Болеслав Прус
Фараон (27)

ПЪРВА ГЛАВА

Недалеко от град Пи-Баст се намираше голямо светилище на богиня Хатор.

През месец паони (март-април), в деня на пролетното равноденствие, около девет часа вечерта, когато звездата Сириус клонеше към залез, пред вратата на светилището се опряха двама жреци и един каещ се поклонник. Той вървеше бос, главата му беше посипана с пепел, а на плещите си носеше груба власеница, която покриваше и лицето му.

Въпреки ясната нощ лицата на пътниците не можеха да се разпознаят, защото и тримата бяха застанали в сянката на двете грамадни статуи на богинята с кравешка глава, които бдяха при входа на светилището и с милостиви очи пазеха номеса Хабу от мор, суша и южните ветрове.

Като си почина малко, каещият се поклонник падна ничком на земята и дълго се моли. После стана, хвана медното чукче и удари по вратата. Силен метален звън се разнесе по всички дворове, отекна о дебелите стени на храма и оттам над пшеничените ниви, над глинените селски хижи, над сребристите води на Нил, където събудените птици му отвърнаха със слаб крясък.

След доста продължително чакане зад вратата се чу шум и някой попита:

— Кой ни буди?

— Рабът божи Рамзес — каза каещият се.

— Защо си дошъл?

— За светлината на мъдростта.

— Какви права имаш за това?

— Получил съм посвещение в низш сан и нося факел при големите процесии вътре в храма.

Вратата се отвори широко. На средата стоеше жрец с бяла дреха и като протегна ръка, каза бавно, но ясно:

— Влез. Нека, щом пристъпиш тоя праг, боговете вселят мир в душата ти и да изпълнят желанията ти, за които ги молиш със смирена молитва.

Когато покаяникът падна в краката му, жрецът почна да прави някакви тайнствени знаци над главата му и да шепне:

— В името на тоя, който е, който е бил и ще бъде… Който е създал всичко… Чието дихание изпълва видимия и невидимия свят и е вечен живот…

А когато вратата се затвори, жрецът хвана Рамзес за ръка и го поведе през мрака между грамадните колони към определеното за него жилище. То представляваше малка килийка, осветена с кандилце. Върху каменния под имаше сноп суха трева, в ъгъла — кана с вода и ечемична питка до нея.

— Виждам, че тук наистина ще си почина след приемите у номарсите!… — весело извика Рамзес.

— Мисли за вечността — отвърна жрецът и се отдалечи.

Тоя отговор подействува на княза като студен душ. Въпреки че беше гладен, той не пожела нито да изяде питката, нито да пие вода. Седна на тревата и впил поглед в изпонаранените си от пътя крака, се питаше: „Защо дойдох тук?… Защо се отказах доброволно от високото си положение?…“

Голите стени и бедността на килията му припомняха юношеските години, прекарани в жреческото училище. Колко тояги беше получил там!… Колко нощи за наказание беше прекарал на каменния под!… Рамзес и сега почувствува прежните си омраза и страх от суровите жреци, които на всичките му въпроси и молби бяха отговаряли само с едно: „Мисли за вечността!“

Да попаднеш след няколко толкова шумно прекарани месеца в такава тишина, да замениш княжеския двор с мрак и самота, а вместо пиршества, жени и музика да чувствуваш около себе си и над себе си тежестта на зидовете…

— Аз съм подлудял!… Подлудял съм!… — казваше си Рамзес.

По едно време дори поиска веднага да напусне светилището, но после го възпря мисълта, че сигурно няма да му отворят вратата. Мръсотията по краката, пепелта, която се сипеше от косата, грубата власеница, която го бодеше — всичко това изпълваше Рамзес с отвращение. Да беше поне мечът му при него!… Но нима би посмял да го употреби в такова облекло и на това място?…

Той почувствува непреодолим страх и това го отрезви. Спомни си, че в светилищата боговете изпращат на хората трепет, който трябва да им служи като встъпление към мъдростта.

„Аз съм наместник и наследник на фараона — помисли той. — Кой може тук да ми стори нещо?“

Стана и излезе от килията си. Озова се в просторен двор, заобиколен с колони. Звездите светеха ярко и той видя на единия край на двора огромни пилони, на другия — отворения вход на храма.

