Херхор, направили сина ти евреин, за да царува някога над израилтяните…

— Но израилтяните нямат цар, а само жреци и съдии!… — пресече го князът.

— Нямат, но искат да имат, И на тях им е омръзнало управлението на жреците.

Престолонаследникът махна презрително с ръка.

— Кочияшът на негово величество — отвърна той — има по-голямо значение, отколкото всички царе, особено пък някакъв си там израилски цар, който още не съществува…

— Във всеки случай вината на Сара не е тъй голяма — подхвърли Тутмозис.

— Знай, че аз ще платя някога и на жреците за това.

— В тоя случай и те не са много виновни. Херхор например е сторил това, за да увеличи славата и мощта на твоята династия. Освен това действувал е със знанието на царица Никторис…

— А Мефрес защо се бърка в работите ми?… — по-пита князът. — Той трябва да си гледа само храмовете, а не да влияе върху съдбата на фараоновото потомство…

— Мефрес е старец, който вече почва да става чудат. Днес целият двор на негово величество се подигра-ва с Мефрес заради странностите му, за които аз не знаех нищо, при все че всеки ден виждах и виждам тоя свет мъж…

— Това е интересно… Какво прави той?…

— Няколко пъти през денонощието — отговори Тут-мозис — извършва тържествени богослужения в най-скритата част на храма и кара подчинените си жреци да следят дали през време на молитвите боговете не го издигат във въздуха…

— Ха!… Ха!… Ха!… — почна да се смее престолонаследникът. — И всичко това става тук, в Пи-Баст, пред нашите очи, а аз не зная нищо…

— Тайна на жреците…

— Тайна, за която говорят всички в Мемфис!… Ха!… Ха!… Ха!… В цирка видях един халдейски фокусник, който се издигаше във въздуха…

— И аз го видях — каза Тутмозис, — но то беше фокус. А Мефрес иска наистина да се издигне над земята върху крилете на своето благочестие…

— Нечувана глупост!… — рече князът. — А какво мислят за него другите жреци?…

— Като че ли в нашите свещени папируси се споменавало, че в миналото у нас имало пророци, които притежавали дар да се издигат във въздуха и затова жреците не се чудят на желанието на Мефрес. А както ти е известно, у нас подчинените виждат каквото се харесва на началствата и затова някои свети мъже твърдят, че Мефрес наистина се издигал по време на молитва няколко пръста над земята…

— Ха!… Ха!… Ха!… И с тая велика тайна се забавлява целият двор, а ние, като селяни или копачи, дори не се досещаме за чудесата, които стават под носа ни… Колко жалка е съдбата на египетския престолонаследник!… — смееше се Рамзес.

А когато се успокои и Тутмозис го помоли наново, той заповяда Сара и детето да бъдат пренесени от сградата на слугите в двореца, заеман през първите дни от Кама.

Прислугата на престолонаследника беше възхитена от това нареждане, а всички прислужнички, робини, дори и писарите съпроводиха Сара до новото й жилище с музика и радостни възгласи.

Финикийката чу шума и попита какво се е случило. А когато й казаха, че Сара си е възвърнала благоволението на престолонаследника и че от дома на робите се е преместила отново в дворец, бившата жрица побесня от ярост и повика Рамзес при себе си.

Князът отиде при нея.

— Значи, така постъпваш с мене?… — кресна Кама, без да се владее. — Значи, така… Обеща ми, че ще ти бъда първа жена, но преди луната да измине половината от небесния си път, ти наруши обещанието си… Да не би да мислиш, че отмъщението на Астарта пада само върху жриците, а не постига князете?…

— Кажи на своята Астарта — отвърна спокойно престолонаследникът — да не заплашва никога княза, защото и тя ще отиде в сградата за прислугата.

— Разбирам! — извика Кама. — Аз ще отида при слугите, може дори в затвора, а ти през това време ще прекарваш нощите си при своята еврейка!… За това, че се отрекох заради тебе от боговете, че навлякох върху главата си проклятие… че нямам нито един час спокоен, че провалих заради тебе младостта си, живота си, душата си дори — така ли ми се отплащаш?…

Князът призна в себе си, че Кама наистина беше направила големи жертви за него и почувствува известно разкаяние.

— Не съм бил и няма да отида при Сара — отвърна той. — Но на тебе какво ти пречи, ако на тая нещастна жена бъдат възвърнати известни удобства, за да може да отгледа детето си?

Финикийката цялата се разтрепера. Тя вдигна нагоре свити юмруци, косата й настръхна, а в очите и пламна нечестивият огън на омразата.

— Така ли ми отговаряш?… Еврейката била нещастна, защото си я изгонил от двореца, а аз трябва да бъда доволна, при все че боговете ме прогониха от всичките си храмове… Ами моята душа… душата на жрица, която тъне в сълзи и страх, нима не значи за тебе повече, отколкото това еврейско копеле, това дете, което… дано да пукне… дано…

— Млъкни!… — викна престолонаследникът и запуши устата й.

Тя се отдръпна уплашена.

— Значи, нямам право дори да се оплача от злата си съдба?… — попита тя. — Но щом толкова държиш на това дете, защо ме отвлече от храма, защо обещаваше, че ще ти бъда първа жена?… Пази се — отново повиши тя глас — Египет да не те нарече вероломник, когато разбере съдбата ми!…

Князът клатеше глава и се усмихваше. Накрай седна и каза:

— Наистина, прав беше моят учител, когато ме предупреждаваше да се пазя от жените. В очите на човек със пресъхнал от жажда език изглеждате като зряла праскова… Но само така изглеждате… Горко на глупеца, който си позволи да захапе тоя прекрасен плод: вместо разхлаждаща сладост ще намери гнездо оси, които ще наранят не само устните, но и сърцето му.

