Болеслав Прус
Фараон (26)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Същия този ден финикиецът Дагон, достопочтеният банкер на престолонаследника, лежеше върху една софа на верандата на двореца си в Мемфис. Той беше заобиколен от ухайни иглолистни храсти, отглеждани в саксии. Двама черни роби разхлаждаха богаташа с ветрила, а той се забавляваше с една малка маймунка и слушаше сметките, които му четеше писарят.

В тоя миг един роб, въоръжен с меч, шлем, копие и щит (банкерът обичаше военните облекла), му съобщи, че е дошъл достопочтеният Рабсун, финикийски търговец, живеещ в Мемфис.

Гостът влезе, поклони се ниско и по такъв начин притвори очи, че достопочтеният Дагон заповяда на писаря и роба да се махнат от верандата. После, като всеки прозорлив човек, провери всички кътове и се обърна към госта:

— Можем да говорим. Рабсун започна без заобикалки:

— Знаеш ли, ваше достойнство, че е пристигнал в Тир княз Хирам?…

Дагон подскочи на софата.

— Дано проказа изяде и него, и княжеското му достойнство!… — изкрещя банкерът.

— Той именно ми намекна — продължи спокойно гостът, — че между вас имало известни недоразумения.

— Това недоразумение ли се нарича?… — продължаваше да крещи Дагон… — Тоя разбойник ме обра, унищожи, разори… Когато пратих корабите си на запад, подир тирските, за сребро, кормчиите на тоя негодник Хирам хвърлили върху тях огън, опитали се да ги изблъскат към плитчините… И моите кораби се върнаха празни, полуизгорени, изпотрошени… Дано гръм го изгори!… — завърши вбесеният лихвар.

— Но ако сега Хирам има за ваше достойнство някаква добра сделка? — попита флегматично гостът.

Бурята, която бушуваше в гърдите на Дагон, веднага затихна.

— Каква добра сделка може да има той за мене? — каза Дагон със съвсем спокоен глас.

— Хирам сам ще обясни на ваше достойнство, но за това трябва да се види с вас.

— Е, тогава нека да дойде тук.

— Но той смята, че ваше достойнство трябва да отиде при него. Нали е член на върховния съвет на Тир.

— По-скоро той ще пукне, отколкото аз да отида при него!… — извика лихварят наново разгневен.

Гостът приближи стола до софата и потупа богаташа по коляното.

— Дагон — каза той, — бъди разумен.

— Защо да съм неразумен и защо ти, Рабсун, не се обръщаш към мене с „ваше достойнство“?…

— Дагон, не бъди глупав!… — опита се гостът да го успокои. — Ако ти не отидеш при него и той не дойде при тебе, как ще свършите работата?

— Ти си глупав, Рабсун! — избухна отново лихварят. — Защото, отида ли аз при Хирам, да ми изсъхне ръката, ако не загубя от тая учтивост половината печалба.

Гостът се замисли и отговори:

— Сега рече умно нещо. Тогава чуй какво ще ти кажа. Ела у мен, и Хирам ще дойде там, у дома ще уговорите работата.

Дагон приведе глава настрани и като примижа хитро, попита:

— Хей, Рабсун!… Я си кажи веднага: колко ти наброи той за това?

— За какво?…

— За това, да дойда аз при тебе и да правя сделки с тоя мерзавец?…

— Работата е в интерес на цяла Финикия, а от такова нещо аз не желая да печеля — отговори възмутен Рабсун.

— Дано твоите длъжници да ти се издължават толкова, колкото казваш истината!

— Нека не ми се издължават, ако аз спечеля дори един утен от това! Важното е Финикия да не загуби! — извика гневно Рабсун.

Сбогуваха се.

Надвечер достопочтеният Дагон седна в лектика, носена от шестима роби. Отпред тичаха двама бързоходци с тояги и двама с факли, а подир лектиката вървяха четирима слуги, въоръжени до зъби. Не за охрана, а защото от известно време Дагон обичаше да е заобиколен като войн с въоръжени хора.

