Болеслав Прус
Фараон (32)

ШЕСТА ГЛАВА

Хирам удържа обещанието си. Всеки ден в двореца на княза в Пи-Баст прииждаха тълпи роби и дълги кервани магарета, които караха пшеница, ечемик, сушено месо, тъкани и вино. А златото и скъпоценните камъни донасяха финикийските търговци, пазени от прислугата на Хирам.

По тоя начин в продължение на пет дни наместникът получи обещаните му сто таланта. Хирам си определи неголяма лихва; един талант годишно срещу всеки четири и дори не поиска залог, а се задоволи с разписка, подписана от княза и заверена от съда.

Нуждите на двора бяха щедро задоволени. Трите любовници на наместника получиха нови дрехи, множество благовония и по няколко робини с различен цвят на кожата. Прислугата имаше ядене и вино в изобилие, служителите получиха закъснялото си възнаграждение, на войската даваха извънредни порции.

Дворът беше възхитен особено от това, че по заповед на Хирам Тутмозис и други благородни младежи получиха от финикийците доста високи заеми, а номархът на провинцията Хабу и неговите висши чиновници — скъпоценни подаръци.

Затова въпреки нарастващите горещини пиршествата и забавленията следваха едно след друго. Като виждаше всеобщата радост, наместникът сам беше доволен. Безпокоеше го само едно: държането на Мефрес и на другите жреци. Князът мислеше, че тия сановници ще го укоряват за това, че е сключил такъв голям заем от Хирам въпреки наставленията в светилището. Но светите отци мълчаха и дори не се показваха в двора.

— Какво значи това? — попита той един ден Тутмозис. — Защо жреците не ми правят никакви упреци?… Та нали такъв разкошен живот като сега не сме водили никога. От сутрин до късна нощ свири музика, а ние пием от изгрев слънце и заспиваме с жени в обятията си или с делви под главата…

— Защо да ни укоряват? — отвърна възмутен Тутмозис. — Нима не се намираме в града на Астарта, за която най-приятно богослужение е забавата, а най-желана жертва — любовта? Освен това жреците сами разбират, че след толкова дълги лишения и пости трябва да си починеш.

— Те казвали ли са ти нещо за това? — попита неспокойно князът.

— Много пъти. Дори вчера свети Мефрес ми рече шеговито, че такъв млад човек като тебе повече го привлича веселието, отколкото богослужението или грижите за управлението на държавата.

Рамзес се замисли. Значи, жреците го смятат за лекомислен хлапак, въпреки че благодарение на Сара всеки ден може да стане баща?… Но толкова по-добре, те ще бъдат изненадани, когато им заговори със собствен език…

Вярно, че князът сам се укоряваше малко, задето, откак напусна светилището на Хатор, нито един ден не се зае с работите на номеса Хабу. Жреците биха могли да допуснат, че или е напълно задоволен от обясненията на Пентуер, или му е омръзнало да се меси в работите на управлението.

— Толкова по-добре!… — прошепна той. — Толкова по-добре!…

В младата му душа под влияние на непрекъснатите интриги или на подозренията за интриги в неговото обкръжение се събуди инстинкт за хитруване. Рамзес чувствуваше, че жреците не се досещат за какво бе говорил с Хирам и какви планове кроеше в главата си. На тия слепци беше достатъчно, че той се забавлява, и от това заключаваха, че управлението на държавата ще остане в техни ръце.

— Боговете така са им помътили разума — казваше си Рамзес, — че дори не се питат защо Хирам ми даде толкова голям заем… А може би тоя хитър тирски княз е успял да приспи подозрителните им сърца? … Толкова по-добре!… Толкова по-добре!…

Той изпитваше странно удоволствие, когато помислеше, че жреците са се излъгали в преценката си за него. Рамзес реши и по-нататък да ги държи в заблуда и затова се забавляваше лудо.

И наистина жреците, а преди всичко Мефрес и Мен-тезуфис, се излъгаха в предвижданията си и за Рамзес, и за Хирам. Хитрият тирянин се преструваше пред тях на човек, който се е възгордял от връзките си с престолонаследника, а князът играеше с не по-малък успех ролята на разгулял се хлапак.

Мефрес дори беше сигурен, че князът сериозно миели да изгони финикийците от Египет и затова той и дворяните му правеха дългове при тях с надежда да не ги платят никога.

