Болеслав Прус
Фараон (20)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кварталът на чужденците в Мемфис се намираше на североизточния край на града, близо до Нил. Той имаше няколкостотин къщи и петнадесетина хиляди жители: асирийци, евреи, а най-много финикийци.

Беше заможен квартал. Главната артерия представляваше улица, широка тридесет крачки, доста права, застлана с плоски камъни. От двете й страни се издигаха къщи от тухли, пясъчник или варовик, високи от три до пет етажа. Избите на тия сгради служеха за склад на суровини, в приземието имаше магазини, на първите етажи живееха по-заможни граждани, в по-горните се намираха тъкачни, обущарски и бижутерийни работилници, а най-горе — тесните жилища на занаятчийските работници.

Както в целия град, така и в тоя квартал къщите бяха предимно бели. Можеше обаче да се видят и сгради, зелени като ливади, жълти като пшенична нива, сини като небето или червени като кръв.

А лицето на много къщи бе украсено с картини, които изобразяваха занятията на жителите им. Дългите редици рисунки по стените на къщата на един бижутер показваха, че собственикът й е продавал произведените от него верижки и гривни на чуждестранни царе и е будил възхищение у тях. Огромният дворец на един търговец беше украсен с картини, които разказваха за труда и опасностите в търговския живот: по море човек е преследван от страшни чудовища с риби опашки, в пустинята — от крилати дракони, които бълват огън, а по далечните острови — от великани, чиито сандали са по-големи от финикийски кораб.

Един лекар беше накарал да нарисуват по стените на къщата му хората, на които е възвърнал не само загубените ръце и крака, но дори зъбите и младостта. А на зданието, заето от административните власти в квартала, се виждаше каче, в което хора хвърлят златни пръстени, писар, на когото някой шепне нещо на ухото, и някакъв проснат на земята провинен, когото двама души бият с тояги.

Улицата винаги гъмжеше от хора. Край стените на сградите стояха носачи на лектики, на ветрила, бързоходни и общи работници, които предлагаха услугите си. По средата се точеше непрекъснат низ от носачи и магарета или волове, впрегнати в коли с най-разнообразни стоки. По тротоарите се движеха кресливи продавачи на прясна вода, грозде, фурми, сушена риба, а също и разни дребни търговци, цветарки, музиканти и най-различни фокусници.

Сред тоя човешки поток, който се движеше, блъскаше, продаваше, купуваше и крещеше с най-разнообразни гласове, рязко се отличаваха стражите. Всеки от тях беше с кафява риза до колене, с голи крака, с престил-чица на светлосини и червени ивици, с къс меч на бедрото и здрава тояга в ръка. Тия държавни служители се разхождаха по тротоара, от време на време разменяха по някоя дума с колегите си, най-често обаче заставаха на висок камък край пътя, за да наблюдават по-добре минаващото множество.

При тая бдителност уличните крадци трябваше да действуват много хитро. Обикновено двама от тях се сбиваха, а когато ги обкръжеше тълпа и стражите почнеха да налагат с тояги както биещите се, така и зяпачите, колегите на сбилите се крадци упражняваха занаята си.

Почти в самия център на тая улица се намираше странноприемницата на финикиеца Асархадон от Тир. За по-лесен контрол всички, които пристигаха в Египет от чужбина, бяха задължени да отсядат тук. Странноприемницата беше голяма квадратна сграда, която от всички страни имаше по двадесетина прозореца и не беше долепена до никакво друго здание. Затова можеше да бъде обхождана наоколо и наблюдавана от всички страни. Над главната порта висеше малък модел на кораб, а по фасадата бяха нарисувани картини, които представяха как негово величество Рамзес XII извършва жертвоприношение пред боговете или благосклонно приема чужденци, между които финикийците се отличаваха с високия си ръст и яркочервения цвят на кожата си.

Прозорците бяха тесни. Те бяха винаги отворени и само в случай на нужда се пускаха заслони от платно или от разноцветни пръчици. Трите етажа служеха за жилище на стопанина или бяха за гости, а долу се намираха винопродавницата и гостилницата. Моряците, носачите, занаятчиите, изобщо всички по-бедни пътници ядяха и пиеха на двора, който имаше мозаична настилка и навес от платно, окачено на стълбове така, че всички гости можеха да бъдат винаги под око. По-богатите или от благороден произход хора пируваха в галериите, които обкръжаваха целия двор.

