Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faraon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 30гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hoho(2008)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1984 г.

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Фараон
Faraon
Болеслав Прус
АвторБолеслав Прус
Създаден1895 – 1896 г.
Полша
Първо издание1897 г.
Оригинален езикполски
Жанрроман
НачалоW 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą.
КрайDla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości.
Фараон в Общомедия

„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.

Сюжет

Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.

Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.

Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.

Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.

Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.

Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.

Литература

Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.

Външни препратки

ПЕТА ГЛАВА

На другия ден сутринта Тутмозис, придружен от голяма свита офицери и придворни, посети финикийския княз и го покани при наместника.

Следобед Хирам се яви пред двореца в проста лек-тика, носена от осем бедни египтяни, които получаваха от него милостиня. Обкръжаваха го знатни финикийски търговци и тълпата, която се трупаше всеки ден пред къщата му.

Рамзес поздрави с известно учудване този старец с внушителна осанка, в чиито очи се четеше мъдрост. Хирам носеше бял плащ, а на главата си имаше златна препаска. Той се поклони на наместника с достойнство и като простря ръце над главата му, произнесе кратка благословия. Присъствуващите бяха дълбоко трогнати. Когато наместникът му посочи фотьойла и заповяда на придворните си да се отдалечат, Хирам се обади:

— Вчера слугата на ваше височество, Дагон, ми каза, че се нуждаеш от сто таланта. Веднага изпратих куриери до Сабне-Хетам, Сетрое, Пи-Уто и други градове, където има финикийски кораби, и наредих да разтоварят всичката си стока. Мисля, че след няколко дни, ваше височество, ще получиш тая малка сумичка.

— Малка! — прекъсна го князът със смях. — Щастлив си ти, ваше достойнство, щом наричаш сто таланта малка сумичка.

Хирам поклати глава.

— Дядото на ваше височество — каза той, след като помисли малко, — вечно живият Рамесес-са-Птах, ме удостояваше с приятелството си; познавам също негово величество вашия баща (да живее вечно!) и дори ще се опитам да му изразя почитанията си, ако бъда допуснат.

— Откъде това съмнение?… — прекъсна го князът.

— Има хора — отвърна гостът, — които едни допускат пред особата на фараона, а други — не; но да оставим това… Ваше височество, вие не сте виновен в случая и аз ще си позволя да ви задам един въпрос… като стар приятел на вашия баща и дядо.

— Слушам те.

— Какво значи това — започна бавно Хирам, — какво значи това, че престолонаследникът и наместник на фараона е принуден да заема сто таланта, когато държавата му има да взема сто хиляди таланта?…

— Откъде?… — възкликна Рамзес.

— Как откъде? От данъците на азиатските народи… Финикия ви дължи пет хиляди и аз гарантирам, че тя ще ги даде, ако не се случи нещо неочаквано. Но освен нея Израил ви дължи три хиляди, филистимците и моабитците по две хиляди, хетите тридесет хиляди… Аз не помня с подробности отделните пера на тия вземания, но общата сума е сто и три или сто и пет хиляди таланта.

Рамзес прехапа устни; по развълнуваното му лице се бе изписал безсилен гняв. Той наведе очи и замълча.

— Значи, това е истина!… — въздъхна внезапно Хирам, като впиваше поглед в наместника. — Значи, това е истина?… Горко на Финикия! Горко на Египет!…

— Какво искаш да кажеш? — попита князът и сви вежди. — Не разбирам твоите окайвания.

— Вие, княже, сигурно знаете какво искам да кажа, щом не ми отговаряте — отвърна Хирам и стана, сякаш се канеше да си тръгне. — Въпреки това… няма да се откажа от обещанието си… Вие ще получите стоте таланта.

Той се поклони дълбоко, но наместникът го принуди отново да седне.

— Ти, ваше достойнство, криеш нещо от мене — каза той обидено. — Искам да ми обясниш каква беда заплашва Финикия и Египет?…

— Нима не знаете ваше височество? — попита Хирам нерешително.

— Нищо не зная. Повече от месец прекарах в светилището.

— Но тъкмо там човек може да узнае всичко…

— Ти трябва да кажеш, ваше достойнство! — извика наместникът и удари с юмрук по масата. — Не обичам да се шегуват с мене…

— Ще кажа, ако ваше височество ми даде тържествено обещание, че няма да издаде пред никого. При все че… не мога да повярвам, че не са уведомили княза-престолонаследник за това…

— Не ми ли вярваш? — попита князът смаян.

— По такъв важен въпрос бих поискал обещание дори от фараона — отвърна Хирам решително.