В това време светилището на Астарта, многобройните му градини и дворове гъмжаха от тълпи богомолци. Всеки ден, ако не всеки час, въпреки страшните горещини, из недрата на Азия пристигаха тълпи поклонници, за да почетат великата богиня.

Странни бяха те. Изморени, облени в пот, покрити с прах, вървяха с музика, а понякога танцуваха и пееха твърде разпуснати песни. Денят им протичаше в разюздан разврат в чест на богинята Астарта. Всяка такава група можеше не само да се познае, но и да се забележи отдалеч: всички носеха грамадни букети свежи цветя в ръце и умрели през годината котки във вързопите си.

Тия котки поклонниците предаваха на парасхитите, които живееха около Пи-Баст, за да ги балсамират или препарират, а после ги отнасяха обратно в къщи, като почитани реликви.

В началото на месец мисори (май-юни) княз Хирам уведоми Рамзес, че тая вечер може да дойде във финикийското светилище на Астарта. Когато след залез слънце по улиците легна здрач, наместникът препаса къс меч на бедрото, наметна плащ с качулка и незабелязан от прислугата, се измъкна към къщата на Хирам.

Старият велможа го чакаше.

— Какво — рече той с усмивка, — не се ли боите, височество, да влизате във финикийско светилище на олтара на което седи жестокостта, а му служи лицемерието?

— Да се боя?… — попита Рамзес и го изгледа почти презрително. — Астарта не е Ваал, нито пък аз съм дете, което може да бъде хвърлено в нажежения корем на вашия бог.

— И ти, княже, вярваш в това? Рамзес вдигна рамене.

— Очевидец и достоверен свидетел, на когото може да се вярва — отвърна престолонаследникът, — ми е разказвал за вашите жертвоприношения на деца. Веднъж буря ви разбила двадесетина кораба. Веднага тир-ските жреци устроили молебен, на който се събрали тълпи народ…

Князът говореше с очевидно възмущение.

— Пред светилището на Ваал, на едно възвишение, се издигал грамаден бронзов идол с волска глава. Неговият корем бил нажежен до червено. Тогава по заповед на жреците ви глупавите финикийски майки започнали да слагат най-хубавите си деца пред нозете на жестокия бог…

— Само момчета — намеси се Хирам.

— Да, само момчета — повтори князът. — Жреците поръсвали всяко дете с благовония, накичвали го с цветя и тогава идолът го хващал с бронзовите си ръце, отварял уста и поглъщал момчето, което крещяло до небесата… При всяка жертва от устата на бога избухвали пламъци.

Хирам се смееше тихо.

— И вие, ваше достойнство, вярвате в това?

— Повтарям, че ми го е разказвал човек, който никога не лъже.

— Той ви е разправил това, което действително е видял — отвърна Хирам. — Но не му ли е направило впечатление, че никоя от майките, чиито деца са били изгаряни, не е плакала?

— Учудило го наистина равнодушието на жените, които винаги са готови да проливат сълзи дори за умряла кокошка. Ала то доказва колко жесток е вашият народ.

Старият финикиец поклати глава.

— Отдавна ли се е случило това? — попита той.

— Преди няколко години.

— Е — каза бавно Хирам, — ако ваше височество благоволите да посетите някога Тир, ще имам честта да ви покажа такова тържество…

— Не искам да го видя!…

— После ще отидем в друг двор на светилището, където ще видите прекрасно училище, а в него — здрави и весели същите тия момчета, които са били изгорени преди няколко години…

— Как така?… — извика Рамзес. — Значи, те не са загинали…

— Живеят, растат и се готвят за добри моряци. Когато ваше височество станете величество — да живеете вечно! — може би мнозина от тях ще управляват вашите кораби.

— Значи, вие мамите вашия народ?… — засмя се князът.

— Ние никого не мамим — отвърна сериозно тирянинът. — Всеки мами себе си, щом не пита да му обяснят тържеството, което сам не разбира.

— Интересно… — каза Рамзес.

— Всъщност — продължи Хирам — у нас има обичай бедните майки, които искат да осигурят добро бъдеще на синовете си, да ги дават на държавата. Действително тия деца са грабвани от идола на Ваал, в който се намира запалена пещ. Ала тоя обред съвсем не означава, че децата наистина биват изгаряни, той означава — че те стават собственост на светилището и са загинали само за майките си, сякаш ги е погълнал огън.

