Болеслав Прус
Фараон (36)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Когато на другия ден Рамзес отиде да види сина си, намери Сара потънала в сълзи. Той я попита за причината. Отначало Сара отговаряше, че нищо й няма, после, че й е тъжно, най-сетне падна в краката на Рамзес и силно се разплака.

— Господарю… господарю мой!… — хълцаше тя. — Аз зная, че вече не ме обичаш, но поне не се излагай на опасност…

— Кой ти каза, че не те обичам? — попита учудено князът.

— Та нали имаш три нови жени в дома си… моми от знатни родове…

— Ах… в това ли била работата…

— А сега се излагаш на опасност за четвърта… за изменчива финикийка…

Князът се смути. Откъде ли Сара можеше да знае за Кама и да отгатне, че е изменчива?…

— Както прахът се промъква в скрина, така злата мълва нахлува и в най-спокойните къщи — рече Рамзес. — Кой ти е говорил за финикийка?…

— Знам ли аз? Лошо предсказание и сърцето ми.

— Значи, и предсказания дори има?…

— Страшни! Една стара жрица узнала като че ли с помощта на кристална топка, че всички ще загинем поради финикийците или поне аз и… синът ми!… — избухна отново Сара.

— И ти, която вярваш в единия, в Йехова, се боиш от приказките на някаква си глупава старица, а може би и интригантка?… Къде остана твоят велик бог?…

— Моят бог е само мой, а другите — са твои, затова трябва да ги уважавам.

— Значи, тая старица ти е говорила за финикийците? — попита Рамзес.

— Тя ми врачува по-рано, още като живеех край Мемфис, и ми каза, че трябва да се пазя от финикийките — отвърна Сара. — Но сега всички тук говорят за някаква финикийска жрица. Знам ли аз, може би само нещо обърква загрижената ми глава. Говорят дори, че ако не били нейните уроки, ти, господарю, нямало да скочиш тогава на арената… Ах, ако беше те убил бикът!… И сега още, като помисля за нещастието, което можеше да се случи, сърцето ми замира…

— Всичко това са глупости, Саро — прекъсна я весело князът. — Когото аз приближа до себе си, се издига толкова високо, че никакъв страх не бива да го плаши… Още по-малко такива глупави слухове.

— А нещастието? Нима съществува толкова висока планина, до която не може да достигне неговата стрела?…

— Майчинството те е изморило, Саро — каза князът, — а горещината разстройва мислите ти и затова се тревожиш без причина. Бъди спокойна и се грижи за сина ми. Човек — каза той замислено, — който и да е, финикиец или грък, може да стори зло само на себеподобните си, но не и на нас, които сме богове на тоя свят.

— Какво каза ти за гърка?… Какъв грък?… — попита неспокойно Сара.

— Аз ли казах „грък“?… Нищо не помня. Може да се е промъкнала такава дума през устата ми, а може и така да си чула.

Той целуна Сара и сина си и се сбогува. Но не можа да прогони безпокойството си.

„Веднъж за винаги трябва да разбера — мислеше по пътя той, — че в Египет не може да се укрие никаква тайна. Мене ме следят жреците и придворните ми дори тогава, когато са или се преструват на пияни, а над Кама бдят змийските зеници на финикийците. Но щом досега не я скриха от мен, значи, не се грижат много за нейната чистота. Пък и от кого да я крият? От мене ли? Та нали сами ми откриха измамите, които вършат в светилището си!… Кама ще ми принадлежи… Твърде голям интерес имат те от това, за да поискат сами да си навличат гнева ми…“

Няколко дни по-късно при княза дойде светият жрец Ментезуфис, помощник на достопочтения Херхор в министерството на войната. Като гледаше бледото лице и сведените очи на пророка, Рамзес отгатна, че и той вече знае за финикийката, а може би като жрец иска дори да го укори. Но Ментезуфис тоя път не засегна сърдечните работи на престолонаследника.

Като поздрави княза твърде официално, пророкът седна на посоченото му място и започна:

— От мемфиския дворец на господаря на вечността ме уведомиха, че тия дни в Пи-Баст е пристигнал великият халдейски жрец Истубар, придворен астролог и съветник на негова милост цар Асар.

Князът искаше да подскаже на Ментезуфис целта на пристигането на Истубар, но прехапа устни и замълча.