Тръгна нататък. Вътре цареше мрак, а някъде много далеко горяха светилници, които сякаш се рееха във въздуха. Рамзес се вгледа по-внимателно и забеляза между входа и светлините цяла гора дебели колони, чиито капители се губеха в тъмнината. В дъното, може би на няколкостотин крачки от него, едва се забелязваха огромните крака на седящата богиня и ръцете й, отпуснати на коленете, върху които съвсем слабо се отразяваше светлината на светилниците.

Неочаквано князът чу някакъв шум. Далеч, от една странична ниша, се показа върволица бели фигури, наредени по две. Това беше нощна процесия на жреците, които отиваха да отдадат почит пред статуята на богинята; те вървяха и пееха в два хора:

Хор I. „Аз съм тоя, който сътвори небето и земята и всички твари по тях.“

Хор II. „Аз съм тоя, който създаде водата и прилива. Аз съм тоя, който сътвори майката на вола.“

Хор I. „Аз съм тоя, който сътвори небето и тайните на неговите простори и вдъхна в тях душата на боговете.“

Хор II. „Аз съм тоя, който веднага щом отвори очи, става светло, а когато ги затвори, настъпва мрак.“

Хор I. „Водите на Нил текат, когато аз заповядам…“

Хор II. „Но боговете не знаят името ми…“^[1]

Гласовете, отначало неясни, станаха толкова гръмки, че се разбираше всяка дума, но после шествието почна да се отдалечава и те се пръскаха между колоните, стихваха, докато накрая съвсем заглъхнаха.

„Значи, тия хора не само ядат, пият и трупат богатства — помисли Рамзес. — Те наистина служат на боговете, дори нощем… Макар че каква ли полза има статуята от това!…“

Князът много пъти беше виждал статуи на богове край границите на номесите, оплескани с кал от жителите на съседния номес или простреляни с лъкове и прашки от войниците на чуждестранните полкове. Щом боговете не се чувствуват засегнати от такива оскърбления, навярно малко ги интересуват и молитвите, и процесиите.

„Пък най-сетне, кой е видял боговете!…“ — каза си князът.

Огромните размери на храма, безбройните му колони, светлините пред статуята на богинята — всичко това привличаше Рамзес. Той поиска да разгледа този тайнствен простор и тръгна напред.

Внезапно му се стори, че отзад някаква ръка докосна леко главата му… Огледа се… Нямаше никого и той продължи пътя си.

Сега пък някакви две ръце го хванаха за главата, а трета, грамадна ръка се опря на плещите му…

— Кой е тук?… — извика князът и скочи към колоните.

Но се препъна и за малко не падна; нещо го беше хванало за краката.

Отново го обзе страх, още по-силен, отколкото в килията. Хукна да бяга, загубил ума и дума, като се блъскаше в коланите, които сякаш се препречваха на пътя му. А мракът го обгръщаше от всички страни.

— О, света богиньо, спаси ме!… — зашепна той.

В същия миг се спря; на няколко крачки пред него се намираше огромната врата на храма, през която надничаше звездното небе. Извърна глава назад: между гора от грамадни колони светеха лампи, а блясъкът им се отразяваше слабо в бронзовите колене на светата Хатор.

Князът се върна в килията си възбуден и съкрушен; сърцето му биеше, сякаш искаше да изхвръкне като птичка, уловена в клопка. За пръв път от много години той падна ничком и почна горещо да се моли за милост и прошка.

— Ще бъдеш чут!… — обади се над него сладък глас.

Рамзес вдигна бързо глава, но в килията нямаше никого, вратата беше затворена, стените дебели. И той продължи да се моли още по-горещо, докато заспа с лице върху камъните и с разперени ръце.

Когато се събуди на сутринта, беше вече друг човек: познал беше мощта на боговете и бе получил обещание за милост.

Оттогава в продължение на много дни той се отдаваше с ревност и вяра на благочестиви занимания. Дълги часове прекарваше в килията си в молитви, позволи да му обръснат косата, надяна жреческо облекло и четири пъти в денонощието участвуваше в хора на най-младите жреци.

Миналият му живот, пълен с развлечения, будеше в него отвращение, а неверието, с което се беше заразил сред разпуснатата младеж и чужденците, го изпълваше със страх. И ако днес му кажеха да избира между трона и службата на жрец, той би се поколебал.