На двора гостите се разполагаха на земята около камъни, които служеха за маси. В галериите, където биваше и по-хладно, имаше масички, пейки, столове, дори ниски миндерчета с възглавнички, на които човек можеше да си подремне.

Във всяка галерия беше сложена голяма маса, отрупана с хляб, месо, риба и овощия, както и големи двадесетлитрови делви с пиво, вино и вода. Негри и негърки разнасяха на гостите гозби, прибираха изпразнените делви, изнасяха от мазетата пълни, а писарите, които наблюдаваха масите, записваха грижливо всяко парченце хляб, всяка главичка чесън и всяко канче вода. На двора стояха на подиум двама надзиратели с тояги в ръце и, от една страна, следяха какво вършат прислугата и писарите, а от друга — уталожваха с помощта на тоягите споровете между по-бедните гости от различни народности. Благодарение на тоя ред тук много рядко имаше кражби и сбивания, те ставаха по-често в галериите, отколкото на двора.

Стопанинът на странноприемницата, знаменитият финикиец Асархадон, човек прехвърлил вече петдесетте, с прошарена коса, облечен с дълга риза и с тънка наметка, сновеше между гостите, за да следи дали всеки е получил това, което желае.

— Яжте и пийте, деца мои — обръщаше се той към гръцките моряци, — защото такова свинско месо и такова вино няма да намерите по целия свят. Чувам, че буря ви връхлетяла при Рафил^[1]… Трябва щедро да принесете жертва на боговете, задето са ви спасили!… В Мемфис цял живот човек може да не дочака буря, но в открито море по-лесно ще видиш гръм, отколкото тук меден утен… Аз имам мед, брашно, благовония за кадене при свещени жертвоприношения, а ето там, по ъглите — изображения на боговете от всички краища на земята. В моята странноприемница човек може с малко пари да бъде и сит, и набожен.

След тия думи той се обръщаше и отиваше в галерията между търговците.

— Яжте и пийте, достопочтени гости! — подканяше ги той и се покланяше. — Добри времена настанаха. Най-достойният престолонаследник — да живее вечно! — заминава за Пи-Баст с голяма свита, а от горното царство е дошло злато, от което мнозина от вас ще получат добра печалба. Имаме яребици, млади гъски, риба направо от реката, великолепно сърнешко печено. А пък какво вино са ми изпратили от Кипър!… Евреин да стана, ако канче такова удоволствие не струва две драхми!… Но на вас, моите бащи и благодетели, ще го дам днес по драхма. Ала само днес, като за начало.

— Дай го по половин драхма канчето, тогава ще го опитаме — отвърна един от търговците.

— Половин драхма?… — повтори собственикът. — По-скоро Нил ще потече нагоре, към Тива, отколкото аз да дам такъв нектар за половин драхма! Освен… за тебе, достопочтени Белезис, понеже си бисер на Сидон… Хей, роби!… Я дайте на нашите благодетели една по-голяма кана кипърско вино.

Когато Асархадон се отдалечи, търговецът, наречен Белезис, се обърна към другарите си:

— Да ми изсъхне ръката, ако това вино струва половин драхма! Но все едно!… Ще имаме по-малко неприятности с полицията.

Разговорите с гостите от различните народности и съсловия не пречеха на стопанина да наблюдава работата на писарите, които отбелязваха поднасяната храна и напитки, да контролира надзирателите, които пък следяха прислугата и писарите, а преди всичко да следи какво прави пътникът, седнал с подвити крака върху възглавници в предната галерия и задрямал над шепа фурми и канче чиста вода. Тоя пътник беше на около четиридесет години, с буйна коса, с черна като смола брада, със замислени очи и чудно благородни черти, които сякаш никога не се променяха от гняв или тревога.