— Знаменитият Истубар — продължаваше жрецът — е донесъл със себе си документи, по силата на които достопочтеният Саргон, сродник и сатрап на негова милост цар Асар, остава у нас като посланик и пълномощник на тоя могъщ владетел…

Рамзес за малко не избухна в смях. Сериозността, с която Ментезуфис благоволяваше да му открие частица от отдавна известните му тайни, го изпълни с веселост и презрение.

„Значи, тоя фокусник — мислеше престолонаследникът — дори не предчувствува, че аз зная всичките им мошеничества?…“

— Достопочтеният Саргон и уважаемият Истубар — каза Ментезуфис — ще отидат в Мемфис, за да целунат нозете на негово величество. Преди това обаче вие, ваше достойнство, ще благоволите, като наместник, да приемете милостиво тия двама велможи и свитата им.

— С голяма радост — отвърна князът — ще използувам тоя случай и ще ги попитам кога Асирия ще ни изплати закъснелите данъци.

— Нима, ваше достойнство, ще сторите това? — рече жрецът, като го гледаше в очите.

— Най-напред това!… Нашето съкровище се нуждае от тия данъци…

Неочаквано Ментезуфис стана от мястото си и с тържествен, макар и снижен глас рече:

— Наместнико на нашия господар и дарител на живота, в името на негово величество забранявам ви да говорите с когото и да било за данъци и преди всичко със Саргон, Истубар или с някого от свитата им.

Князът побледня.

— Жрец — каза той и също стана, — на какво основание се обръщаш към мен с такъв заповеднически тон?…

Ментезуфис разкри дрехата си и свали от шията верижка, на която висеше един от пръстените на фараона.

Наместникът разгледа пръстена, целуна го с благоговение и като го върна на жреца, добави:

— Ще изпълня заповедите на негово величество моя господар и баща.

Двамата отново седнаха и князът запита жреца:

— Не би ли могъл, ваше достойнство, да ми обясниш защо Асирия не трябва да ни плати данъците, които веднага биха спасили държавното съкровище от затрудненията.

— Защото нямаме сили да принудим Асирия да ни плаща данъци — отвърна студено Ментезуфис. — Ние имаме сто и двадесет хиляди души войска, а Асирия около триста хиляди. Казвам това на ваше достойнство съвсем поверително, като на висок държавен сановник.

— Разбирам. Но защо министерството на войната, в което служиш, намали нашата храбра армия с шестдесет хиляди души?

— За да увеличим доходите на двора на негово величество с дванадесет хиляди таланта — каза жрецът.

— Аха!… Кажи ми, ваше достойнство — продължи князът, — с каква цел Саргон отива при негово величество фараона?

— Не зная.

— Аха! Но защо не трябва да зная аз, престолонаследникът?…

— Защото има държавни тайни, които знаят само няколко висши държавни сановници…

— И които може да не знае дори моят най-достопочтен баща?…

— Разбира се — отвърна Ментезуфис, — че има такива неща, за които може би нямаше да знае дори негово величество, ако не беше посветен в най-висок жречески сан.

— Странно нещо! — каза князът, след като помисли. — Египет е собственост на фараона и въпреки това в държавата могат да стават неща, неизвестни на фараона?… Обясни ми защо е така, ваше достойнство.

— Египет преди всичко, а дори единствено и изключително, е собственост на Амон — каза жрецът. — Затова е необходимо най-висшите тайни да знаят само тия, на които Амон открива своята воля и идеи.

Като слушаше жреца, князът изпитваше такива чувства, сякаш го преобръщаха на легло, покрито с остриета, а под него гори огън.

Ментезуфис поиска да стане, но наместникът го задържа.

— Една думица още — каза той меко. — Ако Египет е толкова слаб, че не бива дори да се споменава за асирийските данъци… — той се задъха. — … Ако той е толкова жалък — продължи престолонаследникът, — каква сигурност имаме, че асирийците няма да нападнат и нас?

— От това можем да се предпазим чрез договори — отвърна жрецът.

Престолонаследникът махна с ръка.

— Няма договори за слабите! — рече той. — Сребърни табла, изписани с договори, няма да запазят границите ни, ако зад тях няма копия и мечове!…

— А кой ви е казал, ваше достойнство, че у нас няма да има?

— Ти самият. Сто и двадесет хиляди души ще трябва да отстъпят пред триста хиляди. Но ако асирийците влязат веднъж у нас, Египет ще се превърне в пустиня…

Очите на Ментезуфис пламнаха.