Един ден великият пророк на светилището го повика при себе си и му напомни, че не е влязъл тук само за молитви, а и за да познае мъдростта. Той похвали благочестивия му живот, каза, че вече е очистен от мръсотиите на света, и му нареди да се запознае с училищата при светилището.

По-скоро от послушание, отколкото от любопитство князът направо от него се запъти към външния двор, където се помещаваше класът за четене и писане.

Това беше голяма зала, осветявана чрез отвор в покрива. Няколко десетки голи ученици седяха на рогозки с восъчни таблички в ръце. Едната стена на сградата беше направена от гладък алабастър, пред нея стоеше учителят и пишеше разни знаци с разноцветни тебешири.

Когато князът влезе, учениците (почти всички негови връстници) паднаха по лице. Учителят пък се поклони, прекъсна урока си и произнесе пред момчетата слово за голямото значение на науката.

— Драги мои! — каза той. — „Човек, чието сърце не се стреми към мъдростта, трябва да се занимава с ръчен труд и да мори очите си. Но тоя, който разбира цената на науката и се учи, може да стигне до всяка власт, до всяка дворцова длъжност. Помнете това.

Вижте мизерния живот на неграмотните хора. Ковачът е чер, изпоцапан, пръстите му са покрити с мазоли и той работи ден и нощ. Каменарят се съсипва от работа само за да може да напълни стомаха си. Зидарят, когато строи капители във формата на лотос, пада от високо, съборен от вихъра. Краката на тъкача са криви, производителят на оръжие е винаги на път; едва се върне в къщи и трябва пак да тръгва. Пръстите на бояджията миришат, времето му минава в рязане на парцали. Бързоходецът пък, когато се сбогува със семейството си, трябва да остави завещание, защото се излага на опасността да срещне диви зверове или азиатци.

Посочих ви положението на различните занаяти, защото искам да обичате изкуството писане, което е основа на всичко, а сега ще ви изтъкна неговата красота. То не е празна работа, то е най-важното нещо между всички занимания. Тоя, който владее изкуството да пише, е уважаван още от детинство; на него се възлагат големи задачи. А тоя, който е неграмотен, живее в немотия.

Училищните занимания са тежки като планина; но един училищен ден стига за цяла вечност. Затова бързайте час по-скоро да се запознаете с науката и да я обикнете… Положението на писаря е княжеско, неговите мастилници и хартия му дават радост и богатство!…“^[2]

След тая гръмка реч за достойнствата на науката, която от три хиляди години египетските ученици слушаха без изменение, учителят взе тебешир и почна да пише на алабастровата стена азбуката. Всяка буква се отбелязваше с помощта на няколко йероглифни символа или демотични знаци. Нарисувано око, птица или перо означаваше буквата А, овца или саксийка — Б, изправен човек или лодка — К, змия — Р, седнал човек или звезда — С. Поради множеството знаци за всяка буква четенето и писането бяха особено трудно занимание.

Затова и Рамзес се измори, докато слушаше. Развличаше се само когато учителят накарваше някого от учениците да нарисува или да назове буква и ако сбъркаше, почваше да го налага с тояга.

Като се сбогува с учителя и възпитаниците, князът мина от училището за писари в училището за земемери. Тук младежите се учеха как да снемат планове на нивите, които най-често имаха правоъгълна форма, и как да нивелират почвата с помощта на два пръта и винкел. В тоя клас преподаваха писане на цифри, което не беше по-леко от йероглифите или демотичните знаци. Но изучаването на най-простите аритметични действия вече беше програма за висшия курс и ставаше с помощта на топчета.

На Рамзес бързо му омръзна всичко това и едва след няколко дни се съгласи да посети лекарското училище.

То беше едновременно и болница или по-скоро просторна градина, засадена с множество дървета и засята с ароматични билки. Болните прекарваха по цели дни на въздух и слънце, върху легла, на които вместо дюшеци беше опънато платно.

Когато князът влезе тук, лечението беше в разгара си. Няколко болни се къпеха в басейн с течаща вода, едного мажеха с благовонни масла, другиго кадяха. Имаше неколцина приспани с помощта на поглед и с движения на ръцете. Един охкаше — току-що му бяха оправили навехнат крак.