„Опасна птица!… — мислеше стопанинът, като го гледаше изпод око. — Прилича на жрец, а носи тъмно наметало… Остави при мен ценности и злато за цял талант, а не яде месо и не пие вино… Трябва да е или велик пророк, или голям злодей!…“

В двора влязоха двама голи псили — укротители на змии, с торба, пълна с отровни влечуги, и започнаха да показват изкуството си. По-младият наду свирка, а по-възрастният пусна по тялото си малки и големи змии, всяка от които можеше да разгони гостите от странноприемницата „При кораба“. Свирката пищеше все по-пронизително, укротителят се виеше, правеше гримаси, трепереше конвулсивно и непрекъснато дразнеше влечугите. Най-сетне една змия го ухапа по ръката, друга по лицето, а той пък изяде жива трета — най-малката. Гостите и прислугата наблюдаваха с известна уплаха играта на укротителя. Те трепереха, когато той дразнеше влечугите, и затваряха очи, когато змията го хапеше. Но когато изяде змията — всички завиха от радост и удивление.

Само пътникът от предната галерия не напусна възглавниците си, дори не благоволи да погледне това зрелище. А когато змиеукротителят се приближи за пари, пътникът хвърли на пода два медни утена и му даде знак с ръка да не се приближава повече.

Зрелището продължи около половин час. Когато псилите напуснаха двора, при стопанина дотърча негърът, който обслужваше стаите за гости, и му зашепна нещо угрижено. После неизвестно откъде се появи десетникът на квартала и като отведе Асархадон в една отдалечена ниша, дълго говори с него. Достопочтеният собственик на странноприемницата се биеше в гърдите, кършеше ръце или се хващаше за главата. Накрай ритна негъра в корема, нареди да поднесат на десетника печена гъска и кана кипърско вино, а сам се приближи до госта от предната галерия, който сякаш продължаваше непрекъснато да дреме, при все че очите му бяха отворени.

— Неприятни новини имам за тебе, благородни гостенино — рече стопанинът и седна при пътника.

— Боговете изпращат на хората дъжда и тъгата, когато поискат — отвърна равнодушно гостът.

— Докато гледахме тук псилите — продължи стопанинът, като скубеше прошарената си брада, — крадци се промъкнали на втория етаж и откраднали вещите ти… Трите торби и сандъка, навярно много скъп!…

— Трябва да уведомиш съда за сполетялото ме нещастие.

— Защо съда?… — прошепна стопанинът. — У нас крадците си имат свое сдружение… Ще изпратим човек до старейшината им, ще оценим вещите, ще му платиш двадесет процента от стойността и всичко ще се намери. Аз мога да ти помогна.

— В моята страна — каза пътникът — никой не се пазари с крадците и аз няма да направя това. Живея у тебе, на тебе поверих имуществото си и ти отговаряш за него.

Достопочтеният Асархадон почна да се чеше по гърба.

— Пътнико от далечна страна — заговори той с тих глас, — вие, хетите, и ние, финикийците, сме братя; затова искрено те съветвам да не се залавяш с египетския съд, защото той има само една врата; през нея се влиза, но няма врата, през която човек да излезе…

— Боговете и през стена ще изведат невинния — отвърна гостът.

— Невинен!… Кой от нас е невинен в тая земя на робството? — прошепна стопанинът. — Ето, погледни — там дояжда печена гъска десетникът, великолепна гъска, която аз сам бих изял с най-голямо желание. А знаеш ли защо откъснах от устата си това лакомство и му го поднесох?… Защото десетникът дойде да разпитва за тебе…

Като каза това, финикиецът погледна изкосо към пътника, който обаче нито за миг не изгуби самообладание.

— Пита ме десетникът — продължи стопанинът: — „Кой е тоя, черният, който цели два часа седи над шепа фурми?…“ Аз му казвам: „Много благороден човек… достойният Пхут.“ — „Откъде е?…“ — „От страната на хетите, от град Харан; там той има солидна къща на три етажа и притежава много земя.“ — „Защо е дошъл тук?“ — „Дошъл е, казвам, да прибере от един жрец петте таланта, които още баща му бил дал взаем.“

А знаеш ли, благородни човече — продължи ханджията, — какво ми отговори десетникът?… Тия думи ми каза: „Асархадон, знам, че си верен слуга на негово величество фараона и че поднасяш добри гозби и неподправено вино; затова ти казвам — пази се!… Пази се от чужденците, които не свързват познанства, избягват виното и всякакви удоволствия и мълчат. Тоя харанец Пхут може да излезе асирийски съгледвач.“

Сърцето ми замря, като чух това — продължи стопанинът. — Но на тебе, изглежда, ти е все едно!… — възмути се той, когато видя, че дори това страшно обвинение не смути спокойствието на хета.

