Болеслав Прус
Фараон (25)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Сега вече Рамзес знаеше, че или няма да изпълни заповедта на фараона, или ще трябва да се подчини на волята на жреците, което го изпълваше с гняв и негодувание към тях.

Ето защо не бързаше да научи тайните, скрити в храмовете. Имаше още време, за да се отдаде на пост и благочестие. Затова още по-ревностно почна да участвува в пиршествата, уреждани в негова чест.

Току-що беше се върнал Тутмозис, изкусен в развлеченията. Той донесе на престолонаследника добри новини за Сара. Била здрава и изглеждала прекрасно, което днес вече не особено интересуваше Рамзес. Но жреците бяха съставили такъв добър хороскоп за бъдещото му дете, че князът беше възхитен.

Те твърдяха с увереност, че детето непременно ще бъде син, много надарен от боговете, и ако баща му го обича, ще достигне през живота си високо положение.

Князът се смееше на втората част от предсказанието.

— Странна е тяхната мъдрост! — казваше той на Тутмозис. — Знаят, че ще бъде син, което аз не знам, макар да съм бащата, а се съмняват дали ще го обичам, при все че е лесно да се отгатне колко бих обичал това дете дори ако бъде дъщеря.

А за положението му да бъдат спокойни. Аз ще се погрижа за това.

През месец пахон (януари-февруари) престолонаследникът пристигна в номеса Ка, където беше посреща нат от номарха Софра. Градът Ану се намираше на седем часа път от Атрибис, но князът пътува цели три дни. Щом помислеше за молитвите и постите, които го чакаха при посвещаването му в тайните на храмовете, Рамзес чувствуваше все по-голямо желание за развлечения: свитата му отгатна това и забавленията следваха едно след друго.

По пътищата, по които минаваше за Атрибис, отново се появиха тълпи хора с радостни викове, цветя и музика. Особено край града ентусиазмът достигна най-високата си точка. Дори някакъв едър работник се хвърли пред колата на наместника. А когато Рамзес спря конете, от множеството излязоха около двадесетина млади жени и обвиха колата му с цветя.

„Все пак те ме обичат!…“ — помисли князът.

В провинцията Ка той вече не разпитваше номарха за доходите на фараона, не посещаваше работилниците, не караше да му четат рапорти. Знаеше, че нищо няма да разбере, затова отложи тия занимания до времето, когато ще бъде посветен. Само веднъж, когато видя, че храмът на бог Себек се намира на едно високо възвишение, изяви желание да се изкачи на пилона на тоя храм и да разгледа околността.

Достойният Софра веднага изпълни волята на престолонаследника, който прекара на кулата няколко приятни часа.

Областта Ка беше плодородна равнина. Двадесетина канала и ръкава от Нил я пресичаха във всички посоки като мрежа, изплетена от сребърни и лазурни нишки. Пъпешите и посятата през ноември пшеница почваха да зреят. По нивите гъмжеше от голи хора, които беряха краставици или сееха памук. Земята бе осеяна с постройки, които на двадесетина места се сгъстяваха и образуваха малки градчета.

Повечето от къщите, особено тия, които се намираха сред нивите, бяха глинени колиби, покрити със слама и с палмови листа. Затова пък в градовете къщите бяха зидани, с плоски покриви и изглеждаха като бели кубове, с тъмни отвори на местата, където бяха вратите и прозорците. Много често върху един такъв куб имаше друг малко по-малък, а върху него трети, още по-малък, и всеки етаж беше боядисан с различен цвят. Под огненото слънце на Египет тия къщи изглеждаха като грамадни перли, рубини и сапфири, разпръснати сред зеленината на нивите, обкръжени с палми и акации.

От това място Рамзес видя нещо, което му направи впечатление. Къщите близо до храмовете бяха най-красиви, а в нивите край тях имаше най-много хора.

— Чифлиците на жреците са най-богатите!… — припомни си отново той и още веднъж плъзна поглед по двадесетината храмове и параклиси, които се виждаха от кулата.

Но понеже се беше помирил с Херхор и се нуждаеше от услугите на жреците, не искаше да мисли повече за това.

