Болеслав Прус
Фараон (2)

ПЪРВА ГЛАВА

През тридесет и третата година от щастливото царуване на Рамзес XII^[1] Египет чествуваше две тържествени събития, които изпълниха с гордост и радост верноподаните му жители.

През месец мехир (декември) се върна в Тива, обсипан със скъпоценни дарове, идолът Хонсу, който в продължение на три години и девет месеца пътешествува из страната Бухтен; там бе излекувал Бентрес, дъщерята на владетеля, и прогонил злия дух не само от владетелското семейство, но дори от крепостта Бухтен. А през месец фармути (юли) господарят на Горен и Долен Египет, владетелят на Финикия и на девет народа, Мер-амен-Рамзес XII, след като се бе посъветвал с боговете, на които бе равен, провъзгласи за свой ерпатър, тоест за престолонаследник, двадесет и две годишния си син Хамсемерер-амен-Рамзес.

Тоя избор зарадва извънредно много благочестивите жреци, достойните номарси, храбрата армия, верния народ и всичко живо, което живееше по египетската земя. Защото по-големите синове на фараона, родени от хетската принцеса, поради магии, които не могат да бъдат разгадани, бяха овладени от злия дух. Единият син, двадесет и седем годишен, от деня на пълнолетието си не можеше да ходи, другият си преряза вените и умря, а третият полудя от отровното вино, към което се беше пристрастил, и въобразявайки си, че е маймуна, по цели дни прекарваше по дърветата.

Едва четвъртият син Рамзес, роден от царица Никторис, дъщеря на първожреца Аменхотеп, беше силен като бика Апис, смел като лъв и мъдър като жреците. От детски години той се обграждаше с военни и още докато беше обикновен княз, казваше:

— Ако боговете вместо по-малък царски син бяха ме направили фараон, аз щях да покоря като Рамзес Велики девет народа, за които Египет никога не е чувал, щях да построя храм, по-голям от цяла Тива, а за себе си — да издигна пирамида, в сравнение с която гробът на Хеопс би изглеждал като розов храст до висока палма.

След като получи така желаната титла ерпатър, младият княз помоли баща си да благоволи и го назначи командир на корпуса „Менфи“. В отговор на тая му молба, негово величество Рамзес XII, след като се посъветва с боговете, на които бе равен, отговори, че ще направи това, ако престолонаследникът покаже, че може да командува големи военни сили във военно положение.

За тая цел беше свикан съвет под председателството на министъра на войната Сем-амен-Херхор, първожрец в най-големия храм на Амон в Тива.

Съветът реши:

В средата на месец мисори (началото на юни) престолонаследникът ще събере десетте полка, разположени по линията, която свързва град Мемфис с град Пи-Уто при Себенитския залив.

С тоя десетхиляден корпус, приведен в бойна готовност, разполагащ с обоз и бойни машини, престолонаследникът ще се отправи на изток, към пътя, който води от Мемфис за Хет, на границата между земята Госен и египетската пустиня.

В това време генерал Нитагер, главнокомандуващ армията, която пази вратите на Египет от набезите на азиатски племена, ще тръгне от Горчивите езера срещу престолонаследника.

Двете армии, азиатската и западната, ще се срещнат близо до град Пи-Байлос, но в пустинята, за да не пречат на работата на трудолюбивия госенски земеделец.

Престолонаследникът ще се смята за победител, ако не позволи на Нитагер да го изненада, тоест ако успее да построи в боен ред всичките си полкове и срещне неприятеля в пълна готовност.

Във войската на княз Рамзес ще бъде лично негово достойнство Херхор, министърът на войната, който ще направи доклад пред фараона за хода на маневрите.

Граница между земята Госен и пустинята бяха две съобщителни линии. Едната беше плавателният канал от Мемфис до езерото Тимрах^[2], а другата — път. Каналът минаваше по земята Госен, а пътят — през пустинята, обградена в полукръг от тия две съобщителни линии. От пътя, по цялата му дължина, се виждаше каналът.

Независимо от изкуствените граници между тях тия две съседни области се различаваха една от друга във всяко отношение. Въпреки вълнообразната си повърхност земята Госен приличаше на равнина, докато пустинята се състоеше от варовикови възвишения и пясъчни долини. Земята Госен приличаше на огромна шахматна дъска, чиито зелени и жълти квадрати се открояваха с цвета на посевите и с палмите, които растяха по междите; а по червеникавия пясък на пустинята и по белите й възвишения зелените петна или китките дървета и храсти изглеждаха като заблудени пътници.