Пред къщата на Рабсун слезе от лектиката с много важен вид и подпомаган от двама души (трети носеше над него чадър), влезе вътре.

— Къде е тоя… Хирам? — попита той гордо стопанина.

— Няма го.

— Как така?… Значи, ще трябва да го чакам?

— Няма го в тая стая, но е в третата оттук, при жена ми — отговори стопанинът. — Прави й посещение.

— Аз няма да отида там!… — каза банкерът и седна на канапето.

— Ще влезеш във втората стая, в същия миг и той ще влезе там.

Подир кратко упорствуваме Дагон отстъпи и след малко, по даден знак от стопанина на къщата, влезе във втората стая. В същото време от другата стая се показа невисок човек с бяла брада, облечен със златотка-на тога и със златна препаска на главата.

— Това е — каза стопанинът, застанал по средата на стаята, — това е негова светлост княз Хирам, член на върховния тирски съвет… Това е достопочтеният Дагон, банкерът на княза-престолонаследник и наместник на Долен Египет.

Двамата сановници се поклониха със скръстени на гърди ръце и седнаха при отделни масички по средата на залата. Хирам отвори леко тогата си, за да покаже големия златен медал на шията си; в отговор на това Дагон започна да си играе с дебелата златна верижка която беше получил от княз Рамзес.

— Аз, Хирам — обади се старецът, — ви приветствувам, почтений Дагон, и ви пожелавам голямо богатство и успехи в работата.

— Аз, Дагон, ви поздравявам, почтений Хирам, и ви пожелавам същото, което вие ми желаете…

— Вече искате да се карате ли… — прекъсна го нервиран Хирам.

— Защо да се карам… Рабсун, кажи ти, дали се карам?…

— По-добре говорете, ваши достойнства, за работата — отговори стопанинът.

След като помисли малко, Хирам започна:

— Вашите приятели от Тир ви изпращат чрез мене много поздрави.

— Само това ли ми пращат? — попита Дагон с ироничен тон.

— Какво друго искате да ви пратят?… — повиши глас Хирам.

— Тихо!… Не се карайте!… — обади се стопанинът.

Хирам пое няколко пъти по-дълбоко въздух и каза:

— Вярно — сега се нуждаем от съгласие… Тежки времена идат за Финикия…

— Да не би морето да е заляло Тир или Сидон? — попита Дагон с усмивка.

Хирам плю и попита:

— Какво сте така сърдит днес?…

— Аз винаги се сърдя, когато не ме наричат „ваше достойнство“…

— А защо вие не ме наричате „ваша светлост“?… Нали съм княз!…

— Може би сте княз във Финикия — отговори Дагон. — Но в Асирия при всеки сатрап чакате в преддверието три дни, за да ви приемат, а когато ви приемат, лежите по корем, като всеки финикийски търговец.

— Ами вие какво щяхте да правите пред такива диви хора, които могат да ви набият на кол?… — развика се Хирам.

— Какво щях да правя, не знам — каза Дагон. — Но в Египет аз седя на едно канапе с престолонаследника, който днес е вече наместник.

— Мир, мир, ваше достойнство!… Мир, мир, ваша светлост!… — успокояваше ги стопанинът.

— Как мир?… Мир, когато насреща си имам обикновен финикийски търговец, а не иска да ми отдаде почит… — развика се Дагон.

— Аз имам сто кораба!… — вресна Хирам.

— А негово величество фараонът има двадесет хиляди градове, градчета и селища…

— Ваши достойнства, ще развалите сделката и ще погубите цяла Финикия!… — обади се вече с повишен тон Рабсун.

Хирам сви юмруци, но замълча.

— Все пак трябва да признаете, ваше достойнство — каза той след пауза на Дагон, — че от тия двадесет хиляди градове всъщност на негово величество не са кой знае колко.