През следващите дни достопочтеният Софра няколко пъти устрои в чест на княза лов из местностите, разположени източно от града Атрибис. Край каналите стреляха с лъкове по птиците, ловяха ги в големи мрежи, в които за един път попадаха по няколко десетки, а след хвръкналите във въздуха пускаха соколи. Когато пък свитата на княза навлезе в източната пустиня, започна с кучета и пантери голям лов на едър дивеч. За няколко дни бяха убити или уловени няколкостотин животни.

Когато достопочтеният Софра забеляза, че на престолонаследника му омръзнаха тия забави под открито небе и нощуването в палатка, той прекъсна лова и по най-късия път върна гостите си в Атрибис.

Тук пристигнаха в четири часа следобед и номархът покани всички на угощение в двореца.

Софра сам отведе княза в банята, присъствува при къпането му и от собственото си сандъче извади благовония, за да намажат Рамзес. После надзирава фризьора, който подреди косата на наместника, накрая коленичи на пода и почна да моли княза да благоволи да приеме от него ново облекло. То се състоеше от току-що изтъкана риза, покрита с везба, престилка, обшита с перли, и златоткано наметало, много здраво, но от такава фина материя, че можеше да се побере в две шепи.

Престолонаследникът прие благосклонно всичко това и заяви, че никога досега не е получавал толкова хубав подарък.

Слънцето беше вече залязло и номархът поведе княза към балната зала.

Това беше голям двор, обграден с колонади и постлан с мозайка. Всички стени бяха покрити с рисунки, които представляваха сцени из живота на прадедите на Софра — войни, морски пътешествия и лов. Вместо покрив над тая сграда се издигаше огромна пеперуда с пъстри крила, която люлееха скрити роби, за да освежава въздуха.

В бронзови канделабри, приковани на колоните, горяха ярко факли и излъчваха благоуханен дим.

Залата беше разделена на две части: едната празна, другата изпълнена с масички и столове за пируващите. В дъното се издигаше подиум, върху който под скъпоценна палатка с разтворени завеси бяха сложени масичка и канапе за Рамзес.

До всяка масичка имаше големи саксии с палми, акации и смокини. Масата на престолонаследника беше обкръжена от иглолистни растения, които пръскаха аромат.

Събраните гости поздравиха княза с радостни възклицания, а когато Рамзес зае мястото си под балдахина, откъдето се виждаше цялата зала, всички седнаха около масите.

Звъннаха арфи и започнаха да влизат дами, облечени с богати прозрачни дрехи, с открити гърди, които блестяха от скъпоценности. Четири най-красиви девойки обградиха Рамзес, а други насядаха около знатните благородници от свитата му.

Във въздуха се носеше аромат на рози, момина сълза и теменужки; князът почувствува как затуптя кръвта в слепите му очи.

Роби и робини с бели, розови и светлосиви ризи почнаха да разнасят сладкиши, печени птици и месо, риба, вино и плодове, а също така и венци от цветя, които пируващите слагаха на главите си. Огромната пеперуда вееше все по-бързо с крилата си, а в празната половина на залата започна представление. Един след друг излизаха танцьорки, шутове, фокусници и фехтовчици; а когато някой от тях показваше необикновена сръчност, зрителите му хвърляха цветя от венците си или златни пръстени.

Няколко часа продължи тоя пир, изпълнен с възгласи в чест на княза, номарха и семейството му.

Рамзес, полулегнал на канапето, покрито с лъвска кожа със златни нокти, беше обслужван от четирите девойки. Едната вееше ветрилото, втората сменяше венците на главата му, а останалите две му подаваха гозбите. В края на пиршеството тая, с която князът разговаряше с най-голямо удоволствие, му донесе чаша вино. Рамзес изпи половината, а останалото й подаде; когато тя отпи, той я целуна по устата.

Тогава робите започнаха бързо да гасят факлите, пеперудата престана да размахва криле, а в залата настана нощ и тишина, прекъсвана от нервния смях на жените.

Внезапно се чуха бързи стъпки на няколко хора и се разнесе страшен вик:

— Пуснете ме!… — викаше пресипнал мъжки глас. — Къде е престолонаследникът?… Къде е наместникът?…

В залата закипя. Жените се разплакаха от страх, мъжете се развикаха:

— Какво значи това?… Нападение срещу престолонаследника!… Хей, стража!…

Чуваше се звън на счупени чинии и трясък на столове.