— Тогава… заклевам се в своя меч и в знамената на нашите войски, че никому няма да кажа това, което ми откриеш, ваше достойнство…

— Достатъчно — каза Хирам.

— Слушам.

— Знаете ли вие, княже, какво става в тоя момент във Финикия?

— И това дори не зная! — прекъсна го нервно наместникът.

— Нашите кораби — прошепна Хирам — бързат от всички краища на света към отечеството, та при пръв знак да пренесат населението и богатствата ни някъде… отвъд морето… на Запад… Защото Асирия ще ни завладее.

Князът се разсмя.

— Ти си полудял, достопочтени човече!… — възкликна той. — Асирия щяла да завладее Финикия!… А ние какво ще кажем? Ние, Египет?

— Египет вече се е съгласил.

Кръв нахлу в главата на наместника.

— Жегата е объркала мислите ти, старче — каза Рамзес на Хирам със спокоен глас. — Ти забравяш дори, че подобно нещо не би могло да стане без позволението на фараона и… моето съгласие!

— И това ще последва. Засега договорът е сключен от жреците.

— С кого… Какви жреци?…

— С халдейския първожрец Бероес, пълномощник на цар Асар — отвърна Хирам. — А кой е участвувал от вашата страна ли?… Не твърдя със сигурност, но струва ми се, че негово достойнство Херхор, негово достойнство Мефрес и светият пророк Пентуер.

Князът побледня.

— Внимавай, финикиецо — каза той. — Ти обвиняваш в предателство най-високите сановници на държавата…

— Лъжеш се, княже. Това съвсем не е предателство. Най-старшият първожрец на Египет и министърът на негово величество имат право да водят преговори със съседните държави. Най-сетне откъде знаеш, ваше височество, че всичко това не се върши по волята на фараона?

Рамзес трябваше да признае, че подобен договор не би бил държавна измяна, а само пренебрежение към него, престолонаследника. Значи, по такъв начин го третират жреците, него, който след една година може да бъде фараон?… Значи, затова Пентуер порицаваше войната, а Мефрес го подкрепяше!…

— Кога е станало това? Къде?… — попита князът.

— Доколкото ми е известно, договорът е сключен нощем в светилището на Сет при Мемфис — отговори Хирам. — А кога?… Това не зная добре, но струва ми се, че в деня, когато вие, ваше достойнство, сте заминали от Мемфис.

„Ах, мизерници!… — помисли наместникът. — Значи, така почитат моя сан!… Значи, са ме лъгали и когато са описвали положението на държавата?… Някакъв добър бог ме караше да се съмнявам, когато бях в светилището на Хатор…“

След кратка вътрешна борба Рамзес каза:

— Това е невъзможно!… И аз няма да ти повярвам, ваше достойнство, докато не ми дадеш доказателства.

— И доказателства ще имаш — отвърна Хирам. — Всеки ден се очаква да пристигне в Пи-Баст знатният асирийски велможа Саргон, приятел на цар Асар. Той иде уж на поклонение в светилището на Астарта, да поднесе дарове на теб и на негово величество, а после — ще сключите договор… Или по-точно, ще утвърдите това, което са решили жреците за гибел на Финикия, а може би и за ваше нещастие…

— Никога! — каза князът. — А какво възнаграждение ще даде Асирия на Египет?…

— Ето това са думи, достойни за един цар: какво възнаграждение би получил Египет? Защото за държавата е добър всеки договор, стига да се печели от него нещо… И това именно ме учудва — продължи Хирам, — че Египет ще направи лоша сделка: защото Асирия заграбва освен Финикия почти цяла Азия, а на вас сякаш по милост оставя израилтяните, филистимяните и Синайския полуостров… Разбира се, в такъв случай ще пропаднат всички данъци, които се полагат на Египет, и фараонът никога няма да получи тия сто и пет хиляди таланта.

Наместникът разтърси глава.

— Вие не познавате — отвърна той, — ваше достойнство, египетските жреци: никой от тях не би се съгласил на такъв договор.

— Защо? Една финикийска пословица казва: по-добре е ечемик в хамбара, отколкото злато в пустинята. Затова, ако Египет се чувствува много слаб, може да даде даром Синайския полуостров и Палестина, отколкото да води война с Асирия. Но именно това ме кара да се замислям… Защото днес не Египет, а Асирия може да бъде лесно покорена: тая държава има разправии на североизток, разполага с малко, и то слаба войска. Ако я нападне Египет, ще унищожи държавата, ще заграби безценни съкровища от Ниневия и Вавилон и веднъж завинаги ще утвърди властта си в Азия.

— Ето, виждаш, че такъв договор не може да съществува — подхвърли Рамзес.