— Асархадон — обади се след малко гостът, — поверих ти себе си и своето имущество. Постарай се да ми бъдат върнати торбите и сандъкът, защото в противен случай ще се оплача пред същия тоя десетник, който доизяжда гъската, предназначена за тебе.

— Но… тогава позволи да платя на крадците поне петнадесет на сто от стойността на твоите неща — възрази стопанинът.

— Нямаш право да плащаш.

— Дай им поне тридесет драхми.

— Нито утен.

— Дай на тия нещастници поне десет драхми.

— Иди си в мир, Асархадон, и моли боговете да ти възвърнат разума — отвърна пътникът със същото спокойствие.

Стопанинът скочи от възглавниците, задъхан от възмущение.

„Ех, че гад!… — помисли си той. — Не е дошъл само за дълга си той… Сигурно и хубава работица ще направи тук… Сърцето ми подсказва, че трябва да е голям търговец, а може и ханджия, който в съдружие с жреците и съдиите ще отвори някъде под носа ми нова странноприемница… Дано огън небесен го изпепели преди това!… Дано проказа го изсмуче!… Скъперник, измамник, крадец, от когото честният човек не може да изкара нито една драхма!“

Благородният Асархадон още не бе успял да уталожи гнева си, когато на улицата се разнесоха звуци от флейта и барабан, а след малко в двора се втурнаха четири почти голи танцьорки. Носачите и моряците ги посрещнаха с радостни възклицания, дори солидните търговци от галериите ги загледаха с любопитство и почнаха да си подхвърлят забележки за красотата им. С движение на ръцете и с усмивки танцьорките поздравиха присъствуващите. Една засвири на двойна флейта, друга й акомпанираше с барабан, а двете по-млади затанцуваха в кръг из двора така, че почти не остана гост, когото да не закачат с прозирните си наметала.

Пиещите почнаха да пеят, да викат и да канят танцьорките при себе си, а между простолюдието на двора избухна свада, но пазачите я прекратиха бързо, като издигнаха нагоре тръстиковите тояги. Само един либиец, раздразнен от тоягите, извади нож, но двама негри го уловиха за ръцете, взеха му няколко медни пръстена за храната и го изхвърлиха на улицата.

Междувременно една от танцьорките остана при моряците, две отидоха между търговците, които им предложиха вино и сладкиши, а най-възрастната тръгна да обикаля масите и да събира пари.

— За храма на божествената Изида!… — викаше тя. — Дайте, благочестиви чужденци, за храма на Изида, богинята, покровителка на всяко живо същество… Колкото повече дадете, толкова повече щастие и благословия ще се излеят над вас… За храма на майката Изида!…

Хвърляха й върху барабана кълбенца медна тел, понякога зърно злато. Един търговец попита дали може да я посети, тя кимна усмихната.

Когато се изкачи на предната галерия, харанецът Пхут посегна към кожената си кесия, извади златен пръстен и каза:

— Истар е велика и добра богиня, приеми това за нейния храм.

Жрицата го погледна проницателно и прошепна:

— Анаел, Сахиел…

— Амабиел, Абалидот — отговори със същия тон пътникът.

— Виждам, че обичаш светата майка Изида — каза жрицата високо. — Трябва да си богат и си щедър, затова ще ти поврачувам.

Тя седна при него, изяде няколко фурми и загледана в дланта му, заговори:

— Ти идеш от далечната страна на Бретор и Хагит^[2]. Пътувал си щастливо…От няколко дни финикийците те следят — добави тя по-тихо. — Пристигнал си за пари; макар че не си търговец… Ела при мене днес след залез слънце… Желанията ти ще се изпълнят — продължи тя гласно. — Живея на улицата край гробниците, в къщата „Зелена звезда“ — прошепна тя. — Само че пази се от крадци, които са хвърлили око на твоето богатство — завърши тя, като видя, че почтеният Асархадон подслушва.

— В моя дом няма крадци!… — избухна финикиецът. — Сигурно крадат тия, дето идват от улицата.

— Не се сърди, старче — отвърна саркастично жрицата. — Защото веднага ти излиза червена черта на шията, а това означава смърт.