— Искате да кажете, ваша светлост — отговори Дагон, — че седем хиляди градове принадлежат на храмовете и седем хиляди на разни сановници?… Но все пак за негово величество остават чисто шест хиляди…

— Не съвсем! Защото, ако ваше достойнство изключите около три хиляди, заложени при жреците, и две хиляди в аренда у нашите финикийци…

— Ваша светлост казвате истината — рече Дагон. — Все пак на негово величество остават около две хиляди много богати градове.

— Тифон ли е влязъл във вас или друг? — развика се сега пък Рабсун. — Какво сте седнали да изброявате градовете на фараона, дано го…

— Пет!… — прошепна Дагон и скочи от стола.

— … когато над Финикия се е надвесило нещастие!… — довърши Рабсун.

— Кажете най-сетне, да науча и аз, какво е това нещастие?… — прекъсна го Дагон.

— Тогава позволи на Хирам да говори и ще научиш — отговори стопанинът.

— Нека говори…

— Знаете ли, ваше достойнство, какво се е случило на нашия брат Асархадон в странноприемницата „При кораба“?… — започна Хирам.

— Нямам братя между кръчмарите!… — подхвърли саркастично Дагон.

— Мълчи!… — кресна разгневен Рабсун и хвана дръжката на камата си. — Ти си глупав като куче, което лае насън…

— Защо се сърди тоя… тоя търговец на кокали? — отговори Дагон и също посегна към ножа си.

— Тихо!… Мир!… — почна да ги успокоява старият княз и сложи сухата си ръка върху пояса.

Известно време и на тримата им потръпваха ноздрите, а очите им святкаха. Най-сетне Хирам, който се успокои пръв, заговори отново, като че ли нищо не беше се случило.

— Преди няколко месеца в странноприемницата на Асархадон отседнал някой си Пхут от град Харан…

— Имал да взема пет таланта от някакъв жрец — допълни Дагон.

— И какво по-нататък? — попита Хирам.

— Нищо. Спечелил благосклонността на една жрица и по неин съвет отишъл да търси длъжника си в Тива.

— Ти имаш ум на дете, а си бъбрив като жена — каза Хирам. — Тоя харанец не е харанец, а халдеец, и не се казва Пхут, а Бероес…

— Бероес?… Бероес?… — повтори Дагон, сякаш се мъчеше да си припомни нещо. — Чул съм някъде това име…

— Чул си!… — каза с презрение Хирам. — Бероес е най-мъдрият жрец във Вавилон, съветник на асирийските князе и на самия цар…

— Нека си бъде съветник, само не на фараона. Какво ме интересува това? — каза банкерът.

Рабсун се вдигна от стола и като заразмаха юмрука си под носа на Дагон, извика:

— Шопар такъв, угоен от фараонските помии. Тебе Финикия те интересува толкова, колкото мене Египет… Стига да можеш, за една драхма ще продадеш отечеството си… Куче… прокажено!…

Дагон побледня, но отговори със спокоен глас:

— Какво говори тоя сергиджия?… В Тир живеят синовете ми и учат мореплаване. В Сидон е моята дъщеря с мъжа си… Половината от богатството си дадох взаем на върховния съвет, въпреки че не получавам дори десет процента. А тоя сергиджия казва, че не съм милеел за Финикия!… Рабсун, чуй ме — добави той след малко. — Аз пожелавам на жена ти, на децата ти и на сенките на твоите бащи да се грижиш за тях толкова, колкото аз се грижа за всеки финикийски кораб, за всеки камък в Тир, Сидон, па дори в Зарпат и Асхиб…

— Дагон казва истината — намеси се Хирам.

— Аз не съм милеел за Финикия!… — продължаваше банкерът, като се разпалваше все повече. — Колко финикийци доведох тук, за да забогатеят, и какво печеля от това?… Аз не съм милеел… Хирам ми повреди два кораба и ме лиши от големи печалби, но въпреки това, когато е въпрос за Финикия, седнах с него в една стая.

— Понеже си мислил, че ще приказвате за това, как да измамите някого — каза Рабсун.