— Само в един случай бих могъл да разбера тия преговори: ако жреците… биха искали да свалят властта на фараоните в Египет… А към това те се стремят още от времето на вашия дядо, княже.

— Отново приказваш безсмислици — обади се наместникът, но сърцето му трепна от тревога.

— Аз може би се лъжа — отвърна Хирам, като го загледа проницателно в очите. — Но чуйте, ваше височе-ство…

Той приближи креслото си до княза и заговори с тих глас:

— Ако фараонът обяви война на Асирия и я спечели, ще има: грамадна армия, привързана към него; сто хиляди таланта неплатени стари данъци; около двеста хиляди таланта от Ниневия и Вавилон и най-сетне — около сто хиляди таланта годишно от покорените страни. Такова огромно богатство би му позволило да изкупи заложените у жреците имения и веднъж завинаги да сложи край на тяхното вмешателство във властта.

Очите на Рамзес заблестяха. Хирам продължи:

— А днес армията зависи от Херхор, следователно от жреците, и с изключение на чуждестранните полкове фараонът не може да разчита на нея в случай на конфликт.

Освен това съкровището на фараона е празно, а по-голямата част от именията му принадлежат на светилищата. Фараонът е принуден да прави всяка година нови дългове дори за издръжка на двора; а понеже няма да имате вече финикийци, ще трябва да заемате от жреците… По такъв начин за десет години негово величество (да живее вечно!…) ще загуби и останалите си имения, а после какво?…

Капки пот покриха челото на Рамзес.

— И така, виждате, ваше височество — каза Хирам, — че само в един случай жреците биха могли, дори биха били принудени да приемат тоя толкова срамен договор с Асирия: ако възнамеряват да унижат и премахнат властта на фараона… А може би съществува и друго обстоятелство: Египет да е толкова слаб, че да се нуждае от мир на всяка цена…

Князът скочи.

— Мълчи! — извика той. — Предпочитам измяната на най-верните си слуги, отколкото подобна немощ на страната!… Египет да отстъпи Азия на Асирия… Та нали година по-късно той сам ще падне под нейното иго, защото, ако подпише такъв позорен договор, ще признае, че е безсилен…

Рамзес се заразхожда възбуден из стаята, а Хирам го гледаше със съжаление и съчувствие…

Внезапно князът се спря пред финикиеца и каза:

— Това е лъжа!… Някакъв ловък безделник те е излъгал, Хирам, и ти си му повярвал. Ако съществуваше такъв договор, той щеше да бъде уговарян в най-голяма тайна. А в такъв случай един от четиримата споменати жреци ще е предател не само на фараона, но дори и на своите съзаклятници…

— Но нима не е могъл да присъствува и някой пети, да подслушва — забеляза Хирам.

— И той е продал на тебе тая тайна?…

— Чудно ми е — каза финикиецът, — че вие, княже, още не сте познали силата на златото.

— Но помисли сам, ваша светлост. Нима нашите жреци нямат повече злато от тебе, макар да си богаташ над богаташите?…

— Но аз не се сърдя, когато получа драхма. Защо тогава други да се отказват от таланти?…

— Защото те са слуги божи — каза разпалено князът — защото биха се бояли от наказанието на боговете…

Финикиецът се усмихна.

— Видял съм — отвърна той — много светилища на различни народи, а в тях големи и малки идоли; дървени, каменни, дори златни. Но богове не съм срещал никъде…

— Богохулнико!… — извика Рамзес. — Аз съм виждал божество. Усетих ръката му на себе си и чух гласа му…

— Къде се случи това?

— В светилището на Хатор — в преддверието на храма и в моята килия.

— Денем ли?… — попита Хирам.

— Нощем… — отвърна князът и се замисли.

— Значи, нощем си слушал, княже, гласа на боговете и си усетил ръката им — повтори финикиецът, като подчертаваше всяка дума. — Нощем могат да се видят много неща. Как стана това?…

— Някой ме улови в храма за главата, за раменете и краката, а заклевам се…

— Шт… — прекъсна го Хирам с усмивка. — Не се кълнете напразно.

После загледа Рамзес с проницателните си мъдри очи и като видя, че в младежа се е пробудило съмнение, рече:

— Ще ви кажа нещо, господарю. Вие сте неопитен, обкръжен сте с мрежа от интриги, а пък аз бях приятел на дядо ви и на баща ви. Затова искам да ви направя една услуга. Елате някога нощем в светилището на Астарта, но… трябва да обещаете, че ще запазите тайна… Елате сам и ще се убедите какви богове ни се обаждат и ни докосват в светилищата.

— Ще дойда — каза Рамзес, след като помисли.