— Къде е престолонаследникът? — ревеше непознатият човек.

— Стража!… Пазете престолонаследника!… — отговаряха от залата.

— Запалете светлина!… — обади се младежкият глас на Рамзес. — Кой ме търси?… Тук съм!

Внесоха запалени факли. Из залата се търкаляха в безпорядък обърнати и изпотрошени мебели и съдини, между които се криеха пируващите. На подиума князът се мъчеше да се изтръгне от жените, които крещяха и го държаха за ръце и крака. До княза се беше изправил Тутмозис с разрошена перука и с бронзова делва в ръка, готов да прасне по главата всеки, който би се приближил. На вратата на залата се показаха няколко войници с извадени мечове.

— Какво значи това?… Кой е тук?… — викаше ужасен номархът.

Най-сетне забелязаха виновника за суматохата. Някакъв гол великан, окалян, с кървави бразди върху плещите, бе коленичил на стъпалата на подиума и протягаше ръце към престолонаследника.

— Ето убиеца!… — кресна номархът. — Дръжте го!…

Тутмозис вдигна делвата, от вратата притичаха вой-ници. Изпонараненият човек падна с лице на стъпалата и извика:

— Милост, слънце на Египет!…

Войниците щяха вече да го уловят, когато Рамзес се изтръгна от жените и се приближи до бедняка.

— Никой да не го пипа! — извика Рамзес към войниците. — Какво искаш, човече?

— Искам да ти разкажа за нашите мъки, господарю…

В тоя момент Софра се приближи до княза и му прошепна:

— Това е хиксос… Погледни, ваше достойнство, каква рунтава брада и коса има… Пък и дързостта да се вмъкне тук показва, че тоя престъпник не е египтянин…

— Кой си ти? — попита князът.

— Аз съм Бакура, работник от полка на земекопачите в Сохем. Сега нямаше работа и номархът Отоес ни заповяда…

— Той е пияница, луд!… — прошепна възмутен Софра. — Как само си позволява да ти говори, господарю…

Но князът така погледна номарха, че той се сви и с дълбок поклон се отстрани.

— Какво ви заповяда достопочтеният Отоес? — попита наместникът.

— Заповяда ни, господарю, да ходим по брега на Нил, да плаваме по реката, да заставаме край пътищата и да викаме в твоя чест. И ни обеща, че след това ще ни плати, каквото ни се полага… Защото ние, господарю, два месеца вече не сме получавали нищо… Нито ечемични питки, нито риба, нито зехтин за мазане на тялото.

— Какво ще кажеш ти за това, достопочтени благороднико? — попита князът номарха.

— Опасен пияница… отвратителен лъжец… — отвърна Софра.

— Какво викахте в моя чест?

— Каквото ни беше заповядано — каза великанът. — Жена ми и дъщеря ми викаха заедно с другите: „Да живее вечно!“, а аз скачах във водата и хвърлях венци в кораба на ваше достойнство и за това беше уговорено да ми платят по един утен. А когато, ваше достойнство, благоволи да влезеш в град Атрибис, на мене ми бе определено да се хвърля пред конете и да спра колесницата.

Князът почна да се смее.

— За бога — рече той, — не мислех, че толкова весело ще завършим пиршеството!… А колко ти платиха, задето се хвърли пред колесницата?

— Обещаха ми три утена, но не ми платиха нищо, нито на мене, нито на жена ми и на дъщеря ми. А и на всички в продължение на два месеца не е давано нищо за ядене.

— Как живеете тогава?

— С просия или с това, което изкараме у селяните. Поради тая тежка мизерия три пъти се бунтувахме и искахме да си вървим в къщи. Но офицерите и писарите или обещаваха, че ще ни платят, или заповядваха да ни бият.

— Като награда за тия викове в моя чест? — подхвърли князът, като се смееше.

— Да, ваше достойнство… Ето вчера беше най-големият бунт и достопочтеният номарх Софра заповяда да ни бият… Всеки десети човек от нас беше бит с тояга, а аз си отнесох най-много, защото съм едър и имам да храня три гърла: себе си, жена си и дъщеря си… Така пребит се изтръгнах от ръцете им, за да падна по корем пред тебе, господарю, и да ти изкажа нашите болки. Набий ни, ако сме виновни, но нека писарите ни дадат това, на което имаме право, защото ще умрем от глад — ние, жените и децата ни…

— Бяс е влязъл в него!… — извика Софра. — Благоволи да видиш, ваше достойнство, колко щети ми нанесе той… Десет таланта не бих взел за тия маси, чинии и кани…

Между гостите, които се бяха вече посъвзели, се надигна брожение.