От всеки хълм на плодородната земя Госен се спускаха надолу тъмни горички от акации, сикомори и тамаринди, които отдалече напомняха нашите липи, а между тях се гушеха малки дворци с ниски и дебели колони или жълти глинени селски къщурки. Тук-там край някоя горичка се белееше градче с плоски покриви или над дърветата се издигаха тежко, като две скали, изпъстрени със странни знаци, пирамидални порти на храмове.

В пустинята иззад първата редица слабо зеленикави хълмове надничаха голи възвишения, обсипани с купища камъни.

Преситената от изобилен живот западна част на страната сякаш с царска щедрост хвърляше на другата страна на канала зеленина и цветя, но вечно гладната пустиня ги поглъщаше през следващата година и ги правеше на пепел.

Оскъдната растителност, прогонена по скалите и пясъка, се задържаше в по-ниските места, докъдето можеше да се отведе вода от канала посредством изкопи, стигащи до пътния насип. Тук-там оазисите, сгушени между голите хълмове близо до пътя, успяваха някак си да пият небесна роса и в тях растяха ечемик и пшеница, лози, палми и тамаринди.

По такива места и хората живееха в откъснати едно от друго семейства. Като се срещнеха на пазара в Пи-Байлос, те понякога дори не знаеха, че са съседи в пустинята.

На шестнадесети мисори концентрацията на войските беше почти завършена. Десетте полка на престолонаследника, които щяха да заместят азиатските войски на Нитагер, се бяха вече събрали на пътя над град Пи-Байлос заедно с обоза и част от бойните машини.

Придвижването им ръководеше самият престолонаследник. Той организира две линии от конни разезди — първата трябваше да следи неприятеля, а втората да пази собствената си армия от нападение — възможно по тия места, осеяни с възвишения и теснини. Рамзес в продължение на една седмица лично обиколи и направи преглед на полковете, които се движеха по разни пътища, като проверяваше внимателно дали оръжието на войниците е в ред, дали имат топли наметала за през нощта, дали запасите от сухар, месо и сушена риба в обозите са достатъчни. Той най-сетне заповяда жените, децата и робите на военните, които отиваха на източната граница, да бъдат превозени по канала; това намали обозите и улесни придвижването на самата армия.

Най-възрастните пълководци се възхищаваха от познанията, енергията и предвидливостта на престолонаследника и преди всичко от неговата работоспособност и непридирчивост. Той остави в Мемфис многобройната си свита, княжеската шатра, колите и лектиките си, а сам в дрехи на прост офицер яздеше на кон по начина на асирийците от полк на полк, придружен само от двама адютанти.

Благодарение на това концентрацията на корпуса се извърши много бързо и в определеното време войската стигна до Пи-Байлос.

Но съвсем иначе стоеше работата с щаба на княза, с гръцкия полк, който го придружаваше, и с няколкото военни машини.

Щабът, събран в Мемфис, имаше най-къс маршрут и затова тръгна най-късно. Но той влачеше подире си огромен обоз. Почти всеки офицер, а това бяха все синчета на знатни родове, имаше лектика с четирима негри, двуколна бойна колесница, богата шатра и множество сандъчета с дрехи и храна, както и делви с пиво и вино.

Освен това подир офицерите тръгна многобройна трупа от певици и танцьорки с музика; а всяка от тия артистки, като господарка, непременно трябваше да има лектика и своя кола, теглена от един или два чифта волове.

Когато цялото това сборище се изсипа от Мемфис, зае на пътя повече място, отколкото армията на престолонаследника. А се движеше толкова бавно, че бойните машини на края на колоната тръгнаха с едно денонощие по-късно, отколкото беше заповядано. На всичко отгоре, когато видяха пустинята, която тук съвсем не беше страшна, певиците и танцьорките така се изплашиха, че започнаха да плачат. За да ги успокоят, принудиха се да спрат по-рано за нощуване, като опънаха палатките и устроиха представление, а после пиршество.

Нощното забавление на хладина, под звездното небе, на фона на дивата природа, се хареса извънредно много на танцьорките и певиците и те заявиха, че отсега нататък ще участвуват само в представления в пустинята. В това време, когато престолонаследникът узна по пътя какво става в щаба му, изпрати заповед жените да бъдат върнати веднага в града, а походът да се ускори.

При щаба беше негово достойнство Херхор, министърът на войната, но само като наблюдател. Той не водеше със себе си певици, но и не правеше никакви бележки на офицерите от щаба. Заповяда само да изнесат лектиката му начело и като се съобразяваше с движението на колоната, или вървеше напред, или пак почиваше под сянката на грамадното ветрило, с което единият от адютантите му го пазеше от слънцето.