— Ако влязат у нас — извика той, — костите им ще останат тук и никога няма да видят родната си земя!… Ще въоръжим всички благородници, работническите полкове, дори престъпниците от каменните кариери… Ще извадим съкровищата от всички светилища… И Асирия ще срещне петстотин хиляди египетски бойци… Рамзес беше възхитен от тоя изблик на патриотизъм у жреца. Той го улови за ръка и каза:

— Щом можем да имаме такава армия, защо не нападнем Вавилон?… Нима великият пълководец Нитагер не моли за това от няколко години?… Нима негово величество не се безпокои от кипежа в Асирия?… Ако им позволим да съберат силите си, борбата ще бъде по-трудна, но ако ние започнем…

Жрецът го пресече.

— Знаете ли, княже — каза той, — какво значи война, заради която трябва да минеш през пустинята? Кой ще ни гарантира, че преди да стигнем до Ефрат, половината от нашата армия и от носачите ни няма да загинат от трудностите по пътя?

— Само една битка ще ни даде възможност да ги заменим — подхвърли Рамзес.

— Битка!… — повтори жрецът. — А знаеш ли, княже, какво е това битка?…

— Надявам се! — отвърна гордо престолонаследникът и потупа меча си.

Ментезуфис сви рамене.

— Аз ти казвам, господарю, че ти не знаеш какво представлява битката. Напротив, имаш дори съвсем неправилна представа за нея от маневрите, при които винаги си бивал победител, макар че неведнъж е трябвало да бъдеш победен.

Князът се намръщи. Жрецът пъхна ръка под дрехата си и внезапно попита:

— Отгатни, ваше достойнство, какво държа?

— Какво?… — попита учудено князът.

— Отгатни бързо и правилно — настоя жрецът, — защото, ако сбъркаш, ще загинат два твои полка…

— Пръстен — отвърна развеселен престолонаследникът.

Ментезуфис отвори ръка: в нея имаше парче папирус.

— А сега какво имам?… — попита отново жрецът.

— Пръстен.

— И сега не е пръстен, а амулет на богиня Хатор — каза жрецът. — Виждаш ли, господарю — продължи той, — това е битката. През време на сражението съдбата постоянно протяга към нас ръка и ни кара бързо да отгатваме какви изненади крие в шепата си. Ние се лъжем или отгатваме, но тежко на тоя, който по-често сбърква, отколкото отгатва!… А сто пъти по-тежко на тоя, против когото се обръща съдбата и го кара да греши!…

— И все пак аз вярвам, аз чувствувам тук… — извика престолонаследникът и се удари в гърдите — че Асирия трябва да бъде разгромена!

— Самият Амон говори чрез устата ти — рече жрецът. — И наистина — добави той — Асирия ще бъде победена, може би дори от твоите ръце, господарю, но не сега… не сега…

Ментезуфис се сбогува и князът остана сам. В сърцето и главата му нещо бучеше.

„Значи, Хирам беше прав, те наистина ни мамят — мислеше Рамзес. — Сега и аз вече съм сигурен, че нашите жреци са сключили някакъв договор с халдейците, който негово величество ще трябва да утвърди. Ще трябва!… Где се е чуло някога подобно нещо?… Той, господарят на живия и мъртвия свят, той да е принуден да подписва договори, изковани от интриганти!…“ Рамзес се задъха.

„От друга страна, свети Ментезуфис се издаде. Значи, в случай на нужда Египет може да събере половинмилионна армия?… Аз дори не съм мечтал за такава сила!… И те си мислят, че ще се уплаша от приказките им за съдбата, която ни кара да решаваме гатанки… Нека имам аз само двеста хиляди бойци, обучени като нашите гръцки и либийски полкове, пък да видим дали няма да се заема с разрешаването на всички гатанки на земята и небето.“

А като се връщаше към своята килия, уважаемият пророк Ментезуфис си мислеше:

„Луда глава, женкар, авантюрист, но силен характер. Дано след днешния слаб фараон тоя ни припомни времената на Рамзес Велики. След десет години лошите звезди ще се променят, той ще бъде вече зрял и ще смаже Асирия. От Ниневия ще останат развалини, свещеният Вавилон ще си възвърне полагаемото му се величие и единият, най-висш бог — богът на египетските и халдейските пророци, ще владее от Либийската пустиня чак до пресветата река Ганг…