Като чу това, Асархадон плю три пъти и тихо изрече заклинание срещу лоши предсказания. А когато се отдръпна навътре в галерията, жрицата почна да кокетничи с харанеца. Даде му роза от венеца си, на сбогуване го прегърна и се отправи към другите маси.

Пътникът кимна на стопанина.

— Искам — каза той — тая жена да дойде у мене. Нареди да я заведат в стаята ми.

Асархадон го погледна в очите, плесна с ръце и се разсмя.

— Тифон^[3] те е овладял тебе, харанецо!… — извика той. — Ако се случи нещо такова в моя дом с египетска жрица, ще ме изгонят от града. Тук може да се приемат само чужденки.

— Тогава аз ще отида при нея — отвърна Пхут. — Тя е мъдра и благочестива жена и ще ми помогне в много неща. След залез слънце ще ми дадеш водач, за да не се заблудя по пътя.

— Всички зли духове са се вселили в сърцето ти — отговори стопанинът. — Ти знаеш ли, че това познанство ще ти струва двеста драхми, а може и триста, без да се смята това, което ще трябва да дадеш на прислужничките и храма? А за такава сума, да речем, за петстотин драхми, можеш да имаш млада и девствена жена, например дъщеря ми, която е на четиринадесет години и като разумно момиче си събира зестра. Чуй ме и не се влачи нощем из непознат град, защото ще попаднеш в ръцете на полицията или на крадците, а се възползувай от това, което боговете ти предлагат в къщи. — Искаш ли?…

— А дъщеря ти ще дойде ли с мене в Харан? — попита Пхут.

Стопанинът го изгледа смаян. Внезапно той се плесна по челото, сякаш отгатна някаква тайна, и като улови пътника за ръка, издърпа го до една странична ниша.

— Зная вече всичко! — зашепна той развълнуван. — Ти… търгуваш с жени… Но помни, че ако отвлечеш дори само една египтянка, ще загубиш богатството си и ще те пратят в каменните кариери. Освен… ако ме вземеш за съдружник, защото познавам всички пътища…

— В такъв случай ще ми кажеш как да отида до дома на тая жрица — отвърна Пхут. — Помни, че след залез слънце трябва да имам водач, а утре — торбите и сандъка си, защото иначе ще се оплача в съда.

Като каза това, Пхут излезе от гостилницата и се качи в стаята си.

Побеснял от гняв, Асархадон се приближи до масата, на която гуляеха финикийски търговци, и повика настрани един от тях, Куш.

— Хубави гости ми водиш, няма какво!… — каза стопанинът, без да може да овладее разтреперания си глас. — Тоя Пхут почти нищо не яде, кара ме аз да изкупувам вещите му от крадците, а сега, сякаш за да унизи къщата ми, иска да върви при египетска танцьорка, вместо да дари с нещо моите жени.

— Какво чудно има? — отвърна Куш, както се смееше. — Финикийки е могъл да срещне в Сидон, а тук предпочита египтянки. Глупак е тоя, който на Кипър не пие кипърско вино, а търси тирско пиво.

— А пък аз ти казвам — прекъсна го стопанинът, — че е опасен човек… Преструва се на обикновен гражданин, а прилича на жрец.

— Ти, Асархадон, имаш вид на първожрец, а пък си само кръчмар. Пейката не престава да бъде пейка, макар да е покрита с лъвска кожа.

— Но защо отива при жрици?… Готов съм да се закълна, че това е хитрост и че тоя хетски дръвник не отива да пирува с жени, а на някакво заговорническо събрание.

— Злоба и алчност са помрачили ума ти — отвърна Куш сериозно. — Приличаш на човек, който търси тиква на смокиново дърво, а не вижда смокините. За всеки търговец е ясно, че щом Пхут има да получава пет таланта от жрец, трябва да се помъчи да спечели благоволението на всички, които се въртят около храмовете. Но ти не разбираш тия неща…

— Защото сърцето ми подсказва, че това трябва да е някой асирийски пратеник, който дебне да погуби негово величество.

Куш го изгледа презрително.

— Тогава следи го и наблюдавай всяка негова стъпка. Ако откриеш нещо, ще получиш част от имуществото му.

— Ето, сега каза умна приказка! — рече стопанинът. — Нека тоя плъх да върви при жриците, а оттам, където си иска. Но аз ще изпратя подире му мои очи, от които нищо не може да се скрие.