— Предупредете ме някой ден сутринта, а аз ще ви съобщя паролата на светилището за същата вечер и ще ви пуснат. Само не издавайте нито мен, нито себе си — каза с добродушна усмивка финикиецът. — Боговете понякога прощават издайничеството на техните тайни, но хората никога…

Той се поклони, после вдигна очи и ръце нагоре и зашепна благословия.

— Лицемернико!… — извика князът. — Молиш се на боговете, в които не вярваш?…

Хирам довърши благословията си и рече:

— Това е така. Аз не вярвам в египетските, асирийските, дори във финикийските богове, но вярвам в единствения бог, който не живее в светилището и името му е неизвестно.

— Нашите жреци също вярват в единствения бог — намеси се Рамзес.

— И халдейските също, но въпреки това и едните, и другите са се сговорили против нас… Няма правда на света, скъпи княже!…

След като Хирам си отиде, князът се затвори в една отдалечена стая под предлог, че ще чете свещени папируси.

Под влияние на току-що получените сведения в неговото пламенно въображение мислите се подредиха мигновено и узря план.

Преди всичко Рамзес разбра, че между финикийците и жреците се води скрита борба на живот и смърт. За какво?… Естествено за влияние и богатство. Хирам беше прав, като каза, че ако финикийците изчезнат от Египет, всичките имения на фараона, пък дори на номарсите и на цялата аристокрация, ще минат във владение на светилищата.

Рамзес никога не бе обичал жреците и отдавна знаеше и виждаше, че по-голямата част от Египет вече принадлежи на тях, че техните градове са по-богати, земите най-добре обработвани, населението задоволено. Разбираше също така, че половината от съкровищата на светилищата биха освободили фараона от непрестанните грижи и биха засилили властта му.

Князът знаеше това и много пъти го бе казвал е чувство на огорчение. Но когато със застъпничеството на Херхор стана наместник и получи командуването на корпуса „Менфи“, той се помири с жреците и оттогава потушаваше в сърцето си старата неприязън към тях.

Днес всичко отново оживя.

Значи, жреците не само не бяха му казали за пре-говорите си с Асирия, но дори не бяха го предупредили за пристигането на някой си Саргон!…

Може би най-сетне това представлява някаква голяма тайна на светилищата и на държавата. Но защо крият от него цифрата на старите данъци, които дължат разните азиатски народи?… Сто хиляди таланта! Ами че това е сума, която би могла изведнъж да оправи материалното положение на фараона!… Защо те крият това, което знае дори тоя тирски княз, един от членовете на съвета на Тир?…

Какъв срам за него, престолонаследника и наместника, че трябваше чужди хора да му отварят очите!

Но имаше и нещо по-лошо: Пентуер и Мефрес се опитваха да му докажат на всяка цена, че Египет трябва да избягва войната.

Още в светилището на Хатор подчертаването на това му се стори подозрително, защото войната би могла да донесе на държавата хиляди, хиляди роби и да издигне общото благосъстояние на страната. Днес вече тя му се струваше още по-необходима, понеже Египет има да прибира стари данъци и трябва да наложи нови.

Князът се подпря с ръка на масата и запресмята наум.

„Имаме — мислеше той — да вземаме сто хиляди таланта данъци… Хирам смята, че плячкосването на Вавилон и Ниневия би ни донесло още около двеста хиляди — общо триста хиляди наведнъж. С тая сума могат да се покрият разноските и на най-голяма война, а като печалба ще ни останат няколкостотин хиляди роби и сто хиляди таланта годишен данък от новопокорените страни.

А после — довърши князът — ще си разчистим сметките и с жреците!…“

Рамзес беше в треска. Изведнъж му се мярна друга мисъл:

„Ами ако Египет не успее да спечели войната с Асирия?…“

Но при тая мисъл кръвта му закипя. Как така Египет… Как така Египет да не може да стъпче Асирия когато начело на войските ще застане той, Рамзес — потомъкът на Рамзес Велики, който сам-самичък някога се нахвърлял върху хетските бойни колесници и ги разбивал!…

Князът бе в състояние да разбере всичко с изключение на едно, че може да бъде победен, че може да не му се удаде да изтръгне победата и от най-големите властелини. Той чувствуваше в себе си неимоверна смелост и би се учудил, ако всеки враг на бойното поле не би избягал пред неговите развилнели се коне. Та нали в бойната колесница на фараона слизат самите богове, за да го пазят с щит и с небесни мълнии да громят неприятелите!

„Само че какво ми говореше Хирам за боговете?… — помисли князът. — И какво ли иска да ми покаже той в светилището на Астарта?… Ще видим.“