Всъщност те попадат не в пещта, а в ръцете на кърмачки и бавачки, които ги отглеждат в продължение на няколко години. А когато поотраснат, взема ги жреческото училище на Ваал и ги обучава. Най-способните възпитаници стават жреци или чиновници, а по-слабо надарените постъпват във флотата и мнозина от тях спечелват големи богатства.

Сега, княже, навярно няма да се чудите защо тирските майки не оплакват децата си. Ще кажа дори нещо повече: сега ще разберете защо в нашите закони няма наказание за родители, които убиват потомството си, както това става в Египет…

— Негодници ще се намерят навсякъде — обади се наместникът.

— Но у нас няма детеубийци — продължи Хирам, — защото държавата и светилището се заемат с децата, които не могат да бъдат отгледани от родителите.

Князът се замисли. Внезапно той прегърна Хирам и възкликна развълнуван:

— Вие сте много по-добри от тия, които разказват за вас такива страшни истории… Това ме радва много…

— И у нас има немалко зло — отвърна Хирам, — но всички ще ти бъдем верни слуги, господарю, когато ни повикаш…

— Да вярвам ли?… — попита князът и го загледа проницателно в очите.

Старецът сложи ръка на сърцето си.

— Заклевам се, престолонаследнико на Египет и бъдещ фараон, че когато започнете борба с общите ни неприятели, цяла Финикия като един човек ще скочи да ви помогне…

А това вземете за спомен от нашия днешен разговор.

Той извади изпод дрехите си златен медал, покрит с тайнствени знаци, и като зашепна молитва, окачи го на шията на Рамзес.

— С тоя амулет — каза Хирам — можете да обиколите целия свят… и където срещнете финикиец, той ще ви услужи със съвет, със злато, дори с меч… А сега да вървим.

Бяха изтекли вече няколко часа от залез слънце, но нощта беше ясна, защото бе изгряла луната. Страшната жега през деня отстъпи място на нощния хлад; в чистия въздух вече не се носеше сивият прах, който пречеше на дишането и дразнеше очите. Тук-там по лазурното небе светеха звезди, които сякаш се разтваряха в потоците лунен блясък.

Движението по улиците беше престанало, но по покривите на всички къщи се виждаха много хора, които се забавляваха. Пи-Баст изглеждаше като огромна зала, огласявана от музика, песни, смях и звън на чаши.

Князът и финикиецът бързаха да излязат извън града, като избираха по-слабо осветените улици; въпреки това хората по терасите понякога ги забелязваха и ги канеха или сипеха цветя върху главите им.

— Хей, вие там, нощни скитници! — викаха от покривите. — Ако не сте крадци, примамени от нощна печалба, елате при нас… Имаме хубаво вино и весели жени…

Двамата пътници не отговаряха на тия любезни покани и бързаха по своя път. Най-сетне стигнаха в една част от града, където имаше по-малко къщи, а повече градини, чиито дървета благодарение на влажния морски климат бяха израсли по-високо и по-буйно, отколкото в южните провинции на Египет.

— Вече сме близо — каза Хирам.

Князът вдигна очи и над гъстата зеленина на дърветата видя квадратна кула със синкав цвят, а върху нея — друга, по-тънка и бяла. Това беше храмът на Астарта. Те влязоха бързо навътре в градината, откъдето можеше да се обхване с поглед цялата постройка.

Тя беше на няколко етажа. Първият етаж представляваше квадратна тераса със страни, дълги четиристотин крачки; тя се издигаше върху черно боядисан зид, висок няколко метра. Откъм изток се виждаше издатина, към която от двете страни водеха широки стълбища. Над другите страни стърчаха кулички, по десет на всяка страна, а между всеки две кулички имаше по пет прозореца.

Почти в средата на тая тераса се издигаше друга квадратна постройка с дължина на страните двесте крачки. Тя имаше единично стълбище, кули на ъглите и беше боядисана в пурпур.

Върху плоския покрив на тая постройка имаше трета, пак квадратна тераса, висока няколко метра, със златист цвят, а върху нея две кули една над друга — синя и бяла.

Всичко това заедно изглеждаше така, като че ли някой беше сложил на земята грамаден чер куб, върху него — друг по-малък, пурпурен, над него — златен, отгоре — син, а най-горе — сребърен. И към всеки куб водеха стълбища: или двойни странични, или единични откъм фасадата, но винаги от източната страна.

При стълбищата и при вратите се издигаха големи египетски сфинксове или крилати асирийски бикове с човешки глави.