— Оплакващ ли се вече?… Дори от тоя срам не ме избавяш?… За това, че пожертвувах за тебе достойнството си на жрица и целомъдрието си?!

Престолонаследникът продължаваше да клати насмешливо глава.

— Аз никога не бих помислил — каза той накрая, — че ще се сбъдне приказката, която разказват селяните вечер, преди да си легнат да спят. Но днес виждам, че в нея има много истина. Чуй я, Кама; тогава може би ще се опомниш и няма повече да убиваш благосклонността ми към тебе…

— Гледай какво му се дощяло: приказки да ми разказва!… — отвърна огорчено жрицата. — Една вече чух от тебе… и добре ми стана от нея…

— Но тая несъмнено ще ти бъде от полза, стига да пожелаеш да я разбереш.

— Ще има ли в нея нещо за еврейските копелета?…

— Ще има и за жриците, само слушай внимателно. Това се случило много отдавна в същия този град Пи-Баст^[1]. Един ден княз Сатни видял на площада пред храма на Птах много хубава жена. Тя била по-красива от всички, които бил срещал дотогава, а освен това — носела по себе си много злато.

Князът много харесал тая жена. Попитал коя е и като му казали, че е дъщерята на първожреца в Пи-Баст, изпратил при нея слугата от конюшните си със следното предложение:

„Ще ти дам десет златни пръстена, ако прекараш с мене един час.“

Слугата отишъл при прекрасната Тбубуи и повторил пред нея думите на княз Сатни. Тя го изслушала внимателно и отговорила, както подобава на едно бла-говъзпитано момиче:

„Аз съм дъщеря на първожрец и съм целомъдрена, а не някакво паднало момиче. И ако князът иска да се запознае с мене, нека ме посети в къщи. Тук всичко ще бъде приготвено и нашето познанство няма да даде повод за сплетни на клюкарките от цялата улица.“

Тогава княз Сатни отишъл в дома на Тбубуи и се изкачил на горния етаж, в нейните стаи, чиито стени били покрити с лазурит и с бледозеленикава глеч. Там имало много дивани, покрити със скъпи тъкани, и кръгли масички със златни чаши върху тях. Напълнили с вино една чаша и я поднесли на княза. А Тбубуи му рекла: „Пий, моля те.“ Но князът й отговорил: „Ти знаеш, че не съм дошъл за вино.“ Въпреки това седнали да пируват. Тбубуи била облечена с дълга плътна дреха, закопчана до самата шия. А когато опияненият княз се опитал да я целуне, тя го отстранила и рекла:

„Тоя дом ще бъде твой дом, но помни, че аз не съм уличница, а целомъдрена жена. Затова, ако желаеш да ти бъда покорна, закълни се, че ще ми бъдеш верен и ми припиши имуществото си.“

„Да дойде тук писар!“ — извикал князът.

Когато довели писаря, Сатни заповядал да напише венчален акт и дарителен акт, с който приписва на Тбубуи всичките си пари, земи и движими богатства.

След един час слугите съобщили на княза, че долу го чакат децата му. Тбубуи тутакси излязла и след малко се върнала в дреха от прозрачен плат. Сатни отново се опитал да я прегърне; но тя го отблъснала и казала:

„Тоя дом ще бъде твой. Но понеже не съм някаква развратница, а добродетелна девица, ако искаш да ти принадлежа, нека децата ти подпишат акт, че се отказват от наследство, та после да не се съдят с моите деца.“

Сатни извикал горе децата си и ги накарал да подпишат акт, че се отказват от наследство. Те сторили това. Но когато, възбуден от дългата съпротива, князът се опитал да се доближи до Тбубуи, тя отново го спряла…

„Тоя дом ще бъде твой — рекла тя. — Но аз не съм коя да е, а съм невинна девица. Ако ме обичаш, заповядай да убият децата ти, за да не би някога да отнемат имота на моите деца…“

— Колко дълга история!… — прекъсна го нетърпеливо Кама.

— Ей сега ще свърши — отвърна престолонаследникът. — И знаеш ли, Кама, какво отговорил Сатни? „Щом желаеш… нека да се извърши това злодеяние.“

На Тбубуи не трябвало да се повтаря два пъти. Тя заповядала да убият децата пред очите на баща им, а окървавените им крайници изхвърлила през прозореца на кучетата и котките. Едва тогава Сатни влязъл в стаята й и легнал на нейното абаносово легло, инкру-стирано със слонова кост…

— Тбубуи е постъпила добре, щом не е вярвала на думите на мъжете — рече нервно финикийката.

— Но Сатни постъпил още по-добре — отвърна престолонаследникът. — Събудил се… защото неговото страшно престъпление било само сън… И ти, Кама, запомни, че най-сигурното средство да събудиш мъжа от любовния му унес са клеветите срещу сина му…

— Бъди спокоен, господарю! Никога вече не ще ти спомена нито дума за моите огорчения или за сина ти — отговори унило Кама.

— А пък аз не ще престана да бъда благосклонен към тебе и ти ще си щастлива — завърши Рамзес.