Негово достойнство Херхор беше човек на четиридесет и няколко години, със силно телосложение, със затворен характер. Той се обаждаше рядко и също така рядко поглеждаше към хората изпод притворените си клепачи.

Като всеки египтянин Херхор ходеше с голи ръце и крака, с открита гръд, обут със сандали и с къса поличка около бедрата, а отпред с престилчица на сини и бели черти. Като жрец той си бръснеше брадата и косата и носеше кожа от пантера, наметната на лявото си рамо. Най-сетне като войник той покриваше главата си с малък гвардейски шлем, изпод който на врата му се спущаше кърпичка, също на бели и сини черти.

На шията си Херхор имаше тройна златна верижка, а на гърдите, под лявото рамо — къс меч в скъпоценна ножница.

Лектиката му носеха шестима черни роби, винаги я придружаваха трима души: единият носеше ветрилото, другият — топора на министъра, а третият — сандъче с папируси. Третият беше жрецът Пентуер, писар на министъра, сух аскет, който дори в най-голямата горещина не покриваше избръснатата си глава. Той произхождаше от простолюдието, но въпреки низкия си произход заемаше важно положение в държавната йерархия благодарение на изключителните си способности.

При все че министърът заедно с чиновниците се намираше начело на колоната и не се намесваше в нейното придвижване, не можеше да се каже, че той не знаеше какво става зад него. Всеки час, понякога всеки половин час, до лектиката на сановника се приближаваше или низш жрец, обикновен „слуга на боговете“, или войник, или някакъв продавач, или роб, който минаваше сякаш с безразличие покрай тихата свита на министъра, ала подхвърляше по някоя думичка. Тая думичка Пентуер понякога записваше, но по-често я запомняше, защото имаше необикновено силна памет.

Никой от кресливата щабна тълпа не обръщаше внимание на тия дреболии. Офицерите, синчета със знатен произход, бяха прекалено много увлечени в суетни, шумни разговори и песни, за да гледат кой се приближава до министъра; толкова повече, че по пътя непрекъснато минаваха много хора.

На петнадесети мисори щабът на престолонаследника пренощува заедно с негово достойнство министъра под открито небе на една миля от полковете, които се подреждаха вече за бой пряко на шосето, оттатък град Пи-Байлос.

Към един часа сутринта, което отговаря на шест часа наше време, възвишенията в пустинята добиха теменужен цвят. Иззад тях се показа слънцето. Розова светлина заля земята Госен, а дръвчетата, храмовете, дворците на аристократите и глинените селски къщурки приличаха на искри и пламъци, запалени в един миг сред зеленината.

Скоро златиста багра обля и западния хоризонт. Зеленината на земята Госен сякаш се разтвори в злато, а по неизброимите канали вместо вода като че ли потече разтопено сребро. Но възвишенията в пустинята станаха още по-теменужни, те хвърлиха дълги сенки върху пясъка и чер плащ върху растенията.

Постовете по пътя можеха отлично да виждат засадените с палми ниви отвъд канала. По едни от тях се зеленееше лен, пшеница, детелина, по други златееше зреещ вече ечемик от втората реколта. В същото време от сгушените между дърветата къщурки заизлизаха на работа земеделци: полуголи хора с меден цвят на кожата, цялото облекло на които се състоеше от къса поличка и шапчица на главата.

Едни се насочиха към каналите, за да ги чистят от тинята или да черпят вода и да поливат нивите с помощта на машини, които наподобяваха кладенчови геранила. Други се пръснаха между дърветата и започнаха да берат узрели смокини и грозде. Там се мяркаха множество голи деца и жени с бели, жълти или червени ризи без ръкави.

Цялата околност се оживи. По небето хищни птици от пустинята гонеха гълъбите и враните на земята Госен. Покрай канала се клатеха и скърцаха геранила с пълни ведра плодоносна вода, а хората, които беряха плодове, ту се появяваха, ту изчезваха като цветни пеперуди между раззеленилите се дървета. Пустинята и шосето вече почерняха от военни и от слугите им. Прелетя конница, въоръжена с копия. След нея преминаха в походен марш лъконосци с шапчици и полички: те носеха лъкове в ръце, колчани със стрели на гръб и широки къси ножове на десния си хълбок. Редом с лъконосците вървяха въоръжени с къси мечове войници с прашки и с торби на гръб, пълни с камъни за мятане.