— Това ще е някакъв бандит!… — казваха. — Вижте го, той наистина е хиксос… Още кипи в него проклетата кръв на дедите му, които нахлуха в Египет и го опустошиха… Такива скъпи мебели… Такива красиви съдини… всичко изпотрошено на парчета!…

— Един бунт на невъзнаградените работници нанася повече щети на държавата, отколкото струват тия богатства — сурово се обади Рамзес.

— Свети думи!… Трябва да се запишат по паметниците — чуха се веднага гласове сред гостите. — Бунтът откъсва хората от работа и натъжава сърцето на негово величество… Не може да се държат работниците по два месеца без заплата…

Князът погледна с нескривано презрение променливите като вятъра придворни и се обърна към номарха.

— Предавам ти — рече той заплашително — тоя пребит човек. Уверен съм, че косъм няма да падне от главата му. А утре искам да видя полка, към който той се числи, и да проверя дали е казал истината.

След тия думи наместникът излезе и остави дълбоко угрижени номарха и гостите.

На другия ден, докато се обличаше, подпомаган от Тутмозис, князът го попита:

— Дойдоха ли работниците?

— Да, господарю. От зори са на твоите заповеди.

— А тоя… Бакура, с тях ли е?

Тутмозис се намръщи и отвърна:

— Случило се нещо странно. Достопочтеният Софра заповядал да го затворят в една празна изба в двореца му. Но тоя негодяй, който беше и много силен човек, изкъртил вратата за съседното мазе, където стояло виното, преобърнал няколко много скъпи делви и така се напил, че…

— Че какво?… — попита князът. — Че умрял.

Престолонаследникът скочи от стола си.

— И ти вярваш — извика той, — че сам се е напил до смърт?…

— Трябва да вярвам, защото нямам доказателства, че е убит — отговори Тутмозис.

— Но аз ще ги подиря!… — избухна князът.

Той почна да тича из стаята и да ръмжи като разярен лъв.

Когато се поуспокои, Тутмозис каза:

— Не търси, господарю, вината там, където тя не се вижда, защото няма да намериш дори свидетели. Ако някой е удушил тоя работник по заповед на номарха, той няма да се издаде, умрелият също така нищо няма да каже, пък и какво би значила неговата жалба срещу номарха!… При това положение никой съд не ще поиска да почне следствие…

— А ако аз заповядам?… — попита наместникът.

— В такъв случай ще проведат следствие и ще докажат, че Софра е невинен. Тогава ти, господарю, ще бъдеш посрамен, а всички номарси, техните сродници и прислугата им ще ти станат врагове.

Князът стоеше по средата на стаята и мислеше.

— Най-сетне — каза Тутмозис — по всичко личи, че тоя нещастник Бакура е бил пияница или луд и преди всичко човек от чужд произход. Защото възможно ли е истински и здравомислещ египтянин да си позволи да се втурне в двореца на номарха, би ли посмял да те вика с такива крясъци, та дори да не е получавал заплата цяла година и да са му ударили два пъти повече тояги?

Рамзес наведе глава, а като видя, че в другата стая има придворни, каза с тих глас:

— Знаеш ли, Тутмозис, откак предприех това пътуване, Египет почна да ми се вижда някак си друг. Понякога сам себе си питам дали не се намирам в чужда страна. Друг път тревога завладява сърцето ми, като че ли пред очите си имам завеса, зад която се вършат големи мошеничества, но аз не мога да ги видя…

— По-добре не се старай да ги видиш, защото накрая ще ти се стори, че всички би трябвало да отидем в каменните кариери — отвърна Тутмозис със смях. — Помни, че номарсите и чиновниците са пастири на твоето стадо. Ако някой издои ведро мляко за себе си или заколи една овца, ти няма да го убиеш или изгониш, нали? Овце имаш много, но с пастирите е тежко.