— Дано така да мислиш за смъртта си, глупако!… — отговори Дагон. — Нима аз съм дете и не разбирам, че щом Хирам пристига в Мемфис, той не иде тук за търговия? Ех ти, Рабсун!… Поне две години би трябвало да постоиш при мене като момче за чистене на конюшнята…

— Стига!… — извика Хирам и удари с юмрук по масичката.

— Ние никога няма да свършим с тоя халдейски жрец — измърмори Рабсун с такова спокойствие, сякаш не него бяха наругали преди миг.

Хирам се покашля и започна:

— Тоя човек наистина има къща и земя в Харан и там се нарича Пхут. Получил препоръчителни писма от хетски търговци до сидонски търговци и затова го приели да пътува с наш керван. Сам той говори добре финикийски, плаща си честно, няма никакви особени изисквания и затова нашите хора дори го обикнали. Но — продължи Хирам, като се почеса по брадата — когато лъв се покрие с волска кожа, винаги ще се покаже поне една частица от опашката му. Тоя Пхут бил страшно умен и самоуверен; затова началникът на кервана тайно проверил вещите му. И не намерил нищо освен медалион с образа на богиня Асторет. Тоя медалион боднал в сърцето началника. Откъде хет може да има финикийски медалион?…

И затова, когато пристигнали в Сидон, веднага докладвал на старейшините. Оттогава нашата тайна полиция държи под око тоя Пхут.

Същевременно той е толкова мъдър, че като поседял няколко дни в Сидон, всички го обикнали. Молел се и принасял жертви на богиня Астарта, плащал със злато, не заемал пари, срещал се само с финикийци. И така заблудил всички, че надзорът върху него отслабнал, а той спокойно стигнал до Мемфис.

Тук отново нашите стареишини почнали да го наблюдават, но не открили нищо; досещали се само, че трябва да е някой големец, а не прост харански гражданин.

Едва Асархадон го проследил случайно, дори не го проследил, ами попаднал на известни следи, че тоя мним Пхут прекарал една цяла нощ в старото светилище на Сет, което тук има голям авторитет…

— В него се събират само първожреци на важни съвети — намеси се Дагон.

— И това още не би означавало нищо — продължи Хирам, — ако един от нашите търговци не се бе върнал преди месец от Вавилон и не бе донесъл странни новини. Срещу голям подарък един придворен от вавилонския сатрап му казал, че над Финикия е надвиснала беда!…

„Вас ще ви завладеят асирийците — казал тоя придворен на нашия търговец, — а израилтяните ще бъдат покорени от египтяните. За тая работа замина при тиванските жреци прочутият халдейски жрец Бероес и там ще сключи с тях договор.“

— Трябва да знаете — продължаваше Хирам, — че халдейските жреци смятат египетските за свои братя. А понеже Бероес има голямо влияние в двора на цар Асар, значи, че вестта за такъв договор може да бъде много правдива.

— Защо им е на асирийците Финикия?… — попита Дагон, като гризеше ноктите си.

— А защо му е на крадеца чуждият хамбар?… — отвърна Хирам.

— Какво може да значи един договор на Бероес с египетските жреци?… — намеси се замисленият Рабсун.

— Ех, че си глупав!… — отвърна Дагон. — Фараонът върши само това, което решат жреците.

— Ще има договор и с фараона, не бойте се! — прекъсна ги Хирам. — В Тир знаем със сигурност, че за Египет заминава с голяма свита и дарове асирийски пратеник — Сарган… Той уж иска да види Египет и се споразумее с министрите тук да не бъде писано в египетските актове, че Асирия плаща данък на фараоните. Всъщност идва да сключи договор за подялба на страните между нашето море и реката Ефрат.

— Дано в дън земя потънат! — прокле Рабсун.

— Ти какво мислиш за това, Дагон?… — попита Хирам.

— А какво бихте направили вие, ако Асар наистина ви нападне?…

Хирам потреперя от гняв.

— Какво?… Ще се качим със семействата и богатствата си на корабите, а на тия кучета ще оставим развалините от нашите градове и разлагащите се трупове на робите… Нима не познаваме по-големи и по-красиви страни от Финикия, където можем да основем ново отечество, по-богато от това?…

— Дано боговете ни пазят от такава крайност! — каза Дагон.