Престолонаследникът гледаше с удоволствие тая сграда, която изглеждаше прекрасна в лунния блясък, на фона на буйната растителност. Тя беше строена в халдейски стил и напълно се различаваше от египетските светилища най-напред със системата от етажи, после с отвесните си стени. При египтяните всяка внушителна постройка беше с наклонени стени, които сякаш се събираха горе.

Градината не беше пуста. Тук-там се виждаха къщички и дворци, горяха светлини, носеха се песни и музика. Понякога между дърветата се мярваше сянката на влюбена двойка.

Внезапно до двамата пътници се приближи стар жрец. Той размени няколко думи с Хирам и като се поклони ниско на княза, рече:

— Благоволете, господарю, да дойдете с мене.

— И нека боговете бдят над ваше височество — добави Хирам и ги остави.

Рамзес тръгна подир жреца. Малко настрана от светилището, сред най-големия гъсталак, се намираше каменна пейка, а може би на около сто крачки от нея — неголям дворец, от който се чуваха песни.

— Там молят ли се? — попита князът.

— Не!… — отвърна жрецът, без да скрива недоволството си. — Там се събират обожателите на Кама, жрицата ни, която пази огъня пред олтара на Астарта.

— Кого ще приеме тя днес.

— Никого никога!… — отвърна възмутен водачът. — Ако жрицата пазителка на огъня не удържи на обещанието си да остане девствена, тя ще трябва да умре.

— Жесток закон! — рече князът.

— Благоволи, господарю, да почакаш на тая пейка — каза студено финикийският жрец. — А когато чуеш три удара в бронзовата врата, иди в храма, изкачи се на терасата и оттам в пурпурната сграда.

— Сам ли?

— Да.

Князът седна на пейката под сянката на една смокиня и се заслуша в женските смехове, които долитаха от двореца.

„Кама? — помисли той. — Хубаво име!… Трябва да е млада, може би е и красива, а тия глупави финикийци я заплашват със смърт, ако… Дали искат по тоя начин да си осигурят поне двадесетина девици в цялата страна?…“

Рамзес се засмя, но му беше тъжно. Неизвестно защо съжаляваше тая непозната жена, за която любовта беше врата към гроба.

„Представям си Тутмозис, ако биха го провъзгласили за жрица на Астарта!… Би умрял, горкият, преди още да е изгорял пред богинята един светилник…“

В тоя миг пред двореца се разнесоха звуци на флейта, която изсвири някаква тъжна мелодия, съпровождана от женски гласове:

— Аха-а!… Аха-а! — като при люлеене на деца. Флейтата спря, замлъкнаха и жените; тогава се обади прекрасен мъжки глас, който пееше на гръцки:

— Когато на терасата блесне твоята дреха, звездите бледнеят и славеите млъкват, а в сърцето ми се събужда такава тишина, каквато цари на земята, когато я приветствуват белите утринни зари…

— Аха-а!… Аха-а!… Аха-а!… — тананикаха жените, а флейтата отново изсвири мелодията.

— А когато, унесена в молитви, тръгваш към храма, теменужки те обкръжават като ароматен облак, пеперуди се въртят около устата ти, палмите свеждат глави пред твоята хубост…

— Аха-а!… Аха-а!… Аха-а!…

— Когато не те виждам, гледам небето, за да си припомня сладкото спокойствие на твоя лик. Напразен труд! Небето не притежава твоето спокойствие, а неговата жар е студ в сравнение с пламъците, които изпепелиха сърцето ми.

— Аха-а!… Аха-а!…

— Един ден застанах между розите, които блясъкът на твоя поглед облича в бяло, пурпур и злато. Всяко тяхно листенце ми припомня един час, всеки цвят — един месец, прекаран в твоите нозе. А капките роса са моите сълзи, с които утолява жаждата си жестокият вятър на пустинята.

Дай знак и ще те грабна и отвлека в милото си отечество. Морето ще ни отдели от преследвачите, миртови горички ще прикрият милувките ни, боговете, милостиви към влюбените, ще бдят над нашето щастие.