На сто крачки зад тях вървяха два малки отреда на пехотата, единият въоръжен с копия, другият — с топори. И едните, и другите носеха в ръце правоъгълни щитове, на гърдите си имаха дебели нагръдници вместо ризници, а на главите шапчици с кърпи, които пазеха вратовете им от слънцето. Шапките и престилките бяха от плат на сини и бели или жълти и черни ивици, поради което войниците приличаха на грамадни стършели.

Зад предната стража се движеше лектиката на министъра, заобиколена от свита топорници, а след лектиката — гръцки роти с медни шлемове и ризници; тяхната отмерена стъпка напомняше удари на тежки чукове. Отзад се чуваше скърцане на коли, а откъм пътя се промъкваше брадат финикийски търговец в лектика, провесена между две магарета. Над всичко това се носеше облак златист прах и тегнеше зной. Внезапно от предната стража долетя в галоп конник и уведоми министъра, че престолонаследникът се приближава. Негово достойнство слезе от лектиката и в същия момент на пътя се появи група ездачи, които скочиха от конете си. Единият от ездачите и министърът тръгнаха един срещу друг, като на всеки няколко крачки се спираха и се покланяха.

— Бъди поздравен, сине на фараона, да живееш вечно! — обади се министърът.

— Бъди поздравен и да живееш дълго, отче свети — отвърна престолонаследникът, после добави: — Движите се така бавно, сякаш сте сакати, а Нитагер най-късно след два часа ще се озове пред нашия корпус.

— Ти каза истината. Твоят щаб се движи много бавно.

— Еунана пък ми съобщи — тук Рамзес посочи застаналия зад него офицер, целият обкичен с амулети, — че не сте изпратили съгледвачи в теснините. А при истинска война неприятелят би могъл да ви нападне тъкмо оттам.

— Аз не съм командир, а съдия — отговори спокойно министърът.

— А какво е правил Патрокъл?

— Патрокъл с гръцкия полк екскортира бойните машини.

— А моят сродник и адютант Тутмозис?

— Като че ли още спи.

Рамзес тупна нетърпеливо с крак о земята и млъкна. Той беше красив младеж с почти женствено лице. Гневът и загарът му придаваха още по-голям чар. Беше облечен с плътно прилепнал на тялото му кафтан па сини и бели ивици, с кърпа в същите цветове под шлема, носеше златна верижка на шията и скъп меч на лявото бедро.

— Виждам, Еунана — обади се князът, — че само ти единствен се грижиш за моята чест.

Окиченият с амулети офицер се поклони до земята.

— Тутмозис е безделник — продължи престолонаследникът. — Ти, Еунана, се върни на мястото си. Нека поне предната стража има командир.

После князът погледна към свитата си, която, изникнала сякаш изпод земята, вече го беше наобиколила, и добави:

— Да ми се донесе лектиката. Уморен съм като каменар.

— Нима боговете се изморяват!… — прошепна Еунана, който продължаваше да стои зад него.

— Иди на мястото си! — каза Рамзес.

— А може би ще ми заповядаш, о, подобие на луната, да проверя сега теснините? — попита тихо офицерът. — Моля те, заповядай ми, понеже, където и да се намирам, сърцето ми тича след тебе, за да отгатне волята ти и да я изпълни.

— Зная, че си бдителен — отвърна Рамзес. — Върви вече и внимавай за всичко.

— Отче свети — обърна се Еунана към министъра, — поднасям на ваше достойнство готовността си да ви служа най-покорно.

Еунана едва се беше отдалечил, когато на края на походната колона настана още по-голяма бъркотия. Търсеха лектиката на престолонаследника, но нея я нямаше. Вместо лектиката се появи, разблъсквайки гръцките войници, някакъв младеж със странна външност. Той беше облечен с тънка, изискана риза, с богато извезана престилка и носеше златен шарф през рамо.

Повече от всичко обаче се хвърляше в очи грамадната му перука, която се състоеше от безброй плитчици, и изкуствената му брадичка, прилична на котешка опашка. Това беше Тутмозис, най-голямото конте в Мемфис, който дори през време на похода се гиздеше и обливаше с благовония.

— Здравей, Рамзес! — провикна се контето и разблъска енергично офицерите. — Представи си, лектиката ти се е дянала някъде и ще трябва да седнеш в моята, която наистина не е достойна за тебе, но пък не е и толкова лоша.

— Разсърди ме ти мене — отвърна князът. — Спиш, вместо да се грижиш за войската.

Контето се спря смаяно.

— Аз? Спя?… — възкликна той. — Да му изсъхне езикът на оня, който е наговорил такива лъжи. Аз знаех, че ще дойдеш, и от цял час се обличам, приготвям ти баня и благовония…

— А в това време отредът се движи без командир.