— В това се състои работата — да спасим днешна Финикия от унищожение — отговори Хирам. — А ти, Дагон, много можеш да направиш в това отношение…

— Какво мога аз?…

— Можеш да узнаеш от жреците дали Бероес е бил при тях и сключили ли са такъв договор?…

— Страшно трудно е това!… — прошепна Дагон. — Но може би ще намеря някой жрец, който да ми даде тия сведения…

— Можеш — продължи Хирам — да не допуснеш дворът на фараона да подпише договор със Саргон!…

— Много е мъчно… Сам не ще мога да се справя…

— Аз ще бъда с тебе, а злато ще даде Финикия. Още отсега се събира данък за тая цел.

— Аз сам дадох два таланта! — прошепна Рабсун.

— Аз ще дам десет — рече Дагон. — Но какво ще получа за моя труд?…

— Какво ли?… Ами десет кораба — отвърна Хирам.

— А ти колко ще спечелиш? — попита Дагон.

— Малко ли ти е?… Тогава ще получиш петнадесет…

— Аз питам, какво ще спечелиш ти? — настояваше Дагон.

— Ще ти дадем… двадесет… Достатъчно ли е?

— Хайде, от мен да мине. Но ще ми покажете ли пътя към страната на среброто?

— Ще ти го покажем.

— И там, откъдето вземате калай?

— Добре…

— И там, където се ражда кехлибарът — завърши. Дагон.

— Дано пукнеш веднъж за винаги! — отвърна милостивият княз Хирам и му протегна ръка. — Но вече няма да ми се сърдиш за ония две черупки, нали?…

Дагон въздъхна.

— Ще се мъча да забравя. Но… какво богатство щях да имам сега, ако тогава не ме бяхте прогонили!…

— Стига!… — намеси се Рабсун. — Говорете за Финикия.

— Чрез кого ще узнаеш за Бероес и за договора? — попита Хирам Дагон.

— Остави. Опасно е да се говори, защото в тая работа ще бъдат замесени жреци.

— А чрез кого би могъл да развалиш договора?

— Мисля… Мисля, че тая работа, изглежда, ще стане с помощта на престолонаследника. Имам много негови разписки.

Хирам вдигна нагоре ръка и отвърна:

— Престолонаследникът — много добре, защото той ще стане фараон и може би много скоро…

— Пет!… — прекъсна го Дагон и удари с юмрук по масата. — Дано онемееш за тия приказки!…

— Ех, че свиня!… — извика Рабсун и поклати заканително юмрук под носа на банкера.

— Ти пък си глупав сергиджия! — отговори Дагон със саркастична усмивка. — Ти, Рабсун, би трябвало да продаваш сушена риба и вода по улиците, а не да се месиш в междудържавни работи. Едно волско копито, изцапано с египетска кал, има повече ум, отколкото ти, който живееш пет години в столицата на Египет!… Дано кучетата те ядат, дано…

— Тихо!… Тихо!… — намеси се Хирам. — Не ми давате да свърша…

— Говори! Ти си мъдър и сърцето ми те разбира.

— Ако ти, Дагон, имаш влияние върху престолонаследника, това е много добре — продължи Хирам. — Защото, ако престолонаследникът поиска договор с Асирия, ще има договор, и на това отгоре написан с нашата кръв, върху нашите кожи. Но ако престолонаследникът поиска война с Асирия, той ще я предизвика, та дори жреците да призоват срещу него всички богове.

— Пет! — намеси се Дагон. — Ако жреците искат много тоя договор, той ще бъде подписан… Но може би те няма да искат…

— Затова, Дагон — продължи Хирам, — ние трябва да имаме зад гърба си всички висши командири…

— Това е възможно…

— И номарсите…

— Също е възможно…

— И престолонаследника — продължи Хирам. Но ако ти сам се мъчиш да го тласнеш към война с Асирия, нищо няма да постигнеш. Човекът е като арфа — има много струни и на нея трябва да се свири с десет пръста, а ти, Дагон, си само един пръст.