— Аха-а!… Аха-а!…

Рамзес притвори очи и се замечта. През спуснатите си клепачи той не виждаше вече градината, а само потока лунна светлина, сред който се стопяваха черните сенки и заглъхваше песента на неизвестния мъж към неизвестната жена. Понякога песента така го завладяваше, така дълбоко се промъкваше в душата му, че на Рамзес му се дощяваше да попита дали той сам не пее, а дори — дали той самият не е тая любовна песен?…

В тоя миг неговата титла, власт и тежки държавни проблеми — всичко му се струваше нищожна дреболия в сравнение с тая лунна нощ и пред тия възгласи на влюбено сърце. Ако му кажеха да избира между цялата мощ на фараона и душевното настроение, в което се намираше сега, щеше да предпочете своята замечтаност, в която бе изчезнал целият свят, той самият, дори времето, а бе останал копнежът, полетял във вечността върху крилете на песента.

Изведнъж князът се сепна, песента стихна, светлините в двореца угаснаха, а по белите му стени рязко се откроиха пустите черни прозорци. Можеше да се помисли, че тук никой никога не е живял. Дори градината опустя и заглъхна, дори лекият зефир престана да поклаща листенцата.

— Раз!… Два!… Три!… — От храма се обадиха три силни удара на гонг.

„Аха! Трябва да отида там…“ — помисли князът, без добре да знае къде и за какво трябва да отиде.

Все пак той се отправи към светилището, чиято сребриста кула се издигаше над дърветата и сякаш го зовеше.

Вървеше замаян, изпълнен със странни желания. Между дърветата му се струваше тясно; искаше да се изкачи на върха на тая кула и да си отдъхне там, обгърнал с поглед някакъв по-широк хоризонт. После си спомни, че сега е месец мисори, че е минало вече година от маневрите в пустинята, и почувствува копнеж по нея. С каква готовност би седнал в леката си колесница, впрегната в чифт коне, и би полетял някъде напред, където не е така задушно, а дърветата не закриват хоризонта!

Беше вече в подножието на храма. Изкачи се на терасата. Глухо и пусто — сякаш всички бяха измрели; само отдалече се чуваше ромонът на фонтан. На второто стълбище князът свали плаща и меча си, погледна още веднъж към градината, като че ли съжаляваше за луната, и влезе в храма. Над него се издигаха още три етажа.

Бронзовите врати бяха отворени, от двете страни на входа стояха крилати фигури на бикове с човешки глави, по чиито лица се отразяваше гордо спокойствие.

„Това са асирийските царе“ — помисли князът, като гледаше брадите им, сплетени в малки плитчици.

Вътре храмът беше тъмен като черна нощ; мракът се подсилваше от белите лъчи лунна светлина, които проникваха през тесните, но високи прозорци.

В дъното, пред статуята на богиня Астарта, горяха два светилника. Някакво чудно осветление, което падаше отгоре, позволяваше статуята да се вижда напълно. Рамзес я заразглежда. Тя представляваше огромна женска фигура с щраусови криле. Облечена бе с дълга надиплена дреха, на главата си носеше заострена шапка, в дясната си ръка държеше два гълъба. Прекрасното й лице и сведените очи изразяваха такова благодушие, такава невинност, че князът се смая: та нали Астарта беше богиня на отмъщението и на най-разюзданата разпуснатост!

Финикия му беше показала още една от тайните си.

„Особен народ! — помисли той. — Боговете им човекоядци не изяждат никого, а развратът им се покровителствува от девствена жрица и от богиня с детско лице…“

Внезапно Рамзес усети, че по краката му бързо се плъзна нещо като грамадна змия. Той се дръпна и застана в снопа лунна светлина.

„Привидение!…“ — си каза.

Почти в същия миг чу шепот:

— Рамзес!… Рамзес!

Не можеше да се познае мъжки глас ли беше това или женски и откъде идваше.

— Рамзес!… Рамзес!… — чу се шепот сякаш от пода.

Князът се премести на неосветено място, наведе се и се ослуша. Внезапно той усети на главата си две нежни длани.

Скочи, за да ги хване, но улови само въздуха.

— Рамзес!… — чу шепот отгоре.

Вдигна глава и усети лотосов цвят, а когато протегна ръка към него, някой леко се опря на раменете му.

— Рамзес!… — обади се глас от олтара. Князът се обърна и остана втрещен. В снопа светлина на няколко крачки от него, стоеше прекрасен човек, който напълно приличаше на него. Същото лице, очи, младежки мъх на лицето, същата стойка, движение и облекло…

За миг князът помисли, че стои пред такова голямо огледало, каквото дори фараонът не притежава. Но веднага се увери, че двойникът му не е отражение, а жив човек.

В същия момент усети целувка на шията си. Отново се обърна, но нямаше никого, а в това време и двойникът му изчезна.