На някаква тежко болна жена един жрец подаваше в канче смес от различни лекарства и казваше:

— „Ела, лекарство, ела изгони болката от сърцето ми, от моите крайници, силно, чудотворно лекарство.“^[3]

После, придружен от главния лекар, князът се отправи за аптеката; тук един жрец приготвяше лекарства от билки, мед, олио, змийски кожи и кожи от гущери, животински кости и мазнини. Въпреки че Рамзес го попита нещо, жрецът не откъсна поглед от работата си, а продължи да тегли и стрива разни вещества, като мънкаше молитвата:

— „Излекува Изида, излекува Изида, излекува Хорус… О, Изида, велика чародейко, излекувай и мене, освободи ме от всички зли, вредни, червени неща, от треската на бога и от треската на богинята… О, Схауагат, снагате синие! Ерукате! Кауарусхагате! Папарука, папарака папарука…“^[4]

— Какво говори той? — попита князът.

— Тайна… — отвърна главният лекар и сложи пръст на уста.

Когато излязоха на пустия двор, Рамзес се обърна към главния лекар:

— Кажи ми, свети отче, какво е всъщност лекарското изкуство и какви са начините на лечение. Аз съм слушал, че болестта е зъл дух, който се вселява в човека и го измъчва, защото е гладен, докато не получи подходяща за себе си храна. И че един зъл дух, тоест болест, се храни с мед, друг с олио, а трети — с животински изпражнения. Затова лекарят трябва преди всичко да знае какъв дух се е вселил в болния и после — от каква храна се нуждае тоя зъл дух, за да не измъчва човека…

Жрецът се замисли и отвърна:

— Какво е това болест и по какъв начин тя напада човешкото тяло, това аз не мога да ти кажа, Рамзес. Но понеже си вече очистен, ще ти обясня от какво се ръководим, когато даваме лекарствата.

Представи си, че някого го боли черният дроб. Ние, жреците, знаем, че черният дроб се намира под влиянието на звездата Пенетер-Дева^[5] и че лечението зависи от тая звезда.

Но по тоя въпрос мъдреците се делят на две школи. Едни твърдят, че при заболяване на черния дроб трябва да се дава всичко, върху което Пенетер-Дева има власт, а именно: мед, лапис-лазур, отвари от различни цветя и преди всичко от върбинка и валериан, и най-сетне разни части от тялото на гургулица и на козел. Други пък лекари смятат, че когато черният дроб е болен, трябва да бъде лекуван тъкмо с противоположни средства. А понеже противник на Пенетер-Дева е Себег^[6], за лек трябва да се употребят: живак, смарагд и ахат, леска и подбел, а също така части от тялото на жаба и кукумявка, стрити на прах.

Но това още не е всичко. Трябва да се имат пред вид денят, месецът и часът, защото всеки от тия периоди на време се намира под влиянието на една или друга звезда, която може да подпомогне или да отслаби действието на лекарството. Трябва най-сетне да се помни под влиянието на коя звезда и коя зодия е болният. Едва когато лекарят вземе под внимание всички тия неща, може да предпише сигурно средство.

— И успявате ли да изцерите всички болни, които идват в светилището?

Жрецът поклати глава.

— Не — рече той. — Човешкият ум, който трябва да обхване всички изброени подробности, много лесно сбърква. А по-лошото е, че завистливи духове, покровители на други светилища, ревниво пазят своята слава и често пречат на лекаря и на действието на лекарствата. Затова окончателният резултат може да бъде различен: един болен оздравява напълно, на друг само се подобрява положението, а трети си отива, както е дошъл. Разбира се, случва се някои да се разболеят още по-лошо, а дори и да умират… Божа воля!…

Князът слушаше внимателно, но вътрешно признаваше, че не разбира много нещо. В същото време той си спомни целта на своето пребиваване в светилището и внезапно попита главния лекар:

— Вие, свети отци, щяхте да ми откриете тайната на съкровището на фараона. Това, което видях, ли е тайната?

— Съвсем не — отговори лекарят. — Но ние не сме познавачи на държавните работи. Тия дни ще пристигне светият жрец Пентуер, велик мъдрец, и той ще смъкне завесата от очите ти.

Рамзес се сбогува с лекаря, още по-любопитен да види това, което трябваше да му покажат.