— Няма да се разкъсам на десет части я…

— Но ти можеш да бъдеш като една ръка, която има пет пръста. Трябва да постъпиш така, та никой да не знае, че искаш война, но всеки готвач на престолонаследника да иска война, всеки бръснар на престолонаследника да иска война, всички теляци, носачи на лектики, писари, офицери, кочияши, всички да искат война с Асирия и наследникът на престола да чува това от сутрин до вечер, па дори и когато спи…

— Ще стане.

— А ти познаваш ли любовниците му? — попита Хирам.

Дагон махна с ръка.

— Глупави момичета — отвърна той. — Те само мислят да се нагиздят, начервят и намажат с благовония… Но откъде се вземат тия благовония и кой ги докарва в Египет, това съвсем не ги интересува.

— Трябва да му се подложи такава любовница, която знае това — каза Хирам.

— Откъде да я вземем?… — попита Дагон. — Ах… зная!… — извика той и се чукна по челото. — Познаваш ли Кама, жрицата на Асторет?…

— Какво?… — прекъсна го Рабсун. — Жрица на светата богиня Асторет да стане любовница на египтянин?…

— Ти сигурно предпочиташ да бъде твоя?… — подигра се Дагон. — Тя ще стане дори първожрица, ако е необходимо да се приближи до двора…

— Правилно — каза Хирам.

— Но това е светотатство!… — възмути се Рабсун.

— И затова жрицата, която го извърши, може да умре — подхвърли старият Хирам.

— Дано само не ми попречи тая Сара, еврейката — обади се след късо мълчание Дагон. — Тя очаква дете, към което князът е привързан още отсега. А ако се роди син, всички други любовници ще бъдат отхвърлени на заден план.

— Ще имаме пари и за Сара — каза Хирам.

— Тя няма да вземе нито утен!… — избухна Дагон. — Тая мизерница не прие златната скъпоценна чаша, която й занесох лично!

— Защото е мислила, че искаш да я осмееш — намеси се Рабсун.

Хирам поклати глава.

— Няма какво да се тревожите — каза той. — Където не успее златото, там ще успее бащата, майката или любовницата. А където не успее любовницата, има още…

— Нож… — изсъска Рабсун.

— Отрова… — прошепна Дагон.

— Ножът е много грубо средство… — заключи Хирам.

Той поглади брадата си, замисли се, накрая стана и извади от пазвата си пурпурна лента, на която бяха навързани три златни амулета с образа на богиня Астарта. После измъкна от пояса си нож, преряза лентата на три части и двете части с амулети даде на Дагон и Рабсун.

След това тримата отидоха в ъгъла, където се намираше крилатата статуя на богинята и сложиха ръце на гърдите си, а Хирам започна тихо, но ясно:

— Пред тебе, майко на живота, се заклеваме да удържим вярно нашето споразумение и да не се успокоим, докато свещените градове не бъдат осигурени срещу нападенията на враговете, дано ги град, чума и огън измори.

Ако някой от нас не удържи клетвата си или издаде тайната, да паднат върху него всичките нещастия и позор и… Нека глад гърчи стомаха му, а сънят да бяга от налените му с кръв очи… Ръката да изсъхне на оня, който би се смилил над мизерията му и посегне да му помогне… Нека хлябът му на масата се превръща в гнилоч, а виното — в смрадлива гной… Децата му да измрат, а къщата му да изпълнят копелета, които да го оплюят и прокудят. Нека умре, като в продължение на много дни стене самотен, и нито земята, нито водата да не приеме мръсния му труп, огън да не го изгори, нито хищници да го изядат…

Да бъде!…

След страшната клетва, която Хирам започна, а някъде от средата я повтаряха всички с разтреперани от гняв гласове, тримата финикийци бяха задъхани. После Рабсун ги покани на угощение, където виното, музиката и танцьорките ги накараха да забравят за малко работата, която ги очакваше.