— Кой е тук?… Искам да зная!… — извика разгневен князът.

— Това съм аз… Кама… — отговори приятен глас.

И в светлината на лунния сноп се появи прекрасна жена — гола, със златна препаска около бедрата.

Рамзес изтича и я хвана за ръката. Тя не избяга.

— Ти ли си Кама?… Не, ти си… Да, веднъж Да-гон те изпрати при мене, но тогава ти се наричаше Милувка…

— Защото аз съм и Милувка — отговори тя наивно.

— Ти ли ме докосваше с ръце?…

— Аз.

— По какъв начин?…

— Ето, по такъв… — отвърна жрицата, преметна ръце през шията му и го целуна.

Рамзес я грабна в прегръдките си, но тя се изтръгна със сила, каквато не можеше да се подозира у такава дребна фигура.

— Значи, ти си жрицата Кама?… Значи, тебе възпяваше днес тоя грък?… — каза князът, като стискаше пламенно ръцете й. — Какъв е тоя певец?…

Кама сви презрително рамене.

— От нашето светилище е.

Очите на Рамзес горяха, ноздрите му се разшириха, в главата му шумеше. Преди няколко месеца тая жена не му беше направила особено впечатление, но днес той беше готов да извърши за нея дори лудост. Завиждаше на гърка, в същото време чувствуваше неописуема жал за нея при мисълта, че ако му стане любовница, тя ще трябва да умре.

— Колко си красива! — каза той. — Къде живееш?… Ах, зная, в оня малък дворец… Може ли да те посетя?… Естествено, щом приемаш визитите на певци, трябва да приемеш и мене… Вярно ли е, че ти си жрицата, която пази огъня?…

— Да.

— А вашите закони били толкова ужасни, че не ти позволявали да любиш?… Ех, това са заплашвания! … За мене ще направиш изключение…

— Тогава би ме прокълнала цяла Финикия, боговете биха ми отмъстили… — отвърна тя със смях.

Рамзес пак я привлече към себе си, а тя отново се изтръгна.

— Пази се, княже — каза тя с предизвикателен поглед. — Финикия е могъща, а боговете й…

— Какво ме интересуват боговете ти или Финикия?… Ако падне косъм от главата ти, ще стъпча Финикия като отровна гад…

— Кама… Кама!… — обади се глас от статуята. Тя се уплаши.

— Ето, виждаш ли, викат ме… Може би дори са чули богохулствата ти…

— Дано не чуят и гнева ми!… — избухна князът.

— Гневът на боговете е по-страшен…

Тя се дръпна и изчезна в сенките на храма. Рамзес се хвърли подире й, но изведнъж се отдръпна. Огромен кървав пламък заля целия храм между олтара и него и в тоя огън започнаха да се появяват чудовищни фигури: грамадни прилепи, гадове с човешки лица, сенки…

Пламъкът идваше право към него по цялата широчина на сградата и замаян от непознатата гледка, князът се дърпаше назад. Изведнъж го лъхна свеж въздух. Обърна се — беше вече вън от храма и бронзовата врата в миг се затръшна шумно зад него.

Той потърка очи и се огледа. Луната бе превалила вече зенита и клонеше към залез. До колоната Рамзес намери меча и плаща си. Взе ги и слезе по стълбите като пиян.

Когато късно през нощта се върна в двореца, Тутмозис, виждайки бледото му лице и мътния му поглед, викна тревожно:

— О, богове! Къде си бил, ерпатре?… Целият ти двор не спи от тревога…

— Разглеждах града. Великолепна нощ…

— Знаеш ли — добави Тутмозис, като че ли се боеше да не го изпревари някой. — Знаеш ли, Сара ти е повила син…

— Наистина ли?… Искам никой от свитата ми да не се безпокои за мене, когато излизам на разходка.

— Сам?…

— Ако не можех да излизам сам, където ми харесва, щях да бъда най-нещастният роб в тая държава — отвърна горчиво наместникът.

Той даде меча и плаща си на Тутмозис и се отправи към спалнята си, без да вика някого. До вчера новината за раждането на сина му щеше да го изпълни с радост, но сега той я прие равнодушно. Спомените от тази вечер, най-странната, която бе имал през живота си, изпълниха цялата му душа.

Още виждаше лунната светлина, в ушите му звучеше песента на гърка. А тоя храм на Астарта!… Не можа да заспи до сутринта.