— Та нима аз трябва да бъда командир на частта, в която се намират негово достойнство министърът на войната и такъв военачалник като Патрокъл?

Престолонаследникът млъкна, а в това време Тутмозис се приближи до него и му прошепна:

— На какво си заприличал ти, сине на фараона?… Нямаш перука, косата и дрехите ти са покрити с прах, кожата ти е черна и напукана като земята през лятото… Достопочтената царица, твоята майка, ще ме изгони от двореца, ако те види такъв.

— Уморен съм само.

— Тогава сядай в лектиката. Там има венци от свежи рози, печени птици и кана кипърско вино. Скрил съм също така — добави той още по-тихо — и Сенура в обоза…

— Тук?… — попита князът.

И блестящите му преди миг очи се замъглиха.

— Нека войската продължи напред — каза Тутмозис, — а ние ще я почакаме тук.

Рамзес сякаш се сепна.

— Остави ме на мира, изкусителю!… Та нали след два часа ме чака сражение…

— Та що за сражение е това!…

— Най-малкото — ще се реши въпросът за моето командуване.

— Празна работа — усмихна се контето. — Готов съм да се закълна, че още вчера министърът на войната е изпратил рапорт до негово величество с молба да ти се даде командуването на корпуса „Менфи“.

— Все едно. Днес не бих могъл да мисля за нищо друго освен за армията.

— Отвратително е това твое влечение към войната; на война човек не се мие по цели месеци, за да загине някой ден… Бррр… Ако обаче видиш Сенура… Един поглед само й хвърли…

— Точно затова няма да я видя — отвърна Рамзес решително.

В момента, когато иззад гръцките редици осем души изнесоха за престолонаследника грамадната лектика на Тутмозис, от предната стража долетя конник. Той скочи от коня и така бързо затича, че изображенията на боговете и разните плочки с имената им върху гърдите му зазвънтяха. Това беше Еунана, възбуден и запъхтян.

Всички се обърнаха към него, което, изглежда, му достави удоволствие.

— Ерпатре, божествена уста! — извика Еунана и се поклони пред Рамзес. — Когато съгласно с твоята божествена заповед яздех начело на отреда и внимателно следях всичко, видях на шосето два прекрасни ска-рабеи^[3]. Тия свещени бръмбари търкаляха пред себе си по една глинена топчица през шосето към пясъците…

— Та какво от това? — прекъсна го престолонаследникът.

— Разбира се — продължи Еунана, като поглеждаше към министъра, — че в съгласие с повелята на религията аз и моите войници въздадохме почести на златните подобия на слънцето и спряхме похода. Това е толкова важна поличба, че без заповед никой от нас не би се осмелил да върви напред.

— Виждам, че ти си истински набожен египтянин, при все че чертите ти са хетски — отговори достопочтеният Херхор и като се обърна към няколкото близкостоящи сановници, добави: — Няма да продължим по пътя, защото можем да смачкаме свещените бръмбари. Пентуер, не бихме ли могли да заобиколим шосето през тая теснина отдясно.

— Можем — отвърна писарят на министъра. — Тая теснина е дълга около една миля и излиза на пътя почти срещу Пи-Байлос.

— Огромна загуба на време! — намеси се сърдито престолонаследникът.

— Готов съм да се закълна, че това не са скарабеи, а духовете на моите финикийски лихвари — обади се контето Тутмозис. — Не можаха да си приберат парите, защото умряха, и сега за наказание ме принуждават да вървя през пустинята!…

Свитата на княза очакваше с безпокойство решението, затова Рамзес се обърна към Херхор:

— Ти какво мислиш, отче свети?

— Погледни офицерите — отвърна жрецът — и ще разбереш, че трябва да минем през теснината.

Тогава командирът на гърците, генерал Патрокъл, излезе напред и каза на престолонаследника:

— Княже, ако позволиш, моят полк ще продължи по пътя. Нашите войници не се боят от никакви скарабеи.

— Вашите войници не се боят дори от гробовете на фараоните — отговори министърът. — Но изглежда, че те не са съвсем безопасни, щом никой не се е върнал оттам.

Смутеният грък се отдръпна при свитата.

— Признай, свети отче — прошепна престолонаследникът, силно разгневен, — че такава пречка не би спряла дори магаре.

— Затова магарето никога няма да бъде фараон — отвърна спокойно министърът.

— В такъв случай ти, министре, ще преведеш частта през теснината! — извика Рамзес. — Аз не разбирам от жреческа тактика, пък трябва и да почина. Тръгвай с мен, братовчеде — обърна се той към Тутмозис и се отправи към голите възвишения.