Дано само това наше младо момче не се опозори с нощните си посещения при финикийската жрица!… Ако го видят в градината на Астарта, хората могат да си помислят, че престолонаследникът се увлича по финикийската вяра… А на Долен Египет не му трябва много, за да се отрече от старите богове… Каква смесица от народи има тук!…“

Няколко дни по-късно достопочтеният Саргон уведоми официално княза за положението си на асирийски посланик и изяви желание да му се представи като на престолонаследник, и помоли да му бъде изпратена египетска свита да го охранява и придружава с почести до нозете на негово величество фараона.

Князът забави отговора си два дни и определи да приеме Саргон след още два дни. Асириецът, който беше привикнал на източната мудност както при пътешествията, така и в работата, съвсем не се засегна от това и не губеше времето си. Пиеше от сутрин до вечер, играеше на кости с Хирам и с други азиатски богаташи, а когато беше свободен, промъкваше се както Рамзес при Кама.

Там, като човек възрастен и практичен, при всяко посещение правеше на жрицата богати подаръци. А чувствата си към нея изразяваше по следния начин:

— Защо ти, Кама, седиш в Пи-Баст и вехнеш? Докато си млада, службата при олтарите на богиня Астарта те забавлява, но когато остарееш, чака те жалка съдба. Ще смъкнат от тебе скъпоценните дрехи, на твое място ще вземат по-млада, а ти ще бъдеш принудена сама да си изкарваш шепа сушен ечемик с врачуване или като гледаш родилки.

Ако боговете за наказание ме бяха създали жена — продължаваше Саргон, — бих предпочел да бъда родилка, отколкото да гледам други родилки.

Затова ти казвам, като човек мъдър: остави светилището и ела в моя харем. Ще дам за тебе десет таланта в злато, четиридесет крави и сто мери пшеница. Отначало жреците ще се боят от наказанието на боговете, за да измъкнат повече от мен. Но понеже аз няма да им додам нито драхма повече (или най-много ще добавя няколко овце), те ще уредят тържествено богослужение, изведнъж ще им се яви божествената Астарта и тя ще те освободи от обещанието ти, стига да добавя златна огърлица или чаша.

Кама слушаше тия възгледи и хапеше устни, за да не се разсмее, а той продължаваше:

— Когато дойдеш с мене в Ниневия, ти ще станеш високопоставена дама. Ще ти дам дворец, коне, лектика, слуги и роби. За един месец само ще излееш върху себе си повече благовония, отколкото изразходвате тук през цялата година за богинята. А кой знае — довърши той, — може да се харесаш на цар Асар и той да те поиска за харема си. В такъв случай и ти ще бъдещ щастлива, и аз ще си получа обратно това, което похарча за тебе.

В определения за аудиенция ден пред двореца на престолонаследника беше строена египетска войска и се трупаха тълпи народ, жадни за зрелища.

Асирийците се появиха към обед, по време на най-голямата жега. Напред вървяха въоръжени с мечове и тояги полицаи, зад тях няколко голи бързоходци и трима конници. Бяха тръбачи и глашатаи. На ъгъла на всяка улица тръбачите изсвирваха сигнал, а след тях глашатаят възвестяваше гръмко:

— Приближава се посланикът и пълномощник на могъщия цар Асар — Саргон, сродник на царя, собственик на обширни земи, победител в битки и управител на много провинции. Хора, отдайте му необходимите почести като на приятел на негово величество владетеля на Египет!

Зад тръбачите яздеха двадесетина асирийски конници с остри шапки, с къси дрехи и прилепнали по тялото панталони. Техните рунтави, но силни коне имаха на главите и гърдите си месингови брони, подобни на рибени люспи.

След тях вървеше пехота с шлемове и дълги до земята наметала. Една пехотна част беше въоръжена с тежки тояги, следващата — с лъкове, третата — с копия и щитове. Освен това всеки носеше меч и броня.

Зад войската се движеха конете, колесниците и лек-тиките на Саргон, обкръжени от слуги, облечени с бели, червени и зелени дрехи. После се появиха пет слона с носилки на гърбовете си; на един от тях пътуваше Саргон, на друг — халдейският жрец Истубар.

Шествието завършваше пак с войска — пехота и конница, и асирийска музика от пронизително свирещи тръби, барабани, медни зилове и пискливи флейти.