Наместникът, облечен вече, мина в залата-чакалня, където се беше събрала свитата му: жреци, офицери и чиновници. Заедно с тях той излезе от двореца и се отправи към външния двор.

Външният двор представляваше просторен площад, засаден с акации, под сянката на които работниците очакваха княза. Щом чуха тръбата, всички скочиха от земята и се строиха в пет редици.

Рамзес, обкръжен от блестяща свита сановници, внезапно се спря. Той искаше най-напред да разгледа отдалеко полка копачи. Те бяха голи, с бели шапчици на главата и бели престилки около бедрата. В редиците можеха прекрасно да се различат кафявите египтяни, тъмните негри, жълтите азиатци и белите жители на Либия и на средиземноморските острови.

В първата редица бяха копачите с кирки, във втората — с мотики, в третата — с лопати. В четвъртата редица бяха носачите, всеки от които носеше прът и две ведра, в петата също носачи, но с големи сандъци, носени от по двама души. Те пренасяха изкопаната земя. На всеки двадесетина крачки пред редиците стояха майсторите. Всеки държеше в ръка здрава тояга, голям дървен пергел или ъгломер.

Когато князът се приближи до тях, те завикаха в хор: „Да живеш вечно!“ И като коленичиха, удариха чело о земята. Престолонаследникът им заповяда да станат и отново почна да ги разглежда внимателно.

Бяха здрави и силни и съвсем нямаха вид на хора, които от два месеца се прехранват с просия.

Към наместника се приближи номархът Софра със свитата си. Но Рамзес се престори, че не го забелязва, и се обърна към един от майсторите.

— Вие ли сте копачите от Сохем? — запита той. Майсторът се просна по лице на земята и замълча. Князът вдигна рамене и се обърна към работниците?

— Вие от Сохем ли сте?

— Ние сме земекопачи в Сохем!… — отговориха всички в хор.

— Получили ли сте си заплатата?

— Получихме я — ние сме сити и щастливи слуги на негово величество — отвърна хорът, като скандираше всяка дума.

— Кръ-гом! — изкомандува князът.

Обърнаха се. Почти всеки имаше на плещите си множество дълбоки белези от тояги, но те не бяха пресни.

„Мамят ме!…“ — помисли престолонаследникът. После заповяда на работниците да се приберат в казармите и без да поздрави, нито да се сбогува с номарха, върна се в двореца.

— И ти ли ще ми кажеш — обърна се той по пътя към Тутмозис, — че тия хора са работниците от Сохем?

— Ами че те сами ти го казаха — отвърна царедворецът.

Князът нареди да му докарат коня и се отправи към войската, която лагеруваше извън града.

Целия ден ръководи ученията на полковете. Към обед на плаца за учения се явиха няколко десетки носачи, водени от номарха, които носеха походни шатри, разни съоръжения, съдове с храна и вино. Но наместникът ги върна обратно в Атрибус, а когато дойде време да се храни войската, поиска да му дадат овесени питки и сушено месо.

Това бяха наемни либийски полкове. Когато вечерта князът им заповяда да оставят оръжието си и се прости с тях, стори му се, че офицерите и войниците подлудяха. С възклицанието „живей вечно“ те му целуваха ръцете и краката, направиха носилка от копия и наметала и с песни го отнесоха в града, като по пътя се караха за честта кой да го носи на раменете си.

Виждайки възторга на варварите либийци и благосклонното отношение на престолонаследника към тях, номархът и чиновниците на провинцията се разтревожиха.

— Това се казва владетел!… — прошепна главният нисар на Софра. — Ако той пожелае, тия хора биха избили с меч и нас, и децата ни.

Обезпокоеният номарх въздъхна и в мислите си се обърна към боговете за милостиво покровителство.

Късно през нощта, когато Рамзес се върна в двореца ги, прислугата му съобщи, че сменили спалнята му.

— Защо?

— Защото в досегашната спалня видели отровна змия, която се скрила и не могли да я намерят.

Новата спалня се намираше в крилото, в съседство с покоите на номарха. Беше четириъгълна стая, заобиколена с колони. Алабастровите й стени покриваха цветни барелефи, които долу представляваха растения във вази, а горе — гирлянди от маслинови и лаврови листа.