Княз Рамзес, обкръжен от жреци, офицери и благородници, облечени пъстро и богато, чакаше посланика в голямата зала за аудиенции, отворена от всички страни. Престолонаследникът беше весел, защото знаеше, че асирийците носят със себе си подаръци, които в очите на египетското простолюдие можеше да минат за изплащане на данъка. Но когато чу на двора гръмкия глас на глашатая, който хвалеше могъществото на Саргон, князът се намръщи. А когато до ушите му долетяха думите, че цар Асар е приятел на фараона, той се ядоса. Ноздрите му се разшириха като на разярен бик, а в очите му пламнаха искри. Като видяха това, офицерите и благородниците също се намръщиха и почнаха да оправят мечовете си. Свети Ментезуфис забеляза недоволството им и извика:

— В името на негово величество заповядвам на благородниците и офицерите да приемат достопочтения Саргон с подобаващо уважение, както се полага на посланик на велик цар!…

Престолонаследникът сви вежди и започна да се разхожда нетърпеливо по подиума, на който се намираше неговото наместническо кресло. Но дисциплинираните офицери и благородници се усмириха, защото знаеха, че Ментезуфис, помощник на министъра на войната, не се шегува.

В това време едрите, тежко облечени асирийски воини застанаха на двора в три редици срещу полуголите и пъргави египетски войници. Двете страни се гледаха като стадо тигри и стадо носорози. В сърцата и на едните, и на другите тлееше стара омраза. Но над омразата господствуваше дисциплината.

В тоя момент в двора влязоха слоновете, засвириха египетските и асирийските тръби, двете войски вдигнаха оръжие за почест, народът падна ничком, а асирийските сановници Саргон и Истубар слязоха от лектиките на земята.

В залата княз Рамзес седна на сложеното високо под балдахин кресло, а на входа се появи глашатаят.

— Достойни господарю! — обърна се той към престолонаследника. — Посланикът и пълномощник на великия цар Асар, знаменитият Саргон, и другарят му, благочестивият пророк Истубар, желаят да те поздравят и да ти отдадат почести като наместник и наследник на фараона — да живее вечно!…

— Покани велможите да влязат и зарадват сърцето ми със своето присъствие — отвърна князът.

Като звънтеше с оръжието си, в залата влезе Саргон, облечен с дълга зелена дреха, богато извезана със злато. До него със снежнобяло наметало крачеше благочестивият Истубар, а зад тях напети асирийски благородници носеха даровете на княза.

Саргон се приближи до подиума и заговори на асирийски, а преводачът повтаряше веднага след него на египетски:

— Аз, Саргон, пълководец, сатрап и сродник на най-могъщия цар Асар, идвам да поздравя теб, наместник на могъщия фараон, и в знак на вечно приятелство да ти поднеса дарове…

Престолонаследникът опря длани на колене и остана неподвижен като статуите на неговите царствени деди.

— Преводачо — рече Саргон, — да не би зле да си превел на княза моя любезен привет?

А Ментезуфис, който стоеше до подиума, се наведе към Рамзес.

— Господарю — прошепна той, — достопочтеният Саргон чака милостивия ти отговор…

— Тогава отговори му — избухна князът, — че не разбирам с какво право ми говори като равен по достойнство?…

Ментезуфис се смути, което още повече разсърди княза, чиито устни започнаха да треперят, а очите му отново пламнаха. Но халдеецът Истубар, който разбираше египетски, каза бързо на Саргон:

— Да паднем ничком!…

— Защо аз ще падам ничком? — попита възмутен Саргон.

— Падни, ако не искаш да загубиш благоволението на нашия цар, а може би и главата си…

Като каза това, Истубар се просна на пода с целия си ръст, а до него — Саргон.

— Защо ще трябва да лежа по корем пред това хлапе? — мърмореше той възмутен.

— Защото той е наместник — отвърна Истубар.

— А аз не съм ли бил наместник на моя господар?…

— Но той ще бъде владетел, а ти няма да бъдеш.

— За какво спорят посланиците на най-могъщия цар Асар? — попита успокоеният вече Рамзес преводача.

— За това дали ще трябва да покажат на ваше достойнство предназначените за фараона дарове, или само да ви предадат изпратените за вас — отвърна хитрият преводач.