Почти в средата на стаята беше сложено голямо легло от абанос, слонова кост и злато. Спалнята осветяваха две благоухаещи факли, под колонадата стоеше масичка, а на нея вино, храна и венци от рози.

На тавана имаше голям четириъгълен отвор, закрит с платно.

Князът се изкъпа и си легна на меката постеля, а прислугата му се отдалечи в другите стаи. Факлите почнаха да гаснат, в спалнята лъхна прохладен ветрец, наситен с аромата на цветя. В същото време отгоре се обади тиха музика на арфи.

Рамзес повдигна глава. Платненият покрив се разтвори, през отвора се видя съзвездието Лъв и сред него ярката звезда Регул. Музиката се засили.

„Боговете ли се готвят да ми дойдат на гости?…“ — помисли усмихнат Рамзес.

В отвора на тавана блесна широка ивица светлина, тя беше силна, но мека. Миг по-късно горе се появи лек-тика, прилична на златна лодка с беседка, обрасла в цветя; колонките на беседката обвиваха гирлянди от рози, а покривът — от теменужки и лотоси.

Прикрепена на въжета, покрити със зеленина, златната лодка се спусна безшумно в спалнята. Спря се на пода, а изпод цветята се показа необикновено красива гола жена. Тялото й имаше цвета на бял мрамор; от кехлибарената й коса, която на вълни се спускаше по плещите, лъхаше упойващо ухание.

Жената слезе от въздушната си лектика и коленичи пред княза.

— Ти дъщерята на Софра ли си?… попита я престолонаследникът.

— Ти позна, господарю…

— И въпреки това дойде при мене!

— За да те моля да простиш на баща ми… Той е нещастен!… От обед пролива сълзи и се търкаля в праха.

— Ами ако не му простя, ще си отидеш ли?

— Не… — тихо пошепна тя.

Рамзес я привлече до себе си и я целуна страстно. Очите му горяха.

— Затова ще му простя — каза той.

— О, колко си добър!… — извика момичето и се притисна до княза, а после добави гальовно:

— Ще наредиш ли да го възнаградят за щетите, които му нанесе тоя безумен работник?

— Ще наредя…

— И ще ме вземеш ли при себе си, в своя дом…

Рамзес я погледна…

— Ще те взема, защото си красива.

— Наистина ли?… — отвърна тя и го прегърна през шията. — Виж ме добре… Между красавиците на Египет заемам едва четвърто място.

— Какво значи това?

— В Мемфис или край Мемфис живее твоята първа. За щастие тя е еврейка!… В Сохем — втората…

— Нищо не зная за това — забеляза князът.

— Ах ти, невинен гълъб!… Навярно не знаеш и за третата в Ану…

— И тя ли принадлежи към моя дом?…

— Неблагодарник!… — извика красавицата и го удари леко с лотосов цвят. — Готов си след месец и за мене да кажеш същото. Но аз няма да позволя да ме оскърбяват…

— Както и баща ти.

— Още ли не си му простил?… Помни, че ще си отида…

— Остани… остани!…

На другия ден наместникът благоволи да присъствува на пиршеството, уредено в негова чест от номарха Софра. Публично похвали неговото управление на провинцията и за обезщетение на вредите, нанесени му от пияния работник, му подари половината от съдините и предметите, подарени му в град Ану.

Другата половина от тия подаръци взе дъщерята на номарха, прекрасната Абеб, като придворна дама. Освен това тя поиска да й се платят от касата на Рамзес пет таланта за облекло, коне и робини.

Вечерта, прозявайки се, князът рече на Тутмозис:

— Веднъж негово величество, баща ми, ми каза голяма истина — че жените струват скъпо!

— По-лошо е, когато ги няма — отвърна контето.

— Но аз имам четири и дори не зная добре по какъв начин стана това. Бих могъл да ти отстъпя две.

— И Сара ли?

— Нея не, особено пък ако има син.

— Ако ваше достойнство определи на тия гургулички хубава зестра, ще им се намерят мъже.

Князът отново се прозя.

— Не обичам да слушам за зестри — рече той. — А-а-а! Какво щастие, че най-сетне ще се откъсна от вас и ще отида при жреците…

— Наистина ли ще направиш това?…

— Трябва. Може би най-сетне ще узная защо обедняват фараоните… А-а-а!… И — ще си почина.