— О, да — бих искал да видя даровете за моя августейши баща — рече князът — и позволявам на посланиците да станат.

Саргон се вдигна, червен от гняв или умора, седна на пода, като подви крака под себе си.

— Не знаех — извика той, — че аз, сродник и пълномощник на великия цар Асар, ще трябва да изтривам с дрехите си праха от пода на египетския наместник!…

Ментезуфис, който разбираше асирийски, без да пита Рамзес, заповяда да донесат веднага две пейки, покрити с килими, върху които седнаха задъханият Саргон и спокойният Истубар.

Като си отдъхна, Саргон заповяда да му подадат голяма стъклена чаша, стоманен меч и да доведат пред терасата два коня, покрити със златисти брони. Когато заповедта му беше изпълнена, той стана, поклони се и каза на Рамзес:

— Моят господар, цар Асар, ти изпраща, княже, чифт прекрасни коне, дано те да те носят само към победи. Изпраща ти чаша, и нека от нея винаги се излива радост в сърцето ти, изпраща и меч, какъвто няма да намериш никъде освен в оръжейната на могъщия владетел. — Той извади от ножницата доста дълъг меч, който блестеше като сребро, и почна да го огъва с ръка. Мечът се огъна като лък, после изведнъж се изправи.

— Действително, великолепно оръжие… — рече Рамзес.

— Ако позволиш, наместнико, ще ти покажа и друго негово качество — каза Саргон, който, намерил случай да се похвали с отличното за онова време асирийско оръжие, забрави гнева си.

По негово искане един от египетските офицери извади бронзовия си меч и го вдигна като за нападение. Тогава Саргон замахна със стоманения меч, удари и отсече парче от оръжието на противника си.

В залата се разнесе шепот на изумление, а по лицето на Рамзес се появи силна руменина.

„Тоя чужденец — мислеше князът — ми отне бика в цирка, иска да се ожени за Кама и ми показва оръжие, което реже нашите мечове като трески!…“

И Рамзес почувствува още по-силна омраза към цар Асар, към асирийците изобщо и особено към Саргон.

Въпреки това той се мъчеше да се владее и с цялата любезност, на която беше способен, покани посланика да му покаже даровете за фараона.

Веднага донесоха огромни сандъци от благовонно дърво и висшите асирийски чиновници почнаха да вадят от тях топове пъстри платове, чаши, кани, стоманено оръжие, лъкове от рога на диви кози, позлатени брони и щитове, обсипани със скъпоценни камъни.

Най-великолепен дар обаче беше един макет на двореца на цар Асар, направен от злато и сребро. Той като че ли се състоеше от четири сгради, различни по големина, сложени една върху друга, като всяка от тях беше заобиколена с гъста редица колони, а вместо покрив имаше тераси. Лъвове или крилати бикове с човешки глави пазеха входовете. От двете страни на стълбищата се издигаха статуи на царските васали, които носеха дарове, а от двете страни на моста имаше фигури на конници в най-различни пози. Саргон отмести едната стена на макета и вътре се откриха богати стаи, изпълнени със скъпоценни вещи. Особено голямо възхищение предизвика залата за аудиенции, където се намираха фигурки, които представяха царя на висок трон, придворните му, войници и васали, които му отдават почести. Целият макет беше дълъг колкото двама души, а висок — почти един човешки бой. Египтяните почнаха да си шепнат, че само тоя подарък на цар Асар струва към сто и петдесет таланта.

Когато изнесоха сандъците, наместникът покани двамата посланици и свитата им на пир, през време на който гостите бяха богато надарени. Рамзес отиде толкова далеко в своята любезност, че когато на Саргон му хареса една от жените на престолонаследника, князът му я подари, разбира се, с нейно съгласие и с позволението на майка й.

Той беше любезен и щедър, но челото му не се проясни. А когато Тутмозис го попита не е ли красив дворецът на цар Асар, князът отговори:

— По-красиви биха ми се видели неговите развалини върху пепелищата на Ниневия.

През време на пиршеството асирийците бяха много въздържани. Въпреки изобилието на вино те пиеха малко и още по-малко разговаряха високо. Саргон нито веднъж не избухна в гръмък смях както обикновено. Седеше притворил клепачи, потънал в размисъл.

Само двамата жреци, халдеецът Истубар и египтянинът Ментезуфис бяха спокойни, като хора, които познават бъдещето и имат власт над него.